Орсън Скот Кард
Рожби на съзнанието (14)

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
КАК МОГАТ ДА РАЗГОВАРЯТ С ЖИВОТНИ?

Ако бяхме по-мъдри или по-добри, може би боговете щяха да ни обяснят безумните, немислими неща, които правят.

 

Из „Божественият шепот на Хан Цинджао“

Щом научи за възстановяването на ансибалните връзки с Междузвездния конгрес, адмирал Боби Ландс издаде заповед флотилията да увеличи скоростта до малко под тази на светлината. Това бе изпълнено незабавно и той знаеше, че след час за всеки наблюдател на Лузитания корабите му ще изникнат сякаш от нищото. Летяха към сборния си пункт с невероятна бързина, обгърнати от масивни предпазни щитове, спасяващи ги от фатални сблъсъци с космически частици, не по-големи от прашинки.

Стратегията на адмирал Ландс бе проста. Да достигнат Лузитания с максималната възможна скорост, позволена от принципите на относителността, да хвърлят „Докторчето“ в периода на най-голямото си доближаване до планетата — прозорец от няколко часа — и да наберат отново близка до светлинната скорост, преди устройството да се взриви, за да избегнат опасността от попадане на някой от корабите в разрушителното му поле.

Добра, проста стратегия, основана на предположението, че Лузитания няма как да се защити. Ландс обаче не можеше да приеме това за сигурно. Лузитанските бунтари по някакъв начин се бяха сдобили с ресурси, позволили им да прекъснат за известен период от време връзките между флотилията и останалата част от вселената малко преди края на пътуването. Нищо че прекъсването се приписваше на някаква изключително мощна подривна компютърна програма; нищо че началниците му го уверяваха, че тази програма е премахната при добре организирана операция непосредствено преди пристигането на флотилията и изпълнението на разрушителната задача. Ландс нямаше намерение да си прави илюзии за привидната беззащитност на врага. От този противник можеше да се очаква всичко и той бе готов. Това беше война, с всякакви средства, и той нямаше да допусне мисията му да бъде компрометирана от небрежност или прекалена самонадеяност.

От получаването на задачата си той ясно съзнаваше, че ще стане известен в човешката история като Втория ксеноцид. Не беше лесно да приемеш унищожението на един цял разумен вид, особено на такъв като прасенцата на Лузитания — както личеше от всички доклади, твърде примитивни, за да представляват заплаха за човечеството. Дори когато чуждите същества представляваха заплаха, както бъгерите по време на Първия ксеноцид, един мекушав добряк, наричащ себе си Говорител на мъртвите, бе обрисувал тези жестоки чудовища като някакво утопично пчелоподобно общество, което всъщност не желаело нищо лошо на човечеството. Как можеше авторът на това писание да знае какво намерение са имали? Тази книга бе направо унищожителна, защото беше сринала тотално авторитета на детето-герой, преборило се толкова блестящо с нашествениците.

Ландс бе приел командването на Лузитанската флотилия без никакво съмнение в успеха си, но от самото начало на пътуването прекарваше всяка свободна минута в изучаване на оскъдната информация за Ендър Ксеноцида. Момчето, разбира се, нямало представа, че командва истинска човешка войска по ансибал; мислело си, че участва в много реалистична тренировъчна симулация. Въпреки това в кризисния момент взело правилното решение — използвало устройството, чиято употреба срещу планети била забранена, и унищожило последния бъгерски свят. Това сложило край на заплахата за човечеството. Такова беше вярното решение според всички правила на военното изкуство и по онова време момчето съвсем заслужено било обявено за герой.

След няколко десетилетия обаче общественото мнение било обърнато на сто и осемдесет градуса от книгата, озаглавена „Царицата на кошера“, и Ендър Уигин, на практика вече в изгнание като губернатор на една новоколонизирана планета, изчезнал напълно от историята и името му започнало, да се свързва с унищожаването на един уязвим, добронамерен, недоразбран вид.

