Стив Бери
Наследството на тамплиерите (28)

26

Абатство „Де Фонтен“, 11:30 ч.

Сенешалът седеше в стаята си. Бе успял да поспи съвсем малко и сега размишляваше върху дилемата си. Двама братя пазеха вратата му и не пускаха никого, освен когато му носеха храна. Не му беше приятно да е затворен, макар, поне засега, в удобен затвор. Покоите му не бяха с размера на магистъра или на маршала, но бяха самостоятелни, с баня и прозорец. Нямаше опасност да се измъкне през прозореца, тъй като пропастта под перваза бе дълбока няколкостотин метра и водеше право към голите сиви скали.

Но съдбата му със сигурност щеше да се промени още днес, тъй като Дьо Рокфор нямаше да му позволи да броди из абатството. Вероятно щяха да го затворят в една от подземните зали, които отдавна използваха като студени складови помещения, съвършеното място за изолиране на врага. Каква щеше да е съдбата му в крайна сметка, можеше само да гадае.

Дълъг път бе извървял след посвещаването си.

Уставът бе ясен. Ако някой реши да напусне тълпите, лишени от надежда за възкресение, и да изостави светския живот, избирайки този на общността, не се съгласявайте веднага да го допуснете, защото ето какво е казал Свети Павел: „Проверете душата, за да видите дали идва от Бога.“ Ако му позволите да влезе в общността на братството, нека му бъде прочетен уставът, нека братята го приемат, нека разкрие желанията и стремежите си пред всички тях и да отправи молбата си с чисто сърце.

Всичко това се бе случило и той бе приет. С готовност бе положил клетва и бе служил с охота. А сега бе затворник. Арестуван по фалшиви обвинения, отправени от амбициозен политик. Почти като древните си братя, станали жертва на презрения Филип Хубави. Винаги бе смятал този епитет за твърде странен. В действителност прозвището Хубави нямаше нищо общо с темперамента на монарха, тъй като френският крал беше студен и потаен човек, стремящ се да контролира Католическата църква. Отнасяше се до светлата му коса и сините му очи. Отвън едно, а отвътре — съвсем друго, както при него самия, помисли си той.

Изправи се и закрачи из стаята. Този навик бе придобил в колежа. Движението му помагаше да разсъждава. Върху бюрото му лежаха двете книги, които бе взел от библиотеката преди две нощи. Хрумна му, че следващите няколко часа вероятно щяха да се окажат единствената му възможност да прелисти страниците им. Със сигурност щом липсата им бъдеше открита, обвинението в кражба на имущество на ордена щеше да бъде добавено към останалите. Наказанието — отлъчване — всъщност щеше да е добре дошло, но знаеше, че неговият отмъстител никога нямаше да му позволи да се измъкне толкова лесно.

Посегна към сборника с ръкописи от XV век, съкровище, за което всеки музей би заплатил скъпо и прескъпо. Страниците бяха изписани с типичния за онова време шрифт „ротунда“, използван в научните ръкописи. Нямаше кой знае какви препинателни знаци, просто дълги редове текст, които изпълваха всяка страница от долу до горе, от край до край. Писарят се бе трудил седмици наред, затворен в скриптория на абатството, с перо в ръка, и бавно беше изписвал с мастило всяка буква върху пергамента. Следи от изгаряне бяха обезобразили корицата, а капки восък бяха изпъстрили много от страниците, но все пак сборникът бе в удивително добро състояние. Една от великите мисии на ордена бе да съхранява знанието и той бе имал късмета да попадне на този извор на знания сред хилядите томове в библиотеката.

Трябва да довършиш търсенето. Това е съдбата ти. Независимо дали го съзнаваш, или не. Така бе казал магистърът на Джефри. Но бе казал също: Мнозина са тръгвали по пътя, който смятате да поемете, но никой не е успявал.

Но дали са знаели това, което знаеше той? Сигурно не.

