Стив Бери
Наследството на тамплиерите (41)

39

Рен-льо-Шато, 10:40 ч.

Малоун крачеше след Марк към църквата „Мария Магдалина“. През лятото не се провеждаха богослужения. Неделята бе твърде популярен ден сред туристите и пред църквата вече се бе събрала тълпа, щракаха фотоапарати и жужаха видео камери.

— Ще трябва да си купим билети — каза Марк. — Не можем да влезем, без да си платим входа.

Малоун влезе във вила „Витания“ и се нареди на късата опашка. Когато излезе отвън, завари Марк пред оградената с перила градина с вестготската колона и статуята на Девата, за които бе разказвал Ройс Кларидън. Прочете думите РАЗКАЯНИЕ, РАЗКАЯНИЕ, както и МИСИЯТА 1891 г., издълбани върху колоната.

— Нотр Дам дьо Лурд — каза Марк, сочейки статуята. — Сониер бил омагьосан от Лурд, мястото, където по негово време Дева Мария се явявала на вярващите. Преди Фатима. Искал да превърне Рен в център на поклонничество, затова създал градината и проектирал колоната и статуята.

Малоун посочи хората.

— Желанието му се сбъднало.

— Вярно е, но не по причината, за която мечтал. Убеден съм, че никой от тук присъстващите дори не знае, че колоната не е оригинална. Копие е, поставили я преди три години. Текстът върху оригиналната се разчитал твърде трудно. Тя се намира в музея на презвитерството. Твърде малко е останало така, както е било по времето на Сониер.

Приближиха главната порта на църквата. Под позлатения тимпан Малоун прочете думите TERRIBILIS EST LOCUISTE. От Битие. Колко е страшно това място. Запознат бе с историята на Яков и стълбата, сънувана от него, по която се качвали и слизали ангелите, и как, когато се събудил, произнесъл думите Колко е страшно това място. Нарекъл мястото, където бил заспал, Ветил, което означава Божи дом.

Хрумна му нещо друго.

— Но в Стария завет Ветил съперничи на Йерусалим като религиозен център.

— Именно. Поредната едва загатната следа, оставена от Сониер. Вътре има още много.

И четиримата бяха спали до късно и бяха станали едва преди половин час.

Стефани се бе настанила в спалнята на съпруга си и когато Малоун бе предложил на Марк да отидат до църквата, тя все още бе вътре, зад затворената врата. Искаше да поговори с младия мъж насаме, както и да й даде възможност да се успокои. Знаеше, че си търси повод за кавга и че рано или късно синът й щеше да се принуди да се изправи срещу нея. Но реши, че няма да е зле да отложи това неизбежно развитие на нещата. Джефри бе предложил да ги придружи, но Марк бе отказал. Малоун предусети, че и Марк Нел иска да говори с него насаме.

Влязоха вътре.

Църквата беше еднокорабна, с висок таван. Посрещна ги статуя на отвратителен дявол, приклекнал, облечен в зелена роба, разкривил лице в гримаса под тежестта на съд със светена вода.

— Всъщност това е демонът Асмодей, а не дяволът — вметна Марк.

— Поредното послание?

— Очевидно го познаваш.

— Пазител на тайни, доколкото си спомням.

— Точно така. Разгледай останалите фигури около съда със светената вода.

Над съда се бяха изправили четири ангели, като всеки представляваше част от знака на кръста. Под тях бе изписано PAR CE SIGNE TU LE VAINCRAS. Малоун си преведе фразата от френски. С този знак ще го победиш.

— Това е казал Константин в първата си битка срещу съперника си Максентий. Според легендата съзрял формата на кръст върху слънцето, а тези думи блестели отдолу.

— Но има една разлика. — Марк посочи издълбаните букви. — В оригиналната фраза липсва думата го. Само С този знак ще победиш.

— Съществена ли е разликата?