„Ако могат да се обърнат срещу невинно момче като Ендър Уигин, какво ли ще кажат за мен? — мислеше си Ландс. — Бъгерите са били брутални, бездушни убийци с фло-тилии от кораби, разполагащи с опустошителна мощ, а аз ще унищожа прасенцата, които наистина са вършили убийства, но съвсем незначителни: двама учени, които е напълно възможно да са нарушили някакво тяхно табу. Прасенцата със сигурност нямат шанс в предвидимо бъдеще да напуснат повърхността на планетата си и да поставят под въпрос властта на човека над вселената.“

 

Лузитания обаче бе не по-малко опасна от бъгерите — може би дори повече. Защото из тази планета вилнееше вирус, уморяващ всеки човек, когото зарази, освен ако жертвата не се тъпче до края на живота си с все по-големи дози от ставащи все по-малко ефикасни лекарства. Освен това вирусът бе способен на бърза адаптация.

Докато болестта остава в границите на Лузитания, заплахата не беше сериозна. Двама надменни лузитански учени обаче — официалните документи ги определяха като ксе-нолози, Маркос Владимир Рибейра фон Хесе — Миро, и Уанда Кенята Фигейра Мукумби — бяха нарушили правилата на човешката колония, като се „сдушили“ с местните и предоставили техника и биоматериал на прасетата. Междузвездният конгрес беше реагирал адекватно, като нареди нарушителите да бъдат изпратени на съд на друга планета, където, разбира се, да останат под карантина — но мерките трябваше да бъдат взети бързо и да са строги, за да не помисли вече никой на Лузитания да пренебрегва мъдрите закони, защитаващи човечеството от вируса на Десколадата. Кой би помислил, че такава нищожна човешка колония ще се опълчи срещу Конгреса, като откаже да предаде престъпниците? При тези обстоятелства нямаше друг изход, освен да се изпрати флотилия за разрушаването на Лузитания. Защото, докато на планетата цареше неподчинение, рискът от пускане в космоса на кораби, носещи заразата, бе твърде голям.

Всичко беше толкова ясно. Ландс обаче съзнаваше, че щом заплахата отмине, щом Десколадата бъде унищожена, хората ще забравят какво ги е грозяло и ще започнат да леят горчиви сълзи за прасетата, за бедния народ, станал жертва на жестокия адмирал Боби Ландс, Втория ксеноцид.

Ландс не беше лишен от чувства. Мисълта за омразата срещу него не му даваше да спи. Пък и тази задача не му допадаше особено — той не беше жесток човек и мисълта за унищожаването не само на прасенцата, а и на цялото човешко население на Лузитания го измъчваше. Никой от подчинените му не се съмняваше в неохотата му, с която щеше да стори необходимото; но и никой не се съмняваше в решителността му.

„Де да имаше някакъв начин — не преставаше да си мисли той. — Да можеше само Конгресът да ни изпрати вест, че е намерено лекарство или ваксина срещу Десколадата. Нещо, което да докаже, че опасност вече не съществува. Нещо, което да предотврати използването на «Докторчето» и то да остане в походно положение на борда на флагманския кораб.“

Тези пожелания обаче надали можеха да се нарекат надежди. Това бе невъзможно. Дори на Лузитания да са изнамерили лекарство, как можеше да се разбере това? Не, Ландс трябваше да извърши съзнателно онова, което е сторил Ендър Уигин, без да подозира. И щеше да го направи. И да понесе последствията. Щеше да се изправи срещу хулителите си с пълното съзнание, че е направил необходимото за благото на човечеството; сравнено с това, какво значение имаше дали човек е почитан, или несправедливо поруган?

* * *

В момента на възстановяване на ансибалната мрежа Ясухиро Цуцуми изпрати писмата си, след това се отправи към ансибалния център на деветия етаж на небостъргача и зачака с трепет. Ако родовите старейшини решат, че идеята му си заслужава да бъде обсъдена, щяха да поискат заседание в реално време, а той нямаше намерение да ги кара да чакат. Ако пък го смъмрят, той пръв щеше да прочете отрицателния им отговор, така че подчинените му на Божествен вятър щяха да го научат лично от него, а не от слухове.

Разбираше ли Аймана Хикари какво иска от него? Той бе в апогея на кариерата си. Ако продължава да се справя добре, щеше да започне да се мести от планета на планета, да се превърне в член на управленския елит, откъснал се от времето и изпратен в бъдещето благодарение на забавянето на стареенето при междузвездните пътувания. Ако го определят като посредствен обаче, имаше опасност да замразят растежа му в йерархията или дори да го понижат и той да остане завинаги на Божествен вятър. Никога нямаше да напусне планетата и щеше постоянно да се сблъсква със съжалението на онези, които знаеха, че не е успял да се издигне от обикновеното съществуване в космическата вечност на висшите ешелони.