Той се пресегна към другата книга. И тук текстът бе изписан на ръка. Но не от писари. Бе написана през ноември 1897 г. от тогавашния маршал на ордена, който имал преки контакти с абат Жан-Антоан-Морис Жели, свещеник в селцето Кустоса, което също се намираше по течението на река Од, недалеч от Рен-льо-Шато. Срещата им била една щастлива случайност, защото маршалът получил изключително важна информация.

Той седна отново и запрелиства книгата.

Няколко откъса привлякоха вниманието му. Бе ги прочел с интерес преди три години. Изправи се и пристъпи към прозореца с книгата в ръка.

С прискърбие научих, че абат Жели е бил убит в деня на Вси Светии. Бил намерен напълно облечен, с духовническата си шапка, в собствената си кръв на кухненския под. Часовникът му бил спрял на 12:15 през деня, но часът на смъртта му бил определен между три и четири сутринта. Представяйки се за приближен на епископа, разговарях с жители на селото и с местните стражи. Жели бил неспокоен човек, известен с това, че винаги държал прозорците си затворени, а щорите спуснати, дори през лятото. Никога не отварял вратата на презвитерството на непознати и тъй като липсвали следи от насилствено нахлуване, длъжностните лица заключили, че абатът е познавал нападателя си. Жели умрял на седемдесет и една годишна възраст. Бил удрян по главата с маша за камина, след това насечен с брадва. Кръв имало в изобилие, открити били пръски по пода и тавана, но сред локвите нямало нито една стъпка. Това озадачило стражите. Тялото било умишлено положено по гръб, ръцете скръстени на гърдите в обичайната поза на мъртъвците. В къщата били открити шестстотин и три франка в злато и банкноти, заедно с още сто и шест франка. Очевидно кражбата не е била мотив на престъплението. Единствената вещ, която можела да се приеме за евентуална следа, бил пакет с листчета за цигари. Върху кутията било написано с мастило „Вива Анджелина“. Това било важно, тъй като Жели не пушел и ненавиждал дори миризмата на цигари.

По мое мнение истинският мотив за престъплението е бил този, който открили в спалнята на свещеника. Там нападателят успял да отвори със сила едно куфарче. Вътре имало документи, но било невъзможно да се прецени дали нещо е взето. В и около куфарчето имало капки кръв. Стражарят заключил, че убиецът е търсел нещо, и аз се досещам какво е било то. Две седмици преди убийството се видях с абат Жели. Месец преди това той бе разговарял с епископа в Каркасон. Появих се в дома на Жели, представяйки се за приближен на епископа, и двамата надълго разисквахме тревогите му. Накрая той пожела да изслушам изповедта му. Тъй като на практика не съм свещеник и следователно не съм обвързан с обета на изповедта, мога да кажа какво сподели той с мен.

През лятото на 1896 г. Жели открил стъкленица в църквата си. Парапетът на подиума за хористите се нуждаел от подмяна и когато отстранили дървото, открили скривалище, което съдържало запечатана с восък стъкленица с едно-единствено листче хартия, върху което било нарисувано следното:

Подобни криптограми били обичайно средство за кодиране през миналия век. Жели сподели, че шест години преди това абат Сониер от Рен-льо-Шато също открил криптограма в своята църква. При сравнението се оказало, че двете са напълно идентични. Сониер вярвал, че криптограмите са оставени от абат Бигу, който служил в Рен-льо-Шато по време на Френската революция. По времето на Бигу църквата в Кустоса се обслужвала от свещеника на Рен. Така че Бигу със сигурност е бил чест посетител в настоящата енория на Жели. Сониер също смятал, че съществувала връзка между криптограмите и гробницата на Мари д’Отпул дьо Бланшфор, починала през 1781 г. Абат Бигу бил неин изповедник и бил поръчал надгробната й плоча и текста върху нея, който представлява комбинация от уникални думи и символи. За съжаление Сониер не успял да разчете нищо, но след едногодишни усилия Жели разшифровал криптограмата. Каза ми, че не бил напълно искрен със Сониер, смятайки, че мотивите на колегата му не били съвсем чисти. Затова не му разкрил решението.

