Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

42

Дьо Рокфор спря пред църквата. Странно, че преследваните бяха влезли вътре. Но нямаше значение. Той лично щеше да се погрижи за Марк Нел. Търпението му се изчерпваше. Беше се консултирал с офицерите си, преди да напусне абатството. Нямаше намерение да повтаря грешките на предишния магистър. Управлението му поне външно ще прилича на демокрация. За щастие вчерашното бягство и двете престрелки бяха обединили братството. Всички бяха на мнение, че бившият сенешал и съучастникът му трябва да бъдат наказани.

И той беше решен да свърши тази работа.

Огледа улицата.

Тълпата набъбваше. Слънчевият ден бе привлякъл туристите. Обърна се към брата до него.

— Иди и прецени ситуацията.

Мъжът кимна и влезе в църквата.

Познаваше разположението. Имаше само един изход. Прозорците със стъклописи не се отваряха, така че трябваше да разбият някой, за да избягат. Не забеляза полицаи, което беше обичайно за Рен. Тук не се случваше нищо интересно, освен че се харчеха пари. Комерсиалността го отвращаваше. Ако зависеше от него, щеше да затвори за туристи всички помещения в абатството. Съзнаваше, че епископът ще оспори подобно решение, но вече бе решил да ограничи достъпа до няколко часа в събота, обосновавайки се с потребността на братята от усамотение. Епископът щеше да приеме обяснението. Твърдо бе решил да възстанови някои от старите правила и традиции, както и някои ритуали, които разграничаваха тамплиерите от останалите религиозни ордени. За целта портите на абатството трябваше да са затворени през повечето време.

Братът излезе от църквата.

— Не са вътре — каза той, приближавайки се.

— Как така?

— Претърсих нефа, изповедалните, сакристията. Не са вътре.

Точно това не искаше да чуе.

— Няма друг изход.

— Магистре, няма ги вътре.

Той прикова поглед в църквата. В ума му се превъртяха различни възможности.

Изведнъж се сети.

— Ела — каза. — Знам точно къде са.

 

 

Стефани слушаше Ройс Кларидън не като съпруга и майка, поела важна за семейството мисия, а като шеф на тайна правителствена агенция, която се занимаваше с разузнаване. Нещо не се връзваше. Внезапната му поява бе прекалено удобна. Малкото, което знаеше за Раймон дьо Рокфор, беше достатъчно, за да осъзнае, че или Кларидън е бил пуснат да избяга, или, което бе по-лошо, нервният нисичък човек, седнал срещу нея, работеше за врага. Във всеки случай трябваше да внимава какво говори. Очевидно Джефри също бе почувствал нещо, тъй като отговаряше съвсем пестеливо на многобройните въпроси на французина — прекалено много питаше за човек, който току-що се беше измъкнал от смъртоносна хватка.

— Онази жена снощи в двореца Касиопея Вит ли беше, инженерът, за който се споменаваше в писмото до Ърнст Сковил? — попита тя.

— Предполагам. Дявол в женско тяло.

— Възможно е именно тя да ни е спасила.

— Как така? Тя се пречка, както направи навремето с Ларс.

— В момента си жив именно заради нейната намеса.

— Не, госпожо. Жив съм, защото искат информация.

— Учудвам се, че изобщо си тук — обади се Джефри от мястото си до прозореца. — Не е лесно да избягаш от Дьо Рокфор.

— Ти самият си успял.

— Откъде знаеш?

— Те си говореха за теб и Марк. Очевидно е имало някаква престрелка, ранени братя. Разярени са.

— Споменаха ли, че ще се опитат да ни убият?

Настъпи неловка тишина.

— Ройс — каза Стефани, — какво друго биха могли да търсят?

— Знам само, че от архива им липсват две книги. Споменаха нещо такова.

— Току-що казахте, че нямате представа защо търсят сина на мисис Нел. — В гласа на Джефри напираше съмнение.

— Така е. Знам обаче, че търсят тези две книги.

Стефани погледна Джефри и по изражението му разбра, че не вярва. Ако двамата с Марк наистина бяха взели книгите, той с нищо не го показа.

— Вчера ти ми показа дневника на Ларс и книгата… — каза Кларидън.

— Която вече е у Дьо Рокфор.

— Не е. Касиопея Вит откраднала и двете снощи.

Още една нова информация. Кларидън знаеше прекалено много за човек, който уж е бил държан в плен.

— Следователно Дьо Рокфор иска да я открие — заяви тя. — Както и ние.

— Изглежда, госпожо, една от книгите, които Марк е взел от архива им, съдържа някаква криптограма. Дьо Рокфор си иска книгата обратно.

— Това също ли го дочу случайно?

Кларидън кимна.

— Да. Мислеха, че съм заспал, но аз слушах внимателно. Един от маршалите по времето на Сониер открил криптограмата и я записал в дневника си.

— Не сме вземали никакви книги — обади се Джефри.

— Какво искате да кажете? — изненадано запита французинът.