Аймана вероятно го знаеше много добре. Дори това обаче не го беше спряло. Спасението на един чужд вид от унищожение — струваше си да жертваш една кариера за такава кауза. Какво значение имаше за Аймана, че не неговата е поставена на карта? Голяма чест беше, че мъдрецът е избрал точно Ясухиро, че го смята за достатъчно мъдър да разбере моралната опасност за народа на Ямато и достатъчно смел, за да действа въпреки цената, която трябва да плати.

Такава чест — Ясухиро се надяваше да му е достатъчна, за да го направи щастлив, ако загуби всичко друго. Защото наистина смяташе да напусне фирмата на Цуцуми, ако го порицаят. Ако родът му не предприеме действия за премахване на заплахата, той не можеше да остане. Нито да премълчи. Щеше да говори и да отправи обвиненията си към Цуцуми. Нямаше да ги заплаши, че ще го направи, защото представителите на рода гледаха с презрение на всяка заплаха. Просто щеше да говори. Сетне заради нелоялното му отношение те щяха да сторят всичко възможно, за да го съсипят. В никоя фирма нямаше да искат да го вземат на работа. Нямаше да може да се задържи дълго на никоя държавна служба. Когато казваше на Аймана, че ще отиде да живее при него, той не се шегуваше. Веднъж попадне ли под ударите на рода Цуцуми, човек можеше да разчита единствено на милостта на приятелите си — ако изобщо имаше приятели, които да не се страхуват от отмъщението на Цуцуми.

Такива мрачни сценарии минаваха през главата на Ясухиро, докато чакаше; чакаше, часове наред. Те със сигурност не бяха отминали писмото му с безразличие. Сигурно още го обсъждаха.

Накрая заспа. Операторката на ансибала го събуди — не тази, която беше дежурна, преди да заспи, а друга.

— Вие ли сте уважаемият Ясухиро Цуцуми?

Заседанието беше в разгара си; въпреки най-добрите си намерения той бе последен. Цената на такова ансибално заседание в реално време беше космическа, да не говорим за неудобството при провеждането му. При новата компютърна система всеки участник трябваше да стои пред някой ансибал, тъй като за никакво обсъждане не можеше да става дума, ако чакаха забавянето от системите за сигурност при предаването на сигнала от компютър.

Когато видя надписите под лицата на дисплея, Ясухиро се почувства едновременно поласкан и ужасен. Обсъждането не беше оставено на пълномощници и заместници. Иошиаки-Сейджи Цуцуми присъстваше лично, старецът управляваше фамилията Цуцуми, откакто Ясухиро се помнеше. Това сигурно бе добър знак. Йошиаки-Сейджи — или Йес сър, както го наричаха, разбира се, не в негово присъствие — нямаше да се разкарва до ансибала, за да смъмри някой непослушен подчинен.

Самият Йошиаки не говореше, разбира се. Тази задача се падаше на стария Еичи. Еичи бе известен като съвестта на Цуцуми — което, твърдяха злите езици, означавало, че е глухоням.

— Нашият млад брат се прояви доста дръзко, но постъпи наистина мъдро, като ни предаде мислите и чувствата на уважавания си учител Аймана Хикари. Въпреки че никой от нас на Хоншу няма честта да познава лично пазителя на Ямато, ние всички слушаме думите му. Не бяхме готови да приемем, че японците могат да са отговорни като народ за изпращането на Лузитанската флотилия. Нито сме смятали, че родът Цуцуми носи някаква отговорност за политиката освен пряко свързаната с икономиката и финансите.

Думите на младия ни брат са прочувствени и смели и ако не идваха от човек, скромен и отнасящ се с необходимото уважение през всичките си години на работа с нас, предпазлив и в същото време достатъчно дързък, за да поема рискове, когато се налага, ние може би нямаше да обърнем внимание на това писмо. Занимахме се обаче много внимателно с него и научихме от правителствени източници, че японското влияние в Междузвездния конгрес е било и е ключово по този въпрос. Смятаме, че не му е времето да опитваме да създаваме съюз с други фирми, за да променяме общественото мнение, флотилията може да пристигне всеки момент. Това е наша флотилия, ако Аймана Хикари е прав; а дори да не е, тя е човешка флотилия, а ние сме човеци и следователно би трябвало да можем да я спрем. Карантината е достатъчна мярка за защита на човечеството от заразата. Затова бихме искали да те информираме, Ясухиро Цуцуми, че ти се показа достоен за името, което носиш. Ние ще насочим всички средства на фамилията Цуцуми към убеждаване на достатъчен брой конгресмени да се противопоставят на изпращането на флотилията — да се противопоставят толкова енергично, че да организират незабавно гласуване за отзоваването й и издаването на забрана за унищожението на Лузитания. Независимо дали ще успеем, или не, нашият млад брат Ясухиро Цуцуми изпълни дълга си към нас не само с многобройните си постижения при управлението на фирмата си, но и с умението си да изслуша един външен човек, да постави моралната си позиция над финансовите интереси и най-накрая да рискува всичко, за да помогне на рода и да стори най-правилното. Затова нареждаме на Ясухиро Цуцуми да се премести на Хон-шу, където ще служи на фамилията като мой помощник. — При тези думи Еичи се поклони. — За мен е чест, че такъв изключителен млад мъж ще се обучава за мой приемник, след като умра или се пенсионирам.

Ясухиро се поклони тържествено. Това, разбира се, бе голяма чест, да го извикат направо на Хоншу — никой не беше отивал там толкова млад. Но да бъде помощник на Еичи и да го замести — не за такъв живот бе мечтал Ясухиро. Не беше работил толкова усърдно и вярно, за да стане философ и пазител на моралните ценности на рода. Той искаше да участва активно в управлението на семейните финанси.

Докато стигне до Хоншу обаче, щяха да минат години. Елши можеше да се помине преди това. Йес сър със сигурност също щеше да е мъртъв. Вместо да замества Еичи, той можеше да получи по-добра служба, по-подходяща за истинските му способности. Затова Ясухиро не можеше да откаже този странен подарък. Щеше да приеме съдбата си и да я следва.

— О, Еичи, татко мой, прекланям се пред вас и пред всички велики бащи на фирмата ни и най-вече пред Йошиаки-Сейджи сан. Вие ми оказвате чест, за която не съм достоен. Надявам се да не ви разочаровам твърде много. Също така съм благодарен, че в това трудно време духът Ямато е в такива грижовни ръце като вашите.

С официалното приемане на заповедта от негова страна заседанието свърши — все пак провеждането му бе доста скъпо, а родът Цуцуми винаги се стремеше да ограничава неоправданите разходи, ако е възможно. Връзката прекъсна. Ясухиро се облегна назад и затвори очи. Трепереше.

— О, Ясухиро сан! — възкликна операторката на ансибала. — О, Ясухиро сан…

„О, Ясухиро сан!“, помисли си Ясухиро. Предполагал ли бе Аймана до какво ще доведе посещението му? Колко лесно можеше да се стигне до съвсем различен изход. Сега той щеше да е сред мъжете от Хоншу. Каквато и да бъде ролята му, той щеше да с сред старейшините на рода Цуцуми. Не можеше да има по-благоприятен изход. Кой можеше да предполага?

Преди още да стане от стола си, представителите на рода Цуцуми вече разговаряха с всички конгресмени японци и много, които бяха с друг произход, но все пак следваха несесарианското течение. И с увеличаването на броя на политиците, подкрепящи каузата им, ставаше все по-ясно колко слаба е поддръжката за Лузитанската флотилия. Все пак спирането й нямаше да излезе чак толкова скъпо.

* * *

Дежурният пекенинос, който следеше сателитите, на орбита около Лузитания, чу алармата и отначало не разбра какво става. Доколкото знаеше, този сигнал никога не се беше включвал. Първо предположи, че е бил засечен някакъв опасен циклон. Нищо подобно обаче нямаше.

Алармата бе задействана от телескопите с голям обхват. На екрана се бяха появили десетки въоръжени кораби, движещи се с висока, но не близка до светлинната скорост, при курс, който щеше да им позволи да хвърлят „Докторчето“ до час.

