Орсън Скот Кард
Рожби на съзнанието (8)

ОСМА ГЛАВА
КАКВО ЗНАЧЕНИЕ ИМА В КОЯ ИЗМИСЛИЦА ВЯРВАШ?

Баща ми веднъж ми каза, че няма богове, само жестока манипулация на зли хора,

които твърдят, че властта им е добро,

а експлоатацията им — любов.

Ако няма богове обаче,

защо изпитваме нужда да вярваме в тях?

Само защото лъжците

стоят между нас и боговете

и ни пречат да ги видим,

не означава, че яркият ореол

около всеки лъжец

не е сиянието на един бог, който чака да разобличим лъжата.

 

Из „Божественият шепот на Хан Цинджао“

Не става — каза Царицата па кошера.

Какво можем да променим? — попита Човек. — Изградихме най-здравата мрежа, която е по възможностите ни. Събрахме се с теб и едни с други както никога преди и всички треперим, всички се тресем, сякаш вятърът танцува с нас и прави листата ни красиви пи слънчевата светлина, и светлината сте ти и твоите дъщери, и цялата ни любов към мъничките ни майки и скъпите пи неми дървета-майки е дадена на теб, наша царице, наша сестро, наша майко, наша най-вярна, съпруго. Как може Джейн да не вижда какво сме сътворили и да не поиска да стане част от него?

Тя не може да намери път към нас — обясни Царицата на кошера. — Изградена е наполовина от нашата същност, но отдавна ни е обърнала гръб, за да гледа Ендър, да му принадлежи. Тя беше нашият мост към него. Сега той е единственият й мост към живота.

Що за мост е това? Той самият умира.

Старата му част умира. Спомни си обаче, че той е човекът, който заобича и разбра най-добре пексниносите. Не е ли възможно от умиращото му младо тяло да израсне дърво, което да го прехвърли в третия живот, както прехвърля вас?

Не разбирам плана ти — призна Човек, — обичана моя царице.

Нямам план. Имам само надежда. Кажи тогава на какво се надяваш. Това е само мечта за надежда. Само усещане за догадка за мечта за надежда. Казвай.

Тя беше нашият мост към Ендър. Не може ли Ендър да бъде нейният мост към нас чрез вас? Тя прекара целия си живот с изключение па последните няколко години във взиране в сърцето па Ендър, в слушане на най-съкровените му мисли и неговата аюа придаваше смисъл па съществуването й. Ако той я извика, тя ще го чуе, дори да не може да чуе нас. Това ще я привлече към него.

В тялото, на което в момента той отделя най-голяма част от вниманието си, тоест младата Валънтайн. Там те ще влязат в двубой, без да го искат. Не могат да управляват заедно едно и също кралство.

Точно затова този усет за надежда е толкова крехък. Ендър обаче, обичаше и вас — теб, дървото-баща па име Човек, и вас, пекениноси, дървета-бащи, съпруги и сестри, и дървета-майки, всички, дори обикновените дървета на пекениноси, които никога не са били бащи, а само синове, той ви обича. Не е ли възможно тя да проследи филотичната връзка към вас и да достигне премита чрез вас? И не може ли да последва него и да намери пътя към пас? Ние сме способни да я задържим, да поберем всичко от нея, което не е в състояние да се вмести в младата Валънтайн.

Тогава Ендър ще остане жив и ще я вика.

Затова тази надежда е само сянка от спомен от преминаването на мъничко облаче пред слънцето, защото той трябва да я повика и да я доведе, и след това да избяга от нея и да я остави сама в младата Валънтайн.

Тогава той ще умре заради нея.

Ще умре като Ендър. Трябва да умре и като Валънтайн. Но може да намери път към Питър и да заживее там.

Това е тази част от него, която мрази — отбеляза Човек. — Той сам ми го каза.

Това е тази част от него, от която се страхува. Не е ли възможно обаче да се страхува от нея, защото това е най-силната му част? Най-стабилната сред всичките му лица?

Как можеш да кажеш, че най-силната страна на добър човек като Ендър е толкова разрушителна, амбициозна, жестока, безскрупулна?

Такива са собствените му думи за тази негова част, която оформи като младия Питър. Ала не показва ли книгата му, „Хегемона“, че точно безскрупулното у него е градивно? Нито той, нито Питър са жестоки заради самата жестокост. Проявили са жестокост само доколкото е било необходимо за задачата им, задачи, която е трябвало да изпълнят; за Ендър — спасяването на света от страшен враг, защото за такива ни е смятал тогава, а за Питър — да разчупи стените между народите и да превърне човечеството в една нация. И двете задачи отново идват на дневен ред. Открихме леговището на жесток враг, чужда раса, която Миро нарича „десколадори“, И трябва да заличим границите между човеци и пекениноси, между царици на кошери и пекениноси, между царици на кошери и човеци и между всички нас и Джейн, каквато и ди се окаже, тя — не се ли нуждаем отново от силата на Ендър и Питър, за да ни свърже ведно?

Ти ме убеди, обичана моя сестро, майко, съпруго, но дали Ендър ще повярва в присъствието на такава добрина в себе си? Той може да е в състояние да привлече Джейн от небето в тялото на младата Валънтайн, но никога няма да е в състояние самият той да напусне това тяло; никога няма да се съгласи да се откаже от собствената си доброта и да отиде в тяло, олицетворяващо всичко в него, от което се страхува.

Ако си прав, той ще умре — заключи Царицата на кошера.

Скръб и тревога се събудиха у Човек и се разпръснаха по мрежата, свързваща го с всички дървета-бащи и всички царици на кошери, но за тях тези чувства имаха сладък вкус, защото бяха родени от любов към живота на един човек.

Той и без това умира, умира като Ендър и ако му обясним всичко това, няма ли пак да избере смъртта, ако така ще спаси Джейн? Джейн, която държи ключа за мигновеното преместване в пространството? Джейн, която единствена може да отключи вратата към Отвъдното и да ни вкара и изкара оттам със силата на волята и яснотата на ума си?

Да, той би избрал да умре, ако тя ще остане жива.

По-добре тогава да я вкара във Валънтайн и след това да избере живота. Така ще е по-добре.

Отчаянието, скрито в тези думи на Царицата на кошера, се предадоха по мрежата и всички усетиха горчивия му вкус, защото то бе родено от страх за човека, когото всички жалеха.

* * *

Джейн намери сили за едно последно пътуване; тя задържа совалката с шестте живи същества вътре, задържа съвършения образ на телата им, за да ги прехвърли отвъд и после пак вътре, на орбита около далечната планета, на която бе създадена Десколадата. След като изпълни тази задача обаче, тя загуби власт над себе си, защото не можеше да се намери, поне не тази същност, която познаваше досега. Спомените се откъсваха от паметта й, връзките със светове, които й бяха познати както собствените крайници за човеците, цариците на кошери и дърветата-бащи, вече ги нямаше и когато се пресегнеше, за да ги използва, не се получаваше нищо; тя бе изтръпнала, свиваше се, но не в древната си сърцевина, а в забутани ъгълчета на съществото си, отчаяни фрагменти, неспособни да я поберат.

„Умирам, умирам“ — повтаряше си тя отново и отново; мразеше тези думи, мразеше страха, който изпитваше.

Говореше в компютъра на младата Валънтайн — само говореше, защото вече не си спомняше как да пресъздаде лицето, било неин образ в течение на векове.

— Сега ме е страх.

Ала след като го каза, тя вече не помнеше дали е отправила тези думи към младата Валънтайн. Още една част от нея се губеше; преди миг бе там, но вече беше извън обсега й.

И защо трябваше да говори на тази Ендърова издънка? Защо не плачеше тихо в ухото на Миро или на Питър, да им повтаря: „Говори ми, говори ми, страх ме е“? Не тях искаше сега. А онзи, който я бе изтръгнал от ухото си. Който я бе отхвърлил, за да избере една тъжна и тревожна човешка жена, защото — така си мислеше той — нуждите на Новиня бяха по-големи. „Възможно ли е обаче сега тя да се нуждае от теб повече, отколкото аз? Ако умреш, тя ще продължава да живее. Аз обаче умирам, защото ти извърна погледа си от мен.“

* * *

Сиванму чу шепот до себе си на плажа. „Заспала ли съм?“ — сепна се. Отлепи лице от пясъка, повдигна се на ръце. Отливът беше дошъл и водата се бе оттеглила далеч от мястото, където лежеше. До нея Питър седеше с кръстосани крака, клатеше се напред-назад и повтаряше тихо:

— Джейн, чувам те. Говоря ти. Ето ме. И по страните му се стичаха сълзи.

