Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

35

21:00 ч.

Някакво особено чувство обзе Малоун, докато крачеше из празните зали. Бяха се отделили от групата по средата на обиколката и Кларидън ги бе повел към горните етажи. Изчакаха в една от кулите зад заключена врата докъм осем и половина, когато повечето от вътрешните лампи вече бяха угасени и не се долавяше никакво движение. Кларидън като че ли бе наясно с действията на персонала и остана доволен, че пет години по-късно нищо не бе променено.

Лабиринтът от празни зали и дълги коридори сега бе осветен единствено от отделни петна бледа светлина. Малоун можеше само да си представи какво ли е било някогашното обзавеждане, стените с пищни цветни фрески и гоблени, изобразяващи хора, събрали се да служат или да просят милост от божия наместник. Бяха идвали пратеници на хана, на императора на Константинопол, дори самият Петрарка и света Катерина от Сиена, жената, която в крайна сметка бе убедила последния папа от Авиньон да се завърне в Рим. Историята бе пуснала дълбоки корени тук, но сега от нея имаше само останки.

Отвън бурята най-после се бе развихрила и дъждът биеше яростно покрива, а стъклата звънтяха от гръмотевиците.

— Някога този дворец бил пищен като Ватикана — прошепна Кларидън. — Всичко обаче е изчезнало. Унищожено от невежество и алчност.

Малоун не бе съгласен.

— Някои биха казали, че именно невежеството и алчността са били причината за построяването му — възрази той.

— О, мосю Малоун, да не сте следвали история?

— Чел съм доста.

— Тогава нека ви покажа нещо.

Кларидън ги поведе през отворени портали в зали с протрит под, всяка с табелка с името си. Спряха насред подобна на пещера правоъгълна зала със сводест таван.

— Тук е била банкетната зала на папата. Събирала стотици гости — каза Кларидън, а гласът му отекна в празнотата. — Климент Шести окачил на тавана синя завеса, осеяна със златни звезди, наподобяваща небесния свод. Стените били украсени с фрески. Всичко било унищожено в пожара през 1413 година.

— И не са го възстановили? — учуди се Стефани.

— Папите на Авиньон вече ги нямало, така че и дворецът нямал същата стойност. — Кларидън посочи към другия край на залата. — Палата се хранел сам точно отсреща, върху подиум, седнал на трон, под балдахин, украсен с алено кадифе и хермелин. Гостите седели на дървени скамейки покрай стените — кардиналите в източната част, останалите в западната. Дървените маси били наредени под формата на буквата „П“, а храната се сервирала по средата. Всичко било доста строго и церемониално.

— Както и целият дворец — отбеляза Малоун. — Имам чувството, че се разхождам през бомбардиран град, сякаш душата на сградата е унищожена. Един съвсем отделен свят в света.

— Такава била идеята. Френските крале искали папите им да бъдат изолирани. Само те контролирали мислите и действията им. Нито един от папите не бил посещавал Рим, тъй като италианците биха ги съсекли на място. Така че седмината мъже, служили като папи в този дворец, си изградили собствена крепост и не оспорвали френския трон. Дължали съществуването си на краля и се наслаждавали на това убежище — тяхното авиньонско пленничество, както наричали службата си тук.

Следващото помещение бе доста по-малко. Залата с гоблените бе мястото, където папата и кардиналите се срещали на тайни съвети.

— Тук дарявали Златната роза — каза Кларидън.

— Особено арогантен жест от страна на авиньонските папи. В четвъртата неделя от постите папата почитал една специална личност, обикновено владетел, като я дарявал със Златната роза.

— Не одобряваш ли това? — попита го Стефани.

— Христос не е имал нужда от златни рози. А защо папите да имат? Просто поредното кощунство, типично за това място. Климент Шести купил целия град от Йоана, кралица на Неапол. Което било част от сделката, която тя сключила, за да изкупи опрощение за съучастничество в убийството на съпруга си. В продължение на сто години престъпници, авантюристи, фалшификатори и контрабандисти можели да се укриват от правосъдието тук, стига да отдавали нужната почит на папата.

