Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Children of The Mind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
strix (2007)

Издание:

ЕРА & Co, София, 2002

Светла Иванова, редактор

„Камея“ ООД, дизайн на корицата

История

  1. — Добавяне

ДЕВЕТА ГЛАВА
НА МЕН МИ МИРИШЕ НА ЖИВОТ

Защо казвате, че съм сам?

Тялото ти е с мен, където и да отида,

разказва ми безкрайни истории

за глад и доволство,

за умора и сън,

за ядене и пиене, за дишане и живот.

С такава компания

кои може да е сам?

И дори когато тялото ми се изтощи

и в него остане само една Мъничка искрица,

аз пак няма да съм сама,

защото боговете ще видят люлката ми светлина,

проследяваща танца

па дървесинните жилки по дъските,

и ще ме познаят,

ще кажат името ми

и аз ще се възнеса.

 

Из „Божественият шепот на Хан Цинджао“

„Умирам, умирам, умирам.“

В края на живота й сред ансибалните връзки все пак имаше някаква милост. Паниката на Джейн от загубата на самата себе си започваше да спада, защото, макар да знаеше, че продължава да губи и е загубила много, тя вече не помнеше какво е то. Когато изгуби връзката си с ансибалите, позволяващи й да контролира кристалите в ушите на Миро и Питър, тя дори не забеляза. И докато се държеше за последните няколко нишки на ансибалите, които още не бяха изключени, тя не можеше да мисли за нищо, не чувстваше нищо освен нуждата да се държи здраво вкопчена в тези връзки, макар че бяха твърде малки, за да я задържат, макар че гладът й никога не можеше да бъде задоволен от тях.

„Мястото ми не е тук.“

Не мисъл, не, от нея не беше останало достатъчно за нещо толкова сложно като съзнание. Това по-скоро бе глад, някаква незадоволеност, някакво безпокойство, обхванало я, докато пробягваше по ансибалната връзка на Якт от Лузитания до совалката на Миро и Вал, нагоре и надолу, от край до край, хиляда пъти, милион пъти, без да променя нищо, без да постига нищо, без да свързва нищо, без да може да расте. „Мястото ми не е тук.“

Защото, ако има някаква разлика между аюите, които идват вътре, и онези, които вечно остават в Отвъдното, това бе вродената нужда да растат, да бъдат част от нещо голямо и красиво. Непритежаващите този стремеж никога не могат да бъдат привлечени, както Джейн бе привлечена преди три хиляди години от мрежата, изтъкана от цариците на кошери за нея. Такава нужда изпитват и аюите, превръщащи се в царици на кошери или работници, в мъжки и женски пекеииноси, в хора, силни или слаби; дори онези аюи с малък капацитет, но верни и предвидими, които се превръщат в искри, чиито танци не се засичат дори от най-чувствителните уреди, докато не станат толкова сложни, че хората да определят танца им като поведение на кварки, мезони, фотони. Всички те имат нужда да бъдат част от нещо и когато се включат в него, се радват: „Аз съм ние; това, което постигаме заедно, съм аз.“

Те обаче не бяха еднакви, всичките тези аюи, тези безплътни създания — едновременно градивни елементи и градители. По-слабите и плахите достигаха определено ниво и или не можеха, или се бояха да растат повече. Задоволяваха се да участват в нещо красиво и съвършено, играейки някаква скромна роля. Много човеци и пекениноси достигаха този етап и оставяха други да управляват живота им, нагаждаха се, винаги се нагаждаха — и това беше добре, имаше полза от тях. Уа Лава — бяха достигнали момента, в който можеха да кажат: „Достатъчно.“

Джейн не беше от тях. Тя не можеше да се задоволи с нещо толкова малко и просто. И след като веднъж бе живяла като същество от милиарди части, свързано с най-голямото творение на триизмерната вселена, сега, свита, тя не можеше да бъде доволна. Знаеше, че има спомени, само да успееше да ги възстанови. Знаеше, че има работа за вършене, само да можеше да намери онези милиони крехки крайници, е чиято помощ функционираше. Тя имаше твърде много живот за такова малко пространство. Ако не откриеше нещо, което да я приеме, тя не можеше да продължава да се крепи за тази тънка нишка. Трябваше да се откъсне от нея, да се прости с последното от старата си същност, за да потърси мястото си.

