Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Children of The Mind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
strix (2007)

Издание:

ЕРА & Co, София, 2002

Светла Иванова, редактор

„Камея“ ООД, дизайн на корицата

История

  1. — Добавяне

ПОСЛЕСЛОВ

Сюжетът за Питър и Сиванму е свързан с Япония от самото започване на „Ксеноцид“, в която отначало възнамерявах да включа и „Рожби на съзнанието“. Бях прочел една история на довоенна Япония и останах впечатлен, че агресивната политика на страната не е била очертана от членове на управляващата върхушка, нито дори от висшите военни, а от млади, по-нисши офицери. Разбира се, самите тези офицери биха се изсмели на всяко твърдение, че са предопределили по какъвто и да било начин участието на Япония във войната. Те са предначертали тази политика не защото са държали властта в ръцете си, а защото управниците на страната не са смеели да се посрамят пред тях.

Докато размишлявах по този въпрос, ми хрумна, че основна роля тогава са играли представата на управляващия елит за разбиранията за чест на тези младши офицери и страхът от реакцията им при евентуално японско отстъпление или безучастност. Затова за предотвратяване нападенията на Япония срещу Китай, Индокитай и най-накрая срещу Съединените щати е било необходимо да се променят не истинските виждания на младшите офицери, а очакванията на началниците им по отношение на тяхната реакция. Така тези висши офицери не е трябвало да се убеждават, че войната е глупава и обречена на провал — те вече са го знаели и са предпочели да не го отчитат от страх, че ще ги обявят за недостойни. Необходимо е било тези висши началници да се убедят, че подчинените им, чието високо мнение е било толкова важно за тях, няма да ги осъдят, че са отстъпили пред лицето на една непреодолима сила, а ще ги почитат още повече, задето са запазили независимостта на нацията.

После си дадох сметка, че дори това е твърде директен подход — било е невъзможно да се постигне. Би трябвало да се изтъкне не само, че младшите офицери са променили вижданията си, а също и най-съкровените си вярвания. Замислих се също така дали не е било възможно някой уважаван във военните среди мислител и философ да промени вижданията на някой велик главнокомандващ. Такива идеи са оказвали влиянието си и преди — и по-специално в Япония, която въпреки привидната закостенялост на традициите и може би благодарение на дългото си съществуване в периферията на китайската култура е една от нациите, които с най-голяма готовност приемат и адаптират чужди идеи и обичаи, като запазват приемствеността на обичаите при максимална гъвкавост на разбиранията. Възможно е било сред военните да се разпространи виждането за безсмислеността и безполезността на войната; ако това се беше случило преди нападението над Пърл Харбър, Япония може би е щяла да се откаже от завоевателната война срещу Китай; да затвърди позициите си и да възстанови мира със Съединените щати.

(Дали това щеше да е за добро, или за лошо, разбира се, е друг въпрос. С предотвратяването на войната биха се избегнали много жертви и ужаси, бомбардировките на много японски градове и в крайна сметка първото използване на ядрено оръжие; от друга страна обаче, не бива да забравяме, че именно войната е довела до американската окупация на Япония и налагането на демократичните идеи и устройство, довели до разцвета на японската култура и икономика. Това никога нямаше да стане възможно под управлението на военния елит. За щастие ние нямаме власт да върнем колелото на историята, защото тогава бихме били изправени пред тежък избор.)

Замисълът ми бе някой (отначало мислех да е Ендър) да се прехвърля от свят на свят в търсене източника на властта в Междузвездния конгрес. Кого трябваше да накара да промени вижданията си, за да убеди Конгреса да спре Лузитанската флотилия? Тъй като от самото начало бях повлиян от историята на Япония, реших, че японската култура на далечното бъдеще трябва да играе някаква роля в романа. Така Питър и Сиванму се озоваха на Божествен вятър.

