Орсън Скот Кард
Рожби на съзнанието (16)

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
ОТКЪДЕ СТЕ СИГУРНИ, ЧЕНЕ ТРЕПЕРЯТ ОТ СТРАХ?

О, богове, вие сте несправедливи! Майка ми и баща ми заслужават да имат по-достойно дете от мен.

 

Из „Божественият шепот на Хан Цинджао“

— „Докторчето“ е било в ръцете ви и вие сте го върнали? — възкликна удивено Куара.

Всички, включително Миро, помислиха, че тя не вярва, че флотилията няма да опита да го използва отново.

— Демонтираха го пред очите ни — отвърна Питър.

— Е, не може ли още веднъж да го монтират? — попита отново тя.

Сиванму направи опит да обясни:

— Адмирал Ландс няма да е в състояние да повтори действията си. Той не би оставил проблема неразрешен. Лузитания е в безопасност.

— Тя не говори за Лузитания — отбеляза хладно Ела. — Има предвид това място. Планетата на Десколадата.

— Аз ли съм единствената, на която й е дошло на ум? — попита Куара. — Ако си кажем истината, така бихме си спестили всички по-нататъшни усилия за взимане на проби и овладяване на нови епидемии от по-жестоки версии на Десколадата…

— Нима предлагаш да взривим планета, населена с разумен вид? — удиви се Сиванму.

— Не точно в момента — отвърна Куара, сякаш смяташе Сиванму за най-тъпото същество, с което някога си е губила времето да разговаря. — Ще го направим, ако установим, че са варелсе. Според класификацията на Валънтайн. Същества, с които не можеш да се разбереш. С които съвместното съществуване е невъзможно.

— Значи… искаш да кажеш, че…

— Искам да кажа това, което казах — сряза я Куара. Сиванму обаче не се отказа:

— Искаш да кажеш, че адмирал Ландс по принцип не размишлява грешно, че просто не е преценил добре фактите в дадения случай. Ако Десколадата още представляваше заплаха за Лузитания, негово задължение би било да взриви планетата.

— Какво са жителите на една планета в сравнение с живота на всички разумни същества?

— Това ли е същата Куара Рибейра, която се опита да ни попречи да унищожим вируса на Десколадата, защото смяташе, че има вероятност да е разумно същество? — намеси се Миро развеселено.

— Оттогава мислих много — отвърна Куара. — Тогава се държах като дете, сантиментално. Животът е ценен. Животът на разумните същества — още повече. Когато обаче един разумен вид заплашва съществуването на друг, застрашеният от унищожение има право да се брани. Не правеше ли Ендър точно това? Постоянно?

И огледа останалите победоносно. Питър кимна:

— Да, така правеше Ендър.

— В една игра — напомни Сиванму.

— В борбата с две момчета, които са заплашвали живота му. Той се е погрижат да не са в състояние да повторят. Така се води войната, в случай че имаш някакви глупави идеи за противното. Човек не се съпротивлява с минимална сила, мобилизира всичките си възможности, за да нанесе колкото може по-тежки поражения. Човек не се задоволява да зашемети врага, нито дори просто да го рани, да го обезвреди. Такава е и стратегията ни срещу болестите. Ние не търсим лекарство, което да убие само деветдесет и девет процента от бактериите и вирусите. Ако го направим, само ще създадем поредния резистентен щам. Налага се да ги избием на сто процента.

Сиванму пробва аргумент срещу това твърдение:

— Може ли да се прави такова сравнение — с битката срещу заболяванията?

— А ти с какво искаш да правиш сравнение? — контрира Питър. — С турнир по борба? Да се бориш, докато омаломощиш противника? Чудесно — ако противникът играе по същите правила. Ами ако ти очакваш да се борите с голи ръце, а той извади нож или пистолет? Или с тенисмач? Да набираш точки, докато противникът не ти изпрати бомба? Във войната няма правила.

— Да, но… война ли е това? — попита Сиванму.

— Както каза Куара, ако установим, че не е възможно да постигнем разбирателство, да, война е. Това, което предприеха срещу Лузитания, срещу беззащитните пекениноси, беше унищожителна, безсърдечна, тотална война без зачитане на правата на другата страна. Това е нашият враг, освен ако не го накараме да разбере последствията от действията си. Нали това имаше предвид, Куара?

— Именно.

Сиванму чувстваше, че в тези аргументи има някаква грешка, но не знаеше каква.

