Стив Бери
Наследството на тамплиерите (24)

22

Рен-льо-Шато, 21:30 ч.

Стефани обикаляше къщата на мъртвия си съпруг. Подредена бе в стил, типичен за региона. Солиден дървен под, греди на тавана, каменна камина, проста мебелировка от чам. Не бе особено просторна, но все пак достатъчно голяма, с две спални, кабинет, баня, кухня и работилница. Ларс бе обожавал да обработва дървото и тя забеляза, че всичките му стругове, длета и секачи все още бяха тук, всеки инструмент закачен на специалната дъска и посипан с тънък слой прах. Притежаваше талант за струговане. Тя още пазеше купи, кутии и свещници, които бе измайсторил.

През целия им брак бе идвала тук само няколко пъти. С Марк живееха във Вашингтон, после в Атланта. Ларс живееше предимно в Европа, а последните десет години бе прекарал в Рен. Двамата не нарушаваха личното си пространство без разрешение. Макар да имаха разногласия по много въпроси, винаги бяха любезни един към друг. Може би дори прекалено, често си бе мислила тя.

Винаги бе смятала, че Ларс е купил къщата с хонорара от първата си книга, но сега вече знаеше, че Хенрик Торвалдсен му е помогнал. Което бе типично за Ларс. Беше небрежен към парите, харчеше всичко спечелено за пътешествия и за маниакалните си интереси, оставяйки задачата по плащането на семейните сметки изцяло на нея. Едва наскоро бе изплатила заема, изтеглен, за да финансира следването на Марк в колежа и университета. Синът й на няколко пъти бе предлагал да прехвърли заема на собствено име, особено след като се отчуждиха, но тя винаги бе отказвала. Задължение на родителя е да осигури образованието на детето си и тя го приемаше сериозно. Може би твърде сериозно.

С Ларс не бяха разговаряли изобщо в месеците преди смъртта му. Последната им среща бе неприятна — поредната разправия за пари, отговорности, семейни задължения. Вчерашният й опит да го защити пред Хенрик Торвалдсен бе прозвучал твърде неубедително, но нямаше представа, че някой е бил запознат със семейните й проблеми. Очевидно обаче Торвалдсен е бил наясно. Може би са били близки с Ларс. За съжаление никога нямаше да разбере. Това бе най-ужасното при самоубийството — слагайки край на агонията си, само удължаваш терзанията на останалите след теб. Толкова й се искаше да се отърве от болезненото чувство, загнездило се в стомаха й. Болката от провала, както го бе описал някакъв писател. Напълно бе съгласна с определението. Завърши обиколката, влезе в кабинета и седна срещу Малоун, който още след вечерята бе започнал да чете дневника на Ларс.

— Съпругът ти е бил педантичен изследовател — отбеляза той.

— Голяма част от текста е твърде загадъчна. Точно като него самия.

Той като че ли долови раздразнението й.

— Искаш ли да ми обясниш защо се чувстваш виновна за самоубийството му?

Тя реши да допусне това вмешателство. Имаше потребност да говори.

— Не се чувствам виновна. Просто съм част от него. И двамата бяхме горди. И упорити. Аз работех в Министерството на правосъдието, Марк беше пораснал, носеха се слухове, че ще ми поверят цял отдел, така че се бях съсредоточила върху това, което смятах за важно. Ларс от своя страна — също. За съжаление нито единият от нас не оценяваше другия.

— Сега е лесно да го забележиш, след толкова години. Навремето е било невъзможно да го осъзнаеш.

— Точно в това е проблемът, Котън. Аз съм тук. А той не. — Чувстваше се неловко да говори за себе си, но някои неща трябваше да се изрекат. — Ларс беше талантлив писател и добър изследовател. Колко интересно всъщност е всичко, което ти разказах за Сониер и за градчето! Ако му бях обърнала повече внимание, докато беше жив, може би още щеше да е тук. — Тя се поколеба. — Беше толкова спокоен човек. Никога не повишаваше тон. Никога не е изричал грубост. Неговото оръжие беше мълчанието. Можеше да мълчи по цели седмици. Така ме вбесяваше.

— Виж това го разбирам. — Той се усмихна.

— Знам. Избухливият ми нрав. Ларс също не можеше да го понася. Накрая решихме, че ще е най-добре той да си живее неговия живот, а аз — моя. И двамата не искахме развод.