— Напуснахме абатството много бързо и не взехме нищо със себе си.

Кларидън скочи.

— Лъжете!

— Смели думи. Можете ли да докажете обвинението?

— Вие сте един от ордена. Рицар на Христа. Тамплиер. Клетвата, която сте положили, не ви позволява да лъжете.

— А какво позволява на вас да лъжете? — попита Джефри.

— Аз не лъжа. Преживях ужасно изпитание. Крих се в лудница цели пет години, за да не бъда заловен от тамплиерите. Знаете ли какво искаха да ми сторят? Да намажат ходилата ми с мас и да ги държат над нагорещени въглени. Да ме изпекат жив.

— Нямаме никакви книги. Дьо Рокфор преследва призрак.

— Не е точно така. Двама мъже са били застреляни по време на бягството ви и двамата са потвърдили, че Марк е носел раница.

Тя наостри уши.

— А вие откъде бихте могли да знаете това? — попита Джефри.

 

 

Дьо Рокфор влезе в църквата, следван от брата, който току-що бе излязъл оттам. Тръгна по централната пътека и влезе в сакристията. Трябваше да признае, че Марк Нел беше умен. Малцина знаеха за тайната стаичка. Тя не влизаше в туристическите обиколки и само пуристите от Рен биха могли да имат някаква представа за съществуването й. Учудваше се, че допълненията на Сониер към църковната архитектура не се използваха. Тайните стаички придаваха допълнителна пикантност към всяка мистерия, но и в църквата, и в града, и в самата история имаше много необясними неща.

— Когато влезе тук преди малко, вратата отворена ли беше?

Братът поклати глава и прошепна:

— Беше затворена, магистре.

Той внимателно затвори вратата.

— Не пускай никого.

Приближи се до шкафа и извади пистолета си. Всъщност никога не беше виждал тайната стаичка, но бе сигурен в съществуването й, тъй като беше чел достатъчно описания на предишни маршали, проучвали Рен. Доколкото си спомняше, механизмът за отваряне се намираше в горния десен ъгъл на шкафа.

Протегна се и напипа метален лост.

Знаеше, че щом го дръпне, мъжете от другата страна ще го чуят. Предполагаше, че са въоръжени. Малоун със сигурност щеше да запази самообладание, а Марк Нел беше доказал, че не е за подценяване.

— Приготви се — каза той.

Братът извади автоматично оръжие с къса цев и се прицели в шкафа. Той натисна лоста и бързо се отдръпна с насочен пистолет, готов да действа.

Шкафът се открехна с няколко сантиметра. Той остана в далечния десен край и отвори широко вратата с крак. Тайната стаичка беше празна.

 

 

Малоун стоеше, прилепен до Марк в изповедалнята. Бяха изчакали в тайната стаичка няколко минути, наблюдавайки сакристията през една стратегически разположена дупка в шкафа. Марк беше видял как един от братята влиза в стаята, вижда, че е празна и излиза. Изчакаха няколко секунди и се измъкнаха, а през вратата зърнаха, че братът напуска църквата. След като не видяха никой друг от ордена в църквата, двамата бързо се шмугнаха в изповедалнята тъкмо когато Дьо Рокфор и братът се връщаха.

Марк правилно беше допуснал, че Дьо Рокфор знае за тайната стаичка и че не би споделил това с никого, освен ако не е абсолютно наложително. Когато видяха, че Дьо Рокфор остава пред църквата и изпраща един от братята да проучи положението, решиха да останат вътре само колкото да спечелят няколко минути и да се преместят другаде. Бяха сигурни, че щом той съобщи на Дьо Рокфор, че те не са в църквата, той незабавно щеше да се досети къде са. В крайна сметка имаше само един вход.

— Познай врага си, за да опознаеш себе си — прошепна Марк, докато Дьо Рокфор и братът влизаха в сакристията.

Малоун се усмихна.

— Сун Дзъ е бил мъдър човек.

Вратата към стаята беше затворена.

— Даваме им няколко секунди и изчезваме — каза Марк.

— Отвън може да има още от техните хора.

— Със сигурност. Ще рискуваме. Имам девет патрона.

— Нека не започваме престрелка, ако не е абсолютно наложително.

Вратата продължаваше да стои затворена.

— Да тръгваме — каза Малоун.

Излязоха от изповедалнята, завиха надясно и се отправиха към вратата.

 

 

Стефани бавно се изправи, пристъпи до Джефри и спокойно взе пистолета му. След това се извъртя, спусна ударника, устреми се напред и опря дулото в черепа на Кларидън.

— Ти, жалък нещастник. Ти си с тях.

Очите на Кларидън се разшириха.

— Не, госпожо. Не съм, кълна се.

— Разкопчай ризата му — нареди тя на Джефри.

Той разтвори ризата му, късайки копчетата, и разкри залепения към мършавите му гърди микрофон.

— Елате. Бързо. Имам нужда от помощ — извика Кларидън.

