Стив Бери
Наследството на тамплиерите (38)

36

Малоун бе очаквал жената да установи контакт с тях, но този глас не бе женски. Посегна към пистолета си.

— Не мърдайте, мистър Малоун. Под прицела ни сте.

— Мъжът от катедралата — каза Стефани.

— Нали ви казах, че пак ще се срещнем. С вас също, мосю Кларидън. Не бяхте чак толкова убедителен в лудницата.

Малоун се взря в тъмнината. Огромният размер на залата объркваше с ехото си. Но успя да забележи фигурите, застанали край дървените перила на горното ниво. Преброи четирима.

— Впечатлен съм от знанията ви, мосю Кларидън. Заключенията ви относно надгробния камък ми се струват доста логични. Винаги съм вярвал, че от надписа може много да се научи. И аз самият неведнъж съм идвал тук да тършувам из рафтовете. Трудно начинание. Толкова много материал за изследване. Оценявам, че така стеснихте периметъра на проучванията. „Прочетете правилата на Каридад“. Кой би могъл да се досети?

Кларидън се прекръсти и Малоун забеляза страх в очите му.

— Бог да ни пази.

— Е хайде, хайде, мосю Кларидън — продължи гласът. — Нужно ли е да намесваме небесата?

— Вие сте негови войни. — Гласът на Кларидън потреперваше.

— И какво ви навежда на тази мисъл?

— Че кои други бихте могли да бъдете?

— Може да сме полицаи. Но не. Едва ли ще приемете такава версия. Може пък да сме авантюристи — изследователи — като вас самите. Но не. Затова нека приемем за улеснение, че наистина сме негови войни. Как ще помогнете вие тримата на нашата кауза?

Никой не му отговори.

— Мисис Нел разполага с дневника на съпруга си и с книгата от търга. Тя би могла да ни помогне с тях.

— Майната ви — изсъска тя.

Остър звук като пукане на балон заглуши шума на дъжда и един куршум отскочи от масата на няколко сантиметра от Стефани.

— Грешен отговор — проеча глас.

— Дай му ги — каза Малоун.

Тя го изгледа гневно.

— Иначе ще те застреля.

— Откъде знаете? — осведоми се гласът.

— Аз бих постъпил така.

Някой се изхили шумно.

— Допадате ми, мистър Малоун. Истински професионалист сте.

Стефани бръкна в чантата през рамото си и извади книгата и дневника.

— Хвърлете ги към вратата, между рафтовете — нареди гласът.

Тя изпълни инструкциите му.

Показа се фигура, която ги прибра.

Малоун мислено увеличи бройката с още един. Сега тук бяха поне петима. Усещаше тежестта на пистолета на кръста си под сакото. За съжаление нямаше начин да го извади, без да убият поне един от тях. А и в пълнителя имаше само три патрона.

— Съпругът ви, мисис Нел, е успял да сглоби много от фактите, а заключенията му върху липсващите се оказаха правилни.

— Какво точно целите? — попита Малоун. — Включих се към групата едва преди няколко дни.

— Целим справедливост, мистър Малоун.

— Нима е нужно да прегазите един възрастен мъж по улиците на Рен-льо-Шато, за да постигнете справедливост? — Бе решил да разклати бутилката с духа и да види какво ще излезе оттам.

— И кого по-точно имате предвид?

— Ърнст Сковил. Бил е сътрудник на Ларс Нел. Не може да не го познавате.

— Мистър Малоун, явно годината в пенсия е навредила на способностите ви. Надявам се по време на активната си служба да сте се справяли по-успешно с разпитите.

— Е, вече получихте дневника, не е ли време да тръгвате?

— Трябва ми онази литография. Мосю Кларидън, бъдете така любезен да я отнесете на моя сътрудник ето там, зад масата.

Кларидън определено не изгаряше от желание.

Нов изстрел от пистолет със заглушител, и куршумът се заби в масата.

— Мразя да повтарям.

Малоун вдигна рисунката и я подаде на Кларидън.

— Направете го.

Листът бе поет от треперещата ръка. Кларидън направи няколко крачки извън слабия кръг светлина. Гръмотевица раздра въздуха и разтресе стените. Дъждът продължаваше яростно да плющи.

След това изтрещя друг звук. Изстрел. Лампата се пръсна сред облак от искри.

Дьо Рокфор чу изстрела и видя огънчето от дулото близо до изхода на архива. По дяволите. Тук имаше още някой. Стаята потъна в тъмнина.