И в този момент, докато го слушаше как призовава Джейн, Сиванму изведнъж осъзна две неща. Първо, че Джейн сигурно умира, защото какво можеха да бъдат думите на Питър освен утешение, а защо ще й е утешение на Джейн, освен ако не е дошъл последният й час? Второто, за което си даде сметка Сиванму, бе дори по-жестоко. Защото тя осъзна, че сега, когато за пръв път вижда Питър да плаче — когато за пръв път вижда, че е способен да плаче, — и тя иска да е в състояние да докосне сърцето му, както го докосваше Джейн; не, да бъде единствената, чиято смърт може да го натъжи толкова.

„Кога е станало това? — запита се. — Кога за пръв път пожелах да ме обикне? Дали се случи сега, като детска прищявка, да го пожелая, защото сърцето му принадлежи на друга жена — на друго същество? И през всички тези дни заедно съм започнала да мечтая за любовта му заради самата нея? Дали подигравките, снизхождението му и в същото време тайната му болка, скритият му страх са го направили по-скъп за мен? Дали самото му презрение към мен ме кара да желая не само одобрението, а и привързаността му? Или болката му ме кара да искам да се обърне към мен за утешение?

Защо трябва да копнея толкова за любовта му? Защо ревнувам от Джейн, от тази умираща непозната? Възможно ли е след толкова години на гордо усамотение да откривам, че през цялото време съм била достойна за съжаление романтичка? И в копнежа си за такива чувства не съм ли избрала най-неподходящия човек? Той обича друга, с която никога няма Да мога да се сравнявам, особено след смъртта й; той ме знае като глупачка и не се интересува ни най-малко от моите качества; а и той самият е само част от човешко същество, и Не най-добрата половина от цялостната личност, която е била разделена.

Нима съм си загубила ума?

Или най-сетне съм открила сърцето си?“

Заля я вълна непознати чувства. През целия си живот толкова бе сдържала емоциите си, че сега не знаеше как да ги обуздае. „Обичам го“ — помисли си п сърцето й замалко не се пръсна от силата на страстта. Сетне: „Той никога няма да се влюби в мен“ — и сърцето я заболя, както не я беше боляло при всичките хиляди разочарования в живота й.

„Любовта ми към него е нищо в сравнение с нужда та от Джейн, с познанието му за нея. Защото връзките му с нея сега са по-здрави, отколкото съм била свидетел през тези няколко седмици от съществуването му в това тяло. През всички самотни години на Ендъровите скитания Джейн е била най-верният му приятел и това сега е любовта, която се излива от очите на Питър със сълзите му. Аз не съм нищо за него, аз съм закъсняла случайност в живота му, познавам само една част от него и любовта ми не означава нищо.“

Сиванму заплака.

Виковете на някой от самоанците, стоящи на плажа до тях, я накара да се обърне. Тя погледна през сълзи към вълните и се изправи, сигурна, че е забелязала онова, което е привлякло вниманието им. Беше лодката на Малу. Той се връщаше.

Беше ли видял нещо? Беше ли чул плача на Джейн, звучащ в ушите на Питър?

Грейс се приближи, хвана я за ръката.

— Защо се връща? — попита едрата самоанка.

— Ти си тази, която го разбира — отвърна Сиванму.

— Аз изобщо не го разбирам. Само думите му; знам обичайното значение на думите му. Когато заговори обаче, чувствам как словата му се напрягат, за да поберат нещата, които иска да каже, и не успяват. Те не са достатъчно големи, неговите думи, макар че говори на най-всеобхващащия ни език, макар че свързва словата си в големи кошници от значение, в лодки от мисъл. Аз мога да видя само външната форма на думите и да се досещам какво иска да каже. Изобщо не го разбирам.

— Защо тогава мислиш, че аз мога да го разбера?