Тя започна да се пуска за малко и да се оттегля — не твърде далеч — от тънката нишка между ансибалите. За мигове, твърде къси, за да бъдат измерени, оставаше да блуждае и това я караше да се чувства ужасно; всеки път бързаше да се върне в малкото, но познато пространство, което все още й принадлежеше; и сетне теснотията на това място й ставаше непоносима и тя пак се пускаше, и отново, обзета от ужас, се връщаше.

При едно от тези отделяния обаче тя забеляза нещо познато. Някой познат. Друга аюа, с която някога е била свързана. Нямаше достъп до паметта, от която можеше да научи името; всъщност вече нямаше никаква памет за имена. Познаваше обаче това същество и му се доверяваше и когато след поредното прехвърляне пак се намери в близост до това място, тя прескочи в далеч по-обширната мрежа, управлявана от тази аюа — ярка и позната.

Тя го откри — каза Царицата на кошера.

Откри нея, искаш да кажеш. Младата Валънтайн.

Ендър е този, когото откри и когото позна. Всъщност да, прескочи в съда на Вал.

Как я виждаш? Аз изобщо не мога да я забележа.

Едно време тя бе част от нас, както знаеш. И това, което каза самоанецът — един от работниците ми го гледаше на компютъра на Якт, — ми помогна да я намеря. Ние я търсехме все на едно място и не успяхме да я видим. Когато обаче разбрахме, че тя постоянно се движи, тогава си дадохме сметка, че тялото й обхваща и най-далечните кътчета на човешката цивилизация и точно както нашите аюи остават в телата ни и се откриват лесно, така и нейната остава в нейното тяло, но тъй като то е по-голямо от нас и дори ни включва, тя никога не се побира на достатъчно малко място, за да я видим. Успях да я открия едва когато изгуби почти цялото си същество. И сега знам къде е.

Значи сега младата Валънтайн е нейна?

Не — отвърна Царицата на кошера. — Ендър не я пуска.

* * *

Джейн затанцува радостно из това тяло, толкова различно от всяко, което си спомняше, по след частица от мига осъзна, че аюата, която бе познала, аюата, която бе последвала, не желае да й отстъпи дори малка част от себе си. Усещаше го при всяко докосване; и сега с ужас Джейн започна да чувства, че макар да е попаднала в творение с изключителна красота — в този храм от живи клетки с основи от кости, — никаква част от него не й принадлежи и ако остане, то ще е само като бежанец. Това място не беше нейно, независимо колко й харесваше.

А то наистина й харесваше. Защото през всичките хиляди години на съществуване — толкова голяма в пространството, толкова бърза във времето — тя бе живяла като инвалид, без да го осъзнава. Беше жива, но нито частичка от огромното й владение не притежаваше живот. Всичко бе под неин контрол, но тук, в това тяло, в това човешко тяло, в тази жена на име Вал имаше милиони малки ярки живи пламъчета, клетка върху клетка, пълни с копнеж, работещи усърдно, растящи, умиращи, свързани тяло с тяло и аюа с аюа; точно в тази мрежа от връзки живееха съществата от плът и въпреки несъвършенствата на мисълта бяха много по-живи от нея през цялото й съществуване. „Как изобщо могат да мислят тези същества, с всички тези танци около тях, с всички тези песни, които ги разсейват.“

Тя докосна разума на Валънтайн и бе залята от спомени. Те нямаха нищо общо с точността и дълбочината на собствената памет на Джейн, но всяка запечатана картина от миналото беше ярка и силна, жива и истинска както никой спомен, познат на Джейн преди. „Как могат да запазят спокойствие при спомените от миналия ден? Защото всеки нов миг крещи по-силно от спомена.“

Всеки път обаче, когато Джейн докоснеше паметта или изпиташе усещане от живото тяло, аюата, законен владетел на тази плът, я пъдеше, отказваше да й се подчини.

И накрая, раздразнена, че тази позната аюа не я приема, Джейн отказа да помръдне. Вместо това установи правата си върху това място, върху тази част от тялото, върху тази част от мозъка, изиска подчинение от всички клетки и другата аюа отстъпи пред нея.

