Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

9

Дьо Рокфор приближи книжарницата. Пешеходната улица отпред бе пуста. Повечето от многобройните кафенета и ресторанти в района бяха на няколко пресечки разстояние. Смяташе да напусне Дания веднага щом приключи с останалите две задачи. Свидетелите от катедралата вероятно вече бяха дали описанието му, както и на двамата му колеги. Така че бе важно да не се застояват повече от необходимото. Беше довел и четиримата си подчинени от Роскилде и възнамеряваше да надзирава всеки техен ход. Стигаха му толкова импровизации за един ден. Бяха стрували живота на един от хората му при Кръглата купа. Не искаше да изгуби още някого. Двама вече душеха около задната част на книжарницата. Другите двама бяха до него. Най-горният етаж на сградата светеше. Чудесно.

Със собственика имаха за какво да си поговорят.

 

 

Малоун извади диетична пепси от хладилника и слезе четири етажа по-надолу до приземния етаж. Книжарницата му заемаше цялата сграда, като първия етаж бе за книги и клиенти, следващите два — за склад, а четвъртият етаж представляваше малък апартамент, в който той живееше. Беше свикнал с тясното пространство и дори се чувстваше по-добре, отколкото в къщата от 185 квадратни метра, в която живееше навремето в Атланта. Продажбата й миналата година за малко над триста хиляди долара му бе докарала чиста печалба от шейсет хиляди долара, които да инвестира в новия си живот. Живот, предложен му, както Стефани преди малко го бе смъмрила, от новия му датски благодетел, чудат дребен човечец на име Хенрик Торвалдсен, който допреди четиринайсет месеца му беше напълно непознат, а понастоящем бе най-близкият му приятел.

Бяха си допаднали от самото начало. Възрастният бе видял в по-младия нещо специално — какво точно, Малоун така и не разбра — и първата им среща в Атланта в един дъждовен четвъртък бе решила бъдещето и на двамата. Стефани бе настояла Малоун да си вземе месец отпуск след един шумен процес в Мексико Сити, който включваше трафик на наркотици и показното убийство на висш служител от Агенцията за борба с наркотиците, оказал се по случайност личен приятел на американския президент. Връщайки се към съдебната зала след обедната почивка, Малоун бе попаднал сред кръстосания огън на наемни убийци, който нямаше никаква връзка с делото. Бе се опитал да се намеси и се бе прибрал вкъщи с куршум в лявото рамо. Равносметката след стрелбата — седем мъртви и девет ранени. Единият от убитите бе млад датски дипломат на име Кай Торвалдсен.

 

 

— Дойдох да разговарям с вас лично — бе започнал Хенрик Торвалдсен.

Седяха в кабинета на Малоун. Рамото го болеше ужасно. Не си направи труда да попита Торвалдсен как го е открил, нито пък откъде знае, че говори датски.

— Синът ми бе изключително скъп за мен — каза Торвалдсен. — Бях въодушевен, когато се присъедини към дипломатическия корпус. Сам поиска назначението в Мексико Сити. Изучаваше ацтеките. Един ден щеше да стане достоен член на нашия парламент. Държавник.

Първите впечатления определено са добри, реши Малоун. Торвалдсен очевидно бе културен човек, изискан, едновременно елегантен и екстравагантен. Но изтънчеността грубо контрастираше с деформираното му тяло с гротескно извит като на чапла гръбнак. Състарената кожа на лицето му говореше за живот, изпълнен с трудни решения, дълбоките бръчки около очите се проточваха чак до слепоочията. Ръцете му бяха изпъстрени със старчески петна и изпъкнали вени. Гъстата червеникавосива коса бе сресана назад и подхождаше на сребристите вежди, които му придаваха тревожно изражение. Само очите не бяха загубили силата си — сиво-сини и необичайно проницателни. Едното бе увредено от катаракт.

— Дойдох да се запозная с човека, застрелял убиеца на сина ми.

— Защо?

— За да ви благодаря.

