Стив Бери
Наследството на тамплиерите (63)

61

Дьо Рокфор спря на входа към руините и направи жест на хората си да се пръснат в двете посоки. Наоколо цареше неестествена тишина. Не се забелязваше движение. Не се чуваха гласове. Брат Джефри стоеше до него. Дьо Рокфор продължаваше да се притеснява дали това не е капан. Ето защо бе дошъл въоръжен. Беше доволен от избраните от съвета рицари. Братята бяха едни от най-добрите в ордена, опитни бойци с непоклатима смелост.

Той надникна над купчина обрасли с мъх натрошени камъни, навътре към разрушената постройка, зад избуялата трева. Светлото небе над главите им притъмняваше. Слънцето се спускаше зад планината. Притесняваше се за времето. Внезапните бури и дъждове бяха обичайни за летните месеци в Пиренеите.

Той направи жест на хората си да се приближат. Забеляза, че някой беше приготвил дърва за палене на огън покрай три срутени стени.

— Ще вляза — прошепна Джефри. — Очакват ме.

Ходът му се стори подходящ и Дьо Рокфор кимна.

Джефри спокойно излезе на открито и се приближи към мястото за огъня. Там нямаше никой. Тогава мъжът изчезна сред развалините. След малко отново се появи и им направи знак да се приближат. Дьо Рокфор нареди на хората си да изчакат и се показа на открито сам. Вече беше инструктирал помощника си при нужда да напада.

— Само Торвалдсен е в църквата — каза Джефри.

— Каква църква?

— Монасите са издълбали църква в скалите. Малоун и другите откриха под олтара вход до няколко пещери. Сега ги изследват. Казах на Торвалдсен, че ще отида за покупки.

Тази новина се понрави на магистъра.

— Бих искал да се срещна с Торвалдсен.

С пистолет в ръка той последва Джефри в подобната на тъмница кухина, издълбана в скалите. Торвалдсен стоеше с гръб към тях, загледан в съоръжението, което някога бе поддържало олтара. При влизането им възрастният мъж се обърна. Дьо Рокфор вдигна пистолета си.

— Нито дума. Или ще бъде последната, която ще изречеш.

 

 

Земята под Стефани бе поддала и краката й попаднаха в един от капаните, които толкова се стараеха да избягнат. Какво си мислеше? Когато видя издълбаните в скалата думи и металната решетка, която чакаше да бъде отворена, тя осъзна, че съпругът й е бил прав. Забрави предпазливостта и се втурна напред. Марк се опита да я спре. Чу вика му, но беше прекалено късно. Вече летеше надолу. Тя вдигна ръце в опит да запази равновесие и се подготви за бронзовите копия. Внезапно усети как една ръка я хваща здраво през гърдите. Политна назад, но някакво тяло смекчи удара й в земята. Секунда по-късно всичко беше тихо. Марк лежеше под нея.

— Добре ли си? — попита тя, като се претърколи.

Синът й се изправи.

— Камъните под гърба ми са доста приятни.

В тъмнината зад тях чуха стъпки, придружени от два подскачащи светли кръга. Малоун и Касиопея дотичаха.

— Какво стана? — попита Малоун.

— Не внимавах — каза тя, докато се изправяше и изтупваше прахта от дрехите си.

Малоун насочи светлината към правоъгълната дупка.

— Падането ти щеше да е гадно. Долу е пълно с копия, всичките добре заострени.

Тя се приближи и погледна в отвора, после се обърна и каза на Марк:

— Благодаря ти, сине.

Марк разтриваше врата си, за да облекчи болката в мускулите.

— Малоун — каза Касиопея, — погледни.

Двамата разгледаха мотото на тамплиерите, което Стефани и Марк бяха открили.

— Бях тръгнала към тази решетка, когато земята под мен поддаде.

— Решетките са две — промърмори Малоун. — В двата края на този коридор.

— Има още една решетка ли? — попита Марк.

— С друг надпис.

Малоун им разказа какво бяха открили.

— Съгласен съм с теб — каза Марк. — Този скелет сигурно е на отдавна изгубения маршал. — Той извади изпод ризата си една верижка. — Всички носим подобни медальони. Дават ни ги при посвещаването.

— Очевидно — каза Малоун — тамплиерите са се подсигурили и са разделили скривалището. — Той посочи капана. — И са превърнали откриването му в истинско предизвикателство. Маршалът е трябвало да бъде по-внимателен.

Малоун погледна Стефани.

— Както и всички ние.

— Разбирам — отвърна тя, — но както ти често ми напомняш, аз не съм действащ агент.

Той се усмихна на сарказма й.

— Тогава да видим какво има зад решетката.

 

 

Дьо Рокфор се прицели право в сбърченото чело на Хенрик Торвалдсен.

— Чувам, че си един от най-богатите мъже в Европа.

— Аз пък чувам, че си един от най-амбициозните прелати в съвременната история.

— Не би трябвало да слушаш Марк Нел.

— Не слушам него. Баща му ми каза.

