Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

27

Вилньов-лез-Авиньон, 12:30 ч.

Малоун изучаваше Ройс Кларидън. Беше облечен с широки кадифени панталони, изцапани със зелена боя. Шарен пуловер скриваше мършавите му гърди. Вероятно наближаваше шейсетте, кльощав като богомолка, с приятно лице с тесни черти. Тъмните му очи бяха хлътнали дълбоко, вече загубили блясъка на интелекта, но все още пронизващи. Стъпалата му бяха боси и мръсни, ноктите на ръцете — неподдържани, а сивеещата му коса и брада — сплъстени. Служителят ги бе предупредил, че Кларидън е умопобъркан, но безобиден и почти всички в болничното заведение го отбягват.

— Кои сте вие? — попита Кларидън на френски и ги огледа с празен, объркан поглед.

Санаториумът заемаше огромен замък, който, както поясняваше табелката отпред, бил собственост на френското правителство от революцията насам. Много от някогашните салони бяха превърнати в болнични стаи. В момента бяха в солариума. Обедното слънце бе забулено от сгъстяващите се облаци. Един от служителите бе споменал, че Кларидън прекарва повечето време тук.

— От командването ли сте? — попита Кларидън. — Магистърът ли ви изпрати? Имам да му предавам много сведения.

Малоун реши да се включи в играта.

— Идваме по поръка на магистъра. Изпрати ни да разговаряме с теб.

— О, най-после. Толкова отдавна чакам — извика лудият.

Малоун направи знак с ръка и Стефани отстъпи назад.

Човекът явно се смяташе за тамплиер, а жените не бяха част от братството.

— Кажете ми, братко, каквото имате да ми казвате. Разкажете ми всичко.

Кларидън се размърда на стола, после скочи на крака и започна да се клати напред-назад.

— Беше ужасно — каза. — Заобиколени бяхме от всички посоки. Докъдето стига погледът — само врагове. Останали ни бяха няколко стрели, храната се беше развалила от жегата, водата свърши. Мнозина бяха покосени от болести. Никой нямаше да оцелее дълго.

— Звучи страшно. И какво направихте?

— Видяхме най-странното нещо. Отвъд стените се издигна бяло знаме. Ние се спогледахме, а учудените ни изражения изразяваха мислите на всеки един. Искат да преговарят.

Малоун познаваше средновековната история. Преговорите на бойното поле бяха обичайно явление по време на кръстоносните походи. Войските, попаднали в безизходно положение, многократно уточняваха условията, при които всяка може да отстъпи, и същевременно да претендира за победа.

— Събрахте ли се? — попита Малоун.

Възрастният мъж кимна и вдигна четири мръсни пръста.

— Всеки път, когато излизахме отвъд стените, сред ордите им, те ни приемаха сърдечно и преговорите напредваха. Накрая се споразумяхме.

— Кажете ми тогава, какво е посланието, което трябва да стигне до магистъра?

Кларидън го погледна раздразнено.

— Нагъл сте.

— Какво искате да кажете? Дълбоко ви уважавам, братко. Именно затова съм тук. Брат Ларс Нел ми каза, че сте човек, на когото може да се има доверие.

Въпросите явно затормозиха съзнанието на мъжа. После лицето му се проясни.

— Помня го. Храбър воин. Воюва почтено. Да. Помня го. Брат Ларс Нел. Бог да даде покой на душата му.

— Защо говорите така?

— Не сте ли чули? — Гласът му прозвуча невярващо. — Та той загина в битка.

— Къде?

Кларидън поклати глава.

— Не зная. Зная само, че сега е при Бог. Отслужихме литургия в негова памет и отправихме много молитви.

— Яли ли сте хляба си с брат Нел?

— Много пъти.

— Споменавал ли е за проучванията си?

Кларидън се приближи до дясната му страна, без да откъсва поглед от него.

— Защо ме питате?

Нервният човечец започна да обикаля в кръг около него като котка. Малоун реши да вдигне мизата в непонятната игра, която се вихреше в обърканото съзнание на мъжа. Сграбчи Кларидън за дрехата и го повдигна от земята. Стефани направи крачка назад, но той я спря с поглед.