— Можехте да се обадите по телефона.

— Предпочитам да виждам човека, с когото говоря.

— В момента предпочитам да бъда оставен на мира.

— Разбрах, че животът ви е бил в опасност.

Малоун сви рамене.

— И че напускате работата си. Отказвате се от службата си. Пенсионирате се от военна служба.

— Доста неща сте разбрали.

— Информацията е най-големият лукс.

Това не го впечатли.

— Благодаря за потупването по гърба. В рамото имам дупка, която ме побърква от болка. Така че ако сте казали каквото имахте да казвате, бихте ли си тръгнали?

Торвалдсен дори не помръдна от канапето. Започна да оглежда кабинета и съседните стаи, доколкото можеше, през свода към коридора. Всички стени бяха покрити с книги.

— И аз ги обожавам — продума гостът. — И моят дом е пълен с книги. Цял живот ги колекционирам.

Малоун усещаше, че този мъж, прехвърлил шейсет, е способен на грандиозни ходове. Докато му отваряше вратата, бе забелязал, че е пристигнал с лимузина. Любопитството му надделя.

— Откъде знаете, че говоря датски?

— Говорите няколко езика. С гордост научих, че родният ми език е един от тях.

Това не бе отговор, но нима действително бе очаквал да получи такъв?

— Фотографската ви памет вероятно е истинска благословия. Моята си отиде с годините. Вече не успявам да запомня почти нищо.

Малоун се съмняваше, че е така.

— Какво искате?

— Мислили ли сте за бъдещето?

— Мислех да отворя книжарница за антикварни книги. Имам какво да предложа.

— Чудесна идея. Аз пък имам една книжарничка за продан, стига да я харесате.

Малоун реши да се включи в играта. Какво толкова. Нещо в острите пламъчета в очите на стареца обаче му подсказваше, че гостът му съвсем не се шегува. Твърдите груби ръце затършуваха в джоба на костюма и Торвалдсен сложи върху канапето визитната си картичка.

— Личният ми номер. Ако проявявате интерес, обадете ми се.

Възрастният човек се изправи. Американецът остана седнал.

— Какво ви кара да смятате, че проявявам интерес?

— Защото е така, мистър Малоун.

Самонадеяността му бе неприятна, още повече че беше прав. Торвалдсен затътри крака към входната врата.

— Къде се намира книжарницата? — попита Малоун, като вътрешно се проклинаше, че показва интерес.

— В Копенхаген. Къде другаде?

 

 

Спомни си, че бе изчакал три дни, преди да се обади. Перспективата да живее в Европа винаги му бе допадала. Дали Торвалдсен го знаеше? Никога не бе вярвал, че ще е възможно да заживее отвъд океана. Беше държавен служител. Американец по рождение и възпитание. Но това беше преди Мексико Сити. Преди седемте трупа и деветимата ранени.

Все още си спомняше изражението на съпругата си, с която живееха разделени, в деня след обаждането до Копенхаген.

 

 

— Съгласна съм. Достатъчно дълго живеем разделени, Котън, време е за развод. — Изявлението бе прозвучало с безцеремонността на прокурор, какъвто всъщност беше.

— Има ли някой друг? — бе попитал, без всъщност да се интересува.

— Не че има значение, но да. По дяволите, Котън, разделени сме от пет години. Сигурна съм, че и ти не си бил самотен през цялото това време.

— Права си. Време е.

— Наистина ли ще се пенсионираш?

— Вече го направих. Влезе в сила вчера.

Тя поклати глава, както правеше, когато Гари се нуждаеше от майчински съвет.

— Кога ли най-сетне ще се успокоиш? Флотът, после училището за военни пилоти, Военната прокуратура, проектът. Сега внезапното пенсиониране. Какво следва?

Никога не му бе допадал снизходителният й тон.

— Ще се местя в Дания.

Изражението й не се промени. Със същия успех можеше да каже, че отива на луната.

— Какво целиш?

— Писна ми да стрелят по мен.

