Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

Втора част

15

Абатство „Де Фонтен“, 8:00 ч.

Сенешалът стоеше пред олтара и се взираше в дъбовия ковчег. Братята влизаха в параклиса в тържествена редица, а звучните им гласове отекваха в сводовете. Мелодията бе древна, пееше се на погребението на всеки магистър още от самото Начало. В латинския текст се споменаваше за загуба, за мъка и болка. За ново Начало щяха да заговорят едва на другия ден, когато конклавът щеше да се свика, за да избере наследника. Уставът бе съвсем ясен. Не биваше да залязат две слънца без магистър и като сенешал той бе длъжен да гарантира спазването му. Наблюдаваше как братята се събират и се настаняват върху полираните дъбови скамейки. До един бяха облечени в прости, домашнотъкани роби, главите им бяха покрити с качулки, виждаха се само ръцете, събрани за молитва.

Църквата имаше формата на латински кръст с единичен неф и две пътеки. Липсваха пищни орнаменти, нищо не разсейваше съзнанието, потънало в размисъл за загадките на отвъдното, но въпреки това бе величествена. Капителите и колоните излъчваха впечатляваща сила. Братята се събрали в нея за пръв път след чистката от 1307 г. — онези, които успели да се измъкнат от ноктите на Филип IV, като избягали в провинцията, а после скришом се промъкнали на юг. Накрая се озовали тук. Били в безопасност в планинската крепост под прикритието на своята религиозна общност, но не спрели да градят планове, да полагат клетви и да помнят.

Притвори очи и остави музиката от гласовете им да изпълни душата му. Нямаше инструментален съпровод. Само човешки гласове. Черпеше сила от мелодията и се готвеше за предстоящите часове. Напевите секнаха. След миг тишина той пристъпи към ковчега.

— Нашият най-високопоставен и почитан магистър напусна този живот. В продължение на двайсет и осем години той управлява ордена с мъдрост и справедливост, следвайки устава. Сега за него е отредено място в Хрониките.

Един от мъжете дръпна назад качулката си.

— Възразявам срещу това.

Тръпки побиха сенешала. Уставът даваше правото на всеки брат да изкаже подобно възражение. Очаквал бе битка, но по-късно, по време на конклава, а не на самото погребение. Сенешалът се извърна към говорещия от първата редица. Раймон дьо Рокфор. Набит мъж с безизразно лице и характер, който от самото начало бе събудил подозрителността на сенешала. Раймон бе член на братството вече трийсет години и се бе издигнал до ранга на маршал, което го правеше трети в йерархията. В Началото, преди векове, маршалът е бил главнокомандващ на войските, предводител на рицарите в битките. Сега отговаряше за сигурността и за неприкосновеността на ордена. Заемаше този пост вече почти две десетилетия. Той и братята, които работеха под ръководството му, се радваха на привилегията да напускат абатството, когато пожелаят, без да докладват никому освен на магистъра, а маршалът никога не бе крил презрението, което изпитваше към мъртвия висшестоящ духовник.

— Изкажете възражението си — каза сенешалът.

— Нашият вече напуснал този свят магистър отслаби ордена. Политиката му не притежаваше необходимата смелост. Дошло е време да поемем нов курс.

Думите на Дьо Рокфор не съдържаха никаква емоция, а сенешалът познаваше добре способността му да облича клеветите в красноречие. Дьо Рокфор бе фанатик. Хора като него бяха поддържали могъществото на ордена през вековете, но магистърът неведнъж бе изказвал мнението, че ползата от такива като тях намалява. Имаше и други, които не бяха съгласни, и така бяха възникнали две фракции, като Дьо Рокфор оглавяваше едната, а магистърът — другата. Повечето братя не споделяха пристрастията си, както налагаше орденът. Но моментното безвластие бе и време за дебати. Общността избираше какъв курс да следва именно чрез свободни дискусии.

— До това ли се свежда възражението ви? — попита сенешалът.

— Твърде дълго братята бяха лишавани от правото на глас при вземането на решения. Не се искаше мнението ни и не се изслушваха съветите, които давахме.

— Това не е демокрация — възрази сенешалът.

— Не бих и искал да бъде. Но все пак ние сме братство, което се основава на общи потребности и цели. Всеки от нас е отдал живота и собствеността си на ордена. Не заслужаваме да ни пренебрегват.

Гласът на Дьо Рокфор бе умишлено смирен. Сенешалът отбеляза мислено, че никой не възропта срещу сериозността на предизвикателството, и светостта на параклиса му се стори опетнена. Имаше чувството, че е заобиколен от мъже с чужди помисли и цели. В съзнанието му отекваше една-единствена дума.

Бунт.

— Какво предлагате да направим? — попита сенешалът.

— Магистърът ни не заслужава обичайната почит.

Сенешалът запази безстрастното си изражение и зададе очаквания въпрос:

— Към гласуване ли призовавате?

— Точно така.

Уставът изискваше провеждането на гласуване по всякакви въпроси по време на съществуващото безвластие, стига някой да призовеше към това. При отсъствието на магистър всички участваха в управлението. Той се обърна към останалите братя, чиито лица не виждаше.

— Нека онези от вас, които смятат, че магистърът ни не бива да получи полагащото му се място в Хрониките, да вдигнат ръце.

Няколко ръце незабавно се вдигнаха. Други се поколебаха. Отпусна им двете минути, които орденът повеляваше за подобен избор. После започна да брои.

Двеста деветдесет и една ръце сочеха към небето.

— Повече от необходимите седемдесет процента подкрепят възражението. — Той потисна гнева си. — Магистърът ни ще бъде лишен от място в Хрониките.

Не можеше да повярва, че изрича тези думи. Може би старият му приятел щеше да му прости. Отдалечи се на една крачка от ковчега, назад към олтара.

— Тъй като не проявявате почит към починалия ни водач, ви освобождавам. За онези от вас, които желаят да присъстват на церемонията, след час ще продължа в Залата на предците.

Братята се оттеглиха мълчаливо, докато накрая остана само Дьо Рокфор. Французинът приближи ковчега. Грубото му лице излъчваше самоувереност.

— Това е цената, която ще плати заради страхливостта си.

Вече нямаше нужда от преструвки.

— Ще съжаляваш за стореното.

— Нима ученикът се мисли за магистър? Очаквам конклава с нетърпение.

— Ти ще ни унищожиш.

— Аз ще ни възкреся. Светът трябва да научи истината. Онова, което се случи преди толкова много векове, е грешка, която е време да поправим.

Сенешалът отчасти бе съгласен със заключението, но съществуваше и друга гледна точка.

— Нямаше нужда да оскверняваме един добър човек.

— Добър за кого? За теб? Аз лично усещах само презрение.

— Което е много повече от това, което заслужаваш.

— Защитника ти вече го няма. Сега сме само двамата. — Бледото лице на Дьо Рокфор се разтегна в мрачна усмивка.

— Очаквам битката с нетърпение.

— Аз също. — Дьо Рокфор замълча. — Трийсет процента от братството не ме подкрепиха, така че ви оставям да се сбогувате с нашия магистър.

Врагът му се извърна и тържествено напусна параклиса. Сенешалът изчака вратите да се затворят и положи трепереща длан върху ковчега. Усещаше как го обвива мрежа от омраза, предателство и фанатизъм. Отново чу вчерашните си думи към магистъра.

Уважавам силата на противниците ни.

Току-що бе провел кратка схватка със своя противник и бе загубил. Което не вещаеше нищо добро за предстоящите часове.