— Което говори много за мнението му за теб. Дълбоко в сърцето му.

— Аз не го разбрах така. Виждах само, че Марк се разкъсва. Беше привлечен към Ларс. Емоциите не са голямата ми сила. С Ларс не беше така. А и Марк беше наследил религиозното любопитство на баща си. Имаха много общо помежду си. Синът ми избра баща си вместо мен, но аз окуражих този избор. Торвалдсен беше прав. За човек, който е толкова внимателен в работата си, бях напълно неспособна да се справя със собствения си живот. Преди смъртта му не бях разговаряла с Марк цели три години. — Болката от тази истина разкъсваше душата й. — Можеш ли да си представиш, Котън? Не бях разменила нито дума със сина си в продължение на три години.

— Каква бе причината за разрива?

— Той взе страната на баща си, така че аз тръгнах по моя път, а те — по своя. Марк живееше във Франция. Аз останах в Америка. След известно време привикнах да не усещам отсъствието му. Не допускай това да се случи с теб и Гари. Направи всичко необходимо, за да не го допуснеш.

— Аз само се преместих на шест хиляди и петстотин километра.

— Но синът ти те обожава. Тези километри са без значение.

— Много съм се питал дали постъпих правилно.

— Трябва да живееш своя живот, Котън. По твоя начин. Синът ти явно уважава това, макар да е толкова млад. Моят бе много по-голям и много по-суров към мен.

Той погледна часовника си.

— Слънцето залезе преди двайсет минути. Почти е време.

— Кога забеляза, че ни следят?

— Точно след като пристигнахме. Двама. Приличат на онези от катедралата. Проследиха ни до гробището, после из целия град. И в момента са отвън.

— Няма ли опасност да влязат?

Той поклати глава.

— Изпратили са ги само да наблюдават.

— Сега разбирам защо напусна. Заради постоянното напрежение. Тежко е. Прав беше тогава в Копенхаген. Не ставам за оперативен агент.

— За мен проблемите тръгнаха, когато започнах да изпитвам удоволствие от адреналина. Именно това ще те убие.

— Всички водим относително безопасно съществувание. Но когато има хора, които следят всяка твоя крачка и са решени да те убият? Разбирам какво струва това. Накрая просто трябва да избягаш.

— Обучението помага срещу страха. Научаваш се как да се справяш с чувството на несигурност. Но теб не са те обучавали. — Той се усмихна. — Теб просто са те назначили за началник.

— Надявам се, разбираш, че нямах никакво намерение да те замесвам.

— Доста красноречиво ми го изтъкна.

— Но се радвам, че си тук.

— За нищо на света не бих пропуснал забавлението.

Тя се усмихна.

— Ти беше най-добрият агент, който съм имала.

— Просто имах най-голям късмет. И достатъчно съобразителност, за да сложа край.

— Петер Хансен и Ърнст Сковил са били убити. — Тя направи пауза и най-после изрече това, което бе започнала да възприема като факт. — Вероятно и Ларс. Мъжът от катедралата държеше да го разбера. Искаше да ми предаде някакво послание.

— Доста сериозен логически скок.

— Знам. Нямам доказателства. Но имам предчувствие и съм се научила да вярвам на инстинктите си. Все пак, както казвах и на теб навремето, не обичам да правя заключения въз основата на предположения. Трябват ни факти. Всичко е ужасно странно.

— На мен ли го казваш? Рицари тамплиери. Тайни, изписани върху надгробни камъни. Свещеници, открили изгубени съкровища.

Тя хвърли поглед към снимката на Марк върху една от масичките. Бе направена няколко месеца преди смъртта му. Ларс прозираше във всяка черта на младежа. Същата трапчинка на брадичката, същите светли очи и смугла кожа. Защо бе допуснала нещата да се влошат толкова много?

— Странно, че тази снимка е тук — отбеляза Малоун, забелязвайки интереса й.

— Аз я сложих последния път, когато идвах. Преди пет години. Точно след лавината. — Трудно бе да повярва, че единственото й дете бе мъртво от пет години. Децата не бива да умират с мисълта, че родителите им не са ги обичали. За разлика от отчуждения й съпруг, който имаше гроб, Марк лежеше погребан под тонове пиренейски сняг четирийсет и пет километра на юг. — Трябва да доведа това до край — промърмори тя към снимката с пресекващ глас.