През съседна зала влязоха в Залата на елените. Кларидън щракна няколко лампи, хвърлящи мека, приглушена светлина. Малоун се забави на входа достатъчно дълго, за да хвърли поглед назад към Банкетната зала. Някаква сянка пробяга по стената, но това му бе достатъчно да разбере, че не са сами. Знаеше кой ги следва. Висока, привлекателна, атлетична жена — цветнокожа, както бе казал Кларидън по-рано в колата. Жената, която ги бе последвала в двореца.

— … Ето тук се съединяват старият и новият дворец — тъкмо казваше Кларидън. — Зад нас е старият, а новият започва през онзи портал. А тук е бил кабинетът на Климент Шести.

Малоун бе прочел в пътеводителя за Климент, човек, който обичал картините и стиховете, приятните звуци, редките животни и рицарската любов. Имаше и негов цитат: Предшествениците ми не са знаели как трябва да живее един папа. Той превърнал старата крепост на Бенедикт в пищен дворец. В момента Малоун бе заобиколен от идеални примери за материалните потребности на Климент под формата на изображения, изрисувани върху лишените от прозорци стени. Ниви, гори и потоци, всичко това под яркосиньо небе. Мъже с мрежи край езеро, гъмжащо от щуки. Бретон шпаньоли. Млад благородник със своя сокол. Дете, покатерило се на дърво. Треви, птици, къпещи се хора. Преобладаваше зеленото и кафявото, но тук-там някоя оранжева дреха, синкава риба и плодовете по дърветата обогатяваха цветовата гама.

— Климент поръчал фреските през 1344 година. Открили ги под пластовете вар, наплескани от войниците, когато дворецът бил превърнат в казарма през деветнайсети век. Тази зала прекрасно отразява нагласата на авиньонските папи, особено на Климент Шести. Някои дори го наричали Климент Великолепния. Не изпитвал никакво влечение към религиозния живот. Уреждането на покаянията, отменянето на отлъчванията от църквата, опрощаването на греховете, дори съкращаването на престоя в чистилището и за живи, и за покойници — всичко било за продан. Забелязвате ли нещо да липсва?

Малоун отново заразглежда фреските. Ловните сцени определено говореха за склонност към бягство от реалността — хора, които се забавляват, — но нищо по-особено не му направи впечатление.

След това внезапно му просветна.

— Къде е Бог?

— Набито око имате. — Кларидън разпери ръце. — Никъде в дома на Климент Шести няма нито един религиозен символ. Този пропуск е много красноречив. Това е спалня за крал, а не за папа. Точно за такива се смятали авиньонските прелати. Те унищожили тамплиерите. Като започнали през 1307 година с Климент Пети, който бил съконспиратор на Филип Хубави, и завършили с Григорий Единайсети през 1378 година, тези корумпирани личности смазали ордена. Ларс през цялото време вярваше, а и аз съм съгласен с него, че тази зала доказва какво всъщност са ценели тези мъже.

— Смяташ ли, че тамплиерите са оцелели? — полюбопитства Стефани.

— Oui. Те са около нас. Виждал съм ги. Какво точно представляват, не зная. Но са около нас.

Малоун не можеше да прецени дали тази декларация отговаря на истината, или просто изразява предположенията на човек, на когото навсякъде се привиждат заговори. Знаеше само, че ги следва жена, която бе достатъчно умела да забие куршум на сантиметри от главата му в дънера на дърво от разстояние, по-голямо от петнайсет метра, и то посред нощ и при вятър със скорост шейсет и пет километра в час. Може би тя бе спасила кожата му в Копенхаген.

— Да продължаваме — каза Малоун.

Кларидън изгаси лампите.

— Следвайте ме.

Тръгнаха през старата част на двореца към северното крило и конгресния център. Една табелка уведомяваше, че залата е създадена наскоро от градската управа като начин за набиране на средства за по-нататъшни реставрации. Някогашната Зала на конклава, Залата на ковчежника и Голямата изба сега бяха оборудвани с голи скамейки, сцена и аудио-визуална техника. По други коридори минаха покрай каменни изображения на папи от Авиньон. Накрая Кларидън спря пред солидна дървена врата и пробва резето, което се отвори.

— Чудесно. Явно все още не заключват за през нощта.

— А защо не? — попита Малоун.

— Тук няма нищо ценно, освен информация, а малцина са крадците, които се интересуват от такива неща.

Пристъпиха в мастиленочерното пространство.