— Питър, ако наистина смяташе така, защо не задържа „Докторчето“?

— Защото — отвърна той — може да грешим и опасността да не е неизбежна.

Куара изцъка презрително с език:

— Ти не беше тук, Питър. Не видя какво ни изпратиха — току-що създаден вирус, специално предназначен да ни превърне в пълни идиоти, които да седят безучастно, докато те дойдат с кораба си.

— И как ви го изпратиха? — попита Питър. — С препоръчано писмо? Или със заразено кученце, което не се сдържахте да не погалите?

— Изпращат генетичен код — отвърна Куара, — но очакват да го разчетем, като създадем молекулата, която представя, и изпитаме ефекта й.

— Не — възрази Питър, — предполагате, че това е основата на езика им, и сте решили да действате, сякаш е вярно.

— А ти може би по някакъв начин си разбрал, че не е така?

— Аз не знам нищо по този въпрос. Точно това исках да кажа. Ние просто нямаме представа. Не можем да знаем. Така, ако видим, че започват да изпращат проби с вируси, или ако опитат да ни взривят, тогава е оправдано да вземем мерки. Например внимателно да изследваме вирусите, които съдържат пробите. Или, ако нападнат този кораб, да предприемем отбранителни действия и да анализираме оръжията и тактиката им.

— Това е добре сега, когато Джейн има здрава връзка с дърветата-майки и е в състояние да продължава мигновените полети. Сега можем да взимаме пробите, да бягаме от ракети и така нататък. Какво ще кажеш за преди, когато бяхме безпомощни тук? Когато имахме само няколко седмици живот или поне така си мислехме?

— Тогава не сте разполагали и с „Докторчето“, затова не е било възможно да унищожите тази планета. Успяхме да сложим ръка върху ДМ устройството едва след като Джейн възвърна силите си. А щом разполагаме с възможностите й, вече не е нужно да взривяваме планетата на Десколадата, освен ако опасността не стане толкова голяма, че да не е възможно да се справим с нея по друг начин.

Куара се изсмя:

— Какво е това? Мислех, че Питър би трябвало да олицетворява лошата страна на Ендър. Излиза, че ти си изграден от доброта и светлина.

Питър се усмихна:

— Понякога човек трябва да защитава себе си или другите от безжалостното зло. И понякога единствената защита е използването на груба, разрушителна сила. В такива моменти и добрите хора постъпват жестоко.

— Никога не е излишно да си измислиш допълнителни оправдания, нали? Ти си наследник на Ендър. Затова смяташ за доста удобно да вярваш, че онези момчета, убити от него, са просто едно изключение от правилата ти за добро поведение.

— Аз оправдавам Ендър, защото е бил заблуден и беззащитен. Ние не сме беззащитни. Междузвездният конгрес и Лузитанската флотилия не бяха беззащитни. И предпочетоха да действат, преди да разсеят заблудата си.

— Ендър е избрал да пусне в действие „Докторчето“, докато е бил заблуден.

— Не, Куара. Възрастните, които са го командвали, са използвали незнанието му. Те са имали възможност да се намесят и да го спрат. Разполагали са с достатъчно време за това. Ендър е мислел, че играе. Смятал е, че с използването на „Докторчето“ ще се покаже недостоен за доверието им, непокорен или дори прекалено жесток, за да му бъде поверено командването. Стараел се е да принуди началниците си да го изхвърлят от Военното училище. Това е. Правел е всичко възможно, за да ги накара да спрат да го измъчват. Възрастните просто са избрали да пуснат в действие най-мощното си оръжие: Ендър Уигин. Без да си правят повече труд за установяване на връзка с бъгерите. Дори когато е станало ясно, че Ендър ще унищожи родната им планета. Решили са да ги избият на всяка цена. Както адмирал Ландс. Както ти, Куара.

— Аз казах, че ще изчакам, докато се разбере със сигурност!

— Добре, значи сме на едно мнение.

— Ама ние трябва да се сдобием с „Докторчето“!

— „Докторчето“ изобщо не бива да съществува. То никога не е било нужно. Никога не е било уместно да се използва. Защото цената е твърде висока.

— Цена ли! — възкликна Куара. — То е по-евтино от старите ядрени оръжия!