— Баща ми попаднал на древна еврейска легенда, в която се обяснявало как царят успял да възпре намесата на демоните в строежа на Храма на Соломон. Един от тези демони, Асмодей, бил принуден да носи вода — единственият елемент, който ненавиждал. Затова тук символиката не е толкова необичайна. Но думата го в цитата очевидно е добавена от Сониер. Според някои това го е просто препратка към факта, че ако натопиш пръст в светена вода и изпишеш кръст във въздуха, както правят католиците, ще победиш дявола. Но за други мястото на думата във френската фраза е необичайно. Par ce signe tu le vaincras. Буквите в думата le, тоест „го“ са тринайсетата и четиринайсетата от азбуката. 1314.

Малоун си припомни прочетеното в книгата за тамплиерите.

— Годината, в която бил екзекутиран Жак дьо Моле.

— Съвпадение? — Марк вдигна рамене.

Двайсетина души се разхождаха наоколо, правеха снимки и се възхищаваха на ярките изображения, които до едно съдържаха енигматични внушения. Външните стени бяха с прозорци с витражи, оживели от яркото слънце, и Малоун заразглежда сцените. Мария и Марта във Витания. Мария Магдалина посреща възкръсналия Христос. Възкресението на Лазар.

— Прилича ми на религиозен увеселителен парк — прошепна той.

— Може и така да се каже.

Марк посочи шахматно наредените плочи пред олтара.

— Входът към криптата е тук, точно пред онази решетка от ковано желязо, скрит под плочите. Преди няколко години френски географи тайно проучили сградата с радар и успели да направят няколко проби, преди местните власти да ги спрат. Резултатите сочат аномалия в основите под олтара, която би могла да е гробница.

— И не са правени разкопки?

— Местните никога не биха позволили. Твърде голям риск е за туристическата индустрия.

Малоун се усмихна.

— Точно това каза и Кларидън вчера.

Настаниха се на една от скамейките.

— Едно е сигурно — зашепна Марк. — Тук няма следи за скрито съкровище. Но Сониер определено е използвал църквата, за да разтръби вярванията си. И от онова, което съм прочел за него, подобно действие напълно съответства на наглата му личност.

Малоун бе забелязал колко пищно бе всичко наоколо. В прекомерното изобилие на цветове и позлата нямаше красота. Изведнъж осъзна още нещо. Нито един елемент не бе съвместим с останалите. Всяко артистично изображение от статуите до гравюрите и витражите — съществуваше само за себе си, без никакво зачитане на обща тема, сякаш сходството би се оказало обидно.

Странни езотерични светци се взираха в него с каменни лица, сякаш и те се смущаваха от крещящите детайли. Свети Рох бе разголил раненото си бедро. Света Жермен разпръскваше изобилие от рози от престилката си. Света Магдалина държеше ваза с причудлива форма. Колкото и да се опитваше, Малоун не можеше да се отпусне. Влизал бе в множество европейски църкви и повечето от тях излъчваха дълбоко усещане за вечност и за история. А тази сякаш единствено отблъскваше.

— Сониер контролирал всяка подробност — тъкмо казваше Марк. — Нищо не е поставено без неговото одобрение. — Посочи една от статуите. — Свети Антон от Падуа. На него се молим, когато търсим нещо изгубено.

Малоун долови иронията.

— Очевидно послание?

— Определено. Обърни внимание на изображенията на Христовите страдания.

Гравюрите започваха при амвона, като седем от тях следваха северната стена, а другите седем — южната. Всяка представляваше барелеф на определен момент от пътя на Христос към кръста. Ярките цветове и карикатурните детайли бяха твърде необичайни за подобни мрачни събития.

— Не са ли странни? — попита Марк. — Сложени са през 1887 година и по онова време били доста често срещани в района. В Рокамадур има почти същите. Работилницата „Жискар“ в Тулуза изработила и двата комплекта. Много се е говорило за тези изображения. Привържениците на теорията за конспирацията твърдят, че имат масонски произход или че представляват карта към скрито съкровище. Нито едното, нито другото е вярно. Но някои от тях действително съдържат послания.

Малоун забеляза редица любопитни елементи. Чернокожото момче, държащо съда, в който Пилат измива ръцете си. Булото върху главата на Пилат. Тръбата, възвестила момента, в който понеслият кръста Христос се спъва по пътя си. Трите високо издигнати сребърни диска. Детето, излязло на пътя на Христос, увито в одеяло на шотландско каре. Римският войник, хвърлил зарове за наметалото на Христос с ясно различимите цифри три, четири и пет.