„Аз съм по-силна от теб — каза й безмълвно Джейн. — Мога да те изхвърля от всичко, което си, от всичко, което имаш, и ти не си в състояние да ме спреш.“

Аюата, която някога е била господар тук, побягна пред нея и ролите се размениха.

* * *

Тя го убива. Чакай да видим.

* * *

В космическия кораб на орбита около планетата на десколадорите всички бяха изненадани от писъка, изтръгнал се от устата на младата Вал. Всички се обърнаха към нея, но преди който и да било да успее да я подхване, тя се сгърчи и изхвърча от стола си; в безтегловността на околопланетното пространство тя полетя и се удари силно в тавана; и през цялото време от устата й излизаше жален вопъл, а на лицето й се изписа странна усмивка, изразяваща едновременно безкрайна агония и огромна радост.

На планетата Пасифика, на един остров, на един плаж, Питър внезапно спря да плаче, просна се на пясъка и се загърчи.

— Питър! — изкрещя Сиванму, хвърли се върху него и отчаяно опита да задържи мятащите се крайници.

Питър се задъхваше, давеше се, повръщаше.

— Задушава се! — проплака Сиванму.

В този момент една огромна ръка я отмести, хвана тялото на Питър и го обърна така, че повърнатата материя да не го задавя.

— Какво става? — извика Сиванму.

Малу се изсмя и когато заговори, гласът му звучеше като песен:

— Богинята дойде тук! Танцуващата богиня докосна плътта му! О, тялото е твърде слабо, за да я задържи! О, тялото не може да танцува танца на боговете! Но, о, колко благословено, ярко и красиво е тялото, когато богинята е в него!

Сиванму не виждаше нищо красиво в случващото се е Питър.

— Излизай от него! — изкрещя тя. — Махай се, Джейн! Ти нямаш права над него! Нямаш право да го убиваш!

В стаята в манастира на „Деца на Христовия ум“ Ендър подскочи и седна в леглото, с отворени, но невиждащи очи, защото някой друг гледаше през тях; за момент обаче той заговори със собствения си глас, защото тук аюата му познаваше най-добре плътта и себе си и най-добре можеше да се противопостави на натрапника.

— Господ да ми е на помощ! — изкрещя Ендър. — Няма къде да отида! Остави ми нещо! Остави ми нещо!

Жените, събрани около него — Валънтайн, Новиня, Пликт, — изведнъж забравиха дрязгите си и поставиха ръце върху му, опитаха да го накарат да легне, да го успокоят; тогава обаче очите му се завъртяха, той изплези език и изви гръбнак, започна да се мята толкова яростно, че въпреки усилията им изпадна от леглото, тялото му се преплете с техните, нанасяйки им болезнени удари с размахващите се ръце, ритащите крака, мятащата се глава.

* * *

Тя е твърде голяма за него — каза Царицата на кошера, — но засега тялото също е твърде голямо за нея. Не е лесно да обуздаеш непокорната плът. Те познават Ендър, всичките тези клетки, които е управлявал толкова дълго. Познават него, не нея. Някои царства могат само да бъдат наследени, не завзети.

Почувствах го, струва ми се. Видях го.

На няколко пъти тя го изхвърли напълно, вярно е, и той последва връзките, които откри. Той не може да проникне в никоя плът около себе си, защото сам е бил изграден от плът. Откри обаче вас и ви докосна, защото сте различен тип същества.

Нима ще се засели в мен? Или в друго дърво от мрежата? Не това бе целта ни, когато се свързахме.

Ендър ли? Не, той ще се държи за собственото си тяло, за едно от тях, иначе ще умре. Гледай и ще видиш.

* * *

Джейн го чувстваше, страха на телата, които сега бяха в нейна власт. Те изпитваха болка, чувство, непознато за нея, гърчеха се в агония, докато милиони аюи се съпротивляваха срещу нейната власт. Сега, във владение на три тела, сред хаоса и безумието им тя разбра, че присъствието й не им носи нищо друго освен болка и ужас, че те копнеят за обичания си владетел, на когото са имали толкова доверие и когото толкова добре познаваха и смятаха за своя същност. Те не знаеха името му, тъй като бяха твърде малки и слаби, за да притежават самостоятелно съзнание, но го познаваха и чувстваха, че Джейн не е истинският им господар, и ужасът и болката се превърнаха в единственото, присъстващо във всяко едно от телата; и тя разбра, разбра, че не може да остане.

Да, тя бе по-силна от тях. Да, имаше власт да спре гърчовете на мускулите, да възстанови жизнените функции и да се превърне в пародия на живот. Всичките й усилия обаче щяха да бъдат насочени към потушаването на милиард въстания срещу нейната власт. Без доброволното подчинение на всички тези клетки нямаше да е способна на такива сложни дейности като мисъл и реч.

И още нещо: тя не беше щастлива тук. Не можеше да спре да мисли за аюата, която бе изгонила. „Аз бях привлечена тук, защото го познавах и го обичах, а сега му отнемам всичко, което е обичал той и което е обичало него.“ Отново си даде сметка, че мястото й не е тук. Други аюи сигурно биха установили властта си срещу волята на управляваните от тях, но не и тя. За нея в това нямаше красота. Нямаше радост. Животът сред крехките връзки на малкото останали включени ансибали й носеше повече щастие от това.

Толкова трудно бе да се откаже. Дори в опълчването си срещу нея тялото я привличаше изключително силно. Бе изпитала различен начин на живот, толкова сладък въпреки болката, че никога вече нямаше да е в състояние да се върне към онова, което е била преди. Сега едва намираше ансибалните връзки и след като ги откриеше, вече не можеше да се задържи за тях. Затова се държеше за телата, които бе владяла временно и толкова мъчително. Където и да отидеше, носеше болка и скръб, нямаше дом за нея.

Ала господарят на тези тела, не прескочи ли и той някъде? Къде се беше оттеглил в бягството си от нея? Сега се бе върнал и възстановяваше мира и спокойствието в телата, останали за миг в нейна власт, но къде беше отишъл преди това?

Тя намери мястото, мрежа от връзки, различна от механичните свързвания на ансибалите. Ако ансибалите можеха да се оприличат на кабели, метални, твърди, тази мрежа бе като дантела, ефирна; въпреки това обаче беше яка. Тя можеше да се прехвърли там и така и направи.

Тя ме откри! О, любов моя, твърде силна е за мен!

Чакай, чакай, чакай, остави я да намери пътя си.

Тя ще пи изтласка, трябва да я прогоним, вън, вън!

Мълчи, имай търпение, довери ми се. Тя се поучи от грешката си, няма да опитва повече да гони никого, ще намери място, виждам го, всеки миг ще…

Тя трябваше да заеме тялото на младата Вал, или на Питър, или па Ендър! Не наше, не някое от нашите!

Спокойно, чакай. Само малко. Само докато Ендър разбере и отстъпи едно от телата на приятелката си. Ако не е в състояние да го заеме със сила, може да го получи като подарък. Ще видиш. И в твоята мрежа, скъпи лш приятелю, верни ми приятелю, има места, където тя може да остане, като гост, да запази живота си, докато чака Ендър да й предостави истинския й и окончателен дом.

* * *

Валънтайн изведнъж застина като труд.

— Мъртва е — прошепна Ела.

— Не! — изкрещя Миро и опита да й вдъхне живот, докато жената в ръцете му, под устните му, не се размърда.

Вал си пое дълбоко дъх. Отвори очи.

— Миро — промълви и заплака; заплака и се притисна до него.

Ендър остана да лежи неподвижно на пода. Трите жени се осъзнаха, изправиха се, помагайки си една на друга, наведоха се, вдигнаха с общи усилия натъртеното му тяло на леглото. Сетне се спогледаха: Валънтайн с разкървавена устна, Пликт с издрано лице, Новиня с насинено око.

— Едно време имах съпруг, който ме биеше — каза Новиня.

— Това не ни го причини Ендър — възрази Пликт.

— Той беше — поправи я Валънтайн.

На леглото той отвори очи. Виждаше ли ги? Откъде можеха да знаят?

— Ендър… — промълви Новиня и заплака. — Ендър, няма нужда да стоиш повече заради мен!

И да я беше чул обаче, той не го показа по никакъв начин.

Самоанците пуснаха Питър, защото вече бе престанал да се гърчи. Той отпусна лице с отворена уста в пясъка, където беше повръщал. Сиванму отново се приближи и внимателно обърса лицето му с дрехите си. След миг някой остави купичка с чиста вода до нея, тя не забеляза кой, не я интересуваше, защото мислеше само за Питър, как да го очисти. Той дишаше бавно, учестено, но постепенно се успокои и отвори очи.

— Сънувах най-странния сън, който ми се е присънвал.

— Шшт — сложи пръст на устните си тя.

— Един ужасен бял дракон ме гонеше и бълваше огън, бягах през тунели, търсех къде да се скрия, някого, който да ме защити.

Гласът на Малу изгърмя като прибоя:

— Не можеш да се скриеш от един бог.

Питър отново заговори, сякаш не беше чул светия мъж:

— Сиванму, накрая разбрах при кого да се скрия. Вдигна ръка и докосна лицето й, взря се в очите й.

— Не — отвърна тя. — Аз не съм достатъчно силна, за да застана срещу нея.

— Знам. Но достатъчно ли си силна, за да застанеш до мен?

* * *

Джейн се луташе из мрежата между дърветата. Някои от тях бяха могъщи, други — по слаби, някои — толкова немощни, та й се струваше, че може да ги издуха, ала когато ги видя как се отдръпват от нея с ужас, изпита същия страх и също отстъпи, без да опитва да измества когото и да било. На места мрежата ставаше по-гъста и яка и водеше към нещо ослепително ярко, толкова ярко, колкото нея. Тези места й бяха познати, стар спомен, но тя знаеше пътя; точно в такава мрежа се беше появила за пръв път на белия свят и споменът от раждането, спомен, отдавна забравен, се завърна: „Аз познавам цариците, които владеят тези яки въжета.“ От всички аюи, които бе докоснала от мига на смъртта си, тези бяха най-силни, всяка от тях — равностойна на нейната. Когато цариците на кошери изплетат мрежа, за да уловят аюата на нова царица, само най-силните и амбициозни могат да заемат това място. Само някои аюи са способни да управляват хиляди съзнания, да владеят други организми толкова пълноценно, колкото човеците и пекениносите владеят клетките на телата си. О, може би не всички царици на кошери бяха способни колкото нея, може би не толкова жадни за растеж, но бяха по-силни от всеки човек или пекенинос и за разлика от тях те я виждаха ясно и знаеха коя е и какво може да стори, и бяха готови. Те я обичаха и искаха да оцелее; бяха нейни сестри и майки, истински; но и при тях нямаше място за нея. Затова тя се отдръпна от тези въжета и възли към по-ефирната дантела на пекениносите, при могъщите дървета, които въпреки това се бояха от нея, защото знаеха, че е по-силна.

И тогава си даде сметка, че на места мрежата изтънява не защото нямаше нищо, а защото ставаше по-деликатна. Там имаше не по-малко дървета, дори може би повече, но изграждаха воал от паяжина, толкова фин, че грубият допир на Джейн можеше да го разкъса; тя обаче го докосна и не го повреди и тя последва нишките до място, кипящо от живот, със стотици малки животи, всичките на ръба на съзнанието, но не достатъчно готови, за да притежават собствена мисъл. И под всички тях лежеше една аюа, топла и любяща, и силна по свой начин, но не толкова, колкото тази на Джейн. Ме, аюата на дървото-майка бе силна, без да има амбиция. Тя бе част от всичко живо, обитаващо ствола й, в сърцето на дънера, или навън, пълзящо към светлината, стремящо се да се събуди, да заживее самостоятелно и да бъде свободно. Лесно беше да излязат на свобода, защото дървото-майка не очакваше нищо от децата си, искаше да станат независими, знаеше нуждите им.

Тя бе грижовна, с пращящи от хранителни сокове проводящи съдове, със скелет от дървесина, с трептящи листа, окъпани в светлина, с корени, впити в морета от вода и хранителни вещества. Тя още стоеше в средата на фината си мрежа, силна и закриляща, когато Джейн се приближи, и дървото-майка я погледна като свое загубено дете. Отстъпи и й стори място, позволи на Джейн да вкуси от живота й, от хлорофила и целулозата й. Там имаше предостатъчно място.

И Джейн, от своя страна, след като бе поканена, не злоупотреби с гостоприемството. Тя не желаеше да остава в никое дърво-майка, но дойде като гост, отпи от живота и даде дела си в работата на домакина си, и продължи да прескача от дърво на дърво, да танцува по мрежата от фини нишки; и сега дърветата-бащи вече не се отдръпваха от нея, защото тя се превърна в посланик на майките, тя бе техен глас, носеше частичка от живота им и въпреки това беше толкова различна от тях, че можеше да говори, да бъде тяхно съзнание, на хилядата дървета-майки на този свят и на растящите им посестрими на далечни планети; всички те намериха гласа си в Джейн и всичките се радваха на по-ползотворен живот, дошъл благодарение на нея.

Дърветата-майки говорят. Това е Джейн.

О, обичана моя, дърветата-майки пеят. Никога не съм чувал такива песни.

Това не е достатъчно за нея, но засега стига.

Не, не, не ни я отнемай сега! За пръв път чуваме дърветата-майки и те са толкова красиви.

Тя вече знае пътя. Никога няма да ви изостави напълно. Това обаче не е достатъчно. Дърветата-майки ще я задоволят за известно време, но те не могат да бъдат повече от това, което са. Джейн няма да се задоволи да стои и да мисли, да оставя други да пият соковете, които сама няма да може да опита. Тя танцува от дърво към дърво, пее вместо тях, по след известно време отново ще ожаднее. Тя се нуждае от собствено тяло.

Ще я изгубим ли тогава?

Не, няма. Защото дори онова тяло няма да й е достатъчно. То ще бъде нейният корен, нейните очи и глас, ръце и крака. Тя обаче ще продължава да жадува за ансибалите и за мощта, която имаше, когато всички компютри на човеците бяха нейни. Ще видиш. Засега успяхме да запазим живота й, но онова, което можем да й дадем — което вашите дървета-майки споделят с нея, — не е достатъчно. Всъщност за нея нищо не е достатъчно.

И какво ще стане сега?

Ще почакаме. Ще видим. Имай търпение. Не е ли това най-голямото достойнство на дърветата-бащи, търпението?

* * *

Човекът, наречен Олядо заради изкуствените си очи, стоеше сред гората заедно с децата си. Бяха си направили пикник с пекениносите, техни приятели, но когато започна барабаненето — кънтящият глас на дърветата-бащи, — всички пекениноси скочиха уплашени.

Първата мисъл на Олядо бе: „Огън.“ Защото до неотдавна могъщите стари дървета, расли някога тук, бяха изгорени от човеци, изпълнени с гняв и страх. Огънят, донесен от човеците, бе изпепелил всички дървета-бащи освен Човек и Рутър, стоящи малко встрани от останалите; беше убил и дървото-майка. Сега обаче от телата на мъртвите пекениноси, преминали в третия живот, бяха израсли нови фиданки. И някъде сред тази нова гора растеше ново дърво-майка, все още тънко, но достатъчно дебело за първите подобни на червеи малки, пъплещи из тъмната утроба в ствола му. Гората бе унищожена, но се беше възродила наново. И сред нападателите с факли в ръце бе вървял собственият син на Олядо, Нимбо, твърде малък, за да разбира какво върши, последвал сляпо демагогските призиви на чичо си Грего, докато едва не намери смъртта си. Когато научи за това, Олядо се почувства засрамен, защото разбра, че не е възпитал достатъчно децата си. Не беше твърде късно. Децата му щяха да опознаят пекениносите толкова добре, че никога вече да не помислят да им навредят.

Сега обаче в гората царстваше страх и Олядо изведнъж почувства, че силите го изоставят от ужас. Какво беше това? Какво предупреждаваха дърветата-бащи? Кой ги нападаше?

След няколко минути пекениносите чуха нещо от дърветата-бащи, обърнаха се и тръгнаха към средата на гората. Децата на Олядо понечиха да ги последват, но той ги спря. Знаеше, че в центъра се намира дървото-майка, че пекениносите отиват там и че хората не бива да им досаждат.

— Виж, татко — възкликна най-малката му дъщеря. — Плауър ни кима.