— Нужни ни бяха три хиляди години, за да възстановим пораженията от унищожаването на родната планета на цариците на кошери. Това е цената. Ако използваме „Докторчето“, ще се превърнем в убийци на други видове. Адмирал Ландс е същият като хората, използвали Ендър Уигин. Те вече са били взели решението си: „Това е опасно. Това е зло. Трябва да бъде унищожено.“ Въобразявали са си, че е за добро. Че спасяват човечеството. Само че не е така. Мотивите им са били най-различни, но освен да използват оръжие, те са предпочели да не опитват да установят контакт с врага. Сетили ли са се да демонстрират на какво е способно „Докторчето“, като взривят някой необитаем спътник? Ландс постара ли се да провери дали положението на Лузитания не се е променило? А ти, Куара, с какви точно методи възнамеряваше да докажеш, че десколадорите са твърде злонамерени, за да живеят? На кой етап щеше да установиш, че представляват твърде голяма заплаха за всички останали разумни същества?

— Да обърнем въпроса, Питър. Как ти ще докажеш, че не представляват?

— Имаме по-добри оръжия от „Докторчето“. Преди известно време Ела създаде молекула, обезвреждаща Десколадата, без да пречи на ролята на вируса в жизнения цикъл на всички лузитански растения и животни. Кой е казал, че не можем да направим абсолютно същото за всяка гадна малка зараза, която решат да ни изпратят, преди да се откажат? Кой може да е сигурен, че не правят вече отчаяни опити за общуване с нас? Откъде си сигурна, че изпратената от тях молекула не е израз на усилието им да ни накарат да ги заобичаме, като ни дадат химическо вещество, потискащо гнева ни? Откъде си сигурна, че вече не треперят от страх при вида на този космически кораб, който ту изчезва, ту се показва на някое друго място около планетата им? Опитваме ли ние да говорим с тях?

Питър огледа всички наоколо.

— Никой ли от вас не разбира? — продължи. — Съществува само един вид, който съзнателно се стреми да унищожи всички останали разумни същества без сериозен опит за установяване на контакт и без предупреждение. Това сме ние. Първият ксеноцид се е провалил, защото жертвите на атаката са успели да запазят една бременна женска. Вторият се провали по по-сериозна причина — защото няколко членове на човешката раса решиха да го спрат. Не просто някои, много. Конгресът. Една голяма корпорация. Един философ на Божествен вятър. Един самоански шаман и неговите поклонници. Сиванму и аз. Джейн. И хората на самия адмирал Ландс, когато най-сетне научиха как стоят нещата. Ние ставаме по-добри, не разбирате ли? фактите обаче остават непроменени — ние, човеците, сме единственият разумен вид, отказващ съзнателно да комуникира с другите същества и предпочитащ да ги унищожава напълно. Възможно е десколадорите да са варелсе, може и да не са. Аз обаче все повече се тревожа от мисълта, че ние сме варелсе. Това е цената на употребата на „Докторчето“, когато не е необходимо. Ако предпочетем да го използваме, ние не сме рамани. Никога не може да ни се има доверие. Ние сме тези, които трябва да умрат в името на сигурността на всички останали разумни същества.

Куара поклати глава, но самоувереността й се беше изпарила.

— Звучиш, сякаш още опитваш да получиш прошка за престъпленията му.

— Това е бил Ендър. Той цял живот се е старал да превърне себе си и всички останали в рамани. Гледам стоящите в този кораб, мисля за хората, които опознах през последните месеци, и виждам, че човечеството не върви на зле. Движим се в правилната посока. Понякога допускаме грешки. Понякога говорим необмислено. Като цяло обаче ставаме все по-достойни партньори на цариците на кошери и пекениносите. И ако десколадорите са малко по-малко рамани от нас, това не означава, че имаме право да ги унищожим. То още повече ни задължава да бъдем търпеливи с тях. Колко време ни бе нужно, за да стигнем дотук от бойните полета, покрити с човешки кости? Хилядолетия. И винаги сме имали учители, опитващи да ни променят и сочещи верния път. Малко по малко ние се учим. Нека научим тях — ако вече не знаят повече от нас.

— Може да са ни нужни години, докато разгадаем езика им — отбеляза Ела.

— Сега транспортът е лесен. Не се обиждай, Джейн. Достатъчно дълго можем да прехвърляме екипи, без никой да страда. Можем да оставим флотилия, която да наблюдава планетата. С участието на пекениноси и царици на кошери. В продължение на векове. На хилядолетия. Няма закъде да бързаме.

— Мисля, че това е опасно — каза Куара.

— А аз мисля, че ти имаш същото инстинктивно желание като всички нас, същото, което постоянно ни вкарва в неприятности. Знаеш, че ще умреш, и искаш да свършиш всичко преди това.

— Аз още не съм стара! Миро се намеси:

— Той е прав, Куара. Още от кончината на Марсау около теб витае смърт. Помислете за това всички. Човекът е същество с крачък живот. Цариците на кошери си мислят, че живеят вечно. Пекениносите се надяват на много векове в третия си живот. Само ние бързаме постоянно. Ние вземаме решения, без да сме получили достатъчно информация, защото искаме да действаме сега, въпреки че имаме още време.

— Така значи? — каза Куара. — Това ли е решението ви? Да оставите тези, които заплашват всичко живо, да си седят тук най-спокойно и да кроят плановете си, докато ние ги наблюдаваме от небето?

— Не ние — поправи я Питър.

— Не, точно така. Ти не участваш в този проект.

— Напротив, участвам. Ти обаче не участваш. Връщаш се на Лузитания и Джейн никога вече няма да те пренася тук. Не и докато не докажеш, че си способна да се владееш.

— Нагло копеле! — изкрещя Куара.

— Всички тук знаят, че съм прав. Ти си като Ландс. Вземаш разрушителни решения и след това отказваш да промениш мнението си при каквито и да било обстоятелства. Има прекалено много хора като теб, Куара. Ние обаче няма да позволим на никого от тях да доближи тази планета, докато не съберем достатъчно знания. Ще дойде ден, когато всички разумни видове могат да стигнат до заключението, че десколадорите са варелсе и трябва да бъдат унищожени. Сериозно се съмнявам обаче, че тогава някой от нас тук, освен Джейн, ще е жив.

— Какво, да не мислиш, че ще живея вечно? — попита Джейн.

— Най-добре да е така. Освен ако с Миро не измислите как децата ви да пренасят кораби, когато пораснат… Сега би ли ни върнала у дома?

— Вече е направено.

Те отвориха вратата. Слязоха. Стъпиха на повърхността на планетата, която все пак нямаше да бъде унищожена. Всички освен Куара.

— Куара няма ли да дойде с нас? — поинтересува се Сиванму.

— Може би има нужда да остане сама за известно време — отвърна Питър.

— Давайте напред.

— Мислиш, че можеш да излезеш наглава с нея?

— Поне ще опитам. Той я целуна:

— Държах се жестоко с нея. Предай й, че съжалявам.

— Можеш по-късно да й го кажеш сам.

Тя се върна в космическия кораб. Куара все още седеше пред компютъра си. Данните, които бе гледала преди идването на Питър и Сиванму, още стояха над него.

— Куара.

— Махай се.

Гласът й бе дрезгав. Плачеше.

— Всичко, което ти каза Питър, е вярно.

— Това ли си дошла да ми кажеш? Да сипеш още сол в раната?

— Само че той отдава твърде голямо значение на това незначително подобрение на човешката раса.

Куара изсумтя. Нещо като съгласие.

— Защото ми се струва, че всички други вече са те набедили за варелсе. Решили са да те отхвърлят без право на обжалване. Без да опитат да те разберат.

— О, разбират ме. Малко момиченце, скърбящо за жестокия си баща, когото въпреки всичко е обичало. Все още търсещо заместител. Отнасящо се към всички с безумния гняв, характерен за баща й. Мислиш ли, че не знам какво са решили?

— Вече са те нарочили.

— Без никакво право. Аз наистина предложих „Докторчето“ да се задържи в случай на необходимост, но никога не съм твърдяла, че ще го използвам, без да опитам да установя контакт. Питър от самото начало ме обяви за жестока като онзи адмирал.

— Знам.

— Да. Не се съмнявам, че ми съчувстваш и че знаеш, че греши. Хайде, Джейн вече ни каза, че двамата сте… какъв беше онзи шибан израз? — влюбени.

— Не се гордея с Питър за онова, което ти наговори. То беше грешка. Той допуска грешки понякога. Понякога наранява и моите чувства. Ти също. Направи го току-що. Не знам защо. Но понякога и аз наранявам хората. И понякога върша ужасни неща, защото съм толкова сигурна, че съм права. Всички сме такива. У всеки от нас живее частичка варелсе. И частичка раман.

— Не е ли това най-добричката, уравновесена, примитивна философия на живота?

— Това е най-доброто, което мога да измисля. Не съм образована като теб.

— Не пробваш ли в момента да ме накараш да се почувствам виновна?

— Кажи ми, Куара, ако не опитваш да подражаваш на баща си или да го възкресиш, или каквото друго говорят за теб, защо постоянно си толкова сърдита на всекиго?

Куара най-накрая се извъртя със стола си и погледна Сиванму в очите. Беше плакала.

— Наистина ли искаш да знаеш защо съм изпълнена с такъв неразумен гняв? — Гласът й продължаваше да трепери. — Наистина ли искаш да си играеш на психоложка с мен? Добре, чуй тогава. Дразни ме това, че като дете по-големият ми брат Куим тайно ме малтретираше, а сега той е мъченик, ще бъде канонизиран за светец и никой никога няма да разбере колко зъл е бил и какви ужасни, ужасни неща ми е сторил.

Сиванму остана втрещена. Питър й бе разказал за Куим, как е загинал, какъв човек е бил.

— О, Куара. Съжалявам.

На лицето на Куара се изписа пълно отвращение.

— Толкова ли си глупава? Куим никога не ме е докоснал, глупава, нахална, жалка добротворчице. Ти обаче толкова искаш да получиш някакво лесно обяснение за гадното ми поведение, че си готова да повярваш на всяка история, която звучи поне малко достоверно. И сега вероятно още се чудиш дали признанието ми е истина, или се отричам от думите си, защото се боя от някакви последствия и от някаква тъпа патка като теб. Натъпчи си това в главата, момиче. Ти изобщо не ме познаваш. Никога няма да ме познаваш. Аз не искам да ме опознаеш! Не искам приятели, а дори и да исках, нямаше да удостоя с тази чест кучката на Питър! Трябва ли да ти го кажа по-ясно?

В живота си Сиванму бе преживяла обиди от специалисти и унижения от шампиони в тази област. Куара беше доста добра, но не достатъчно, за да я накара да отстъпи.

— Забелязвам — каза тя, — че след като отправи злобни хули срещу най-благородния член на семейството си, ти все пак взимаш думите си назад. Значи все още изпитваш някаква лоялност към някого, въпреки че е мъртъв.

— Ти не разбираш от намеци, нали?

— И забелязвам, че продължаваш да говориш с мен, въпреки че ме презираш и искаш да ме обидиш.

— Ако беше животно, щеше да си пиявица, да се впиеш п да смучеш жизнени сокове!

— Защото, когато си поискаш, можеш да излезеш оттук и жалките ми опити да се сприятеля с теб няма да достигат до слуха ти. Ти обаче не го правиш.

— Това е невероятно!

Куара разкопча колана си, стана и излезе. Сиванму я проследи с поглед. Питър беше прав. Човеците са най-враждебният вид. Най-опасният. Най-неразумен, най-непредвидим.

Въпреки това Сиванму си позволи да направи две предвиждания.

Първо, тя бе уверена, че изследователският екип някой ден ще установи контакт с десколадорите.

Второто предвиждане беше доста по-несигурно. По-скоро като надежда. Може би дори като пожелание. Че един ден Куара ще й каже истината. Че един ден скритата й рана ще зарасне. Че някой ден ще бъдат приятелки.

Не днес. Нямаше закъде да бърза. Сиванму щеше да опита да помогне на Куара, защото тя очевидно имаше нужда и защото на хората наоколо явно им беше писнало твърде много от нея, за да й помагат. Това обаче не беше най-важното, което й предстоеше. Да се омъжи за Питър и да започне съвместен живот с него — това бе с много по-голямо значение за нея. И да намери нещо за ядене, за пиене и място, където да се облекчи — точно в този момент на живота й тези бяха приоритетите й.

„Предполагам, че това означава, че съм човек — помисли Сиванму. — Не бог. Може би просто едно животно. Отчасти раман. Отчасти варелсе.“

Ала повече раман, отколкото варелсе. Поне в добрите й дни. Питър — и той беше същият. И двамата — представители на един и същ пълен с недостатъци вид, решили да се съберат, за да създадат още някой и друг индивид.

„С Питър ще извикаме някоя аюа от Отвъдното, за да влезе в мъничкото тяло, създадено от нашите две тела, и ще бъдем свидетели как детето ни понякога се проявява като варелсе, а понякога като раман. Понякога ще бъдем добри родители, понякога ще претърпяваме пълен провал. Понякога ще сме отчаяно нещастни, понякога ще греем от такава радост, че едва ще сме в състояние да я понесем. Готова съм за този живот.“