— Баща му не ме познаваше.

— Не бих казал. Следил си го достатъчно дълго.

— Което се оказа пълна загуба на време.

— Затова ти беше по-лесно да го убиеш, нали?

— Така ли мислиш? Че съм убил Ларс Нел?

— Както и Ърнст Сковил.

— Не знаеш нищо, старче.

— Знам само, че си ми проблем. — Торвалдсен посочи Джефри. — Знам също, че той предаде приятеля си. Както и ордена си.

Дьо Рокфор видя как Джефри понесе обидата. В бледосивите му очи блесна презрение, после бързо изчезна.

— Аз съм верен на магистъра. Положил съм клетва.

— Значи ни предаде заради обета си?

— Не очаквам да ме разберете.

— Никога няма да те разбера.

Дьо Рокфор свали пистолета и направи знак на хората си. Те влязоха в църквата. Той им даде знак да мълчат и с жест им нареди да се разделят на две. Шестима трябваше да излязат вън, а другите да останат вътре.

 

 

Малоун заобиколи капана, в който Стефани за малко не попадна, и се приближи до решетката. Останалите го последваха. На веригата висеше катинар във формата на сърце.

— Месинг. — Той прокара ръка по решетката. — Но вратата е от бронз.

— Веригата и катинарът сигурно са от времето на Сониер — каза Марк. — Месингът е бил рядкост през средновековието. За производството му е нужен цинк, а той се намирал трудно.

— Този вид катинари — каза Касиопея — навремето са били широко разпространени по тези места. С тях са затягали веригите на робите.

Никой не понечи да отвори вратата и Малоун знаеше причината. Вътре можеше да ги очаква друг капан.

Той внимателно разрови пръстта и чакъла с крак и опипа пода. Беше твърдо. Освети външната част на решетката с фенера си. Десният й край се държеше на две бронзови панти. Той насочи лъча през нея. Коридорът рязко завиваше вдясно. Не се виждаше нищо. Страхотно. Провери веригата и катинара.

— Бронзът е все още здрав. Няма да можем да разбием катинара.

— Ами ако го отрежем? — попита Касиопея.

— Става, но с какво?

— С клещите, които донесох. Те са най-отгоре в чантата с инструментите, до генератора.

— Отивам да ги взема — каза Марк.

 

 

— Има ли някой горе?

Думите проехтяха от кухината под олтара и стреснаха Дьо Рокфор. Той веднага позна гласа на Марк Нел. Торвалдсен понечи да отговори, но Дьо Рокфор сграбчи стареца и запуши с ръка устата му, преди да успее да каже и дума. След това извика двама от братята, които хванаха ритащия датчанин и отново запушиха устата му. Дьо Рокфор им показа да го отведат в ъгъла на църквата.

— Отговори му — прошепна той на Джефри.

Новооткритият му съюзник можеше да докаже верността си. Джефри втъкна пистолета в колана си.

— Тук съм — пристъпи към олтара той.

— О, ти си се върнал. Браво. Някакви проблеми?

— Не. Купих всичко от списъка. Какво става долу?

— Открихме нещо, но ни трябват клещи. В чантата с инструменти са, до генератора.

Дьо Рокфор видя как Джефри отиде до генератора и взе чифт големи клещи. Какво ли бяха открили? Младият брат хвърли инструмента надолу.

— Благодаря — каза Марк Нел. — Ще дойдеш ли?

— Ще остана тук с Торвалдсен, за да наглеждаме. Не ни трябват неканени гости.

— Добра идея. Къде е Хенрик?

— Разопакова покупките и приготвя огъня за през нощта. Слънцето вече залезе. Ще отида да му помогна.

— Ако искате, пригответе генератора и размотайте кабелите за лампите. Може да ни потрябват след малко.

— Ще се погрижа. — Джефри се отдръпна от олтара и прошепна: — Тръгна.

Дьо Рокфор знаеше какво трябва да направи.

— Време е да поемем командването на тази експедиция.

 

 

Малоун взе клещите и хвана с тях месинговата верига. Стисна дръжките и приложи всичката си сила върху метала. Чу се изщракване и веригата заедно с катинара се плъзна на земята.

Касиопея се наведе и ги вдигна.

— Сещам се за няколко музея, които с удоволствие ще ги вземат. Сигурна съм, че съществуват малко експонати в такова добро състояние.

— А ние просто ги срязахме — каза Стефани.

— Нямахме особено голям избор — отвърна Малоун. — Нали бързаме? — Той насочи светлината на фенерчето през решетката. — Застанете до стената. Ще отворя вратата внимателно. Изглежда безопасно, но човек никога не знае.

Той провря клещите през решетката и отстъпи встрани, опирайки се на каменната стена. Пантите бяха здрави и той разклати решетката напред-назад. Накрая вратата се отвори.

Канеше се да влезе, когато отгоре долетя глас:

— Мистър Малоун, държа Хенрик Торвалдсен. Искам вие и придружителите ви да излезете. Веднага. Давам ви една минута, след което ще застрелям стареца.