Абат Жели искаше епископът да научи пълното решение на криптограмата и смяташе, че ще постигне тази цел, споделяйки всичко с мен.

За съжаление маршалът не бе записал какво му е казал Жели. Може би е решил, че информацията е твърде важна, за да я запише, а може би и той е бил интригант като Дьо Рокфор. Странното бе, че според Хрониките самият маршал също изчезнал година по-късно, през 1898-а. Напуснал абатството един ден по служебни дела и така и не се завърнал. Търсенето не довело до резултат. Но, слава богу, той бе записал криптограмата.

Камбаните започнаха да бият за третата служба. Всички освен кухненския персонал щяха да се съберат в параклиса за псалми, химни и молитви до един часа следобед. Сенешалът реши и той да отдели време за медитация, но бе прекъснат от леко почукване на вратата. Обърна се и видя Джефри, понесъл поднос с храна и напитка.

— Пожелах аз да ви го донеса — каза младият мъж. — Казаха ми, че не сте закусвали. Сигурно сте гладен. — Тонът на Джефри бе озадачаващо жизнерадостен.

Вратата бе оставена отворена и отвън се виждаха двамата пазачи.

— И на тях донесох нещо за пиене — каза Джефри.

— Днес си щедър.

— Исус е казал, че първият аспект на Словото е вярата, вторият е любовта, третият са добрите дела и от тях тръгва животът.

Той се усмихна.

— Точно така, приятелю мой. — Постара се гласът му да звучи бодро заради двата чифта уши на няколко метра от тях.

— Добре ли сте? — попита Джефри.

— Доколкото може да се очаква. — Той пое подноса и го постави върху бюрото.

— Молих се за вас, сенешале.

— Опасявам се, че вече не притежавам тази титла. Със сигурност Дьо Рокфор е назначил нов сенешал.

Джефри кимна.

— Главният си лейтенант.

— Тежко ни и горко…

Внезапно видя как единият от мъжете пред вратата се свлича на земята. Секунда по-късно тялото на другия също се отпусна и се присъедини към другаря му на пода.

Две чаши изтракаха върху плочите.

— Доста време им отне — каза Джефри.

— Какво си направил?

— Приспивателно. Лекарят ми го даде. Без вкус и мирис, но за сметка на това бързодействащо. Лекарят е наш приятел. Желае ви сполука. А сега трябва да вървим. Магистърът бе взел мерки и е мой дълг да се погрижа да бъдат изпълнени.

Джефри пъхна ръка под дрехата си и измъкна два пистолета.

— Оръжейникът също ни е приятел. Може да ни потрябват.

Сенешалът умееше да борави с оръжие, това бе част от основното обучение, през което преминаваше всеки брат. Хвана оръжието.

— Напускаме абатството ли?

Джефри кимна.

— Необходимо е, за да изпълним нашата задача.

— Нашата задача?

— Да, сенешале. Отдавна се обучавам за това.

Долови готовността му и макар да бе почти десет години по-възрастен, обзе го чувство за малоценност. По-нискостоящият брат бе нещо много повече, отколкото изглеждаше.

— Както казах вчера, магистърът е направил добър избор с теб.

Джефри се усмихна.

— Мисля, че е направил добър избор и с двама ни.

Намери една раница и набързо натъпка в нея малко тоалетни принадлежности, няколко лични вещи и двете книги от библиотеката.

— Нямам други дрехи, освен расото.

— Можем да купим, когато се измъкнем.

— Имаш ли пари?

— Магистърът бе изключително организиран човек.

Джефри се промъкна до прага и се огледа в двете посоки.

— Всички братя ще са на молитва. Би трябвало пътят ни да е чист.

Преди да последва Джефри по коридора, сенешалът хвърли последен поглед към стаята. Бе прекарал някои от най-хубавите мигове от живота си тук и му беше мъчно да изостави тези спомени. Но една друга част от душата му го подтикваше напред, към неизвестното, навън, към истината, която магистърът очевидно знаеше.