— Откога? Та ти си влюбен в проекта.

— Време е да порасна.

Тя се усмихна.

— И смяташ, че преместването в Дания ще извърши такова чудо?

Нямаше намерение да обяснява поведението си. И без това не я интересуваше.

— Всъщност искам да говоря с Гари.

— Защо?

— За да разбера дали има нещо против.

— Откога започна да се интересуваш какво мислим ние?

— Заради него напуснах. Искам да продължава да има баща.

— Глупости, Котън. Напуснал си заради самия себе си. Не използвай момчето за извинение. Каквото и да си намислил, правиш го заради себе си, а не заради него.

— Не ми обяснявай какви са мотивите ми.

— Че кой друг да ти обясни? Доста дълго бяхме женени. Да не мислиш, че ми е било лесно да те чакам да се върнеш бог знае откъде? И да се чудя дали няма да те изпратят в чувал? Платих си цената, Котън. Гари също. Но детето те обича. Дори те боготвори. И двамата знаем какво ще каже, защото разсъждава по-трезво от нас. Въпреки провала ни като двойка, с него наистина успяхме.

Отново беше права.

— Виж, Котън. Причините да заживееш от другата страна на океана са си твоя работа. Но ако това ще те направи щастлив, давай. Само не използвай Гари като извинение. Той няма нужда от недоволен баща, който се опитва да компенсира собственото си тъжно детство.

— Май ти е приятно да ме обиждаш.

— Не точно. Но трябва да си казваме истината и ти го знаеш.

 

 

Огледа притъмнялата книжарница. Мислите за Пам никога не му действаха добре. Враждебността й към него бе дълбока и бе започнала още преди петнайсет години, когато беше дързък мичман. Изневеряваше й и тя го знаеше. Ходиха на семеен терапевт и взеха решение да спасят брака си. Десет години по-късно се бе прибрал след задача и бе открил, че го е напуснала. Беше наела къща за себе си и Гари в другия край на Атланта, вземайки само най-необходимото. Една бележка му съобщаваше новия й адрес и края на брака им. Студена и прагматична, каквато бе самата Пам. Любопитно бе, че не бе поискала незабавен развод. Живееха разделени, държаха се любезно един към друг и разговаряха само при необходимост заради Гари.

Но в крайна сметка настъпи време за решения, и то сериозни. Така че той подаде оставка, оттегли се от службата, сложи край на брака си, продаде къщата и напусна Америка; всичко в рамките на една безкрайна, ужасна, самотна, изтощителна, но и удовлетворяваща седмица.

Погледна часовника си. Трябваше да изпрати имейл на Гари. Общуваха поне веднъж дневно, а в Атланта все още бе късен следобед. Чакаше сина си в Копенхаген след три седмици, за да прекара един месец с него както миналото лято. Очакваше гостуването му с нетърпение.

Конфликтът със Стефани продължаваше да го измъчва. Виждал бе подобна наивност и по-рано у агенти, които, макар да съзнаваха рисковете, просто ги пренебрегваха. Какво му бе повтаряла така често? Изричай ги, върши ги, проповядвай ги, крещи ги, но никога, абсолютно никога не вярвай на собствените си глупости. Добър съвет, в който тя самата би следвало да се вслуша. Та тя нямаше и представа в какво се замесва. Но пък нима той имаше? Жените не бяха силната му страна. Макар да бе прекарал половината си живот с Пам, така и не бе отделил нужното време, за да я опознае. Нима бе възможно да разбере Стефани? По-добре да не й се бърка в работата. В крайна сметка това си беше нейният живот.

Но нещо продължаваше да го гложди. Когато беше на дванайсет, разбра, че се е родил с фотографска памет. Не наистина фотографска, както се описваше по филмите и книгите, а просто чудесна памет за подробностите, които повечето хора пропускаха. Помагаше му в ученето, а езиците му се удаваха, но понякога се вбесяваше, когато не можеше да отдели от цялото някакъв детайл. Както беше в случая.