Друга линия на сюжета също ме насочи към Япония. Случайно гостувах на едни близки приятели в Юта, Ван и Елизабет Гесел, наскоро след като Ван, преподавател по японски език в университета „Бригам Йънг“, се беше сдобил с компактдиск на Хикари Ое. Ван ми го пусна — запленяваща, майсторска, изразна музика в съгласие със западната математическа традиция — и ми разказа за композитора. Хикари Ое страда от мозъчно увреждане и забавено умствено развитие; в областта на музиката обаче той е безкрайно надарен. Баща му, Кензабуро Ое, наскоро получи Нобелова награда за литература; и макар да е написал много неща, най-значимите му произведения (които със сигурност са му спечелили наградата) са тези, в които описва отношенията си с увредения си син, болката от нещастието и радостта от разкриването на истинската природа на детето, а също и на родителите, обсипващи го с любов.

Аз веднага почувствах Кензабуро Ое изключително близък, не защото моите творби до голяма степен напомнят неговите, а понеже и аз имам дете с мозъчно увреждане и съм преминал по същия път на справяне с нещастието в живота ми. Също като Кензабуро Ое аз не спирам да описвам увреденото си дете в произведенията си; то се появява отново и отново. Точно тази близост с Ое обаче ме накара да избягвам творбите му, защото се боях, че ще открия идеи за тези деца, които не споделям, и това ще ме нарани или ядоса; или че идеите му ще са толкова истински и завършени, че ще бъда принуден да замлъкна, тъй като няма да има какво да добавя. (Този страх не е неоснователен. Бях сключил с издателя си договор за книга със заглавие „Genesis“, когато прочетох „Ancient of Days“ на Майкъл Бишоп. Макар че сюжетите нямаха почти нищо общо освен това, че описваха премеждията на първобитни хора, попаднали в съвременното общество, идеите на Бишоп бяха толкова завършени и толкова истински, че се наложи да анулирам договора; написването на книгата стана невъзможно и вероятно никога няма да се осъществи.)

По-късно, след като написах първите три глави на тази книга, случайно се отбих в книжарницата „Нюз анд Повълс“ в Грийнсбъро, Северна Каролина, и там попаднах на една-единствена бройка на едно тънко книжле, наречено „Япония, тайнственото и аз“. Авторът бе Кензабуро Ое. Аз не го бях търсил, той сам ме намери. Купих си тази книжка; занесох я у дома.

Държах я неотворена на нощната си масичка два дена. Сетне дойде безсънната нощ, когато трябваше да започна четвърта глава, тази, в която Питър и Сиванму за пръв път се сблъскват с японската култура па планетата Божествен вятър (в град на име Нагоя, защото точно в този японски град брат ми Ръсъл отиде като мисионер през седемдесетте). Погледът ми попадна върху книгата на Ое и аз я взех, отворих я и зачетох първата страница. Отначало Ое описва дълготрайната си връзка със Скандинавия, от времето, когато като дете чел преводи (или по-скоро японски преразкази) на серия скандинавски разкази за някой си Пиле.

Спрях да чета веднага, защото никога не се бях замислял за каквато и да било прилика между скандинавските страни и Япония. Веднага обаче си дадох сметка, че и Япония, и скандинавските страни са били периферни нации. Влезли са в цивилизования свят в сянката (или в ослепителното сияние) на една доминираща култура.

Замислих се за други периферни народи — за арабите, които са открили идеология, позволяваща им да превъзмогнат културното господство на Западния свят; за монголите, които са се обединили, докато завладеят голяма част от Азия, за да бъдат погълнати от Китай; за турците, които са изникнали от периферията на мюсюлманския свят, за да завладеят сърцето му, да сринат последните останки от римската култура, за да потънат отново в сянката на Европа. Всички тези периферни нации, въпреки че са владели цивилизациите, в чиито сенки са се зародили, никога не са успели да се отърсят от чувството, че не са си попаднали на мястото, че културата им е по-долно качество. В резултат на това те винаги са действали твърде агресивно, разширявали са максимално владенията си, извън границите, в които биха могли да установят стабилност и да се задържат; и винаги са били твърде неуверени, отказвали са се от истински силните и свежи черти на културата си и са запазили само привидно независимостта си. Манджурските владетели на Китай например са твърдели, че се дистанцират от народа, който управляват, решени да не се оставят да бъдат асимилирани от всепоглъщащата китайска култура; това обаче не е довело до установяването на по-пълна власт на манджурците, а до изтласкването им в периферията.