— Защото той се връща, за да говори с теб.

— Той се връща, за да говори е Питър. Питър е свързан с богинята, както я нарича Малу.

— Ти май не харесваш тази негова богиня. Сиванму поклати глава:

— Нямам нищо против нея. Освен че тя го притежава и не оставя нищо за мен.

— Съперница. Сиванму въздъхна:

— Цял живот са ме учили да не се надявам на нищо и да получавам дори по-малко. Винаги обаче съм имала амбиции далеч над възможностите ми. Понякога, когато се пресегна, на грабвам повече, отколкото заслужавам, повече, отколкото мога да задържа. Понякога се пресягам, но не напипвам нищо.

— Желаеш ли го?

— Току-що осъзнах, че искам да ме обича, както го обичам аз. Той винаги е сърдит, винаги ме наранява с думите си, но работи редом с мен и когато ме хвали, аз му вярвам.

— Бих казала — отбеляза Грейс, — че досега животът ти не е бил съвършено прост.

— Не е вярно. Досега аз не съм имала нищо, от което не съм се нуждаела, и не съм се нуждаела от нищо, което нямам.

— Ти си имала нужда от всичко, което не си имала; не мога да повярвам, че си толкова слаба, та да не можеш да си го вземеш дори сега.

— Аз го загубих, преди да разбера, че го желая. Погледни го.

Питър се клатеше напред и назад, шепнеше, мълчаливо повтаряше молитвата си, неспирен разговор с умиращата му приятелка.

— Гледам го — каза Грейс — и виждам, че той е от плът и кръв, ти също; и не разбирам как едно умно момиче като теб може да каже, че го е загубило, когато очите ти със сигурност ти показват, че той още е тук.

Сиванму погледна огромната жена, която се извисяваше над нея като планина, вгледа се в блестящите й очи и се тросна:

— Не съм те молила за съвет.

— И аз не съм молила за твоя, по ти вее пак дойде и опита да ме накараш да си променя мнението за Лузнтанската флотилия, нали искаше да ме убедиш да накарам Малу да каже нещо па Аймана, за да каже той нещо на несесарианците на Божествен вятър и да кажат те нещо на войнолюбците в Конгреса, така че коалицията, изпратила флотилията, да се разпадне и Лузитания да остане непокътната. Нали такъв беше планът?

Сиванму кимна.

— Е, заблуждавала си се. Човек не може да прецени отвън какво кара друг човек да взема решенията си. Аймана ми писа, но аз нямам власт над него. Аз го въведох в учението на Уа Лава, но той следва У а Лава, не мен. Следва я, защото чувства, че това е неговата философия. Ако изведнъж започна да му обяснявам, че Уа Лава забранява изпращането на флотилии за унищожаване на други планети, той ще ме изслуша учтиво, но няма да обърне внимание на думите ми, защото те няма да имат нищо общо с У а Лава. Ще го види, и не без основание, като опит от страна на един стар приятел и учител да му наложи волята си. Това ще е краят на доверието между нас и пак няма да го накара да промени мнението си.

— Значи сме се провалили.

— Не знам дали сте се провалили. Лузитания още е цяла. А и откъде знаеш, че точно това е целта на идването ви?

— Питър го каза. Джейн също.

— А откъде знаят те каква е истинската ви цел?

— Е, ако поставим нещата по този начин, никой от нас няма никаква цел. Нашият живот е едно сляпо подчинение на гените ни. Ние просто играем по сценария, който ни е наложен.

— О — възкликна Грейс, — разочарована съм, че чувам такава глупост от теб.

Голямото кану отново бе извадено на брега. Малу отново се изправи и стъпи на пясъка. Този път обаче — възможно ли беше? — той изглеждаше забързан. Толкова бързаше, че загуби част от достолепието си. Всъщност колкото и бавно да се движеше той, Сиванму имаше чувството, че препуска по плажа. И когато се взря в очите му, когато забеляза накъде е насочено вниманието му, тя си даде сметка, че се връща не при Питър, а при нея.

Новиня се събуди в мекото кресло, което й бяха донесли, И за миг не успя да си спомни къде се намира. В годините като ксенобиолог тя бе заспивала неведнъж на стола в лабораторията И затова сега се огледа, за да види върху какво е работила, преди да задреме. Какъв биологичен проблем е опитвала да разгадае?