— Тръгвайте — изкрещя той на хората си на пътеката на втория етаж, надявайки се и те да знаят какво да правят.

Малоун осъзна, че някой друг бе стрелял в лампата. Жената. Бе намерила друг вход.

Тъмнината ги обгърна, той хвана Стефани и двамата се смъкнаха на пода. Надяваше се мъжете над главата му да са също толкова изненадани.

Извади пистолета си изпод сакото.

Отдолу изтрещяха още два изстрела и куршумите разпръснаха мъжете горе. По дървената платформа затрополиха стъпки. Тревожеше се повече за онзи от първия етаж, но от мястото, където го бе видял, не се чуваше нищо, а и Кларидън бе изчезнал.

Бягащите стъпки спряха.

— Която и да сте — извиси се гласът на мъжа, — нужно ли е да се месите?

— И аз бих задала същия въпрос — отбеляза жената с равен тон.

— Това не ви засяга.

— Не съм съгласна.

— Извадихте от строя двама от братята ми в Копенхаген.

— Да кажем просто, че прекратих атаката ви.

— Ще си получите заслуженото.

— Елате да ме хванете.

— Спрете я — изкрещя мъжът.

Тъмните фигури се втурнаха над главата му. Очите на Малоун привикнаха към тъмнината и той успя да различи някаква стълба в дъното на пътеката между рафтовете.

Подаде пистолета на Стефани.

— Стой тук.

— Къде отиваш?

— Да върна една услуга.

Той се приведе и се затича между рафтовете. Изчака, после се хвърли върху един от мъжете, който тъкмо скачаше от последното стъпало. Ръстът и фигурата му напомняха за мъжа с червеното яке, но този път Малоун знаеше какво да очаква. Удари стомаха му с коляно и го халоса с юмрук по врата.

Мъжът застина.

Малоун се взря в тъмнината и чу бягащи стъпки пред себе си.

— Не. Моля ви, оставете ме на мира.

Кларидън.

 

 

Дьо Рокфор се насочи право към вратата, която извеждаше от архива. Знаеше, че колкото и бързо да се измъкне жената, нямаше голям избор. Разполагаше само с изхода от залата и с другия, през кабинета на уредника. Но човекът, който бе поставил там, току-що му бе докладвал по радиостанцията, че всичко е спокойно.

Вече знаеше, че същата жена се бе намесила в Копенхаген, а вероятно и през миналата нощ в Рен-льо-Шато. Това го подтикваше да действа. Трябваше да разбере самоличността й.

Вратата се отвори и се затвори. В ивицата светлина, която бликна от коридора, видя два крака, проснати на пода между рафтовете. Стрелна се натам и откри един от подчинените си в безсъзнание, а от врата му стърчеше къса стреличка. Това бе братът, поставен на пост на първия етаж, същият, който бе прибрал дневника и литографията. Те вече не бяха там. Проклета да е.

— Следвайте инструкциите — извика на останалите и се втурна към вратата.

 

 

Малоун чу заповедта му и реши да се върне при Стефани. Нямаше представа какви са инструкциите, но предполагаше, че са свързани с тях и че няма да доведат до нищо хубаво.

Приведе се и се промъкна обратно покрай рафтовете към масата.

— Стефани — прошепна.

— Тук съм, Котън.

Безшумно застана до нея. Сега вече чуваше само дъжда.

— Трябва да има и друг изход — прошепна тя в тъмнината.

Той взе пистолета от нея.

— Някой току-що се измъкна през вратата. Вероятно жената. Видях една-единствена сянка. Останалите явно са хукнали след Кларидън и са се измъкнали през друг изход.

Вратата към коридора отново се отвори.

— Това е той, измъква се — каза тя.

Изправиха се и хукнаха назад през залата. При изхода Малоун спря за миг, но не видя нищо обезпокоително, така че тръгна пред нея навън.

 

 

Дьо Рокфор зърна жената да се отдалечава тичешком по дългия коридор. Видя как се извъртя и без да забавя крачка, стреля. Той се хвърли на пода, после бързо се изправи и се втурна след нея. Бе зърнал дневника и книгата в ръката й.

Трябваше да я спре.

 

 

Малоун видя мъж, облечен в черни панталони и тъмно поло, с пистолет в ръка, да се скрива зад един завой на петнайсетина метра пред него.