Историята познава малко истински централни нации. Една от тях е Египет, който остава централна нация до завладяването си от Александър Велики; дори след това той запазва голяма част от централността си до прегазването си от Исляма. Месопотамия може би също е била такава, но за разлика от Египет градовете в Междуречието не са могли да се обединят достатъчно, за да установят властта си над провинцията. В резултат на това те са били постоянно завладявани и управлявани от периферните си нации. Въпреки това с централността си Месопотамия е имала сили да претопява културно завоевателите си в продължение на много години, докато накрая не се превръща в парче земя, предавано напред-назад между Рим и Персия. Колкото до Египет, централната му роля е окончателно прекратена от исляма.

Китай заема мястото си на централна нация по-късно, но удивително успешно. Извървява дълъг и кървав път към единството, но веднъж постигнато, то остава, ако не политическо, поне културно. Владетелите на Китай, както и на Египет, подчиняват провинцията, но рядко правят опити и никога не успяват да установят дълготрайна власт над различни в културно отношение нации.

Въоръжен с тази идея и други, произтичащи от нея, аз измислих разговор между Сиванму и Питър, в който тя му излага представите си за централни и периферни нации. Седнах пред компютъра и си нахвърлих бележки на тази тема, включващи следния пасаж:

 

Централните нации не се боят, че ще загубят идентичността си. Смятат, че всички народи искат да са като тях, че те са най-висшата цивилизация и всички други са или несполучливи имитации, или случайни грешки. Странно, но надменността им води до смирение — те не се перчат, не се показват, защото не изпитват нужда да доказват, че са по-висши. Променят се само постепенно и при това винаги твърдят, че остават непроменени.

Периферните нации, от друга страна, знаят, че не са най-великото постижение па цивилизацията. Понякога нападат, грабят и установяват властта си — викинги, монго-ли, турци, араби, — понякога претърпяват радикални трансформации, за да са конкурентоспособни — гърци, римляни, японци, — а понякога просто остават засрамени в сенките. Когато са в разцвет обаче, са непобедими, защото не са убедени в достойнствата си и затова изпитват нужда постоянно да се доказват — докато не се почувстват като централна нация. За жалост точно това самодоволство ги проваля, защото те не са централни нации и чувството, че са такива, не ги спасява. Преуспелите периферни нации не се задържат дълго като Египет или Китай, те претърпяват упадък, като арабите, турците, викингите и монголите след победите им.

Японците са се превърнали във вечната периферна нация.

Аз разсъждавам също така за Америка, която е основана от преселници от периферията, но въпреки това се държи като централна нация, подчинила е (безжалостно) провинцията си, но само за кратко се е поблазнила от имперски амбиции; вместо това сега се задоволява да бъде център на света. Америка, поне за известно време, е притежавала високомерието на китайците — с предположението, че останалият свят иска да е като нея. Чудя се дали, както при исляма, една велика идея не е превърнала една периферна нация в централна. Също както арабите са отстъпили центъра на мюсюлманството на турците, първоначалната англосаксонска култура на Америка се променя и адаптира, докато великата й нация не се превърне в център на света; аз още развивам тези предположения, но не съм в състояние да определя истината, защото бъдещето все още е неизвестно. Смятам обаче, че тази теория за централните и периферните нации е интересна и съм решен да я развия, докато я разбера по-добре.

След като си нахвърлих тези бележки, започнах да пиша главата. Сиванму и Питър привършиха вечерята си в ресторанта и се подготвиха за първата си среща с японския ми герой. Жена ми, Кристин, станала, за да се погрижи за едногодишното ни бебе, Зина, взе листа от ръцете ми и го прочете. Докато опитвах да заспя, тя също задряма, но изведнъж се събуди и сподели какво й се е присънило. Сънувала, че японците на Божествен вятър носели прахта на предните си в медальончета или кутийки на врата; и че Питър се е почувствал загубен, защото имал само един предшественик и щял да умре заедно с него. Веднага си дадох сметка, че трябва да използвам тази идея; след това легнах, взех книжлето на Ое и зачетох.