— Обърни внимание на четиринайсетото изображение — каза Марк и посочи южната стена.

Малоун се изправи и отиде до предната част на църквата. Пред олтара премигваха свещи и той бързо намери барелефа под него. Потънала в сълзи жена, вероятно Мария Магдалина, бе коленичила в пещера пред кръст, образуван от два клона. В основата на клоните имаше череп и той веднага се сети за черепа в литографията, която бяха видели предната нощ в Авиньон.

Обърна се да разгледа изображението с последната спирка по пътя, която изобразяваше тялото на Христос, понесено от двама мъже, а край тях — три ридаещи жени. Зад всички се издигаше скалист склон, над който в нощното небе бе виснала кръгла луна.

— Отнасят Исус в гробницата — прошепна той на Марк, който се бе приближил зад гърба му.

— Според римските закони разпнатият нямал право на погребение. Подобна форма на екзекуция се отреждала само за виновните в престъпление срещу държавата, които трябвало бавно да умрат на кръста в продължение на няколко дни, и то пред очите на всички, а тялото се оставяло на хищните птици. Смята се обаче, че Пилат дал тялото на Христос на Йосиф от Ариматея, за да го погребе. Никога ли не си се питал защо?

— Всъщност не съм.

— За разлика от други. Припомни си, Христос бил разпнат в навечерието на шабат. Според закона не би могъл да бъде погребан след залез-слънце. — Марк посочи картината. — И въпреки това Сониер поръчал изображението, което ясно показва как носят тялото по тъмно.

Смисълът продължаваше да му убягва.

— Ами ако вместо да отнасят Христос в гробницата, всъщност го изнасят от нея, по тъмно?

Малоун не отговори.

— Чувал ли си за гностичните евангелия? — попита го Марк.

Чувал бе. Открити бяха по горното течение на Нил през 1945 г. Седем бедуини копаели в района, когато се натъкнали на човешки череп и запечатана урна. Смятайки, че съдържа злато, те разбили урната и намерили тринайсет подвързани в кожа сборника със старинни ръкописи. Не били точно книги, а нещо като техни предшественици. Прилежно изписаните страници с разкъсани краища съдържали текстове на древен коптски език и най-вероятно били съставени от монасите, живели в близкия манастир „Свети Пахомий“ през IV век. Съдържали четирийсет и шест християнски ръкописа, датиращи от II век, а самите ръкописи били подвързани през IV век. Впоследствие част от тях били изгубени, използвани като подпалки или изхвърлени, но през 1947 г. един местен музей се сдобил с останалите.

Той разказа на Марк каквото знаеше.

— Отговорът на въпроса защо монасите са заровили ръкописите можем да намерим в историята — каза Марк. — През четвърти век Атанасий, епископ на Александрия, написал писмо, което разпратил до всички църкви в Египет. В него постановявал, че само двайсет и седемте книги, съдържащи се в наскоро формулирания Нов завет, ще се смятат за Светото писание. Всички други еретически книги следвало да се унищожат. А нито един от четирийсет и шестте ръкописа от урната не съответствал на изискванията на епископа. Така че монасите от манастира „Свети Пахомий“ предпочели да скрият тринайсетте сборника, вместо да ги изгорят, вероятно изчаквайки промяна в настроенията на църковните водачи. Естествено, така и не се стигнало до подобна промяна. Вместо това римското християнство процъфтявало. Но, слава на бога, сборниците оцелели. Това са така наречените гностични евангелия. В едно от тях Петър пише: И докато разказваха какви неща са видели, отново видяха трима мъже да излизат от гробницата, а двама от тях подкрепяха третия.

Малоун се втренчи в последното изображение. Двама мъже подкрепяха трети.

— Гностичните евангелия са невероятни по съдържание — продължи Марк. — Според много учени евангелието на Тома, което е сред тях, може би е най-близко до истинските думи на Христос. Ранните християни изпитвали ужас от гностиците. Думата идва от гръцки, gnosis, и означава „знание“. Гностиците били начетени хора, но нововъзникващата католическа версия на християнството постепенно премахнала всяка гностична мисъл и учение.