— Сега вече става интересно — прошепна той.

И двамата хукнаха напред.

 

 

Дьо Рокфор продължи преследването си. Жената със сигурност щеше да се опита да напусне двореца. Очевидно бе, че познава разположението му. Завиваше точно където трябва. Доста ловко се бе сдобила с желаните предмети, така че можеше да е сигурен, че бягството й също е добре обмислено.

Поредният портал откриваше сводеста зала. Жената вече бе стигнала отсрещния й край и завиваше зад ъгъла. Изтича дотам и видя широко каменно стълбище, водещо надолу. Парадното стълбище. Някога изрисуваните по стените му фрески, железните порти на всяка площадка и персийските пътеки се вписвали съвършено в тържественото великолепие на папските церемонии. Сега стъпалата и стените бяха голи. В подножието им на около десетина метра бе непрогледен мрак. Знаеше, че долу има врати към двора. Чу тичащите стъпки на жената, но не можа да различи силуета й.

Стреля. Десет пъти.

 

 

Малоун чу звуците, наподобяващи многократни удари на чук. Изстрели от пистолет със заглушител.

Забави крачка. До вратата пред него имаше три метра.

 

 

В подножието на мастиленотъмното стълбище изскърцаха панти. Дьо Рокфор разпозна звука от отваряща се врата. Грохотът на бурята отвън долиташе по-ясно. Явно изстреляните напосоки куршуми бяха пропуснали целта си. Чу стъпки зад гърба си и заговори в микрофона, закачен за полото му.

— У вас ли е това, което исках?

— У нас е — гласеше отговорът в слушалките.

— Аз съм в Галерията на конклава. Малоун и мисис Нел идват след мен. Оправете се с тях.

Той се втурна надолу по стълбите.

 

 

Малоун видя мъжа с полото да излиза от подобната на пещера зала. С пистолет в ръка, той се затича. Стефани го следваше по петите.

Явно влезли през страничен вход, внезапно се появиха трима мъже и блокираха пътя им.

Малоун и Стефани спряха.

— Ще ви помоля да хвърлите пистолета — каза единият.

Нямаше начин да ги обезвреди, преди двамата със Стефани да бъдат повалени. Така че пусна пистолета и той издрънча на пода. Тримата приближиха.

— А сега какво ще правим? — попита Стефани.

— Приемам всякакви предложения.

— Няма какво да направите — обади се друг от преследвачите.

Двамата останаха неподвижни.

— Обърнете се — чу се заповедта.

Той погледна Стефани. И по-рано бе попадал в критични ситуации, подобни на тази, в която се намираха в момента. Дори и да успееше да се справи с един или двама, пак щеше да остане още един, а и всички бяха въоръжени.

Чу се тъп звук от удар, последван от вика на Стефани. Тялото й се свлече на пода. Преди да успее да направи крачка към нея, нещо тежко се стовари върху тила му и пред очите му притъмня.

 

 

Дьо Рокфор продължаваше да следва жената, която изтича през площада пред двореца, и пъргаво сви по една от опустелите улици на Авиньон. Топлият дъжд продължаваше да се сипе на несекващи талази. Небесата внезапно се разтвориха, раздрани от огромна светкавица, която за миг повдигна булото на тъмнината. Гръмотевици разтресоха въздуха.

Сградите останаха зад тях и те наближиха реката.

Знаеше, че пред тях през реката е мостът „Сен Бенезе“. През струите дъжд успя да види как жената бърза към входа на моста. Какво ли смяташе да прави? Защо вървеше натам? Нямаше значение, трябваше да я последва. Тя разполагаше с част от това, заради което бе дошъл, и той нямаше намерение да напуска Авиньон без книгата и дневника. Питаше се как ли се отразява дъждът на страниците. Косата му лепнеше за скалпа, а дрехите за тялото.

На петнайсетина метра пред него нещо проблесна. Жената бе стреляла във вратата, която водеше към входа на моста.

Изчезна в сградата.

Той дотича до вратата и внимателно заоглежда навътре. От дясната му страна имаше каса за билети. Отляво, на други щандове, бяха изложени сувенири. Подвижна бариера водеше към моста. Недовършената конструкция отдавна бе загубила всякаква стойност, освен като туристическа атракция.

Жената бе на трийсет метра пред него, тичаше по моста към реката.

После се изгуби.

