Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

19

Абатство „Де Фонтен“, 14:00 ч.

Сенешалът бутна желязната решетка и поведе опечалените през древната арка. Входът към подземната Зала на предците бе в края на дълъг коридор, където лежаха основите на една от най-старите сгради. Първите заселници в мрачните дълбини на пещерите преди хиляда и петстотин години били монаси. Пристигали все повече каещи се и се наложило да издигнат първите сгради. Абатствата по онова време или внезапно се разраствали, или пък западали, а това тук изникнало в резултат на строителен подем, който траял векове. По-късно било достроено от рицарите тамплиери. В края на XIII век те тихомълком си присвоили собствеността. Домът на ордена — maison chèvetaine — първоначално се намирал в Йерусалим, после в Акр, след това в Кипър и накрая, след чистката, се оказал именно тук. По-късно комплексът от сгради бил ограден с укрепени стени и бойни кули, а абатството се превърнало в едно от най-големите в Европа. Разположено високо в Пиренеите, то било изолирано както поради географското си местоположение, така и заради устава. Името му дошло от протичащата наблизо река, водопадите и изобилието от подземни води. Абатството на водопадите.

Сенешалът тръгна по тесните стъпала, издълбани в скалата. Подметките на платнените му сандали се хлъзгаха по влажния камък. Там, където навремето факли хвърляли светлина, сега пътят бе осветен от електрически лампи. Зад него пристъпваха трийсет и четиримата братя, избрали да го последват. Когато стигнаха подножието на стълбите, той тръгна напред, докато тунелът не се разшири в сводеста зала. В центъра й се издигаше каменна кула, прилична на дънера на старо дърво.

Братята бавно се събраха около дъбовия ковчег, който вече бе внесен и положен върху каменен блок. Меланхоличните песнопения се носеха през облаци тамян. Сенешалът пристъпи напред и песните спряха.

— Дошли сме тук, за да го почетем. Да се помолим — каза той на френски.

Така и направиха, а после изпяха химн.

— Нашият магистър ни ръководеше мъдро. Вие, които сте верни на паметта му, бъдете смели. Той би се гордял.

Настъпи кратко мълчание.

— Какво ни предстои? — попита тихо един от братята.

Дискусиите нямаха място в Залата на предците, но обхванат от мрачни предчувствия, той реши да допусне подобно заобикаляне на устава.

— Несигурност — заяви той. — Брат Дьо Рокфор е готов да поеме водачеството. Онези от вас, които бъдат избрани в конклава, трябва да положат доста усилия да го спрат.

— Той ще донесе гибел за ордена — продума друг брат.

— Съгласен съм — каза сенешалът. — Вярва, че можем да отмъстим за грехове отпреди седемстотин години. Дори да можехме, защо да го правим? Нали оцеляхме.

— Привържениците му действат доста грубо. Онези, които му се противопоставят, ще бъдат наказани.

Сенешалът знаеше, че именно по тази причина малцина присъстваха в залата.

— Предците ни са се изправяли пред много врагове. В Светите земи са се били срещу сарацините и са умирали с чест. Тук са търпели мъченията на Инквизицията. Магистър Дьо Моле бил изгорен на кладата. Нашата задача е да останем верни. — Знаеше, че тези думи издават слабост, но трябваше да ги изрече.

— Дьо Рокфор иска война срещу враговете ни. Един от последователите му ми каза, че дори смята да си възвърне плащаницата.

Той трепна. И по-рано радикални мислители бяха предлагали подобна демонстрация на неподчинение, но до този момент магистрите бяха успявали да ги възпрат.

— Трябва да го спрем на конклава. За щастие той не е в състояние да контролира избора на членовете.

— Плаши ме — промълви един от братята и мълчанието, което настъпи, ясно показваше, че и останалите изпитват същото.

След още час молитви сенешалът даде знак. Четирима носачи, облечени в алени роби, вдигнаха ковчега на магистъра.

Той се обърна и приближи две колони от червен порфир, между които бе поставена Златната порта. Названието идваше не от материала, от който бе направена, а от това, което някога се бе съхранявало зад нея.

Четирийсет и трима магистри лежаха в своите ниши под гладко полирания, оцветен в наситено синьо каменен таван, върху който на светлината на лампите искряха златни звезди. Телата отдавна се бяха превърнали в прах. Останали бяха само костите, поставени в костници, всяка носеща името на магистъра и годините на службата му. Отдясно имаше празни ниши, една от които щеше да приютява тялото на учителя му през следващата година. Едва в края й някой от братята щеше да се върне тук и да прехвърли костите в костница. Тази погребална практика, възприета отдавна от ордена, бе принадлежала на евреите в Светите земи още от времето на Христос.