Дежурният предаде тревожната вест на колегите си, кметът на Милагре бе уведомен веднага, новината се разпространи светкавично. Всеки, който не се евакуира до час, ще загине, говореше се навред, и за броени минути около корабите се събраха стотици човешки семейства, чакащи с тревога да бъдат превозени. Интересно, че кандидатите за полети в последната минута бяха само човеци. Изправени пред унищожението на собствените им гори с дървета-бащи, майки и братя, пекениносите не изпитваха нужда да спасят собствените си животи. Кои щяха да бъдат те без гора? По-добре да загинат сред обичаните си братя и сестри, отколкото да се скитат из чужди гори.

Колкото до Царицата на кошера, тя вече бе изпратила последните си дъщери и не изпитваше особено желание да се спасява. Тя бе последната от цариците на кошери, живели преди унищожението на родната им планета от Ендър. Чувстваше, че и тя трябва да приеме подобна смърт, макар и три хиляди години по-късно. Освен това, казваше си тя, как щеше да живее, когато най-добрият й приятел, Човек, бе пуснал корени на Лузитания и не можеше да отпътува? Това не беше царствена мисъл, но все пак никоя царица на кошер досега не бе имала приятели. Това бе нещо ново в техния свят — да говориш с някого, който не си ти. Щеше да й бъде твърде мъчно да живее без Човек. И след като оцеляването й вече не беше ключово за запазването па вида, тя смяташе да предприеме тази велика, смела, трагична, романтична и най-проста стъпка: да остане. Доста харесваше идеята да постъпи благородно в човешкия смисъл; и тона, за нейна собствена изненада, показваше, че близкото съжителство с човеци и пекениноси я е променило доста. Те оказваха влиянието си върху нея по неподозирани начини. В цялата историята на народа й нямаше царица на кошер като нея.

Иска ми се да заминеш — каза й Човек — Предпочитам да знам, че си оцеляла. Тя обаче не му отговори.

* * *

Джейн беше непреклонна. Екипът, работещ върху езика на десколадорите, трябваше да напусне Лузитания и да остане на орбита около планетата на Десколадата. Разбира се, това включваше и нея самата, но никой не беше толкова глупав, та да оспорва оцеляването на човека, който извършва всички пренасяния на космически кораби, и на екипа, натоварен със спасението на човечеството. Не толкова силна от морална гледна точка обаче бе позицията на Джейн, когато настоя Новиня, Грего, Олядо и семейството му, а също Валънтайн и нейните деца и приятели да бъдат пренесени на безопасно място в кораба на Якт. Щеше да изразходва твърде много умствена енергия, за да ги прехвърли един по един против волята им, ако стане необходимо.

— Защо ние? — попита Валънтайн. — Не сме искали специално отношение.

— Не ме интересува какво искате и какво — не. Ти си сестра на Ендър. Новиня е негова вдовица, децата й са и негови деца; няма да позволя да бъдете убити, при положение че имам възможност да спася семейството на приятеля си. Ако мислите, че не е справедливо, можете да ми се оплачете по-късно, но сега се качвайте веднага на кораба на Якт, за да ви махна от тази планета. Ще спасите живота на повече хора, ако не ми губите времето в безполезни спорове.

Засрамени от тези специални привилегии и в същото време радостни, че те и близките им ще оцелеят през следващите няколко часа, членовете на екипа за разгадаване на езика на десколадорите се събраха в совалката, пренесена от Джейн встрани от пълния с хора космодрум; другите побързаха да се оттеглят на кораба на Якт, оставен също на скрито място.

В известен смисъл, поне за повечето от тях, появата на флотилията бе почти облекчение. Толкова дълго бяха живели в сянката й, че присъствието й сега най-после ги избавяше от безкрайната тревога. До час-два всичко щеше да се реши.

* * *

В совалката, обикаляща около планетата на десколадорите, Миро седеше неподвижно пред компютъра си.

— Не мога да работя — заяви накрая. — Не мога да се съсредоточа върху нищо, когато народът и родният ми дом са на прага на разрушението.

Знаеше, че Джейн, стегната с колани за седалката си, е съсредоточила цялото си внимание, за да прекарва кораб след кораб от Лузитания към други колонизирани планети, неподготвени да ги приемат. А през това време неговата единствена задача бе да разгадава съобщенията на непознати същества.

— Е, аз мога — каза Куара. — Все пак тези десколадори са също толкова сериозна заплаха, и то за цялото човечество, не за някаква си планетка.

— Колко мъдро и далновидно от твоя страна — отбеляза хладно Ела.

— Погледнете тези послания от десколадорите. Да видим дали ще забележите това, което прави впечатление на мен.

Ела извади образа от дисплея на Куара над своя компютър; същото направи и Миро. Макар и досадна, Куара бе способна в работата си.

— Виждате ли това? Каквото и да прави тази молекула, тя е предназначена да действа в мозъка по същия начин като хероиновата.

Нямаше спор, че двете молекули съвпадаха съвършено. Ела не можеше да повярва:

— Единственият начин да го постигнат е, ако са взели информацията от молекулата на Десколадата, която им изпратихме, след това да са създали човешки организъм, да са го изследвали и така да са открили кое химично вещество ни прави напълно безпомощни, за да могат да вършат каквото искат с нас. Няма начин да са създали човек за толкова краткото време, откакто им изпратихме информацията.

— Може би не е нужно да създават цяло човешко тяло — намеси се Миро. — Може би са толкова способни в тълкуването на генетична информация, че могат да си правят изводи за всичко от човешката физиология и анатомия само от тези данни.

— Ама те нямат дори сведения за цялата ни ДНК последователност.

— Може би са способни да събират информацията в сбит вид. Очевидно са я получили по някакъв начин и очевидно са се досетили кое ни прави неподвижни като камъни с глупави, доволни усмивки.

— За мен е дори по-очевидно, че целта им е била да прочетем тази молекула по биологичен път. Искали са веднага да приемем химикала. Сега сигурно си мислят, че седим и ги чакаме в безпомощно състояние.

Миро моментално смени образа на дисплея си:

— Мамка му, Куара, права си. Гледайте — три кораба вече ни приближават.

— Никога досега не са правили опит да ни доближат — отбеляза Ела.

— Е, те и сега няма да ни доближат. Сега ще им покажем, че не сме се хванали на въдицата с троянския им кон.

Миро стана и буквално излетя през коридора към спалното помещение, в което беше Джейн.

— Джейн! — изкрещя още преди да стигне. — Джейн! След няколко секунди тя отвори очи.

— Джейн! Премести ни на стотина мили и на по-близка орбита.

Тя го изгледа озадачено, сетне явно реши да му се довери, защото не каза нищо. Затвори отново очи. Файъркуенчър изкрещя от контролната зала:

— Преместихме се!

Миро се върна при останалите:

— Сега знаят, че не могат да го направят.

На дисплея му се виждаше, че чуждите кораби са спрели на десетина мили от тях.

— Опитват да ни обградят — отбеляза Миро.

— Е, видяха, че не са постигнали нищо с наркотика на щастливата смърт — отбеляза Куара.

— Ние обаче продължаваме да тъпчем на едно място.

— Това е, защото сме толкова глупави! — възкликна Миро.

— Самоподценяването няма да ни помогне в този случай — отбеляза Куара, — дори при теб да е оправдано.

— Куара! — сряза я остро Ела.

— Това беше шега, по дяволите! Не може ли човек да се помайтапи с батко си?

— О, да — измърмори хладно Миро. — Много смешно ми стана.

— Какво имаше предвид, като каза, че сме толкова глупави? — попита Файъркуенчър.

— Никога няма да разгадаем езика им, защото това не е език — отвърна Миро. — Това е набор от биологични команди. Те не говорят. Не мислят. Те създават молекули, които правят различни неща една с друга. Все едно човешкият език да се състои от тухли и сандвичи. Замеряш с тухла или даваш сандвич, наказание и награда. Ако имат абстрактно мислене, няма да успеем да го разберем, като четем тези молекули.

— Трудно ми е да повярвам, че същества без абстрактно мислене са способни да създадат космически кораби като онези навън — отбеляза презрително Куара. — И те изпращат тези молекули, както ние изпращаме картини и звуци.

— Ами ако имат някакви органи, които направо да превеждат молекулните послания в химични вещества или градивни структури? Тогава ще могат…

— Ти не разбираш мисълта ми — настоя Куара. — Човек не може да създава знания, като хвърля тухли или сандвичи. Те имат нужда от език, за да съхраняват информацията извън телата си, за да си предават знанията от човек на човек, от поколение на поколение. Не можеш да летиш в космоса или да излъчваш електромагнитни съобщения на принципа на принудата.

— Май е права — призна Ела.

— Може би части от молекулните съобщения са набори от данни — не се предаваше Миро. — Това пак не е език — това стимулира мозъка да „си спомня“ неща, които изпращащият съобщението е преживял, а приемащият — не.

— Независимо дали си прав, или не — намеси се Файъркуенчър, — ние трябва да разшифроваме този език.

— Ако имам право, значи си губим времето.

— Точно така.

— О.

Миро разбра какво има предвид пекениносът. Ако теорията му беше вярна, цялата им мисия се обезсмисляше — можеше да се приеме, че се е провалила. Затова трябваше да продължават да действат, все едно Миро не е прав и езикът може да бъде дешифриран, защото иначе нямаше какво да сторят.

И все пак…

— Забравяме нещо — каза Миро.

— Не и аз — възрази Куара.

— Джейн. Тя е била създадена, защото цариците на кошери са искали да изградят мост между видовете.

— Между цариците-майки и човеците — уточни Куара. — Не между човеците и непознати чужди същества, бълващи вируси.

Ела обаче се заинтересува от идеята му:

— Човешкият начин на комуникация — разговор между равни, — със сигурност е толкова непонятен за цариците на кошери, колкото молекулният език за нас. Може би Джейн ще успее да намери някакъв начин да се свърже с тях филотично.

— Да чете мислите им? — изсумтя Куара. — Не забравяйте, че ние нямаме мост.

— Всичко зависи от това, какво отношение имат към филотичните връзки — каза Миро. — Царицата на кошера разговаря постоянно с Човек, нали? Защото и дърветата-бащи, и цариците на кошери използват филотичните връзки, за да общуват. Говорят направо със съзнанието си, без нужда от език. А приликите в биологията им не са повече, отколкото между цариците на кошери и човеците.

Ела кимна замислено:

— Джейн не може да прави такива опити сега, не и докато не реши проблема с флотилията на Конгреса. Щом се освободи и насочи вниманието си към нас обаче, може да опита да се свърже с тези… хора пряко.

— Ако тези същества общуваха филотично, нямаше да се налага да използват молекули — отбеляза Куара.

— Може би тези молекули са начин да общуват с животни — предположи Миро.

* * *

Адмирал Ландс не можеше да повярва, че слуша главния говорител на Междузвездния конгрес и първия секретар на Междузвездното адмиралтейство от дисплея на компютъра си.

И че и двамата повтарят едно и също.

— Карантина, точно така — каза секретарят. — Забраняваме използването на Деструктуриращото молекулно устройство.

— Налагането на карантина е невъзможно — възрази Ландс. — Движим се твърде бързо. Запознати сте с бойния план, който изпратих преди началото на пътуването. Ще са ни нужни седмици, преди да намалим скоростта. Ами хората ми? Едно е да предприемеш пътуване със скоростта на светлината и след това да се върнеш на родната си планета. Да, близките и приятелите им вече ще са мъртви, но поне няма да са закотвени завинаги в някакъв космически кораб! Като се движим със скорост, близка до светлинната, спестявам месеци от живота им, които иначе ще се загубят в ускоряване и забавяне. Това ще им струва години!

— Надявам се, че не предлагате да взривим Лузитания заедно с целия народ на пекениносите и хиляди човеци само за да не се потисне екипажът ви — намеси се говорителят на Конгреса.

— Казвам, че ако не искате да взривяваме тази планета, всичко е добре — само ни позволете да се приберем по домовете си.

— Не може! — възрази първият секретар. — Десколадата е твърде опасна, за да оставим тази размирна планета без надзор.

— Искате да кажете, че отменяте използването на „Докторчето“, без да сте взели никакви мерки за ограничаване на заразата?

— Ще изпратим екип, който да установи условията на място — увери го секретарят.

— С други думи, ще изложите хората на риск от заразяване със смъртоносна болест, без да знаете какво е истинското състояние на нещата, при положение че има начин да се унищожи заразата без опасност за живота на незаразени хора.