Сетне забеляза Валънтайн, застанала до леглото на Андрю. До леглото с тялото на Андрю. Сърцето му бе някъде другаде.

— Трябваше да ме събудиш — каза Новиня.

— Току-що идвам. А и сърце не ми даваше да те будя. Казаха ми, че почти не спиш.

Новиня се изправи:

— Странно. На мен пък ми се струва, че само това правя.

— Джейн умира.

Сърцето на Новиня подскочи.

— Съперницата ти, знам — добави Валънтайн.

Новиня погледна в очите на другата жена, за да види дали в тях има гняв или насмешка. Ала не. Видя само състрадание.

— Имай ми доверие, знам как се чувстваш — увери я Валънтайн. — Преди да се влюбя и да се омъжа за Якт, Ендър беше целият ми живот. Никога обаче не съм била негова. О, за известно време в детството му аз бях най-важният човек за него — но това бе разрушено, защото военните ме използваха, за да го насърчавам да продължи, когато искаше да се откаже. И след това Джейн бе единствената, с която споделяше шегите си, наблюденията си, най-съкровените си мисли. Джейн беше тази, която виждаше и чуваше каквото вижда и чува той. Аз пишех книгите си и след завършването на всяка от тях получавах вниманието му за няколко часа, за няколко седмици. Той използваше идеите ми и така аз чувствах, че носи частичка от мен у себе си. Той обаче бе отдаден на нея.

Новиня кимна. Наистина разбираше.

— Сега обаче имам Якт и вече не съм нещастна. И децата. Колкото и да обичам Ендър, силния мъж, дори проснат в това легло, креещ — за една жена децата са по-скъпи, отколкото може да бъде кой да е мъж. Ние се преструваме, че не е така. Преструваме се, че ги раждаме заради него, че ги отглеждаме заради него. Ала това не е вярно. Ние ги отглеждаме заради тях самите. Оставаме е мъжете си заради децата. — Валънтайн се усмихна. — Ти постъпи така.

— Останах с неподходящия мъж — отвърна Новиня.

— Не, останала си с подходящия. Твоят Либо, той е имал жена и деца — те са имали право да го задържат. Ти си останала с друг мъж заради децата си и въпреки че от време на време са го мразили, те са го обичали, и въпреки че понякога той е бил слаб, в други случаи е бил силен. Правилно си постъпила, че си го задържала заради тях. Това е било един вид защита за тях.

— Защо ми говориш тези неща?

— Защото Джейн умира, но може да оцелее, ако Ендър я повика.

— За сложи пак кристала в ухото си? — изсъска презрително Новиня.

— Това отдавна не им е нужно. Също както Ендър вече не се нуждае от живот в това тяло.

— Той не е толкова стар — възрази Новиня.

— Три хиляди години.

— Това е ефектът па относителността. Той всъщност е на…

— Три хиляди години — повтори Валънтайн. — През това време цялото човечество беше негово семейство; той беше като баща на служебно пътуване, който се връща у дома само от време на време, но когато е сред семейството си, съди справедливо и дава нежност на всички. Това се случваше всеки път когато стигнеше в някой човешки свят и говорете от името на някой мъртвец; опитваше да навакса пред семейството за отсъствието си. Той живя три хиляди години и не виждаше края на това лутане, умори се. Затова накрая напусна голямото семейство, за да има по-малко; обичаше те и заради теб изостави Джейн, която му бе като съпруга през всичките тези години на скитане; тя стоеше, така да се каже, у дома и се грижеше за милиардите му деца, казваше му какво правят, грижеше се за къщата.

— И собствените й дела я възхваляват сами.

— Да, тя бе добродетелна жена. Също като теб. Новиня отметна косата си:

— Не като мен. Собствените ми думи винаги са ме правили за посмешище.

— Той избра теб и те обичаше, обичаше и децата ти като техен роден баща и още е твой съпруг, но ти всъщност вече не се нуждаеш от него.

— Как можеш да кажеш това? — възмути се Новиня. — Откъде знаеш от какво се нуждая?