Той се втурна напред, прескочи бариерата и хукна след нея. В края на втория пилон имаше готически параклис — „Сен Никола“. Тленните останки на свети Бенезе, в чиято чест бе построен мостът, известно време били съхранявани там. Но реликвите изчезнали по време на революцията и сега бе останал само параклисът — в готически стил в горната част и в романски — в долната. Именно там бе изчезнала жената. Надолу по каменните стъпала. Над главата му блесна зеленикавият език на нова светкавица.

Изтри дъждовните капки от очите си и се спря на най-горното стъпало. И тогава я видя. Но не долу, а отново горе, тичаше към ръба на четвъртия сегмент от моста, който щеше да я отведе в средата на Рона, без никакъв път за бягство, тъй като останалата част бе отнесена от реката преди триста години. Явно бе използвала стълбите, за да мине под параклиса, с което да се предпази от евентуалните му изстрели.

Затича след нея, заобикаляйки параклиса.

Не искаше да стреля. Искаше я жива. И което бе по-важно, искаше това, което тя носеше. Стреля в краката й. Тя спря и се обърна с лице към него. Той се втурна напред с насочен пистолет. Тя стоеше на ръба на четвъртия сегмент, а зад нея имаше само тъмнина и вода. Гръм раздра въздуха. Вятърът шибаше на злобни талази. Дъждът се стичаше по лицето му.

— Коя си ти? — попита той.

Беше облечена в черно трико, което се сливаше с тъмната й кожа. Беше стройна и атлетична, главата й бе скрита под тясна качулка, виждаше се само лицето й. Държеше пистолет в лявата ръка и найлонова торбичка в другата.

Протегна торбичката над ръба.

— Да не прибързваме — каза тя.

— Мога просто да те застрелям.

— Има две причини да не го направиш.

— Слушам.

— Първо, торбичката ще падне в реката и това, което толкова искаш, ще изчезне. И второ, аз съм християнка. Не можеш да убиеш християнин.

— Откъде знаеш какво мога и какво не мога?

— Ти си рицар тамплиер, както и останалите. Поели сте обет да не вредите на други християни.

— Не мога да съм сигурен, че наистина си християнка.

— Тогава да се върнем към първата причина. Ако ме застреляш, книгите ще заплуват по Рона. Течението ще ги отнесе.

— Очевидно търсим едно и също.

— Доста си схватлив.

Ръката й продължаваше да стои изпъната над ръба и той се опитваше да прецени къде ще е най-добре да стреля. Тя обаче беше права. Торбичката щеше да изчезне много преди да успее да измине трите метра, които ги деляха.

— Май сме в безизходица — отбеляза той.

— Не бих казала.

Тя разпери пръсти и найлоновата торбичка изчезна в тъмнината. Използвайки изненадата му, тя вдигна пистолет и стреля, но Дьо Рокфор се извъртя наляво и се хвърли върху мокрите камъни. Когато избърса дъждовните капки от очите си, видя жената да скача от ръба. Изправи се и се втурна натам, очаквайки да види разпенената Рона, но на около два метра и половина под него се издаваше каменна платформа, част от пилона, който поддържаше външната арка. Видя как жената грабва торбичката и изчезва под моста.

Поколеба се само за миг, след това скочи, приземявайки се на крака. Глезените му се огънаха при удара.

Загърмя двигател и изпод другия край на моста се стрелна моторна лодка, която бързо набираше скорост на север. Вдигна пистолета, но огненото езиче в тъмнината му подсказа, че тя също стреля.

Той отново се хвърли върху мокрите камъни.

Лодката изчезна извън обсега му.

Коя беше тази лисица? Очевидно знаеше какъв е, но не и кой е, тъй като не го бе разпознала. Но бе наясно със значимостта на книгата и дневника. И което бе по-важно, знаеше всеки негов ход.

Изправи се и се спусна под моста, на скрито от дъжда, там, където е била завързана лодката. Хитро бе планирала бягството си. Тъкмо се канеше да се покатери обратно, използвайки желязната стълба, прикрепена към външната част на моста, когато някакъв предмет привлече вниманието му.

Наведе се.

Върху мокрите камъни под моста лежеше книга.

Вдигна я към очите си, напрягайки се да види какво съдържат влажните страници, и успя да разчете някои от думите.

Дневникът на Ларс Нел.

Беше го изпуснала в бързината.

Той се усмихна.

Сега разполагаше с част от пъзела — не всичко, но може би достатъчно — и знаеше точно как да научи останалото.