Стив Бери
Наследството на тамплиерите (47)

45

Дьо Рокфор седеше на мястото до шофьора, съсредоточил поглед върху джипиес екрана. Проследяващото устройство работеше отлично и сигналът се предаваше ясно. Шофираше един от братята, а Кларидън седеше на задната седалка до друг брат. Дьо Рокфор все още беше ядосан заради намесата на Кларидън в Рен. Нямаше никакво намерение да умира и в крайна сметка щеше да отскочи от пътя на колата, но много му се искаше да разбере дали Котън Малоун притежава достатъчно твърдост, за да го прегази.

Братът, паднал от скалистия склон, беше мъртъв, прострелян в гърдите преди падането. Защитната жилетка „Кевлар“ не беше позволила на куршума да пробие тялото му, но си бе счупил врата при падането. За щастие не носеше документи за самоличност, но жилетката щеше да създаде проблеми. Подобна екипировка говореше за добро планиране, но нищо друго не свързваше мъртвия мъж с абатството. Всички братя знаеха устава. Ако убиеха някого от тях извън абатството, телата им се погребваха неидентифицирани. Както стана с брата, скочил от Кръглата кула, жертвата от Рен щеше да се озове в районната морга, а тленните останки — да бъдат погребани в някое общинско гробище. Но преди това да се случи, магистърът трябваше да спази процедурата и да изпрати свещеник, който да прибере останките в името на Църквата и да предложи да извърши безплатно погребение. Досега подобно предложение не бе отхвърлено. Жестът не будеше никакви съмнения и осигуряваше подходящо погребение на братята.

Бе напуснал Рен едва след като претърси къщите на Ларс Нел и Ърнст Сковил, но и в двете не откри нищо. Хората му бяха докладвали, че Джефри носел раница, която предал на Марк Нел на паркинга. Двете откраднати книги със сигурност бяха в нея.

— Някаква представа къде са отишли? — попита Кларидън от задната седалка.

Той посочи екрана.

— Скоро ще разберем.

От разпита на ранения брат, който бе подслушвал разговора на Кларидън в къщата на Ларс Нел, бе разбрал единствено, че Джефри е предоставил изключително малко информация. Очевидно се бе усъмнил в мотивите на Кларидън. Дьо Рокфор беше сгрешил, като го изпрати там.

— Ти ме увери, че можеш да намериш онези книги.

— За какво са ни? Нали имаме дневника. Трябва да се съсредоточим в дешифрирането на това, с което разполагаме.

Сигурно беше прав, но той все пак се питаше защо Марк Нел бе избрал точно тези два тома от хилядите книги в архива.

— Ами ако съдържат информация, която липсва в дневника?

— Знаеш ли колко версии на една и съща информация съм срещал? Цялата история на Рен представлява серия от противоречия. Нека първо проуча архивите. Разкажи ми каквото знаеш, и ще преценим с какво разполагаме.

Добра идея, но за съжаление — противно на това, което бе внушил на ордена — той знаеше твърде малко. Разчитал бе, че магистърът ще остави на наследника си обичайното послание, с което, от водач на водач, се предаваха най-добре пазените тайни още от времето на Дьо Моле.

— Ще имаш тази възможност, но първо трябва да се погрижим за хората пред нас.

Той отново се замисли за двамата убити братя. Смъртта им щеше да се възприеме като знамение. За религиозно общество, изградено върху строга дисциплина, орденът беше изненадващо суеверен. Насилствената смърт не беше нещо обичайно, а сега за няколко дни имаше два такива случая. Можеха да поставят под въпрос ръководството му. Щеше да се надигне ропот: твърде много, твърде бързо. А той щеше да бъде принуден да изслуша всички възражения, тъй като открито беше оспорил паметта на предишния магистър отчасти поради факта, че беше пренебрегвал желанията на братята.

Помоли шофьора да разчете данните на екрана.

— На какво разстояние сме от колата им?

— Дванайсет километра.