— А тамплиерите са ги запазили?

Марк кимна.

— Гностичните евангелия, както и много други, които днешните теолози никога не са виждали, се намират в библиотеката на абатството. Тамплиерите били изключително либерални, що се отнася до Светото писание. Много неща могат да се научат от тези уж еретични писания.

— А как би могъл Сониер да знае за тези евангелия? Та те са открити десетилетия след смъртта му.

— Може би е имал достъп до по-добра информация. Нека ти покажа още нещо.

Малоун тръгна след него обратно към входа на църквата. Над вратата имаше издялана от камък кутия, върху която бяха изписани думи.

— Прочети надписа отдолу — каза Марк.

Малоун напрегна очи да разчете буквите. Много от тях бяха избелели и трудно се различаваха. Бяха на латински.

REGNUM MUNID ET OMNEM ORNATUM SAECULI CONTEMPSI, PROPTER AMOREM DOMININ MEI JESU CHRISTI: QUEM VIDI, QUEM AMAVI, IN QUEM CREDIDI, QUEM DILEXI

— В превод означава: „Възневидях царството на този свят, и всички преходни богатства, заради любовта към моя бог Исус Христос, когото видях, когото възлюбих, в когото вярвам, и когото почитам.“ — На пръв поглед интересно изказване, но съдържа няколко очебийни грешки. — Марк посочи с ръка. — Думите scoeculi, anorem, quen, и cremini са изписани погрешно. Сониер похарчил сто и осемдесет франка за издълбаване на надписа върху кутията и оцветяването на буквите, което за онова време било солидна сума. Знаем го, защото разписката е запазена и до днес. Положил доста усилия за проектирането на входа и все пак допуснал правописните грешки да останат. Лесно е можело да ги поправят, защото думите просто са изписани отгоре.

— Може да не е забелязал.

— Кой, Сониер ли? Той бил изключително педантичен. Нищо не му убягвало.

Марк го поведе встрани от входа, а поредната вълна от туристи нахлу в църквата. Спряха пред градината с вестготската колона и статуята на Дева Мария.

— Надписът над вратата не е от Библията. Взет е от един респонсориум, написан от Йохан Таулер в началото на четиринайсети век. Респонсориумът е молитва или стих, изричан между прочита на отделни откъси от Библията, а Таулер бил добре известен по времето на Сониер. Така че е възможно Сониер просто да е харесал фразата. Но е доста необичайна.

Малоун бе съгласен.

— Правописните грешки могат да хвърлят някаква светлина върху загадката защо Сониер е използвал фразата. Изписаните думи гласят quem cremini „в когото повярвах“, но думата би трябвало да е credidi. Сониер обаче я е оставил така. Дали това не значи, че не е вярвал в Него? А и най-интересното от всичко. Quem vidi. „Когото видях“.

Малоун веднага схвана значението.

— Това, което е открил, го е отвело при Христос. Когото видял.

— Така смяташе и татко, и аз съм съгласен с него. Сониер сякаш не е можел да устои на изкушението да изпраща послания. Искал е целият свят да узнае онова, което той самият е знаел, но сякаш е съзнавал, че никой от съвременниците му не би разбрал. И е бил прав. Никой не го е разбрал. Обърнали внимание едва четирийсет години след смъртта му. — Марк погледна назад към древната църква. — Всичко е някак наопаки. Изображенията със страданията на Христос са закачени на стените така, както не се прави в нито една църква в света. Дяволът на входа, и той е обратното на доброто. — Посочи вестготската колона на около метър от тях. — И тя е наопаки. Обърни внимание на кръста и гравюрите върху лицевата й част.

Малоун се вгледа.

— Сониер обърнал колоната, преди да напише МИСИЯТА 1891 в долната част и РАЗКАЯНИЕ, РАЗКАЯНИЕ в горната.

Малоун забеляза знака V с кръгче в средата му в долния десен ъгъл. Наклони глава и си представи образа, обърнат наопаки.

— Алфа и омега? — попита.

— Според някои. И според баща ми.

— Едно от названията на Христос.

— Точно така.

— Защо я е обърнал наопаки?