— Някога тук е бил параклисът на Бенедикт Дванайсети, папата, който замислил и построил основната част на стария дворец. В края на деветнайсети век, заедно със стаята точно над нас, параклисът бил превърнат в хранилище за архивите на областта. Дворецът също пази своите архиви тук.

Светлината от коридора разкри висока стая с безкрайни редици рафтове. Зад рафтовете се извисяваха сводести прозорци, по чиито черни стъкла почукваше неспирният дъжд.

— Четири километра рафтове — каза Кларидън. — Невероятно изобилие от информация.

— Но вие знаете къде да търсите, нали? — попита Малоун.

— Надявам се.

Кларидън се втурна по централната пътека. Малоун и Стефани изчакаха да светне лампата някъде на петнайсетина метра навътре в стаята.

— Насам — провикна се Кларидън.

Малоун затвори вратата към коридора, питайки се как ли жената ще успее да се вмъкне незабелязано. Поведе Стефани към светлината и двамата завариха Кларидън, седнал край една масичка за четене.

— За радост на историята — отбеляза той — през осемнайсети век всички предмети в двореца били описани. После, в края на деветнайсети, били направени снимки и рисунки на всичко, оцеляло след революцията. С Ларс успяхме да разберем как е организирана информацията.

— А след смъртта на Марк не сте търсили, защото сте смятали, че рицарите тамплиери ще ви убият? — попита Малоун.

— Съзнавам, че не вярвате на голяма част от тези неща. Но ви уверявам, че постъпих правилно. Архивите са тук от векове. Затова реших, че могат да останат необезпокоявани още малко. Струваше ми се по-важно да запазя живота си.

— Тогава защо дойдохме сега? — попита Стефани.

— Много време мина. — Кларидън стана от стола. — Всичко около нас са дворцови архиви. Ще ми отнеме няколко минути. Защо не седнете, пък да видим дали ще открия каквото ни трябва. — Той извади от джоба си фенерче. — Взех го от лудницата. Реших, че може да ни потрябва.

Малоун дръпна един стол и Стефани последва примера му. Кларидън изчезна в полумрака. Седяха, а Малоун слушаше как французинът тършува и гледаше танцуващия лъч от фенерчето върху свода над главите им.

— Ето какво е правел съпругът ми — зашепна тя. — Криел се е в забравен от бога дворец и е търсел нещо наистина безсмислено.

Долови остротата в гласа й.

— Докато бракът ни се проваляше. Докато самата аз работех по двайсет часа в денонощието. Ето какво е правел той.

От трясъка на гръмотевицата го побиха тръпки, които сякаш преминаха през цялата стая.

— Било е важно за него — отбеляза той и също снижи глас. — Възможно е действително да има нещо във всичко това.

— Какво например, Котън? Съкровище? Ако Сониер действително е открил диаманти в криптата, окей. От време на време късметът спохожда хората. Но няма нищо повече. Бигу, Сониер, Ларс, Марк, Кларидън. Всички те са мечтатели.

— Мечтателите доста пъти са променяли света.

— Напълно нелепо преследване на нещо, което дори не съществува.

Кларидън изникна от тъмнината и тупна една прашна папка върху масата. Корицата й бе осеяна с петна. Вътре бе наредена осемсантиметрова купчинка с черно-бели фотографии и скици с молив.

— Само на метър от мястото, за което говореше Марк. Слава богу, че старците, които управляват това място, не променят нищо.

— А Марк как го е открил? — попита Стефани.

— Търсеше през почивните дни. Не беше така всеотдаен като баща си, но често идваше в къщата в Рен и действахме заедно. В университета в Тулуза бе попаднал на информация за авиньонските архиви. Свърза нещата и ето, сега разполагаме с отговора.

Малоун разстла съдържанието върху масата.

— Какво точно търсим?

— Никога не съм виждал картината. Да се надяваме да има надпис.

Започнаха да разглеждат изображенията.

— Ето я — каза Кларидън с треперещ от вълнение глас.

Малоун спря поглед върху литографията, черно-бяла, потъмняла от времето, с оръфани краища. Написаните на ръка думи в горната част гласяха: „ДОН МИГЕЛ ДЕ МАНЯРА ЧЕТЕ ПРАВИЛАТА НА КАРИДАД“.