Той се загледа през прозореца. Някогашният пейзаж би бил необичаен без издигащите се на хоризонта кули. Към XII век тамплиерите населявали тези земи, като една трета от именията им били тук. Целият Лангедок трябвало да се превърне в тамплиерска държава. Бе чел за подобни планове в Хрониките. Крепости, стражи, депа за доставки, ферми и манастири са били стратегически разположени и свързани с мрежа от добре поддържани пътища. В продължение на двеста години могъществото на братството грижливо се пазело и когато орденът не успял да установи владение в Светите земи и в крайна сметка предал Йерусалим на мюсюлманите, целта била да се постигне успех в Лангедок. Действията вече били в ход, когато Филип IV нанесъл смъртоносния си удар. Странно бе, че Хрониките не споменаваха за Рен-льо-Шато. Градчето, във всичките му някогашни превъплъщения, не бе играло никаква роля в историята на тамплиерите. Навсякъде из долината на река Од съществували тамплиерски укрепления, но на Реде, както по онова време се наричал окупираният връх, нямало нищо. А сега един амбициозен свещеник и любопитен американски учен бяха превърнали градчето в туристическа атракция.

— Настигаме колата — обади се шофьорът.

Вече бе дал инструкции за повишено внимание. Другите трима братя, които бе взел със себе си в Рен, се връщаха в абатството, единият прострелян в бедрото от Джефри. Което правеше трима ранени, освен двамата убити. Беше пратил съобщение, че възнамерява да проведе съвет с офицерите си, когато се върне в абатството, с което се надяваше да потуши недоволството. Но първо трябваше да разбере къде се е запътила жертвата му.

— Направо — каза шофьорът. — Петдесетина метра.

Той се загледа през прозореца и се зачуди защо Малоун и спътниците му бяха спрели на това място.

Шофьорът натисна спирачката и угаси мотора. Те излязоха.

Навсякъде имаше паркирани коли.

— Извади ръчното устройство.

Те тръгнаха пеш и след двайсетина метра мъжът с портативния приемник спря:

— Ето я!

Дьо Рокфор се втренчи в колата.

— Това не е колата, с която напуснаха Рен.

— Сигналът е много силен.

Той посочи колата. Другият брат затършува отдолу и намери магнитното устройство.

Дьо Рокфор поклати глава и отклони поглед към стените на Каркасон, които се издигаха на десетина метра от тях. Затревената площ пред него навремето представлявала градски ров. Сега служеше за паркинг за хилядите туристи, които прииждаха ежедневно, за да разгледат един от последните запазени крепостни градове от средновековието. Потъмнелите камъни били тук още от времето, когато тамплиерите скитали из околностите. Бяха свидетели на Албигойските и на множество други войни след тях. Бяха устояли на всичко — един истински паметник на могъществото.

Но увековечаваха и хитростта.

Той знаеше местната легенда от времето на краткото господство на мюсюлманите над града през VIII век. В крайна сметка франките дошли от север, за да си възвърнат крепостта, и верни на себе си, устроили дълга обсада. По време на един от набезите бил убит владетелят на маврите и задачата да брани стените се паднала на дъщеря му. Тя била изключително умна и създала илюзията за множество войници, като накарала малобройните си бойци да тичат от кула на кула, а дрехите на мъртвите натъпкала със слама. В крайна сметка храната и водата и на двата лагера свършили. Дъщерята на владетеля заповядала да хванат последното прасе и да го нахранят с последния чувал жито. После хвърлила прасето над стените. Животното се разбило в земята, коремът му се пръснал и житото се разсипало. Франките останали смаяни. След такава продължителна обсада неверниците явно разполагали с достатъчно храна, за да угояват животните си. И се оттеглили.

Сигурен бе, че това е само легенда, но предлагаше интересен пример за човешка находчивост.

Котън Малоун също бе проявил находчивост, премествайки електронното устройство в друга кола.

— Какво става? — попита Кларидън.

— Подвели са ни.

— Това не е ли тяхната кола?

— Не.

Къде ли бяха отишли, запита се той. Тогава му хрумна нещо друго.

— Възможно ли е Марк Нел да е чувал за Касиопея Вит?

— Oui — отвърна Кларидън. — Двамата с баща му неведнъж са я обсъждали.

Възможно ли бе да са отишли при нея? Вит се беше намесила три пъти и винаги беше заемала страната на Малоун. Може би той я смяташе за свой съюзник.

— Елате. — И той отново тръгна към колата.

— Какво ще правим сега? — попита Кларидън.

— Ще се молим.

— За какво? — попита Кларидън.

— Интуицията ми да се окаже вярна.