— На никого досега не е хрумвало смислено обяснение.

Марк се отдръпна, позволявайки на туристите да атакуват с фотоапаратите си. След това го заведе зад църквата, в един от ъглите на градината на Голгота, където имаше малка пещера.

— Това също е копие. Заради туристите. Втората световна война отнесла оригинала. Сониер я построил с камъните, които носел като плячка от пътешествията си. С любовницата си изчезвали дни наред и се връщали с кофа, пълна с камъни. Доста странно, не мислиш ли?

— Зависи какво друго е имало в кофата.

Марк се усмихна.

— Удобен начин да пренасяш по малко злато, без да будиш подозрения.

— Но Сониер е бил голям особняк. Може просто да е мъкнел камъни.

— Всеки, който идва тук, донякъде е особняк.

— Отнася ли се и за баща ти?

Марк го изгледа със сериозно изражение.

— Несъмнено. Беше обсебен. Отдаде живота си на това място, обожаваше всяка педя от селцето. То бе домът му във всяко едно отношение.

— Но не и за теб?

— Опитах се да продължа делото му. Но не притежавах неговата всеотдайна страст. Може би съм съзнавал, че цялата работа е безсмислена.

— Тогава защо си се крил в абатството цели пет години?

— Имах нужда от усамотение. Беше ми от полза. Но магистърът имаше по-сериозни планове. И ето ме тук сега. Избягал от тамплиерите.

— Тогава какво си правил в планината, когато е паднала лавината?

Марк не отговори.

— Същото, което прави и майка ти тук сега. Опитвал си се да изкупиш някаква вина. Просто не си знаел, че те наблюдават.

— И слава богу, че е било така.

— Майка ти страда.

— Заедно ли сте работили?

Усети опита му да се измъкне.

— Доста дълго. Близки приятели сме.

— Трудно е да се сработиш с такъв характер.

— На мен ли го казваш? Но не е невъзможно. Майка ти страда много, изпитва вина и угризения. Това може да бъде втори шанс за вас двамата.

— С майка ми тръгнахме по различни пътища много отдавна. Така е най-добре и за двама ни.

— Тогава какво правиш тук?

— Дойдох в къщата на баща си.

— И когато пристигна, видя, че вътре е оставен нечий багаж. Паспортите и на двама ни бяха сред вещите. Не може да не си ги намерил. И все пак си останал.

Марк се извърна, което Малоун прецени като опит да скрие нарастващото си объркване. Приличаше на майка си много повече, отколкото би признал.

— На трийсет и осем години съм, а все още се чувствам като малко момче — каза Марк. — През последните пет години живях в уединената сигурност на абатството, ръководено от строг устав. Мъжът, когото обичах като свой баща, проявяваше доброта към мен и се издигнах до пост, за какъвто никога не съм мечтал.

— А ето те сега. Насред един бог знае какво.

Марк се усмихна.

— С майка ти трябва да си оправите отношенията.

Младият мъж стоеше тъжен и замислен.

— Онази жена, която спомена снощи, Касиопея Вит. Чувал съм за нея. Години наред спореха с баща ми. Не можем ли да я открием?

Направи му впечатление, че Марк обича да отбягва въпросите, като задава други, точно както майка си.

— Зависи. Застрашава ли ни по някакъв начин?

— Трудно е да се каже. Винаги някак се оказваше наблизо и татко не я обичаше.

— Нито пък Дьо Рокфор.

— Убеден съм.

— Снощи в библиотеката тя така и не се представи и Дьо Рокфор не узна името й. Но щом е хванал Кларидън, значи вече знае коя е.

— Това не е ли неин проблем?

— Спаси ми кожата два пъти. Така че трябва да я предупредим. Кларидън ми каза, че живее наблизо, в Живор. С майка ти смятахме да отпътуваме днес. Бяхме решили, че търсенето ни е приключило. Но нещата се промениха. Бих искал да посетя Касиопея Вит. И мисля, че е най-добре да го направя сам, поне засега.

— Както искаш. Ще чакаме тук. Точно сега и аз самият искам да направя едно посещение. От пет години не съм ходил на гроба на баща си.

Марк тръгна към входа на гробището.