— Конгресът взе решение — сряза го хладно говорителят. — Няма да извършим ксеноцид, докато съществува алтернатива. Разбрахте ли заповедта?

— Да, господине.

— Ще се подчините ли?

Първият секретар вдигна очи с потресено изражение. Никой не си позволява да обижда висш офицер, като го пита дали ще изпълни заповед.

Въпреки това главният говорител настоя:

— Е?

— Господине, аз винаги съм изпълнявал и ще изпълнявам обетите си.

С тези думи Ландс прекъсна връзката. Обърна се незабавно към Каузо, помощник-капитана на кораба, който също присъстваше на секретния разговор.

— Арестуван сте — каза Ландс.

Каузо вдигна вежди:

— Значи не възнамерявате да се подчините?

— Спестете ми личното си мнение по този въпрос. Знам, че сте с португалски произход също като населението на Лузитания…

— Те са бразилци.

Ландс не обърна внимание на уточнението му:

— Ще отразя в доклада, че не съм ви дал възможност да се противопоставите и че не носите никаква вина за действията ми.

— Ами обетът ви, сър? — попита спокойно Каузо.

— Дал съм обет да се подчинявам на всички заповеди в полза на човечеството. Не мога да извърша военно престъпление.

— Те не ви заповядват да извършите военно престъпление. Точно обратното.

— Напротив. Неунищожаването на тази смъртоносна заплаха ще бъде престъпление срещу човечеството, по-тежко, отколкото взривяването на планетата. — Ландс извади личното си оръжие. — Арестуван сте.

Помощник-капитанът сложи ръце зад тила си и се обърна с гръб.

— Сър, може да сте прав, а може и да не сте. И в двата случая обаче постъпката ви ще е чудовищна. Не знам как вземате такова решение сам.

Ландс залепи лепенка с упойващо вещество на тила на Каузо. Докато лекарството навлизаше в организма на помощника му, той каза:

— Аз не реших сам, приятелю мой. Запитах се: какво би направил Ендър Уигин, мъжът, който спаси човечеството от бъгерите, какво би предприел, ако толкова внезапно, в последната минута, му кажат: „Това не е игра, това е истинска война.“ Запитай се: какво щеше да направи, ако секунди преди да убие момчето Стилсън и момчето Мадрид в знаменитите си Първо и Второ убийство, някой възрастен се беше намесил, за да го спре? Щеше ли да го извърши, знаейки, че възрастният няма власт да го защити по-късно, когато врагът го нападне? Знаейки, че моментът е сега или никога. Ако възрастните във Военното училище му бяха казали: „Мислим, че има вероятност бъгерите да не възнамеряват да унищожат човечеството, затова не ги избивай всичките“, мислиш ли, че Ендър щеше да се подчини? Не. Той пак щеше да стори необходимото, за да унищожи опасността веднъж завинаги. С този човек се посъветвах. Неговата мъдрост ще последвам сега.

Каузо не отговори. Само се усмихна и кимна.

— Седнете и не ставайте, докато не ви заповядам друго.

Каузо седна.

Ландс включи ансибала, за да се свърже с останалите екипажи.

— Заповедта е дадена и ще действаме по нея. Изстрелвам ДМ устройството и ускоряваме до скоростта на светлината. Господ да ни пази.

След миг ДМ устройството се отдели от флагманския кораб и продължи с пълна скорост към Лузитания. След около час щеше да стигне достатъчно близо, за да се активира автоматично. В случай че гравитационният детектор не проработи, имаше часовников механизъм, нагласен на изчисленото време на сблъсъка.

Ландс увеличи скоростта над границата, при която излизаха от рамката на времето, течащо в останалата част от вселената. След това свали упойващата лепенка от врата на Каузо и я замени с неутрализираща.

— Сега можете да ме арестувате за измяната, на която станахте свидетел.

Каузо поклати глава:

— Не, сър, флотилията е под ваше командване, докато се приберем у дома. Освен ако нямате някакъв глупав план за избягване на делото за военно престъпление, което ви очаква.

— Не, ще приема всяка присъда. Аз спасих човечеството от унищожение, но съм готов да се присъединя към човеците и пекениносите на Лузитания като необходима саможертва за постигането на тази цел.

Каузо отдаде чест, сетне се извъртя със стола си и заплака.