Орсън Скот Кард
Рожби на съзнанието (3)

ТРЕТА ГЛАВА
МНОГО СМЕ

Нека ви разкажа най-красивата приказка, която знам.

Един човек имал куче и много го обичал.

Кучето ходело навсякъде с него,

но човекът не можел да го научи на нищо полезно.

Кучето не искало да носи или посочва нищо,

не искало да се надбягва,

да пази или да стои на стража.

То просто седяло и го гледало

все с едно и също загадъчно изражение.

„Това не е куче, това е вълк“-казала жената на човека.

„Само то ми е вярно“ — отвърнал той

и тя повече не посмяла да засегне темата.

Един ден човекът взел кучето на частния си самолет.

Летели над високи снежни върхове,

двигателят отказал

и самолетът се разбия сред дърветата.

Човекът лежал

целият в кръв, коремът му бил разпран от отломките,

вътрешностите му изпускали пара в студения въздух,

но единственото, за което си мислел,

било вярното му куче.

Дали е оцеляло? Дали е ранено?

Представете си радостта му, когато то се появим

и го погледнало със същия настойчив поглед.

След час кучето подушило разпрания корем на човека,

сетне започнало да дърпа

черва, далак, черен дроб и да ги ръфа,

без да сваля очи от лицето на господаря си.

„Слава на Бога — казал човекът. —

Поне единият от нас няма да умре от глад.“

 

Из „Божественият шепот на Хап Цинджао“

От всички свръхсветлинни кораби, които сновяха между Отвъдното и реалността под командването на Джейн, само този на Миро приличаше на истински космически кораб — представляваше совалка, която навремето бе прекарвала пътници и товари от големите космически кораби, които се установяваха на орбита около Лузитания. Сега, когато новите апарати можеха да се пренасят мигновено от повърхността на планетата на друга, те нямаха нужда от провизии, нито дори от гориво. И тъй като Джейн пазеше образа на кораба в паметта си, колкото по-просто устроени бяха, толкова по-добре. Всъщност те надали можеха да се нарекат превозни средства. Представляваха кабинки без прозорци, почти без обзавеждане, голи като примитивни класни стаи. Хората от Лузитания наричаха пътуването в космоса „encaixarse“, което на португалски означава „влизам в кутия“ или буквално „опаковам се“.

Миро обаче имаше изследователска цел — търсеше нови обитаеми планети за трите разумни вида на Лузитания: човеци, пекениноси и царици на кошери. Затова имаше нужда от по-традиционен космически кораб, защото, макар че пак се пренасяше от планета на планета с помощта на Джейн, не можеше да разчита, че все ще попада на светове с годна за дишане атмосфера. Всъщност Джейн винаги го пренасяше на орбита около поредната планета, за да му даде възможност да наблюдава, измерва, анализира и да каца само на най-обещаващите, за да установи окончателно дали са използваеми.

Той не пътуваше сам. Твърде трудно щеше да е за сам човек да изпълни всички задачи, а и се налагаше да проверява но два пъти изследванията. Неговата работа бе най-опасната, защото не знаеше какво го очаква, когато отвори люка. Миро отдавна гледаше на живота си като на нещо, което може да жертва. В продължение на няколко дълги години, в плен на осакатеното си тяло и увредения си мозък, неведнъж бе желал смъртта; сетне, когато първото му пътуване в Отвъдното му позволи да възстанови тялото си в съвършената му форма от младостта, той гледаше на всеки миг, всеки час, всеки ден от живота си като на незаслужен дар. Нямаше да го хвърли напразно, но и нямаше да се поколебае да го рискува за доброто на други. Кой обаче споделяше тази склонност да се подлага на опасности?

Младата Валънтайн, изглежда, му бе сестра по съдба във всяко отношение. Миро я беше видял да се появява на белия свят в същото време, в което и собственото му ново тяло. Тя нямаше минало, нямаше родители, нямаше връзки със света освен чрез Ендър, чийто ум я беше създал, и Питър, другото подобно творение. О, можеше да се приеме, че е свързана и с първата Валънтайн, „истинската Валънтайн“, както я наричаше младата Вал, но старата Валънтайн без съмнение не желаеше да прекара и една секунда в компанията на тази красива девойка, която дори само със съществуването си я правеше за посмешище. Освен това младата Вал бе създадена от представата на Ендър за съвършена добродетел. Тя не само че нямаше близки, ами и искрено желаеше доброто на другите и бе готова да се жертва за тях. Така Миро се сдоби с компания, с надеждната си помощничка, с постоянната си поддръжничка.

Не и с приятел обаче. Защото Миро много добре знаеше кой всъщност е младата Вал: един преоблечен Ендър. Не жена. И нейната любов и вярност към него бяха всъщност Ендъровите любов и лоялност, наистина надеждни, но не нейни собствени. У пея нямаше нищо нейно. Затова, въпреки че свикна с компанията й и се смееше и шегуваше с нея по-свободно, отколкото с всеки друг досега, Миро не си позволяваше по-дълбока привързаност. Дори да забелязваше тази липса на топлота в отношението му, тя не го показваше; дори да се чувстваше обидена, не й личеше.

Това, което изразяваше, бе радостта от успехите им, и настояваше да работят още по-усилено.

— Нямаме възможност да губим по цял ден за всяка планета — бе казала от самото начало и го доказваше, като се грижеше винаги да се вместват в график от три пътувания на ден.

След всеки три планети се връщаха на Лузитания, вече заспали; спяха на кораба и говореха с останалите само когато трябваше да ги предупредят за възможни проблеми пред колонистите на някой от новите светове. По три пътувания на ден правеха само ако посетените планети предоставяха някакви възможности за живот. Когато Джейн ги пренесеше на светове, които очевидно не бяха подходящи — например покрити само с вода или с негодна за дишане атмосфера, — те веднага се преместваха, за да проверят следващия свят, сетне друг. През тези обезкуражителни дни, когато нищо сякаш не се получаваше, обикаляха по пет-шест такива планети. Младата Вал настояваше да работят още и още, докато достигнат границата на издръжливостта си, ден подир ден, и Миро приемаше водачеството й, защото знаеше, че е необходимо.

Истинската му приятелка не беше човешко същество. Живееше в кристала в ухото му. Джейн — шепотът в съзнанието му, когато се събудеше сутрин, тази, която чуваше всичките му мисли, която знаеше нуждите му, преди сам да ги забележи. Джейн, която споделяше сънищата му, която го беше придружавала през най-тежките години като инвалид, която го бе прехвърлила в Отвъдното, за да може да се възстанови. Джейн, най-вярната му приятелка, която скоро щеше да умре.