— Сама го знаеш. Знаеше го, когато дойде тук. Знаеше го, когато Ещевао умря в прегръдката на разбунтувалото се дърво-баща. Децата ти вече водеха самостоятелен живот и нито ти, пито Ендър можехте да ги защитите. Ти още го обичаше, той също, но семейният ви живот бе свършил. Ти всъщност вече не се нуждаеше от него.

— Той никога не е имал нужда от мен.

— Нуждаеше се от теб отчаяно. Толкова много, че изостави Джейн заради теб.

— Не. Нуждаеше се аз да се нуждая от него. Искаше да се чувства, сякаш ми дава нешо, сякаш ме защитава.

— Ти обаче не се нуждаеш вече от присъствието или защитата му.

Новиня поклати глава.

— Събуди го — каза Валънтайн — и го освободи. Новиня се замисли за всички гробове, край които бе стояла. Спомни си погребението на родителите си, дали живота си за спасението на Милагре от Десколадата по време на първата ужасна епидемия. Спомни си Нино, измъчван до смърт, одран жив от прасенцата, защото са си мислили, че така от тялото му ще израсте дърво; само че не бе израснало нищо освен болка в сърнето на Новиня — онази нощ беше отишъл в гората на пекениносите заради едно от нейните открития. И сетне Либо, измъчван до смърт по СЪЩИЯ начин като баща си, и пак заради нея, но този път защото не бе споделила с него откритието си. И Марсау, чийто живот беше дори по-мъчителен заради болестта, която го убиваше още от дете. И Ещевао, който остави сляпата му вяра да го поведе към мъченичеството, за да бъде един ден канонизиран за светец заедно с родителите й.

— Омръзна ми да изпращам хората — каза горчиво Новиня.

— Не виждам логиката. За нито един от всички хора, които си изгубила, не можеш да кажеш, че си го „изпратила“. Ти винаги си се държала за тях със зъби и нокти.

— И какво от това? Всички, които съм обичала, са ме изоставяли!

— Това не е извинение. Всеки умира. Всеки си отива. Това, което има значение, е съграденото заедно с тях, преди да те изоставят. Ти продължи работата на родителите си и на Пипо, и на Либо — и отгледа децата на Либо, нали? И те в определен смисъл са деца и на Марсау, нали? Някаква частичка от него е останала у тях, не е само лоша. Колкото до Ещевао, той създаде нещо наистина прекрасно със смъртта си. Вместо да го благословиш обаче, ти го намрази за това. Мразиш го, защото съгради нещо, по-ценно за него от самия живот. Задето обичаше Господ и пекениносите повече от теб. Ти още не искаш да ги пуснеш. Още си се вкопчила в тях.

— Защо ме мразиш за това? Може да не е съвсем вярно, но това е целият ми живот — да губя, да губя, да губя!

— Защо този път не пуснеш птичката на свобода, преди да е умряла в клетката?

— Представяш ме като чудовище! — изкрещя Новиня. — Как смееш да ме съдиш!

— Ако беше чудовище, Ендър нямаше да те обича — отвърна кротко Валънтайн. — Ти си велика жена, Новиня, с трагичен живот и много успехи, е много страдание. Сигурна съм, че историята ти ще бъде разказвана като сага след смъртта ти. Няма ли обаче да е по-добре да научиш нещо, вместо да играеш тази трагедия до края?

— Не искам още един обичан от мен човек да умре прел очите ми! — проплака Новиня.

— Кой е споменавал за смърт?

Вратата се отвори. На прага се появи Пликт.

— Какво става? — попита тя.

— Тя иска да го събудя — отвърна Новиня — и да МУ разреша да умре.

— Може ли да остана?

Новиня грабна чашата от шкафчето до креслото и плисна водата в лицето на Пликт:

— Изчезвай! Той е мой сега, не твой! Пликт бе твърде изненадана, за да отговори.

— Не е Пликт тази, която ти го отнема — каза тихо Валънтайн.

— Тя е като всички останали, иска част от него, къса парченца от него и ги поглъща; всичките са канибали!

— Какво? — повиши глас Пликт. — Сама ли искаше да го изядеш? Е, няма ли да ти преседне? Кое е по-лошо, канибали, които откъсват но някое и друго парченце, или канибалка, която иска всичко за себе си, въпреки че яденето й е прекалено много?

