Стив Бери
Наследството на тамплиерите (13)

11

— Къде е дневникът на Ларс Нел? — попита Дьо Рокфор.

Все още в ръцете на двамата мъже, Петер Хансен вдигна недоумяващ поглед към него. Дьо Рокфор знаеше, че навремето Хансен бе работил в тясно сътрудничество с Ларс Нел. Когато разбра, че Стефани Нел ще идва в Дания, за да участва в търга в Роскилде, бе предположил, че тя ще се свърже с Петер Хансен. Ето защо бе побързал да осъществи контакт с книжаря.

— Нима Стефани Нел не е споменала дневника на съпруга си?

Хансен поклати глава.

— Изобщо. Нито дума.

— А докато беше жив Ларс Нел, не е ли споменавал, че води дневник?

— Никога.

— Осъзнаваш ли в какво положение се намираш? Не стана въобще така, както исках. И което е по-лошо, ти ме измами.

— Знам само, че Ларс водеше изключително подробни бележки. — Гласът на Хансен издаваше примирение.

— Разкажи ми.

Хансен сякаш се стегна.

— Когато ме пуснете.

Дьо Рокфор реши да позволи на глупака тази малка победа. Направи знак и мъжете отслабиха хватката. Хансен бързо изгълта половин чаша бира, после я сложи на масата.

— Ларс написа доста книги за Рен-льо-Шато. Всички истории за изгубени пергаменти, тайни геометрични фигури и загадки осигуряваха големи печалби. — Хансен явно се бе посъвзел. — Загатваше за всевъзможни съкровища. Златото на вестготите, богатството на тамплиерите, плячката на катарите. Вземи конец и изтъчи одеяло, така казваше.

Дьо Рокфор знаеше всичко за Рен-льо-Шато, малко селце в Южна Франция, съществувало още по римско време. В края на XIX век някакъв свещеник вложил огромни суми за реставриране на местната църква. Десетилетия по-късно плъзнали слухове, че свещеникът финансирал промените с откритото от него несметно богатство. Ларс Нел бе научил за интригуващото местенце преди трийсет години и бе написал книга за легендата, която се превърна в международен бестселър.

— Е, тогава какво е записвал в дневника си? — попита той. — Информация, различна от публикуваното в книгите?

— Нали ти казах, не съм чувал за никакъв дневник. — Хансен грабна чашата и с наслада отпи нова глътка. — Но доколкото познавам Ларс, съмнявам се да е споделил всичко със света чрез книгите си.

— И какво точно е скрил?

По устните на датчанина плъзна лукава усмивка.

— Не се ли сещаш? Но те уверявам, че нямам никаква представа. Аз самият знам само това, което е написано в книгите на Ларс.

— На твое място не бих правил догадки.

Хансен не даде вид да се е смутил.

— Кажи ми, какво толкова важно има в книгата, за която наддавахме тази вечер? Та тя дори не е за Рен-льо-Шато.

— Тя е ключът към всичко.

— Как може една неизвестна книга на повече от сто и петдесет години да бъде ключ към каквото и да било?

— Понякога най-простите неща са най-важни.

Хансен протегна ръка към цигарата си.

— Ларс беше особен човек. Така и не можах да го проумея. Беше обсебен от тази история за Рен. Обожаваше мястото. Дори си купи къща там. Веднъж му ходих на гости. Ужасно мрачна.

— Ларс каза ли ти дали е открил нещо?

Хансен отново го изгледа с подозрение.

— Какво например?

— Недей да хитруваш. Не съм в настроение.

— Явно знаеш нещо, иначе нямаше да си тук. — Хансен се наведе, за да закрепи цигарата в пепелника. Но ръката му продължи напред и се стрелна в отвореното чекмедже на страничната масичка, откъдето се появи пистолет.

Единият от мъжете изрита оръжието от ръката му.

— Това беше глупаво — отбеляза Дьо Рокфор.

— Майната ти — изсъска Хансен, разтривайки ръка.

Радиостанцията на кръста на Дьо Рокфор изпука и един глас заговори:

— Приближава се мъж. — Пауза. — Малоун. Идва към нас.

Посещението не бе съвсем неочаквано, но може би беше време да изяснят на Малоун, че ставащото не е негова работа. Той улови погледа на двамата си подчинени. Те пристъпиха напред и отново сграбчиха Петер Хансен за ръцете.

— Измамата си има своята цена — заяви Дьо Рокфор.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Някой, с когото не биваше да си играеш. — Дьо Рокфор направи кръстен знак. — Бог да е с теб.

 

 

Малоун видя, че прозорците на третия етаж светят. Улицата пред книжарницата на Хансен беше пуста. Край тъмния тротоар бяха паркирани само няколко коли, които със сигурност щяха да изчезнат преди сутринта, когато пазаруващите отново щяха да нахлуят в тази част от предназначената за пешеходци „Стрьогет“.