Бе изобразен възрастен мъж с рехава брадица и редки мустаци, облечен в свещенически одежди, седнал до някаква маса. Върху единия ръкав на дрехата му, от лакътя до рамото, бе пришита сложна емблема. Лявата му ръка докосваше подпряна вертикално книга, а дясната бе протегната с дланта нагоре, сочейки през бюро с пищна покривка към дребен човечец в монашеско расо, кацнал върху ниско столче с пръст върху устните, в знак за мълчание. Върху скута му лежеше разтворена книга. Подът, който се простираше от единия до другия край на картината, бе на квадрати, като шахматна дъска, а на столчето, върху което седеше старецът, имаше букви.

АСАВОСЕ А°

de 1687

— Много любопитно — промърмори Кларидън. — Вижте тук.

Малоун проследи пръста му и заразглежда горната лява част, където в сенките зад дребния човек имаше маса и полица. Върху полицата лежеше човешки череп.

— Какво означава това? — попита Малоун.

— Caridad означава „милосърдие“, но може да означава и любов. Черното облекло на човека до масата е присъщо на Ордена на рицарите от Калатрава, испанско религиозно общество, посветило се на Исус Христос. Личи си по емблемата на ръкава му. Acaboce означава „завършек“. Това А° може би е препратка към алфа и омега, първата и последната буква от гръцката азбука — началото и краят. А черепът? Нямам представа.

Малоун си припомни какво уж бе написал Бигу в църковния регистър на Рен точно преди да избяга от Франция в Испания. „Прочетете правилата на Каридад.“

— А какви правила се очаква да прочетем?

Кларидън заразглежда рисунката на слабата светлина.

— Обърнете внимание на една подробност при дребния мъж върху столчето. Вижте обувките му. Краката му са стъпили върху черни квадрати на пода, диагонално разположени.

— Подът прилича на шахматна дъска — отбеляза Стефани.

— А в шахматната игра по диагонал се придвижва епископът[1].

— Значи дребничкият е епископ? — попита Стефани.

— Не — намеси се Малоун, внезапно проумял. — На френски тази фигура е шутът.

— Изучавали ли сте играта? — попита Кларидън.

— Играл съм малко.

Кларидън постави пръста си върху фигурата на стола.

— Това е мъдрият шут, който явно знае някаква тайна, свързана с алфа и омега.

Малоун се досети.

— Така са наричали Исус.

— Oui. А ако добавим и acaboce, ще получим „завършекът на алфа и омега“. Завършекът на Христос.

— Но какво означава това? — попита Стефани.

— Госпожо, мога ли да погледна книгата на Стюблен?

Тя извади томчето и го подаде на Кларидън.

— Хайде пак да се върнем на надгробния камък. Между него и картината има връзка. Нали помните, абат Бигу е оставил и двете следи. — Той разтвори книгата върху масата.

— Трябва да познаваме историята, за да разберем посланието върху камъка. Родът Д’Отпул датира още от дванайсети век във Франция. Мари се омъжила за Франсоа д’Отпул през 1732-ра. Един от предците му написал завещание през 1644-та, което надлежно регистрирал и представил пред нотариус в Еспераза. Когато той починал обаче, се оказало, че не могат да открият завещанието. По-късно, повече от сто години след смъртта му, изгубеното завещание внезапно се появило. Когато Франсоа д’Отпул отишъл да си го прибере, нотариусът му казал следното: Няма да е разумно от моя страна да се разделя с документ от такова огромно значение. Франсоа починал през 1753 година, а през 1780 година завещанието най-после било предадено на вдовицата му Мари. Защо? Никой не знае. Може би защото по същото време била единственият останал жив представител на рода Д’Отпул. Но тя умряла едва година по-късно и се твърди, че предала завещанието и цялата съдържаща се в него информация на абат Бигу като част от голямата семейна тайна.

— И това всъщност ли е открил Сониер в криптата? Освен златните монети и диамантите?

Кларидън кимна.

— Но криптата била старателно скрита. Затова Ларс смяташе, че фалшивият гроб на Мари в гробището е съдържал същинската информация. Бигу вероятно усещал, че тайната, която пази, е твърде голяма, за да не я предаде другиму. Напуснал родната си страна, смятал никога да не се завръща, затова оставил след себе си загадка, която да сочи пътя. В колата, когато ми показахте рисунката на надгробния камък, за пръв път ми хрумнаха доста неща. — Той се пресегна към празния бележник и химикалката, които лежаха на масата. — Сега вече съм сигурен, че текстът е пълен с информация.

nadgrobna_plocha.png

Малоун разгледа буквите и символите върху надгробните камъни.