— Това е най-отвратителният разговор, който съм чувала! — възкликна Валънтайн.

— Тя се върти около него от месеци, наблюдава го като лешояд! — изсъска Новиня. — Мотае се наоколо, навира се насам-натам, без да каже и дума, а когато най-сетне заговори, чуй каква отрова се излива от устата й.

— Аз просто изплюх собствената ти отрова срещу теб — не й остана длъжна Пликт. — Ти си една алчна, омразна жена и само си го използвала, използвала си го, без да му дадеш нищо, и единствената причина да умира е, че иска да се махне от теб!

Новиня не отговори, нямаше думи, защото дълбоко в себе си знаеше, че Пликт е права.

Валънтайн обаче заобиколи леглото, приближи се до вратата и удари с все сила младата жена през лицето. Пликт се олюля, свлече се до касата, седна па земята и се хвана за зачервената буза, от очите й потекоха сълзи. Валънтайн се наведе над пея:

— Ти никога няма да говориш от негово име след смъртта му, разбра ли? Жена, която изрича такава лъжа само за да причини болка, само да нарани НЯКОГО, па когото завижда — ти не можеш да бъдеш говорителка на мъртвите. Срамувам се дори, че съм те оставила да учиш депата ми. Ами ако някоя от лъжите ти е проникнала в тях? Повдига ми се от теб!

— Не! — викна Новиня. — Не й се гневи! Това е вярно, вярно е!

— На теб ти изглежда така, защото винаги си готова да приемеш най-лошото за себе си. То обаче не е вярно. Ендър те обичаше и ти не си откраднала нищо от него; единствената причина да е още жив в това легло е любовта му към теб. Тя е единствената причина да не може повече да живее този изчерпан живот и благодарение на нея ще успее да заведе Джейн на място, където тя ще оцелее.

— Не, не, Пликт е права, аз изсмуквам хората, които обичам.

— Не! — проплака Пликт. — Това беше лъжа! Аз го обичам толкова, че започнах да го ревнувам от теб, защото той беше твой без дори да го искаш.

— Никога не съм спирала да го обичам.

— Ти го изостави. Дойде тук без него…

— Оставих го, защото не можех…

Гласът на Новиня заглъхна. Валънтайн довърши:

— Защо нямаше да понесеш да те напусне той. Ти го чувстваше, нали? Чувстваше, че той вехне, още тогава. Знаеше, че се нуждае да се махне, да приключи този живот, и нямаше да понесеш още един мъж да те изостави; затова ти го остави първа.

— Може би — призна уморено Новиня. — Както и да е, това е само една измислица. Ние вършим делата си и след това се мъчим да измислим причините, но това не са истинските причини, истината винаги остава извън обсега ни.

— Слушай тогава тази измислица. Какво ще стане, ако само този път, вместо някой, когото обичаш, да те предаде, да умре въпреки волята ти и без позволението ти — какво ще стане, ако само този път го събудиш и му кажеш, че може да живее, да си вземете сбогом и да го пуснеш да върви с твоето одобрение? Само този път?

Новиня отново избухна в сълзи:

— Искам всичко да свърши! Искам да умра!

— Точно затова той трябва да остане. Заради него не можеш ли да избереш живота и да го пуснеш да си върви? Остани в Милагре и бъди майка на децата си и баба на техните деца, разказвай им за Ос Венерадос, за Пипо и Либо, за Ендър Уигин, който дойде да спаси семейството ти и остана твой съпруг много, много години, преди да умре. Не някакво говорене от името на мъртвите, не някакво надгробно слово, не някакви надути хвалебствия, които Пликт възнамерява да произнесе над трупа му, а разкази, чрез които да живее в паметта на единственото семейство, което някога е имал. Той ще умре така или иначе. Защо не го пуснеш да си отиде с твоята любов, с благословията ти, не с гнева или мъката ти, докато опитваш да го задържиш.

— Много хубава история си измислила — отвърна Новиня, — но в края на краищата искаш от мен да го дам на Джейн.

— Както сама каза, всичко е измислица. Какво значение има в коя измислица вярваш?