— Не съм съвсем сигурен какво точно е то.

Тя също не беше. Малоун посочи дневника.

— Поне знаем къде в Авиньон да намерим Кларидън, както ни инструктира писмото до Ърнст Сковил. Казва се Ройс Кларидън. Споменат е в дневника. Има и адрес. С Ларс са били приятели.

— Чудех се кога ще забележиш.

— Нещо друго да съм изпуснал?

— Трудно е да се прецени кое е важно. Доста неща има вътре.

— Трябва да престанеш да ме лъжеш.

Тя отдавна чакаше да я смъмрят.

— Знам.

— Не мога да ти помогна, ако криеш разни неща.

Беше й ясно.

— Ами липсващите страници, изпратени на Сковил? Има ли нещо важно в тях?

— Ти ми кажи. — Той й подаде осемте страници.

Тя прецени, че малко умствено напрежение ще я разсее от мислите за Ларс и Марк, и набързо прегледа изписаните на ръка редове. Повечето от изреченията бяха напълно безсмислени, но някои фрази я удариха право в сърцето.

 

 

Сониер очевидно е обичал любовницата си. Дошла да работи при него, когото семейството й се преместило в Рен. Баща й и брат й били майстори занаятчии, а майка й поддържала енорийския дом. Това било през 1892-ра, година след като Сониер попаднал на находката. Когато семейството й напуснало Рен, тя останала със Сониер чак до смъртта му, двайсет години по-късно. В някакъв момент той прехвърлил всичко, което притежавал, на нейно име, което говори за безрезервното доверие, което изпитвал към нея. Била му напълно предана, пазила тайните му в продължение на 36 години след смъртта му. Завиждам на Сониер. Познавал е безусловната женска любов и й отвръщал със същото безусловно доверие и уважение. По всичко личи, че бил човек, на когото трудно можело да се угоди, който се стремял да постигне нещо, с което да бъде запомнен. Бляскавото му творение — църквата „Мария Магдалина“ — явно е неговото наследство. Няма данни любовницата му някога да е изразявала несъгласие с делата му. По всички сведения била всеотдайна жена, която подкрепяла благодетеля си във всичко. Със сигурност са имали недоразумения, но в крайна сметка тя останала до Сониер до деня на смъртта му, а и след това, почти четири десетилетия. За предаността може много да се говори. Един мъж ще извърши чудеса, когато жената, която обича, го подкрепя, дори и да смята, че интересите му са абсурдни. Със сигурност любовницата на Сониер неведнъж е клатела глава по повод нелепите му приумици. Вила „Витания“ и кулата „Магдала“ например са били абсурдни за времето си. Но тя не допуснала нищо да охлади неговия плам. Обичала го достатъчно, за да му позволи да бъде такъв, какъвто искал да бъде. Това виждат и днес хилядите посетители, които идват в Рен всяка година. Ето това е наследството на Сониер. А нейното е, че неговото все още съществува.

 

 

— Защо ми даде да го прочета? — попита тя Малоун, когато свърши.

— Мисля, че имаше нужда.

Откъде се бяха появили всички тези призраци? Рен-льо-Шато може би не криеше никакво съкровище, но тук имаше демони, които бяха твърдо решени да я измъчват.

— Когато получих дневника по пощата и го прочетох, осъзнах, че не съм била справедлива нито към Ларс, нито към Марк. Вярвали са в онова, което са търсели, точно както аз вярвах в работата си. Марк казваше, че винаги съм настроена негативно. — Тя млъкна за миг, надявайки се духовете им да я слушат. — Когато видях дневника отново, разбрах, че съм грешала. Каквото и да е търсел Ларс, било е важно за него, така че трябваше да е важно и за мен. Всъщност затова дойдох, Котън. Дължа им го. — Тя го погледна с уморени очи. — Бог знае, че им го дължа. Но и през ум не ми минаваше, че залогът е толкова висок.

Той отново погледна часовника си, а после тъмните прозорци.

— Време е да разберем точно колко висок. Ще се оправиш ли сама?

Тя се стегна и кимна.

— Ще гледам да ангажирам вниманието на моя преследвач. Ти се погрижи за другия.