Носачите поставиха ковчега в съответната ниша. В полумрака цареше дълбок покой.

Сенешалът мислеше за приятеля си. Магистърът бе най-младият син на заможен белгийски търговец. Насочил се към Църквата по неясни причини — просто защото чувствал потребност. Бил привлечен от един от многото пътуващи братя на ордена, обикалящи света в търсене на потенциални кандидати. Монашеският живот му прилягаше. И макар да не бе заемал висок пост след смъртта на предшественика си, всички братя единодушно бяха извикали: „Нека той бъде магистър.“ И той бе положил клетвата. Предавам се на всемогъщия Бог и на Дева Мария за спасението на душата си и така ще бъде през целия този свят живот през всичките ми дни до сетния ми ден. Сенешалът бе положил същия обет.

Остави мислите си да се понесат назад към времето, когато бе възникнал орденът — бойните викове в битките, стенанията на ранените и умиращите братя, изпълнените с мъка ридания при погребението на онези, които не бяха оцелели след поредния конфликт.

Такъв бе животът на тамплиерите. Първи се хвърляха в битките и последни напускаха бойното поле. Раймон дьо Рокфор копнееше по онези времена. Но защо? Безсилието на подобни действия бе доказано още когато Църквата и Държавата се бяха обърнали срещу тамплиерите по време на чистката, без да проявяват никаква благодарност за изминалите двеста години лоялна служба.

Братята бяха изгаряни на кладата, други бяха измъчвани и осакатявани за цял живот и всичко това от чиста алчност. За съвременния свят рицарите тамплиери бяха легенда. Отдавнашен спомен. Никой не се интересуваше дали все още съществуват, така че поправянето на несправедливостите му се струваше безнадеждна задача.

Покоят на мъртвите не трябваше да бъде нарушаван. Погледна отново към каменните ракли и освободи братята, с изключение на помощника си. Искаше да поговори с него насаме.

Младият мъж се приближи.

— Кажи ми, Джефри — заговори сенешалът, — крояхте ли нещо с магистъра?

Тъмните очи на мъжа изразяваха изненада.

— Какво искате да кажете?

— Карал ли те е магистърът да изпълняваш някакви задачи напоследък? Хайде, не ме лъжи. Него го няма, а аз съм тук. — Реши, че ако изтъкне поста си, ще му бъде по-лесно да научи истината.

— Да, сенешале. Изпратих два пакета от името на магистъра.

— Разкажи ми за първия.

— Дебел и тежък като книга. Изпратих го, докато бях в Авиньон, преди повече от месец.

— А вторият?

— Изпратих го в понеделник от Перпинян. Писмо.

— До кого беше адресирано?

— До Ърнст Сковил в Рен-льо-Шато.

Младият мъж бързо се прекръсти и потръпна.

— Какво има?

— Магистърът каза, че ще ми зададете тези въпроси. Каза също, че когато ме разпитате, трябва да говоря истината. Но добави, че трябва да бъдете нащрек. Мнозина са тръгвали по пътя, който възнамерявате да поемете, но никой не е успявал. Каза да ви пожелая късмет и Бог да е с вас.

Наставникът му бе велик човек, който явно е знаел много повече, отколкото е показвал.

— Каза също, че трябва да доведете това търсене до край. Това е вашата съдба. Независимо дали го съзнавате, или не.

Бе чул достатъчно. Празната дървена кутия от шкафа в спалнята на магистъра вече имаше своето обяснение. Книгата, която бе търсил в нея, бе изчезнала. Магистърът я бе изпратил извън абатството. С леко махване на ръка сенешалът освободи помощника си. Джефри се поклони и забърза към Златната порта.

— Почакай — спря го сенешалът. — Не ми каза къде си изпратил първия пакет, книгата.

Джефри се спря и се обърна, но не каза нищо.

— Защо не отговаряш?

— Не е редно да го обсъждаме. Не и тук. Толкова близо до него.

Очите на младия мъж се стрелнаха към ковчега.

— Нали каза, че сам той е искал да науча.

Погледът на помощника му бе изпълнен с тревога.

— Кажи ми къде си изпратил книгата. — Макар вече да се досещаше, все пак искаше да го чуе.

— В Америка. На една жена на име Стефани Нел.