Това всъщност ги ограничаваше. Джейн щеше да умре и в този момент пътешествията в космоса щяха да станат невъзможни, защото никое друго същество нямаше достатъчно памет, за да прехвърли каквото и да било в Отвъдното и след това да го върне в реалността. Смъртта на Джейн щеше да дойде не по естествени причини, а защото Междузвездният конгрес бе открил съществуването па тази подривна програма, способна да контролира или поне да прониква във всичките му компютри, и изключваше систематично и прочистваше цялата си мрежа. Тя вече чувстваше липсата на изключените системи, до които нямаше достъп. Скоро сигналът за пълното й унищожаване щеше да бъде предаден. И тогава всички, които не бъдат евакуирани от Лузитания на други светове, щяха да останат в капан, в очакване на Лузитанската флотилия, която все повече се приближаваше е намерението да ги унищожи.

Мрачна перспектива, при която, въпреки всички усилия на Миро, най-скъпата му приятелка щеше да умре. Това, осъзнаваше той, бе една от причините да не иска да се сприятели истински с младата Вал — защото нямаше да е справедливо за Джейн, да научи в последните дни на живота си, че й е намерил заместник.

И така животът на Миро се беше превърнал в едно безкрайно монотонно ежедневие на постоянно умствено напрежение, на изследване резултатите от апаратурата на совалката, на анализиране на снимки от космоса, на спускане на совалката към несигурни, непознати места за кацане и накрая — не достатъчно често — на отваряне на люка и вдишване първа глътка от чуждоземния въздух. В края на всяко пътуване не оставаше никакво време за радост или разочарование, никакво време за почивка: той затваряше, даваше команда и Джейн ги пренасяше отново в Лузитания, за да започнат отначало.

При това връщане на родната планета обаче имаше нещо различно. Миро отвори вратата и завари не втория мъж на майка си, не пекениносите, които приготвяха храна за него и младата Вал, не предводителите на колонията, чакащи отчет за свършената работа, а братята си Олядо и Грего, сестра си Еланора и Ендъровата сестра Валънтайн. Старата Валънтайн да дойде на място, където неизбежно щеше да срещне омразната си млада двойница? Веднъж Миро бе видял как младата Вал и старата Валънтайн се взират една в друга, без да се погледнат в очите, все едно не искаха да се виждат. Това ли беше? Младата Вал отбягваше погледа на старата Валънтайн, за да не обиди по-възрастната жена. Без съмнение, ако можеше, младата Вал щеше да потъне вдън земя. И тъй като това беше непостижимо, тя правеше възможно най-доброто в тази ситуация — гледаше да привлича най-малко вниманието в присъствие на старата Валънтайн.

— Какво има? — понита Миро. — Да не би мама да се е разболяла?

— Не, не, всички са добре — отвърна Олядо.

— Освен умствено — добави Грего. — Не ни стига мама, ами сега и Ендър се е чалнал.

Миро кимна, сетне се намръщи:

— Чакайте да позная. Присъединил се е към „Децата“. Грего и Олядо веднага погледнаха кристала в ухото му.

— Не, не ми го каза Джейн — побърза да уточни Миро. — Просто познавам Ендър. Той гледа на брака много сериозно.

— Да. Е, тук се получи един вид управленски вакуум — отбеляза Олядо. — Не че хората не си вършат добре работата. Тъй де, системата функционира и всичко е тип-топ, но Ендър беше този, който казваше какво да правим, когато нещата забуксуват. Ако ме разбираш.

— Разбирам те. И можеш да говориш спокойно пред Джейн. Тя знае, че ще умре веднага щом Междузвездният конгрес приведе плановете си в действие.

— Нещата са по-сложни — намеси се Грего. — Повечето хора не подозират за опасността, надвиснала над Джейн — всъщност повечето дори не знаят, че съществува. Могат обаче да смятат достатъчно добре, за да изчислят, че не е възможно всички хора да бъдат евакуирани преди пристигането на флотилията. Да не говорим за пекениносите. Така че знаят, че ако флотилията не бъде спряна, някой ще трябва да остане и да умре. Някои вече се изказват открито, че сме изгубили достатъчно време за пренасянето на дървета и бръмбари.

„Дървета“, разбира се, означаваше пекениносите, които всъщност не можеха да пренесат дърветата-бащи и дърветата-майки. „Бръмбари“ се отнасяше за Царицата на кошера, която също заемаше място на космическите кораби, като изпращаше от своите работници. На всяка планета, която заселваха, се установяваха голям брой пекениноси и поне една царица с малко работници, които да й помагат да се нагоди. Нищо че цариците на всеки нов свят започваха бързо да дават живот на много работници, осигуряващи работната ръка за започването на стопанска дейност; нищо че тъй като не пренасяха дървета, поне един мъжки и един женски пекенинос трябваше да бъдат „посадени“ — да умрат бавно и мъчително, за да дадат началото на едно дърво-баща и едно дърво-майка и така да затворят жизнения цикъл на вида. Всички знаеха — и най-вече Грего, защото наскоро го беше изпитал лично, — че под привидната търпимост се крие жестока конкуренция между отделните видове.

И това не важеше само за хората. Докато на Лузитания пекениносите все още надвишаваха по брой човеците, на новите колонии беше обратното.

— Ако флотилията дойде да унищожи Лузитания — казваше Човек, водачът на дърветата-бащи — и дори всички човеци на планетата да загинат, човешкият вид ще продължава да съществува. За Царицата на кошера и нас обаче това е въпрос на оцеляване на вида. Въпреки това ние разбираме, че на новозаселените планети трябва за известно време да оставим ръководната роля у човеците, защото вашите знания, умения и техника все още са недостижими, тъй като имате голям опит в колонизирането на други светове и защото можете да изпепелявате горите ни.

Това, което Човек казваше толкова предпазливо, други пекениноси изразяваха доста по-директно:

— Защо трябва да позволим на тези човешки нашественици, които ни докараха всички злини на света, да се спасят почти всички, докато повечето от пас трябва да умрат?

— Омразата между видовете не е ново явление — каза Миро на посрещачите си.

— Да, но досега Ендър я потискаше — отбеляза Грего. — Пекениносите, Царицата на кошера и повечето човеци гледаха на Ендър като на посредник, на когото могат да се доверят. Знаеха, че докато той се грижи за нещата, докато гласът му се чува, интересите им ще бъдат защитени.

— Ендър не е единственият организатор на това преселение.

— Това е въпрос на доверие, не на качества — намеси се Валънтайн. — Нечовеците знаят, че Ендър е Говорителя на мъртвите. Никой друг човек не е говорил от името на друг вид по този начин. Човеците пък го познават като Ендър Ксеноцида — когато човешката раса бе заплашена от чуждоземен враг преди неизброими поколения, той пое нещата в свои ръце и спаси вида си от, както се опасяваха те, унищожение. Няма човек с такъв авторитет, който да го замести.

— Какво ме засяга това? — тросна се Миро. — Тук никой не се интересува от мнението ми. Нямам връзки. Със сигурност не мога да заема мястото му, а пък в момента съм уморен и ми се спи. Вижте младата Вал, капнала е от умора.

Това бе вярно; тя едва се държеше на крака. Миро протегна ръка и тя с благодарност се облегна на нея за опора.

— Не те караме да заемаш мястото на Ендър — каза Оля-до. — Не искаме никой да заема мястото му. Искаме той да заеме мястото си.

Миро се изсмя:

— И мислите, че мога да го убедя? Сестра му е тук! Изпратете нея!

Старата Валънтайн се намуси:

— Не иска да ме види.

— Какво те кара да мислиш, че ще поиска да говори с мен?

— Н-Не с теб, Миро. С Джейн.

Миро ги изгледа объркано:

— Искаш да кажеш, че Ендър е свалил своя кристал? В ухото му прозвуча гласът на Джейн:

— Бях заета. Не сметнах за нужно да те уведомя.

Той разбра, че когато Ендър е прекъснал връзката между тях, това е съсипало Джейн. Тя имаше други приятели, да, но това не означаваше, че го приема леко.

Старата Валънтайн продължи:

— Ако можеш да отидеш при него и да го накараш да поговори с Джейн…

Миро поклати глава:

— Той е свалил кристала си — не разбирате ли, че това е окончателното му решение? Той иска да се откъсне от света заедно с мама. Ендър никога не променя решенията си.

Всички знаеха, че това е така. Знаеха, че са дошли при Миро не с надеждата той да промени нещо, а като последен израз на отчаяние.

— Значи оставяме нещата на съдбата — заключи Грего. — Ще гледаме как всичко се превръща В хаос. И след това, разгара на междувидова война, ще загинем покрити със срам, когато дойде флотилията. Джейн е късметлия; вече ще е мъртва, когато това стане.

— Предай му благодарностите ми — каза Джейн на Миро.

— Джейн ти благодари — предаде Миро. — Просто си прекалено мекушав, Грего.

Грего се изчерви, но не взе думите си назад.

— Ендър не е Господ — продължи Миро. — Ще се постараем да се справим и без него. Точно в момента обаче най-доброто, което мога да направя, е…

— Да си легнеш, чухме — прекъсна го старата Валънтайн. — Само че този път не на кораба. Моля те. Сърце ни се къса, като ви гледаме. Якт докара колата. Елате у дома А поспете като хора.

Миро погледна младата Вал, която още дремеше облегната на рамото му.

— И двамата, разбира се — добави старата Валънтайн. — Не съм толкова смутена от присъствието й, колкото всички явно си мислите.

— Разбира се, че не — съгласи се младата Вал. Протегна уморена десница и двете жени, носещи едно и също име, се хванаха за ръце. Младата Вал се облегна на по-възрастната си съименничка и се отдръпна от Миро. Той остана изненадан от собствените си чувства. Вместо облекчение, че напрежението между двете е понамаляло, той изпита гняв. Гняв от ревност — това беше. „Тя се беше опряла на мен!“ — искаше му се да каже. Каква беше тази детинска реакция?

И тогава, докато ги гледаше как се отдалечават, той забеляза нещо, което не биваше да вижда — как Валънтайн потреперва. Дали внезапно й беше станало студено? Нощ-, та наистина бе хладна. Не, Миро беше сигурен, че не нощният въздух кара старата Валънтайн да трепери, а докосването на младата й двойница.

— Хайде, Миро — подкани го Олядо. — Ще те закараме у Валънтайн.

— Предвижда ли се да спрем за вечеря?

— Тази къща е и на Якт — успокои го Еланора. — Винаги има нещо за ядене.

Докато колата ги носеше към Милагре, града на хората, минаха покрай няколко космически кораба, около които кипеше усилена дейност. Работата по преселването не спираше нито за миг. Докери — много от тях пекениноси — товареха провизии и апаратура. Семействата на преселниците се редяха на опашки, за да заемат свободните места в кабинките. Джейн нямаше да почива и тази нощ, щеше да пренася контейнер след контейнер в Отвъдното, сетне пак в реалността. На новите планети се издигаха нови домове, разораваха се нови ниви. Ден ли беше, или нощ на тези други светове? Нямаше значение. В известен смисъл те вече постигаха успех — нови светове се колонизираха и независимо дали на някого му харесва, или не, на всяка планета имаше кошер, пекениносова гора и човешко селище.

„Дори Джейн да умре днес и утре да дойде Лузитанската флотилия — мислеше си Миро, — какво значение ще има за вселената като цяло? Семената са разпръснати по вятъра; поне някои ще поникнат. И ако пътуването със свръхсветлинна скорост стане невъзможно след смъртта па Джейн, може да е за добро, защото така всеки от тези новозаселени светове ще е принуден да се развива самостоятелно. Несъмнено някои колонии ще загинат. В някои ще започнат войни и може би един или друг вид ще бъде унищожен. Не навсякъде обаче ще загинат представителите на един и същ вид; и поне на някои планети всички ще намерят начин да съжителстват в мир. За нас остават само подробностите. Дали един или друг индивид ще оцелее, или ще умре. Има значение, разбира се. Но не в този аспект, в който има смисъл запазването на един цял вид.“

Той явно бе изказал някои от мислите си полугласно, защото Джейн се намеси:

— Не може ли една разраснала се компютърна програма да има очи и уши? Нямам ли и аз сърце и мозък? Не се ли смея, когато ме гъделичкаш?

— Честно казано, не — отвърна безмълвно Миро, като раздвижи само устните и езика си, оформяйки думи, които единствено тя можеше да долови.

— Когато умра обаче, всички от моя вид ще загинат. Прости ми, но мисля, че това има огромно значение за вселената. Аз не съм толкова склонна да се самоотричам, както ти, Миро. Не смятам, че живея живот ма заем. Всъщност имам твърдото намерение да съществувам вечно, не съм готова да приема по-неизгодно решение.

— Кажи ми какво мога да направя, за да те спася, и ще го сторя.

— За щастие ти в крайна сметка ще умреш. Това е единствената ми утеха, че умирайки, ще споделя съдбата на всяко друго живо същество. Дори тези многовековни дървета-умират. Дори цариците на кошери, които предават спомените си от поколение на поколение. Уви обаче, аз нямам деца. Как мога да имам? Аз съм същество, изградено единствено от съзнание. Още никой не е измислил умствено оплождане.

— Много лошо, защото съм сигурен, че си страхотна във виртуалния секс.

— Най-добрата. Те замълчаха.

Едва когато наближиха къщата на Якт, нова постройка в покрайнините на Милагре, Джейн отново заговори:

— Не забравяй, Миро, че независимо какво прави Ендър със собственото си тяло, когато младата Валънтайн заговори, всъщност чуваме пак Ендъровата аюа.

— Същото е с Питър. Ето най-интересното. Нека просто да кажем, че младата Вал, тази сладурана, всъщност не олицетворява съвършената представа за нищо. Ендър може да я контролира, но тя не е Ендър.

— Неговите превъплъщения просто са прекалено много. И моите очевидно също, поне според Междузвездния конгрес.

— Всички сме прекалено много, но никога достатъчно. Пристигнаха. Миро и младата Вал бяха поканени вътре.

Хапнаха малко и заспаха веднага щом положиха глави на възглавниците. През нощта Миро дочу гласове, защото не спа добре — не му беше удобно на този мек дюшек и може би се чувстваше гузен, че е зарязал задълженията си; като войник, който изпитва вина, задето е напуснал поста си.

* * *

Въпреки умората Миро не спа до късно. Събуди се, когато хоризонтът просветляваше, и както му беше навик, веднага се изправи и се отърси от последните остатъци от съня. Наметна се и излезе в коридора, за да потърси банята и да се облекчи. Чу гласове от кухнята. Или някой не беше лягал, или имаше и други ранобудници, увлечени в разговор, сякаш утрото не е най-мрачният час на отчаянието.

Спря пред вратата, готов да се прибере и да затвори, та гласовете да не се чуват в спалнята, когато позна гласа на младата Вал. Другият принадлежеше на старата Валънтайн. Той тръгна към кухнята и отново спря колебливо.

Двете Валънтайн седяха от двете страни на масата една срещу друга, без да се гледат. Гледаха през прозореца и пиеха от плодово-зеленчуковите напитки на старата Валънтайн.

— Искаш ли една чаша. Миро? — понита старата Валънтайн, без да извръща очи към него.

— Дори с пистолет не можеш да ме накараш да пия това. Не исках да ви прекъсвам.

— Добре.

Младата Вал продължаваше да мълчи. Миро влезе, отиде при мивката и си наля чаша вода; изпи я на един дъх.

— Казах ти, че Миро е станал до тоалетната — отбеляза старата Валънтайн. — Никой не се налива с толкова вода като това момче.

Миро се подсмихна, но не чу младата Вал да се смее.

— Аз май ви преча на разговора — каза. — Ще ви оставя.

— Остани — настоя старата Валънтайн.

— Моля те — добави младата Вал.

— Молиш ли ме? — попита той и й се усмихна. Тя бутна най-близкия стол с крак:

— Сядай. С госпожата обсъждахме положението ни на двойници.

— Решихме — обясни старата Валънтайн, — че аз съм длъжна да умра първа.

— Напротив — възрази младата Вал, — решихме, че Джепето не е създал Пинокио, защото е искал истинско момче. Той през цялото време е искал една кукла. Тази история с истинското момче е само заради мързела на Джепето. Искал е куклата да продължава да танцува, просто го е мързяло да дърпа конците.

— Ако ти си Пинокио — досети се Миро, — значи Ендър…

— Брат ми не е искал да те създава — възрази старата Валънтайн. — И не желае да те управлява.

— Знам — прошепна младата Вал и изведнъж от очите й рукнаха сълзи.

Миро се пресегна и сложи ръка върху нейната, но тя се отдръпна. Не, не защото докосването му й беше неприятно — просто за да изтрие досадните сълзи.

— Знам, той ще пререже конците, ако може — каза тя. — Също както Миро преряза конците на старото си, сакато тяло.

Миро си го спомняше много ясно. В един момент седеше в космическия кораб срещу съвършения си образ, силен, млад и здрав; в следващия вече гледаше осакатения си, съсипан, мозъчно увреден двойник. И това омразно, нежелано тяло се беше разпаднало на прах и бе изчезнало.

— Не мисля, че той те мрази, както аз мразех старото си същество — отбеляза Миро.

— Няма нужда да ме мрази. Не омразата бе онова, което уби старото ти тяло.

Младата Вал отбягваше погледа му. Във всичките им часове на изучаване на други светове те никога не бяха разговаряли на толкова лични теми. Тя така и не беше посмяла да обсъжда момента на сътворяването им.

— Мразил си старото си тяло, докато си бил в него, но щом се пренесе в новото, просто си престанал да му обръщаш внимание. То вече не беше част от теб. Аюата ти вече нямаше никакви отговорности към него. И след като няма какво да го поддържа — хоп, няма го мошеника.

— Дървена кукла. Сега мошеник. Как още ще ме определите?

Старата Валънтайн не обърна внимание на този опит за разведряване на атмосферата:

— Искаш да кажеш, че Ендър не се интересува от теб, така ли?

— Той ме обожава — отвърна младата Вал.

— Да, мен също.

— Това е абсурд — намеси се Миро.

— Нима? — попита старата Валънтайн. — Той никога не ме е последвал никъде; винаги аз бях тази, която тръгваше след него. Струва ми се, че търсеше мисията на живота си. Великото дело, което да компенсира ужасното злодеяние, белязало края на детството му. Мислеше, че написването на „Царицата на кошера“ ще е достатъчно. След това, с моя помощ, написа „Хегемона“ и пак реши, че вече ще е достатъчно, но не беше. Продължи да търси нещо, на което да се посвети изцяло, и почти го откриваше, поне за седмица или месец. Едно обаче е сигурно, никога не отделяше цялото си внимание на мен, защото аз го следвах през всичките тези милиарди мили, през всичките тези три хиляди години. Тези исторически трудове, които съм написала — никога не съм обичала особено историята, правех го, за да му помагам. Също както писанията ми помагаха на Питър. Когато свършех поредното си произведение, получавах вниманието му за час-два при обсъждането. Всеки път това ме удовлетворяваше все по-малко, защото не аз бях това, което привличаше интереса му, а написаното от мен. Докато накрая не намерих мъжа, който ми отдаде цялото си сърце, и останах с него. Междувременно младият ми брат продължи да скита без мен и намери семейство, на което отдаде цялото си сърце. Така се озовахме на два различни края на вселената, но в крайна сметка по-щастливи, отколкото сме били заедно.

— Защо тогава се върна при него? — поинтересува се Миро.

— Не съм се върнала. Дойдох при вас. Дойдох да помогна на един свят, изпаднал в беда. Все пак обаче се радвах да видя Ендър, макар да знаех, че никога няма да бъде само мой.

— Това може би е точно описание на чувствата ти — отбеляза младата Вал. — Но ти сигурно си се радвала на вниманието му в известна степен. Аз съществувам, защото винаги ще живееш в сърцето му.

— Това е може би някакъв въображаем образ от детството. Не съм аз.

— Погледни ме. Така ли си изглеждала, когато е бил на пет, преди да го вземат от дома и да го изпратят във Военното училище? Това ли е девойката, която е познавал онова лято, край езерото в Северна Каролина? Ти сигурно си се радвала на вниманието му и когато си пораснала, защото образът в съзнанието му се е изменил, преди да създаде мен.

— Изглеждаш като мен, когато работехме върху „Хегемона“ — отвърна старата Валънтайн.

— Толкова ли си била уморена?

— Аз съм уморен — намеси се Миро.

— Не, не си — възрази старата Валънтайн. — Ти си олицетворение на неуморимостта. Все още се радваш на красивото си ново тяло. Моята двойница е уморена, сърцето й е уморено.

— Вниманието на Ендър винаги е било раздвоено — каза младата Вал. — Аз нося неговите спомени, разбирате ли — или по-скоро спомените, които той несъзнателно си е представял, че трябва да имам. Разбира се обаче, те включват почти единствено неща, които си е спомнял за моята приятелка тук, което означава, че всичко, което си спомням, е животът ми с Ендър. Джейн, присъстваща постоянно в ухото му, хората, от чието име е говорил след смъртта им, учениците му, Царицата на кошера в пашкула й и така нататък. Това обаче са спомени само от юношеските му години. Както всеки странстващ герой той е скитал от място на място, влияел е на други хора, но сам е оставал непроменен. Докато не е дошъл тук и най-накрая не се е отдал напълно на някого. На теб и на семейството ти, Миро. На Новиня. За пръв път е дал възможност на други хора да му влияят емоционално и то е било едновременно прекрасно и болезнено, но дори с това той се е справил блестящо. Той е силен мъж, а силните мъже могат да понесат много повече. Сега обаче положението е коренно различно. Аз и Питър нямаме друг живот, независещ от него. Ако кажем, че той и Новиня са едно цяло, това е метафора; за мен и Питър то е вярно в буквален смисъл. Ние сме той. И неговата аюа не е достатъчно велика, достатъчно силна или способна, тя не е в състояние да отдели еднакво внимание на трите живота, които зависят от нея. Аз го осъзнах почти веднага щом бях… как да го нарека… създадена? Произведена?

— Родена — вметна старата Валънтайн.

— Ти си един сбъднат сън — каза Миро не твърде насмешливо.

— Той не може да ни поддържа и тримата. Ендър, Питър, мен. Един от нас трябва да изчезне. Поне един от нас трябва да умре. И това съм аз. Знам го от самото начало. Аз съм тази, която трябва да умре.

На Миро му се искаше да я увери, че не е така. Но как можеш да успокоиш човек освен с разказ за подобни случаи, при които се е стигнало до добър изход? А такова нещо досега не се беше случвало.

— Проблемът е в това, че тази част от Ендъровата аюа, която живее в мен, е твърдо решена да остане жива. Аз не искам да умра. Точно заради това знам, че все още се ползвам с част от вниманието му: не искам да умра.

— Ами тогава иди при него — предложи старата Валънтайн. — Говори с него.

Младата Вал се изсмя мрачно и отмести поглед.

— Моля те, татко, остави ме да живея! — каза с преправен детски глас. — Това не се поддава на съзнателен контрол от негова страна; какво може да стори, освен да започне да се раздира от чувство за вина? Ако престана да съществувам, това ще е, защото собственото ми „аз“ вече не ме зачита. Аз съм той. Боли ли, когато ти изтръгват ноктите?

— Да, но ти заслужаваш вниманието му — отбеляза Миро.

— Надявах се търсенето на нови обитаеми светове да го заинтересува. Заех се с тази задача с целия си ентусиазъм. Истината обаче е, че това е съвършено монотонна дейност. Важна, но с нищо незабележителна, Миро.

Миро кимна:

— Вярно е. Джейн намира планетите. Ние само ги изследваме.

— И вече има достатъчно светове. Достатъчно колонии. Повече от двайсет — пекениносите и цариците на кошери вече не са заплашени от изчезване дори Лузитания да бъде унищожена. Проблемът не е в броя на обитаемите планети, а в броя на космическите кораби. Затова с целия си труд ние вече не привличаме вниманието на Ендър. И тялото ми го знае. Тялото ми знае, че никой няма нужда от него.

Тя вдигна ръка и стисна кичур коса, дръпна го — не ядно, съвсем леко — и той остана в ръката й. Дебел сноп косми, без никакъв признак на болка при отскубването му. Вал пусна косата да падне на масата. Тя остана да лежи като отрязан крайник, зловещо, невъзможно.

— Мисля — прошепна Вал, — че ако не внимавам, мога да сторя същото с пръстите си. Процесът е по-бавен, но аз постепенно ще се превърна в прах като старото ти тяло, Миро. Защото той не се интересува от мен. Питър разрешава загадки и води политически битки някъде, на някоя планета. Ендър се стреми да задържи жената, която обича. А аз…

В този момент, след като отскубнатият кичур коса разкри дълбочината на болката й, самотата й, самоотхвърлянето й, Миро си даде сметка, че нарочно не си е позволявал да мисли за това досега: че през тези седмици, докато се прехвърляха о! планета на планета, той се е влюбил в нея и нещастието й му причиняваше болка като негово собствено. Може би защото беше негово собствено, споменът за собствената му омраза към самия себе си. Каквото и да беше обаче, той все още го чувстваше като нещо по-дълбоко от просто състрадание. То бе като някакво влечение. Да, това беше някаква любов. Ако тази красива жена, толкова мъдра и интелигентна, и млада, сама отхвърляше собствената си същност, в сърцето на Миро имаше достатъчно място, за да я приеме. „Ако Ендър не иска да бъде в теб, слей се с мен!“ — искаше му се да изкрещи. Знаеше обаче, че не може да бъде за нея това, което беше Ендър.

И все пак не беше ли възможно любовта да направи за младата Вал онова, което правеше за Ендър? Не можеше ли това да привлече достатъчно вниманието му, за да запази живота й? Да й влее нови сили?

Миро протегна ръка и събра отскубнатите коси, уви ги около пръстите си, сетне ги пъхна в джоба на халата си.

— Не искам да изчезнеш — каза.

Това бяха твърде смели думи за него. Младата Вал го изгледа странно:

— Мислех, че голямата любов на живота ти е Уанда.

— Тя вече е възрастна жена. Щастливо омъжена, със семейство. Тъжно би било най-голямата ми любов да е жена, която вече не съществува, а дори да не се беше променила, вече не ме иска.

— Много мило от твоя страна, но мислиш ли, че можем да подлъжем Ендър да се заинтересува от мен, като се преструваме на влюбени?

Думите й прободоха сърцето на Миро като с нож, защото тя съвършено добре разбираше в каква степен изказването му е подтикнато от съжаление. Това обаче не беше единствената причина за предложението му; чувствата му просто чакаха възможност, за да избликнат.

— Не съм имал намерение да подлъгвам никого — каза Миро.

„Освен себе си — помисли си. — Защото няма начин младата Вал да ме заобича. Все пак тя не е истинска жена. Тя е въплъщение на Ендър.“

Това обаче звучеше абсурдно. Тялото й беше на жена. А откъде другаде идваше любовта, ако не от влечението към тялото? Имаше ли нещо мъжко или женско в аюата? Преди да влезе във владение на плътта, мъжка ли бе тя, или женска? Ако беше така, означаваше ли това, че аюите, съставляващи атомите и молекулите, скалите и звездите, светлината и вятъра, всъщност изграждаха момчета и момичета? Глупости. Аюата на Ендър можеше да бъде жена, да обича като жена по същия начин, по който сега обичаше от мъжкото му тяло по мъжки майката на Миро. Тази жалост в сърцето му не беше предизвикана от нещо, от което бе лишена младата Вал. Предизвикваше се от това, което му липсваше на него. Дори с излекувано тяло той не беше мъж, когото една жена — поне тази, в момента най-желана сред всички други — би могла да обича.

— Не трябваше да ви прекъсвам — измърмори той. Отдръпна се от масата и с две крачки излезе от стаята.

Прекоси коридора и пак спря пред отворената врата на спалнята си. Отново чу гласовете им.

— Не, не ходи при него — каза старата Валънтайн; сетне нещо по-тихо; след това: — Той може да има ново тяло, но така и не се е отърсил от омразата към самия себе си.

Младата Вал също прошепна нещо.

— Миро говореше от сърце — увери я старата Валънтайн. — Това бе много смела и трудна постъпка от негова страна.

Младата Вал отново каза нещо твърде тихо, за да може Миро да я чуе.

— Откъде да знаеш ли? — отговори старата Валънтайн. — Трябва да имаш предвид, че неотдавна двамата предприехме дълго пътуване заедно и ми се струва, че тогава той май се влюби малко в мен.

Това може би бе вярно. Определено беше вярно. Миро трябваше да го признае: част от чувствата му към младата Вал всъщност бяха чувства към старата Валънтайн, прехвърлени от жената, която никога не можеше да му принадлежи, към девойката, която се надяваше, че ще му обърне внимание.

Сега гласовете и на двете бяха прекалено тихи, за да разбере какво си говорят. Той обаче остана облегнат на касата на вратата, заслушан в двата гласа, толкова подобни един на друг, но все пак ясно различими за него. Цял живот беше готов да слуша тази музика.

— Ако във вселената има друг като Ендър — каза изведнъж старата Валънтайн по-високо, — това е Миро. Той се осакати, за да спаси невинни същества от унищожение. И още не се е възстановил.

„Тя искаше да чуя това — даде си сметка Миро. — Каза го толкова високо, защото знае, че стоя тук и слушам. Старата вещица е чакала шума от затварянето на вратата ми и тъй като не го чу, се е досетила, че подслушвам, и сега опитва да ме принуди да се издам. Аз обаче не съм Ендър, аз дори не мога да се нарека Миро и щом казва такива неща за мен, това е доказателство, че изобщо не ме познава.“

В ухото му прозвуча друг глас:

— О, млъквай. Стига си се самозалъгвал.

Джейн, разбира се, бе чула всичко. Дори мислите му, защото по навик, когато мислеше, той мърдаше безмълвно устните и езика си, сякаш произнася думите. Той дори не можеше да мисли, без да мърда устни. С този кристал в ухото животът му се беше превърнал в една постоянна изповед.

— Значи обичащ това момиче — продължи Джейн. — Защо не? Чувствата ти са усложнени от това, което изпитваш към Ендър, към Валънтайн, към Уанда и към себе си. Какво от това? Коя любов е чиста, коя любов е еднозначна? Мисли за нея като за зъл дух. Ще се влюбиш в нея, но тя ще се разпадне в прегръдките ти.

Джейн бе решила да го дразни и това го ядосваше и развеселяваше едновременно. Той влезе в стаята си и затвори внимателно вратата. След това прошепна:

— Просто ревнуваш, стара кучко. Не искаш да ме делиш с никоя.

— Сигурно си прав. Ако Ендър ме обичаше истински, щеше да създаде моето човешко тяло, когато се прояви като толкова плодовит в Отвъдното. Тогава щях да ти спретна истинска сцена на ревност.

— Ти вече имаш цялото ми сърце.

— Лъжец! Аз съм просто един говорещ адресник или калкулатор, знаеш го.

— Но си много, много богата. Ще се оженя за парите ти.

— Между другото, тя греши в едно.

— И кое е то? — попита Миро, чудейки се за коя „тя“ става дума.

— Вие не сте свършили с изследването на нови светове. Независимо дали Ендър се интересува от тази работа, или не — а мисля, че се интересува, защото тя още не се е разпаднала, — задачата ви няма да приключи само защото сте открили достатъчно обитаеми планети, на които да спасите прасенцата и бъгерите.

Джейн често използваше старите, пренебрежителни и обидни имена за тези същества. Миро се чудеше дали има подобен термин и за човеците, но не смееше да попита. Мислеше обаче, че знае отговора. „Самата дума «човек» е обидна“ — щеше да каже тя.

— И какво още търсим? — поинтересува се той.

— Всяка планета, която можете да намерите, преди да умра.

Той се отпусна в леглото и се замисли над това. Повъртя се известно време, после стана и този път се облече и излезе под просветляващото небе. Сля се с тълпата от ранобудници, хора, тръгнали по ежедневните си задачи; някои от тях може би дори бяха чували за него. Като потомък на рода Рибейра той нямаше много приятели от училище; като изключително умен и срамежлив младеж през студентските си години бе дружил с още по-малко свои връстници. Единствената му любов беше Уанда — докато преминаването през силовото поле, ограничаващо човешката колония, не увреди нервната му система и той не отказа да се вижда повече с нея. Сетне посрещането на Валънтайн беше прекъснало и малкото крехки връзки със света, в който бе израснал. За него пътуването отне само няколко месеца на космическия кораб, по когато се върна, той установи, че са минали години и че сега е най-малкото де те на майка си, че животът му едва започва. Братята и сестрите, които помнеше като бебета, сега бяха възрастни и гледаха на него като на мил спомен от детството. Само Ендър не се беше променил. Независимо колко години бяха минали. Независимо какво ставаше. Ендър беше все същият.

Възможно ли беше? Възможно ли бе да е същият дори сега, заключен в манастир, защото Новиня беше решила да се оттегли от света? Миро познаваше живота на Ендър само повърхностно. Отнет от семейството едва на пет, той бил изпратен в орбиталното Военно училище, където се оказал единствената надежда на човечеството във войната му с жестоките нашественици, наречени бъгери. След това го взели в командването на флотилията на Ерос под предлог, че го обучават, но там, без да подозира, той командвал истински войски, сражаващи се на светлинни години разстояние, като заповедите му се предавали чрез ансибали. Победил благодарение на гениалния си ум и накрая, без дори да знае, унищожил родната планета на бъгерите. И през цялото време си мислел, че това е игра.

Мислел, че е игра, но знаел, че тя е симулация на действителността. В тази игра той взел най-жестокото решение; което означаваше, поне за него, че не е напълно невинен, когато играта се оказала реалност. Въпреки че последната Царица на кошера му простила и се оставила, увита в пашкул, на неговите грижи, той не можеше да се отърси от гузната си съвест. Бил е само дете, правещо онова, което му кажат възрастните; но някъде дълбоко в сърцето си знаеше, че дори едно дете трябва да отговаря за постъпките си, че дори в детската игра трябва да се спазват някакви морални норми.

Така, преди слънцето да изгрее, Миро се озова лице в лице с Ендър, хванал другия край на една каменна пейка, докато я местеха на едно място в градината, което, хладно в минутите преди зазоряване, скоро щеше да се окъпе в светлината на новия ден. И Миро, за свое собствено учудване, каза на непроменения и неподлежащ па промяна мъж пред себе си следното:

— Какво е това оттегляне в този манастир, Андрю Уигин, освен безсмислен, страхлив начин да пропилееш живота си?

— И ти ми липсваш, Миро — отвърна Ендър. — Изглеждаш уморен. Трябва повече да си почиваш.

Миро въздъхна и поклати глава:

— Нямах това предвид. Опитвам се да те разбера, наистина. Валънтайн смята, че и аз съм като теб.

— Имаш предвид истинската Валънтайн, така ли?

— И двете са истински.

— Е, ако съм като теб, наблюдавай се и кажи какво си видял.

Миро се зачуди какво всъщност означава това. Ендър го потупа по коляното:

— Вие наистина нямате нужда от мен.

— Сам не си вярваш.

— Вярвам, че го вярвам — отвърна Ендър, — и за мен това е достатъчно. Моля те, не ме разочаровай. Още не съм закусвал.

— Не, ти се възползваш от удобното си разтрояване. Тази част от теб, застаряващият мъж на средна възраст, може да си позволи лукса да се отдаде напълно на жена си — но само защото двете млади марионетки вършат важната работа, която те интересува.

— Тя обаче изобщо не ме интересува.

— Ти, като Ендър, не се интересуваш, защото ти, като Питър и Валънтайн, се грижиш за всичко. Само че Валънтайн не е добре. Ти не се интересуваш достатъчно от онова, което прави тя. Това, което сполетя моето сакато тяло, се случва сега с нея. По-бавно, но е същото. Тя мисли така, Валънтайн смята, че е възможно, а също и аз. Също и Джейн.

— Предай на Джейн любовта ми. Наистина ми липсва.

— Аз давам на Джейн своята любов, Ендър. Ендър се усмихна на тази гневна реплика:

— Ако трябва да те екзекутират, Миро, ти със сигурност ще се напиеш преди това с вода, за да им се наложи да се занимават с труп, смърдящ на урина.

— Валънтайн не е сън или илюзия, Ендър — настоя Миро, отказвайки да води спорове за собственото си необуздано поведение. — Тя е истинска и ти я убиваш.

— Страшно драматично изказване.

— Ако я беше видял как отскубна кичур от собствената си коса тази сутрин…

— Значи ти играе сценки, а? Е, ти винаги си си падал по театралните жестове. Не се изненадвам, че сте си допаднали.

— Андрю, казвам ти, че трябва да…

Изведнъж Ендър стана сериозен и го прекъсна рязко, макар да не повиши глас:

— Използвай мозъка си, Миро. Решението ти да се преселиш от старото си тяло в това съзнателно ли беше? Нима си си казал: „Е, нека старото тяло да стане на пух и прах, новото повече ми харесва“?

Миро веднага го разбра. Ендър не можеше да определя съзнателно на какво да обръща внимание. Аюата му, макар да беше изконната му същност, не изпълняваше заповеди.

— Аз разбирам какво наистина желая, като гледам какво върша — продължи Ендър. — Всички го правим, ако трябва да сме честни. Ние чувстваме, вземаме решения, но в края на краищата поглеждаме назад и виждаме как понякога сме загърбили чувствата си, а постъпките ни са продиктувани от някакво решение, което сме взели подсъзнателно, без дори да си даваме сметка за това. Ако тази част от мен, която управлява това момиче, не е важна за дълбоката ми същност, аз няма какво да направя. Колкото и да се нуждае тя от мен, с нищо не мога да й помогна.

Миро наведе глава.

Слънцето се появи над дърветата. Изведнъж лъчите му огряха пейката и образуваха около стърчащата на всички посоки коса на Ендър нещо като ореол.

— Ресането сутрин да не е нарушение на църковните канони? — попита Миро.

— Тя те привлича, нали — каза Ендър. Не задаваше въпрос. — И се чувстваш малко неловко, че всъщност тя — това съм аз.

Миро вдигна рамене:

— Това е един камък на пътя ми, но мисля, че мога да го прескоча.

— Ами ако ти не ме привличаш? — попита предпазливо Ендър.

Миро разпери ръце и се обърна леко настрани:

— Невъзможно.

— Ти наистина си хубав младеж. Сигурен съм, че младата Валънтайн сънува само теб. Аз не мога да знам. Напоследък ми се присънват само планети, които избухват, и всички обичани от мен същества загиват на тях.

— Сигурен съм, че не си забравил света наоколо — започна Миро с намерение това да прозвучи като извинение за предишните му думи, но Ендър му махна да замълчи.

— Не мога да го забравя, но мога да не му обръщам внимание. Аз се правя, че не виждам околния свят, Миро. Правя се, че не се интересувам от теб, от онези две мои привидения. В този момент опитвам да загърбя всичко освен майка ти.

— И Господ — добави Миро. — Не бива да забравяш Господ.

— Нито за момент. Всъщност не мога да забравя нищо и никого. Но да, аз се правя, че не обръщам внимание на Господ, освен доколкото Новиня иска да го забелязвам. Старая се да се превърна в съпруга, от когото тя има нужда.

— Защо, Андрю? Знаеш, че мама е напълно превъртяла.

— Няма такова нещо. Дори да е вярно обаче… имам още по-важна причина да го правя.

— Нека тези, които Господ е събрал, да не могат да бъдат разделени от никой смъртен. Общо взето, го одобрявам, но не знам как…

Миро замълча. Не намираше правилните думи за онова, което искаше да каже, и знаеше, че е така, защото опитваше да изрази чувствата си. А Миро Рибейра не беше свикнал да излива душата си пред никого.

— Desculpa — извини сс той на португалски, който освен роден език бе и езикът па емоциите му.

Вдигна ръка и несъзнателно избърса сълзите си.

— Se nao posso mudar nem voce, nao que possa nada. „Ако не мога да променя дори теб, значи нищо не мога да сторя.“

— Дори мен ли? В цялата вселена, Миро, няма човек, който да се променя по-трудно от мен.

— Мама го постигна. Тя те промени.

— Не, не ме е променила. Тя само ми позволи да бъда онова, което имах нужда и исках да бъда. Като сега, Миро. Аз не мога да направя никого щастлив. Не мога да направя щастлив себе си. Не съм в състояние да сторя нищо, нито за теб, нито за разрешаването на големите проблеми, аз съм безполезен и тук. Може би обаче мога да направя щастлива майка ти, или поне малко по-щастлива, поне за малко, поне мога да опитам.

Той хвана ръцете на Миро, притисна ги до лицето си и те се навлажниха.

Сетне Ендър стана от пейката и се отдалечи през окъпаната в слънчеви лъчи градина. „Сигурно така би изглеждал Адам — помисли си Миро, — ако не беше изял забранения плод. Ако беше останал завинаги в градината. Три хиляди години Ендър е скитал, без да намери покой. Накрая го откри при майка ми. През цялото си детство аз се опитвах да се освободя от нея, а той идва и доброволно се заробва, и…

От какво съм заробен аз, освен от него? От него в образа на жена. От него, с кичур отскубната коса на кухненската маса.“

Миро тъкмо ставаше от пейката, когато Ендър изведнъж се обърна към него и му махна. Миро тръгна към него, по Ендър не го изчака: събра длани пред устата си и извика:

— Кажи на Джейн! Да помисли! Как може да стане! Да вземе това тяло!

На Миро му бе нужно известно време, за да осъзнае, че става дума за младата Вал.

„Тя не е просто тяло, егоцентричен стар унищожител на планети! Тя не е стар костюм, който можеш да хвърлиш, защото не ти става или вече не е на мода!“

Сетне обаче гневът му се стопи и той си даде сметка, че сам е направил същото със старото си тяло. Беше го хвърлил, без дори да се замисля.

И идеята му се стори интригуваща. Джейн. Възможно ли беше? Ако можеше аюата й да се всели някак си в младата Вал, щеше ли човешкото тяло да й е достатъчно, за да оцелее, когато Междузвездният конгрес изключи компютрите си?

— Ама че сте бавноразвиващи се вие двамата — обади се Джейн в ухото му. — Аз отдавна обсъждам с Царицата на кошера и Човек как може да се постигне това — да се вкара една аюа в някое тяло. Цариците на кошери вече са го правили веднъж, когато ме създаваха. Тогава обаче не са взели точно определена аюа. Взели са първата, която се е отзовала. Това си личи. Доста съм своенравна.

Миро тръгна мълчаливо към портата на манастирския двор.

— О, да, забравяме чувствата ти към младата Вал. Ти никак не харесваш идеята, че като я обичаш, всъщност, в известен смисъл, обичаш Ендър. Ако аз се вселя в нея обаче, ако заема тялото й, ще бъде ли тя същата жена, в която си влюбен? Ще се запази ли нещо от нея? Няма ли това да е убийство?

— О, млъквай! — сряза я гласно Миро. Жената на входа го изгледа изненадано.

— Не говоря на вас — каза той, — но това не означава, че идеята не е добра.

Усещаше погледа й, докато се спускаше по криволичещата пътека по хълма към Милагре. Време беше да се връща на кораба. Вал го чакаше. Която и да беше тя.

„Какво изпитва Ендър към мама, та й е толкова верен, толкова търпелив — това ли чувствам аз към Вал? О, не, това не е чувство, нали? Това е стремеж. Решение, което не можеш да промениш. Мога ли да изпитвам същото и към друга жена, към друг човек? Да се отдам изцяло на някого?“

Той си спомни Уанда и изведнъж го изпълни чувство на жестока загуба.