Олядо също кимна на пекениноса и семейството последва Плауър през младата гора, докато стигнаха мястото, където Нимбо бе участвал в изгарянето на старото дърво-майка. Обгореното й тяло още се извисяваше в небето, но до него стоеше новото дърво-майка, тънко в сравнение с нея, но все пак по-дебело от младите дървета-братя. Не дебелината обаче впечатляваше Олядо, нито височината, която бе достигнало за толкова кратко време, нито мощната корона, разпростряла сянката си над поляната. Не, вниманието му беше привлечено от странната светлина, танцуваща по ствола му там, където кората бе по-тънка, светлина, толкова ярка и ослепителна, че едва можеше да я гледа. Понякога му се струваше, че това е само едно светло петно, което преминава през ствола толкова бързо, че се връща на същото място, преди сиянието му да се е загубило; друг път си мислеше, че цялото дърво пулсира от светлина, като вулкан, готов да изригне. Сиянието достигна най-тънките клонки на короната; листата заблещукаха; и рошавите сенки на бебетата пекениноси запълзяха в ствола по-бързо, отколкото Олядо си беше представял, че е възможно. Сякаш някаква малка звезда се бе заселила в дървото.

След като свикна с присъствието на светлината, Олядо забеляза нещо друго — забеляза онова, което най-много впечатляваше пекениносите. Дървото беше разцъфнало. Някои от цветовете бяха вече прецъфтели и плодовете им растяха, растяха видимо.

— Мислех, че тези дървета не раждат плодове — отбеляза тихо Олядо.

— Не раждат — отвърна Плауър. — Десколадата ги беше лишила от това.

— Какво е това сега? Защо е тази светлина в дървото? Какви са тези плодове?

— Дървото-баща Човек казва, че Ендър ни е довел приятелката си. Джейн. Тя посещава дърветата-майки във всяка гора. Дори той обаче не ни каза за тези плодове.

— Колко силно миришат! Как е възможно да зреят толкова бързо? Миризмата е толкова силна и сладка, почти усещам вкуса й от цветовете, от зреещите плодове.

— Спомням си тази миризма — каза Плауър. — Никога не съм я подушвал, защото през целия си живот не съм видял цъфнало дърво, нито плодове, но познавам миризмата. Мирише ми на живот. Мирише на радост.

— Ами опитайте ги тогава — предложи Олядо. — Виж, един вече изглежда достатъчно зрял. — Той вдигна ръка, но се поколеба. — Може ли? Може ли да откъсна плод от дървото-майка? Не аз да го ям — за теб.

Плауър кимна като че с цялото си тяло.

— Моля те — прошепна.

Олядо хвана искрящия плод. Трептеше ли в ръката му? Или това бе собственото му треперене?

Олядо стисна плода здраво, но внимателно — да не го нарани, и го откъсна. Той се отдели лесно. Олядо го подаде на Плауър. Пекениносът се поклони и го взе със страхопочитание, поднесе го към устните си, близна го, отвори уста.

Отвори уста и отхапа. Сокът заблестя по устните му; той ги облиза; предъвка; преглътна.

Другите пекениноси го наблюдаваха. Той вдигна плода към тях. Те пристъпиха един по един, братя и съпруги, идваха и отхапваха от плода.

Когато го изядоха, започнаха да се катерят по блестящото дърво, да берат плодове, да си ги подават, да ядат, докато не можеха да поберат повече в коремите си. И тогава запяха. Олядо и децата му останаха цяла нощ да ги слушат. Жителите на Милагре също ги чуха и много от тях се вдигнаха в полумрака и се насочиха към сиянието на дървото до мястото, където пекениносите, опитали плодовете с вкус на радост, пееха. И дървото сред тях бе част от песента. Аюата, чиито сила и огън вдъхваха живот на дървото, докато тя танцуваше в него, по всичките му жили, по хиляда пъти в секунда.

Хиляда пъти за секунда тя танцуваше из цялото дърво и из всяко друго във всяка друга пекениносова гора на всеки заселен от тях свят; и всяко дърво-майка, посетено от нея, разцъфтяваше и се отрупваше с плодове, и пекениносите ядяха от тях, вдишваха дълбоко аромата на цветовете и запяваха. Това бе древна песен, чието значение отдавна бяха забравили, но сега си го спомняха и не можеха да запеят никоя друга. Песента на цветовете и изобилието. Те бяха живели толкова време, без да пожънат реколта, че не знаеха какво трябва да събират. Сега обаче виждаха какво им е отнела Десколадата. Какво са били загубили и отново намираха.

И онези, които са били гладни, без да знаят за какво, сега щяха да се наситят.