Какво беше казала Стефани по-рано на Хансен? Съпругът ми твърдеше, че можете да откриете неоткриваемото. Значи Петер Хансен е имал контакти с Ларс Нел и това сътрудничество обясняваше защо Стефани бе потърсила Хансен, вместо да се обърне към Малоун. Но не даваше отговор на множество други въпроси, които вълнуваха бившия й подчинен.

Не познаваше Ларс Нел. Починал бе около година, преди Малоун да се присъедини към проекта „Магелан“, ръководен от Стефани. Но впоследствие бе прочел всичките му книги, които бяха смесица от история, факти, предположения и невероятни съвпадения. Ларс бе обсебен от идеята за световна конспирация и вярваше, че в района в Южна Франция, известен като Лангедок, е скрито някакво голямо съкровище. Което отчасти бе разбираемо. Ставаше дума за земя на трубадури, място на замъци и кръстоносни походи, където за пръв път се бе родила легендата за Светия Граал. За съжаление проучванията на Нел не бяха довели до някакъв съществен научен труд. Вместо това теориите му подклаждаха интереса на съвременните писатели и филмовите продуценти, които преувеличаваха първоначалните му догадки и предлагаха версии, които варираха от извънземни и римски съкровища до скритата същност на християнството. Естествено, нищо не бе доказано или открито. Но Малоун бе убеден, че френската туристическа индустрия обожава всичките тези хипотези.

Книгата, която Стефани се бе опитала да купи на търга в Роскилде, бе озаглавена „Надгробните паметници на Лангедок“. Странно заглавие и още по-странна тема. Каква ли връзка можеше да има? Знаеше, че Стефани никога не се бе впечатлявала от работата на съпруга си. Този спор бе основният проблем в брака им и в крайна сметка бе довел до континентално разделение — Ларс живееше във Франция, а тя в Америка. Тогава какво правеше тя в Дания единайсет години след смъртта му? И защо разни хора искаха толкова много да й попречат, та чак бяха готови да жертват живота си?

Продължаваше да крачи и да се опитва да подреди мислите си. Наясно бе, че Петер Хансен няма да се зарадва да го види, затова трябваше внимателно да подбере думите си. Трябваше да предразположи този идиот и да научи всичко възможно. Дори бе готов да му плати, ако се наложеше.

Нещо разби един от горните прозорци в сградата на Хансен.

Той погледна нагоре и видя как някакво тяло полита с главата надолу, преобръща се във въздуха и удря капака на една от паркираните коли.

Хукна напред и разпозна Петер Хансен. Потърси пулс. Слаб. Колкото и да бе невероятно, Хансен отвори очи.

— Чуваш ли ме? — попита го.

Мълчание. Нещо изсвири край главата на Хансен и гръдният му кош се изду. Още едно изсвистяване, черепът се разцепи и кръв и плът опръскаха сакото на Малоун. Той погледна нагоре. До разбития прозорец три етажа над него стоеше мъж с пистолет. Същият човек с коженото яке, който бе започнал стрелбата в катедралата и бе нападнал Стефани. В краткия промеждутък, който му бе нужен, за да се прицели отново, Малоун скочи зад колата. Заваляха куршуми. Всеки изстрел бе заглушен, приличаше на плясък с ръце. Един от куршумите рикошира в задния капак до тялото на Хансен. Друг разби предното стъкло.

— Мистър Малоун, тази работа не ви засяга — извика отгоре мъжът.

— Сега вече ме засяга.

Нямаше намерение да стои и да спори. Приклекна ниско и използвайки паркираните коли като щит, се понесе надолу по улицата. Нови изстрели, като тупване на възглавница, се опитваха да пробият метал и стъкло.

След шест-седем метра хвърли поглед назад. Лицето бе изчезнало от прозореца. Той се изправи и затича, свивайки в първата пресечка, после в още една, опитвайки се да превърне лабиринта от улички в предимство пред преследвачите си, да остави колкото се може повече сгради помежду им. Слепоочията му пулсираха. Сърцето му биеше учестено. По дяволите. Отново бе в играта. Спря за миг и загълта хладния въздух. Отзад тичешком приближаваха стъпки. Питаше се дали преследвачите му познават „Стрьогет“. Редно бе да предположи, че е така. Зави отново и се оказа обграден от тъмни магазини. Стомахът му се сви от напрежение. Нямаше много пътища за бягство. Пред него бе един от многото открити площади в района, с фонтан в средата. Всички кафета наоколо бяха затворени за през нощта. Не се виждаше никой. Едва ли имаше кой знае колко места за криене. От другата страна на празното пространство се издигаше църква. През затъмнените витражи на прозорците се процеждаше слаба светлина. През лятото църквите на Копенхаген оставаха отворени до полунощ. Трябваше да се скрие някъде, поне за известно време. Не можеше да се върне в книжарницата. Те със сигурност знаеха къде живее. Така че хукна към мраморния портал.

Бравата изщрака и се завъртя. Той бутна тежката врата, после лекичко я затвори, надявайки се преследвачите му да не забележат. Няколко лампи осветяваха празната църква. Внушителен олтар и няколко статуи хвърляха призрачни сенки. Малоун погледна към олтара и забеляза стълби и бледа светлина отдолу. Насочи се към нея и започна да се спуска, а в гърдите му се надигна студена вълна от напрежение.

В подножието на стълбите желязна врата се отваряше към широко трикорабно пространство с нисък сводест таван. В центъра бяха разположени два каменни саркофага с по една огромна гранитна плоча отгоре. Тъмнината се нарушаваше единствено от слаба кехлибарена светлина край нисък олтар. Мястото изглеждаше подходящо да се скрие за малко. Опита се да се успокои, но краткотрайното му облекчение бе нарушено от отварянето на врата някъде над главата му. Погледът му се стрелна към горната част на свода, едва на метър от главата му. На горния етаж отекнаха стъпки.

Пристъпи по-дълбоко в сенките. Обзе го познатата паника, която потисна с голяма доза самоконтрол. Трябваше му нещо, с което да се защити, така че заопипва в тъмнината. В една апсида на шест-седем метра забеляза метален свещник. Промъкна се до него. Свещникът беше висок метър и петдесет, в средата стърчеше една-единствена восъчна свещ, дебела около десет сантиметра. Той я извади и стисна металния ствол. Тежък беше. Със свещника в ръка той прекоси на пръсти криптата и зае позиция зад някаква колона. Някой слизаше по стълбите.

Малоун се взря в тъмнината между саркофазите, тялото му се изопна от онази възбуда, която в миналото винаги бе прояснявала мислите му. В основата на стълбите се появи силуетът на мъж. Държеше пистолет, а заглушителят, щръкнал от дулото, се различаваше дори в полумрака. Малоун стисна по-здраво железния прът и вдигна ръка. Преследвачът се приближаваше. Мускулите на Малоун се напрегнаха. Преброи наум до пет, стисна зъби, после замахна със свещника, удари мъжа право в гърдите и го блъсна назад върху един от саркофазите. Хвърли желязото и замахна с юмрук. Пистолетът на нападателя излетя и издрънча на пода. Той се свлече.

Малоун заопипва за пистолета, а в същото време други стъпки отекнаха в криптата. Откри оръжието и здраво стисна ръкохватката. Изтрещяха два изстрела в неговата посока. От тавана се посипа прах, когато куршумите удариха камъка. Той се хвърли към най-близката колона и стреля. Куршумът рикошира в стената в дъното.

Вторият нападател спря и зае позиция зад по-отдалечения саркофаг.

Сега Малоун беше в капан. Между него и единствения изход имаше въоръжен мъж. Първият нападател се мъчеше да се изправи, стенейки от болка. Малоун имаше пистолет, но шансовете му не бяха особено добри.

Мъжът, който се опитваше да се надигне от пода, внезапно рухна отново. Минаха няколко секунди. Тишина. Отгоре отекнаха стъпки. Вратата на църквата се отвори и затвори. Тишината бе влудяваща. Малоун впи поглед в тъмнината. Никакво движение.

Реши да рискува и запълзя напред. Първият нападател лежеше проснат на пода. Другият също лежеше неподвижно. Опипа за пулс. Долавяше се, но беше слаб. Забеляза нещо отзад на врата на единия. Наведе се и измъкна малка стреличка, връхче на игла, дълга един сантиметър. Спасителят му разполагаше с доста сложна екипировка.

Мъжете на пода бяха онези от търга. Но кой ли ги беше обезвредил? Наведе се, взе двата пистолета и претърси телата. И двамата нямаха документи. Под сакото на единия имаше радиостанция. Измъкна устройството заедно със слушалката и микрофона.

— Има ли някой? — каза в микрофона.

— А кой е отсреща?

— Ти човекът от катедралата ли си? Онзи, който току-що уби Петер Хансен?

— Наполовина вярно.

Наясно бе, че никой не би казал кой знае какво по открит канал, но отговорът бе достатъчно ясен.

— Хората ти са обезвредени.

— Твое дело ли е?

— За съжаление не мога да си припиша заслугата. Кой си ти?

— Това няма връзка с разговора ни.

— С какво обърка плановете ти Петер Хансен?

— Ненавиждам хора, които ме мамят.

— Очевидно. Но някой току-що изненада момчетата ти. Не знам кой беше, но доста ми допадна.

Мълчание. Изчака минута и тъкмо се канеше да проговори, когато радиостанцията изпука.

— Надявам се, ще се възползваш от късмета си и ще се върнеш към продажбата на книги.

Радиостанцията изщрака и изключи.