— Камъкът отдясно е лежал върху гроба на Мари и не съдържа нищо от типичния надпис, какъвто обичайно поставяли върху гробовете. Лявата му страна е надписана на латински. — Кларидън записа думите „et in rax“ в бележника.

— Това се превежда като „и в мир“, но има някои подробности. Rax е именителният падеж на думата „мир“ и е граматически неправилно да следва след предлога in. Дясната колона е написана на гръцки и няма никакъв смисъл. Доста разсъждавах по този въпрос и най-накрая ми хрумна решението. Надписът всъщност е на латински, но е написан с гръцката азбука. Ако ще преобразуваме на латиница, то с E, T, I, N и А нямаме проблеми. Но латинското Р ще се чете като „р“, а X става на „к“, и…

Кларидън задраска по бележника, после записа пълния си превод в долната част на листа.

ET IN ARCADIA EGO

— И в Аркадия аз — прочете Малоун, превеждайки латинските думи. — Но това няма никакъв смисъл.

— Именно — отбеляза Кларидън. — Което ни навежда на мисълта, че думите крият нещо друго.

Малоун схвана.

— Анаграма?

— По времето на Бигу били доста разпространени. Все пак съмнително бе текстът на Бигу да може толкова лесно да се дешифрира.

— Ами думите в средата?

Кларидън ги надраска върху листа.

REDDIS RÉGIS CÉLLIS ARCIS

— Reddis означава „да върнеш, да възстановиш нещо, което е било взето“. Но също така е латинското название на Рен. Regis идва от Rex, което означава крал. Cella ще рече хранилище. Arcis произлиза от arx — твърдина, крепост, цитадела. Всяка дума означава много неща, но заедно нямат никакъв смисъл. Освен това има една стрелка, която свързва p-s отгоре с præ-cum. Нямам никаква идея какво е това p-s. А præ-cum се превежда като „да се молим да дойде“.

— Какъв е този символ долу? Прилича на октопод.

Кларидън поклати глава.

— Паяк е, госпожо. Но значението му ми убягва.

— А другата плоча? — попита Малоун.

— Лявата била изправена върху гроба и се виждала най-добре. Помните, нали, че Бигу служил на Мари д’Отпул в продължение на много години. Бил й изключително предан и му били нужни цели две години, за да направи надгробната плоча. И въпреки това почти всеки ред съдържа грешка. Зидарите от онова време правели грешки, но чак пък толкова? Няма начин абатът да е позволил плочата да остане в такъв вид.

— Значи грешките са част от посланието? — попита Малоун.

— Така изглежда. Вижте тук. Дори името й е сбъркано. Казвала се е не Мари дьо Негр д’Арле дам д’Отпул, а Мари дьо Негри д’Абле д’Отпул. Много от останалите думи също са окастрени. По неразбираеми причини някои от буквите са повдигнати, други вдълбани по-дълбоко. Но вижте датата.

Малоун се втренчи в римските цифри.

MDC0LXXXI

— Би трябвало да е годината на смъртта й — 1681-ва. И то ако пренебрегнем нулата, защото в римската нумерологична система не съществува нула и знакът 0 не обозначава никаква цифра. И все пак, ето я нулата. А Мари е починала през 1781 година, не през 1681 година. Дали нулата не е вмъкната като знак, че Бигу е осъзнавал грешната дата? Възрастта й също е сгрешена. Починала е на шейсет и осем, а не на шейсет и седем, както е отбелязано.

Малоун посочи схемата върху десния камък и римските цифри в долния ъгъл — LIXLIXL.

— Петдесет. Девет. Петдесет. Девет. Петдесет.

— Много странно.

Малоун погледна отново литографията.

— Май не виждам каква е връзката с тази картина.

— Това е загадка, мосю. И то такава, на която не може лесно да се отговори.

— Но именно този отговор бих искал да узная — чу се от тъмнината плътен мъжки глас.

Бележки

[1] Офицер. — Б.пр.