Джефри заби юмрук в челюстта му, запращайки го на земята. Стефани се обърна с пистолет в ръка и видя през прозореца как един късо подстриган мъж тича към входната врата.

Последва ритник и вратата се отвори.

Но Джефри беше готов.

Беше се притаил вляво от входа и при влизането на мъжа успя да го завърти обратно. Стефани зърна пистолет в ръката на нападателя, но Джефри ловко задържа дулото му насочено надолу, извъртя се на пета и изрита мъжа към стената. Без да му оставя време да се окопити, той го ритна в корема и мъжът изскимтя и се преви, останал без въздух. Джефри го свали на пода с един удар в гръбнака.

— На това ли ви учат в абатството? — попита Стефани впечатлена.

— И на други неща.

— Да изчезваме.

— Един момент.

Джефри се втурна в спалнята и се върна с раницата на Марк в ръка.

— Кларидън беше прав. Книгите са у нас и не можем да тръгнем без тях.

Тя забеляза микрофон, прикрепен към ухото на мъжа, когото Джефри бе обезоръжил.

— Подслушвал е Кларидън и със сигурност има връзка с останалите.

— Дьо Рокфор е тук — убедено каза Джефри.

Тя грабна телефона си от кухненския плот.

— Трябва да открием Марк и Котън.

Джефри пристъпи към отворената врата и внимателно се огледа.

— Очаквах да са пристигнали още братя.

Тя застана зад него.

— Възможно е да са заети в църквата. Ще тръгнем натам покрай външната стена, през паркинга, без да минаваме по главната улица. — Тя му подаде пистолета. — Пази ми гърба.

— С удоволствие, госпожо — усмихна се той.

 

 

Дьо Рокфор се втренчи в празната стая. Къде бяха изчезнали? В цялата църква нямаше къде да се скрият.

Той тресна вратата на шкафа.

Братът със сигурност бе забелязал объркването му при откритието, че тайникът е празен. Постара се да заличи всякакви съмнения от погледа си.

— Къде са, магистре? — попита братът.

Докато премисляше отговора, той отиде до прозореца и погледна през едно прозрачно късче стъкло. Градината на Голгота все още бе пълна с посетители. Той видя как Марк Нел и Котън Малоун се втурват в нея и се насочват към гробището.

— Навън — спокойно каза той и тръгна към вратата на сакристията.

 

 

Марк смяташе, че номерът с тайната стаичка ще им осигури достатъчно време да избягат. Надяваше се Дьо Рокфор да не е взел много хора със себе си. Отвън обаче чакаха още трима братя — един на главната улица, един на входа на алеята към паркинга и още един пред вила „Витания“, който препречваше бягството им през градината. Очевидно Дьо Рокфор не смяташе, че от гробището може да се избяга, тъй като от външната страна на оградата имаше петдесетметрова пропаст.

Но Марк се беше отправил точно натам.

Благодари на бога за многобройните среднощни експедиции, които бяха предприемали двамата с баща му. Местните хора не одобряваха посещенията в гробищата след мръкване, но баща му твърдеше, че тогава бил най-подходящият момент. Често тършуваха из района за улики или следи, които да хвърлят светлина върху необяснимото поведение на Сониер. Няколко пъти ги бяха прекъсвали и бяха открили и друг изход, освен портата с череп и кръстосани кости.

Време беше да използват откритието.

— Страхувам се да попитам как ще се измъкнем — каза Малоун.

— Наистина е малко страшничко, но поне слънцето все още грее. Досега винаги съм го правил през нощта.

Марк зави надясно и забърза по каменните стъпала към долната част на гробището. Наоколо петдесетина души се възхищаваха на паметниците. Отвъд оградата безоблачното небе беше яркосиньо и вятърът стенеше като сломена душа. През ясните дни в Рен винаги духаше вятър, но въздухът над гробището бе неподвижен. Църквата и пристройките спираха силните пориви на вятъра от юг и запад.

Той забърза право към един паметник точно до източната стена под няколко бряста, които хвърляха издължени сенки.

Забеляза, че хората се тълпяха предимно на горното ниво, където се намираше гробът на любовницата на Сониер. Той скочи върху една надгробна плоча и се покатери на стената.

— Последвай ме — каза той и скочи от другата страна, претърколи се и след това стана и се изтупа.

Наблюдаваше как Малоун скача от петте метра на тясната пътечка.

Стояха в основата на стената върху широка около метър каменна пътека. Огромни букове и борове поддържаха стръмния склон, брулените им от ветровете клони бяха изкривени и преплетени, а корените им, впити в цепнатините на скалите.

Марк посочи наляво.

— Пътят свършва зад замъка. — Той се обърна. — Така че трябва да тръгнем натам. Обикаля и стига до паркинга. Оттам е лесно.

— Тук няма вятър, но зад ъгъла — Малоун посочи напред, — предполагам, ще усетим бриза.

— По-скоро ураган. Но нямаме избор.