— Магистърът не е доволен — каза. — Изобщо не е доволен.

— В какъв смисъл? — Кларидън силно се изчерви от срам.

— От вас.

— Нищо не съм направил.

— Не желаете да отговорите на въпроса ми.

— Какво е желанието ви? — Отново недоумение.

— Кажете ми какво търсеше брат Нел.

Кларидън поклати глава.

— Не знам нищо. Братът не ми се е доверявал.

Очите, втренчени в него, се замъглиха от ужас и пълно объркване. Малоун освободи хватката си. Кларидън се сви до стъклената стена и вдигна руло хартия и спрей. Напръска стъклата и започна да ги лъска, макар да бяха безупречно чисти.

Малоун се обърна към Стефани.

— Губим си времето тук.

— Защо се разпали толкова?

— Струваше си да опитам.

Сети се за бележката, изпратена на Ърнст Сковил, и реши да направи последен опит. Измъкна листа от джоба си и се приближи до Кларидън. Зад стъклото, на няколко километра на запад, се издигаха бледосивите стени на Вилньов-лез-Авиньон.

— Там живеят кардиналите — отбеляза Кларидън, без да спира да търка. — Безочливи принцове, всички до един.

Малоун знаеше, че някога кардиналите се събрали на хълмовете извън градските стени на Авиньон и построили имения, за да избягат от пренаселения град и вечно бдящото око на папата. Те бяха изчезнали, но древният град бе останал, все така тих и рушащ се.

— Ние сме защитниците на кардиналите — каза Малоун, продължавайки с преструвките.

Кларидън се изплю на пода.

— Чумата да ги тръшне всичките.

— Прочетете това.

Дребничкият мъж пое листа и погледът му пробяга по думите. Разширените му очи се изпълниха с изумление.

— Не съм откраднал нищо от ордена. Кълна се. — Гласът му се извиси. — Това обвинение е лъжливо. С готовност ще се закълна в Бога. Нищо не съм откраднал. — Явно виждаше в хартията само каквото му се искаше. Малоун взе листа.

— Само си губим времето, Котън — каза Стефани.

Кларидън се приближи към него.

— Коя е тази лисица? Защо е тук?

Малоун сдържа усмивката си.

— Вдовицата на брат Нел.

— Не знаех, че братът е бил женен.

Той си припомни прочетеното преди две вечери в книгата за тамплиерите.

— Както знаете, мнозина от братята са били женени. Но тя не му била вярна, така че бракът бил разтрогнат и била изпратена в манастир.

Кларидън поклати глава.

— Своенравна изглежда. Какво търси тук?

— Търси истината за съпруга си.

Кларидън се изправи срещу Стефани и вдигна костелив пръст.

— Вие сте зла — извика той. — Брат Нел дойде в братството, за да дири покаяние заради вашите грехове. Засрамете се.

Стефани прояви благоразумието просто да сведе глава.

— Търся единствено прошка.

Кларидън омекна пред смирението й.

— От мен имаш прошка, сестро. Върви си в мир.

Малоун й направи знак и двамата тръгнаха към вратата. Кларидън се върна при стола си.

— Колко тъжно — каза тя. — И колко страшно. Да загубиш ума си е ужасяващо. Ларс често говореше за това и се страхуваше.

— Нима не се страхуваме всички? — Все още държеше бележката от къщата на Ърнст Сковил. Погледна пак написаното и препрочете последните три реда:

В Авиньон открийте Кларидън. Той може да ви посочи пътя. Но се пазете от Инженера.

— Чудя се защо изпращачът на бележката е смятал, че Кларидън може да ни посочи път накъдето и да било? — попита. — Не разполагаме с нищо. Тази следа явно води до задънена улица.

— Не е така.

Думите прозвучаха на английски и идваха от другия край на стаята. Малоун се извърна точно когато Ройс Кларидън се изправяше от стола си. Объркването бе изчезнало от брадатото му лице.

— Мога да ви упътя. А съветът, даден в тази бележка, трябва да се следва. Пазете се от Инженера. Тя и други като нея са причината да се крия тук.