Представете си удивлението ми, когато след първия пасаж за Скандинавия той анализира японската култура и литература съгласно абсолютно същата идея, която ми беше хрумнала след уводните му думи за Нилс. Той, изследователят на периферните хора на Япония, особено на културата на Окинава, предупреждава, че японската култура е заплашена да загуби централната си роля. Сериозната японска литература, казва той, е западнала точно защото японските интелектуалци „приемат“ и „разпространяват“ западните идеи не поради това, че вярват в тях, а понеже ги смятат за модерни; в същото време те пренебрегват изконните Ямато (традиционни японски) ценности, даващи на Япония сила да се превърне в централна нация. Той дори използва понятията „център“ и „периферия“ в следното изречение:

 

Следвоенните писатели търсят различен път, който ще заведе Япония не в центъра, а в периферията на света. (стр. 97–98)

 

Основата на съжденията му не е като на моите, но вижданията за света като съставен от център и периферия са подобни.

Аз приех загрижеността на Ое за литературата доста лично, защото, също както него, аз съм представител на една „периферна“ култура, която „приема“ и „разпространява“ идеи от друга, доминираща култура и е заплашена да се отклони от пътя към центъра. Говоря за мормонската култура, зародила се в периферията на Америка и ставаща все повече американска, отколкото мормонска. „Сериозната“ литература на съвременна Америка е упадъчна, долнокачествена и безнадеждно несъществена, не притежава аудитория, която да вярва или да се интересува от нея, не дава отзвук в обществото. И също като Ое (или поне така го разбирам) аз виждам възраждането (или създаването) на истинска мормонска литература в отхвърлянето на модерната „сериозна“ (но всъщност повърхностна) американска литература и замяната й с литература според критериите на Ое за джунбунгаку (чиста литература — б. p.):

Ролята па литературата — тъй като човекът очевидно е същество, живеещо с историята — е да създава модел на съвремието, включващ минало и бъдеще, отразяващ също така хората на настоящата епоха. (стр. 66)

Това, което „сериозните“ мормонски литератури никога не са опитали да направят, е модел, отразяващ хората на нашата култура и епоха. Или по-скоро са опитали, но никога отвътре: позицията на скрития автор (ако използваме термина на Уейн Буут) винаги е била скептична и външна, вместо критична и вътрешна. Според мен не може да има истинска национална литература, ако ценностите й са взети отвън, не от самата национална култура.

Аз обаче невинаги пиша изцяло мормонска литература. Често навлизам в жанра на научната фантастика и задоволявам потребностите на читателите му — на тази също периферна култура, макар и надхвърляща държавните граници. В същото време, за добро или за лошо, съм американски писател, създаващ американска литература за американските читатели. И на още по-общо ниво, съм човек, пишещ човешка литература за човеци, както всички в този занаят. Понякога това също ми се вижда периферна култура. Ние със страстната си нужда да се съюзяваме, когато сме сами, да отхвърляме смъртта, като в същото време боготворим неустоимата й мощ; да се противопоставяме на вмешателствата, като се месим в чуждия живот; да запазваме тайните си, като разкриваме чуждите; да бъдем неповторими в свят на еднакви индивиди; ние наистина сме единствени сред всички растения и животни, които за разлика от нас знаят мястото си и ако изобщо мислят за Господ, не си го представят като свой баща и себе си като негови подобия. Колко сме опасни ние, като онези царства от периферията, колко сме склонни да нахлуваме във всяко незавзето кътче в старанието си все пак да се превърнем в център.

Онова, което Кензабуро Ое иска за японската литература, аз го желая за американската, за мормонската, за научната фантастика, за човешката литература. То обаче невинаги се прави по най-явния начин. Когато Шусаку Ендо разсъждава върху смисъла на живота пред лицето на смъртта, той събира герои от съвременна Япония, но магията, науката и религията винаги присъстват в сърцето на фабулата му. Макар да не претендирам за майсторството на Ендо, не засягам ли и аз същите теми със същите средства в този роман? Нима „Рожби на съзнанието“ не е в съгласие с джунбунгаку само защото действието се развива твърде напред в бъдещето? Нима романът ми „Загубени момчета“ единствен от творбите ми носи сериозен дух и може да бъде признат за добро отражение на живота в Грийнсбъро през 1983 г.?

Мога ли да допълня думите на Нобеловия лауреат, като изкажа мисълта, че човек може да създаде „модел на съвремието, включващ минало и бъдеще“ под формата на роман, описващ общество на друго място и в друго време, което ясно контрастира с настоящата епоха? Или трябва да се обявя срещу джунбунгаку и да оспоря твърденията, с които съм съгласен, и да се престоря, че преследвам друга цел? Нима виждането на Ое за значимата литература е непълно? Или аз съм просто един представител на периферните литератури, копнеещ за центъра, но осъден никога да не се добере до това спокойно, всеобгръщащо място?

Може би затова чужденецът и външният човек са толкова важни във всичките ми произведения (макар и никога на преден план), въпреки че в тях се показва и важността на вътрешния човек и познатия. Не е ли обаче това един модел на съвремието ни, включващ минало и бъдеще; не съм ли аз със собственото си вътрешно противоречие между вътрешно и външно едновременно познат и чужденец, пример за човек на нашия век? Един ли е само сюжетът, в който авторът може да разкаже истината?

Когато чета „Дълбока река“ на Шусаку Ендо, аз съм чужд в този свят. Неща, при които японските читатели кимат и казват: „Да, така е, така е при нас“, са странни за мен и аз се питам: „Така ли го чувстват?“ Не се ли обогатявам еднакво от роман, описващ нечие друго съвремие? Не научавам ли еднакво от Остин и от Тайлър? От Ендо и от Русо? Не е ли светът на чужденец и аутсайдер еднакво важен за разбирането ми на това, какво е да си човек, както и светът, в който живея? Не е ли възможно да създам едно въображаемо бъдеще, казващо на хората толкова, колкото сюжетите на други писатели, описващи съвремието?

Може би всички сюжети са плод на въображението, независимо дали живееш във времето на действието, или си го измисляш. Може би за други японци „Дълбока река“ е също толкова странна, колкото за мен, защото Ендо без съмнение е различен от всички останали японци. Може би всеки писател, създаващ някакъв измислен свят, всъщност отразява своето време, като освен това изгражда свой собствен свят, който само той е видял; само незначителните подробности за дати, места и известни личности създават разликата между книги като „Рожби на съзнанието“ и „действителния“ свят, описан в „Дълбока река“. Постигнатото от Ендо и онова, към което се стремя аз, са едно и също: да накараме читателя да преживее една достоверна реалност, като в същото време проникне през обвивката от подробности до същността на причините и смисъла — което винаги се надяваме да постигнем, но никога не ни се удава в реалния живот. Причините и смисълът винаги са въображаеми, независимо колко пълен „модел на съвремието“ създаваме. Ако обаче въображението ни работи добре, а не просто „приемаме“ и „разпространяваме“ полученото от културата около нас, не създаваме ли всъщност джунбунгаку?

Аз не вярвам, че средствата на научната фантастика са по-малко подходящи за създаването на джунбунгаку от средствата на съвременната сериозна литература, макар че, разбира се, ние, които ги прилагаме, може да не успеем да се възползваме от всичките им възможности. В това обаче аз може би греша; или творчеството ми е твърде несъвършено, за да докаже възможностите на нашата литература. Едно е сигурно: общността на любителите на научна фантастика включва не по-малко сериозни мислители и изследователи от привържениците на всеки друг литературен жанр. Ако великата литература се нуждае от голяма аудитория, тази аудитория е налице и за всички неуспехи на жанра трябва да се обвиняват писателите.

Затова аз ще продължавам с опитите да създам джунбунгаку, като отразявам съвременната култура с алегоричните и символистични средства, използвани от всички писатели на научна фантастика, съзнателно или не. Дали някое от произведенията ми ще постигне принципите на истинската сериозност, описани от Ое, ще решават други, защото независимо от достойнствата на автора, за да постигнат книгите му целта си, те трябва да въз действат на определена аудитория. Затова аз търся енергични читатели, по-способни да познаят сладостта и светлината, красотата и истината, от твореца, който ги е създал.

Край
Читателите на „Рожби на съзнанието“ са прочели и: