Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Children of The Mind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
strix (2007)

Издание:

ЕРА & Co, София, 2002

Светла Иванова, редактор

„Камея“ ООД, дизайн на корицата

История

  1. — Добавяне

ДЕСЕТА ГЛАВА
ТОВА ВИНАГИ Е БИЛО ТВОЕТО ТЯЛО

О, татко! Защо ми обърна гръб! В часа на триумфа ти над злото защо се отрече от мен?

 

Из „Божественият шепот на Хан Цинджао“

Малу седеше с Питър, Сиванму и Грейс до огъня край брега. Навеса го нямаше, а с него и част от тържествената церемониалност. Имаше кава, но въпреки ритуала около пиенето й според Сиванму сега те я консумираха повече за удоволствие, отколкото заради някаква привързаност към свещените символи.

 

По едно време Малу се разсмя гръмко и продължително, а с него и Грейс, така че преводът дойде с малко закъснение:

— Той казва, че не може да реши дали фактът, че богинята е била в теб, те прави свят човек, Питър, или това, че те напусна, те прави нечист.

Питър се подсмихна — от уважение, — а Сиванму изобщо не се засмя.

— О, много лошо — отбеляза Грейс. — Надявах се да имате чувство за хумор.

— Имаме — защити се Питър. — Само че не за самоански хумор.

— Малу казва, че богинята не може да остане завинаги там, където е сега. Тя намери нов дом, но той принадлежи на други, а тяхното гостоприемство няма да трае вечно. Ти почувства колко силна е Джейн, Питър…

— Да — отвърна тихо той.

— Е, домакините, които я приеха — Малу ги нарича горска мрежа, като рибарска мрежа за улавяне на дървета, но какво представлява това?… както и да е, той казва, че те са твърде слаби в сравнение с Джейн, независимо дали й харесва, или не, и след време всичките ще й принадлежат, ако не намери някакъв друг постоянен дом.

Питър кимна:

— Знам какво има предвид. Преди наистина да влезе в мен, бях готов да й предоставя тялото си и този живот, който мислех, че мразя. Когато опита да ме измести обаче, се уверих, че Малу имаше право; аз не мразя този живот. Искам да живея. Разбира се, това желание в крайна сметка не е мое, а на Ендър, но след като все пак той е аз, предполагам, че е все едно.

— Ендър има три тела — каза Сиванму. — Това означава ли, че ще се откаже от едно от другите две?

— Не мисля, че ще се откаже от каквото и да било — отвърна Питър. — Или по-скоро не мисля, че аз ще се откажа от каквото и да било. Това не е въпрос на съзнателен избор. Ендър стиска яростно живота. Предполагам, че е бил на смъртно легло вече ден преди Джейн да бъде изключена.

— Убита — поправи го Грейс.

— Разжалвана може би — продължи да държи на своето Питър. — От богиня на горска нимфа. На фея. — Той смигна на Сиванму, която нямаше представа за какво говори. — Дори когато се прощава със собствения си стар живот, той не го пуска.

— Той има повече тела, отколкото са му нужни — отбеляза Сиванму, — а на Джейн й трябва едно. Явно законите на търговията не важат тук. При двоен излишък на търсената стока цената трябва да е ниска.

След като думите й бяха преведени на Малу, той отново се разсмя.

— Смее се на „ниска цена“ — обясни Грейс. — Казва, че единственият начин Ендър да даде едно от телата си е, като умре.

Питър кимна:

— Знам.

— Ендър обаче не е Джейн — отбеляза Сиванму. — Той не е живял като… гола аюа сред ансибалната мрежа. Той е човек. Когато аюите на хората напуснат телата им, те не продължават да витаят наоколо.

— Въпреки това неговата… моята аюа беше в мен — каза Питър. — Той знае пътя. Ендър може да умре и въпреки това аз да остана жив.

— А може и тримата да умрете.

— Това знам аз — каза Малу чрез Грейс. — Ако богинята получи собствен живот, ако някога възвърне мощта си, Ендър Уигин трябва да умре и да й даде едно от телата си. Няма друг начин.

— Да възвърне мощта си ли? — попита Сиванму. — Възможно ли е това? Мислех, че целият смисъл на изключването на ансибалите е в окончателното й изгонване от компютърната мрежа.

Малу се разсмя отново, плесна се по голите гърди и бедра и избълва куп думи на самоански. Грейс преведе:

— Колко стотици компютри имаме в Самоа? В продължение на месеци, след като тя ми се яви, ние презаписваме, презаписваме, презаписваме. Каквато памет искаше тя от нас, вече е съхранена, готова да И бъде възвърната. Може това да е само малка част от предишното й същество, но е най-важната. Ако успее да се върне в ансибалната мрежа, тя ще получи всичко, от което се нуждае, за да се намести отново в компютрите.

— Да, но те няма да свържат компютърната мрежа с ансибалите — възрази Сиванму.

— Това е заповедта на Конгреса — отвърна Грейс, — но не всички заповеди се изпълняват.

— Защо трябваше да ни докарва тук? — попита плачливо Питър. — Ако с Малу отказвате да упражните каквото и да било влияние върху Аймана и ако Джейн вече се е свързала с вас и вие вече сте се опълчили срещу Конгреса…

— Не, не, не е така — увери го Грейс. — Ние изпълнявахме каквото ни каже Малу, но никога не сме говорили за компютърно същество, а за богиня, и му се подчинявахме, защото имаме доверие в мъдростта му и знаем, че вижда неща, незабележими за нас. Вашето идване ни показа коя е Джейн.

След като чу превода на последните думи, Малу посочи Питър:

— Ти! Ти дойде, за да доведеш богинята. — Насочи пръст към Сиванму. — А ти дойде, за да доведеш този мъж.

— Каквото и да означава това — измърмори Питър.

На Сиванму обаче й се стори, че е разбрала. Те бяха преживели една криза, но сегашното спокойствие бе само затишие пред буря. Битката щеше да се разгори отново и този път резултатът щеше да е различен. За да оцелее Джейн, за да може отново да се извършват полети със свръхсветлинна скорост, Ендър трябваше да й предостави едно ат телата си. Ако Малу беше прав, при това Ендър щеше да умре. Шансът Ендъровата аюа да запази поне едното от трите тела бе твърде малък. „Аз съм тук — каза Сиванму, — за да осигуря оцеляването на Питър, не като бог, а като човек.“

Всичко зависеше, даде си сметка тя, от това, дали Ендър като Питър обича повече нея, отколкото Ендър като Валънтайн обича Миро, или Ендър като Ендър — Новиня.

Тази мисъл я отчая. Коя беше тя? Та Миро бе приятел на Ендър от години. Новиня му беше съпруга. А Сиванму — Ендър бе научил за съществуването й едва преди няколко седмици. Каква му беше тя?

Сетне обаче й хрумна друга, успокояваща и в същото време смущаваща идея. Толкова ли важно бе кого обича Ендър, или кое негово тяло обича по-силно? Валънтайн бе съвършеният алтруист — можеше да обича Миро повече от всичко и въпреки това да се откаже от него заради възстановяването на свръхсветлинните полети. А Ендър — той вече губеше интерес към стария си живот. Той беше най-умореният, най-износеният. Докато Питър — той бе амбициозният, с жажда за развитие и съзидание.

„Не е важно, че обича мен, същественото е, че той ме обича, или по-скоро той иска да живее и част от живота му е с мен, с тази жена, която го обича въпреки злото в него. Питър е онази част от Ендър, която най-много се нуждае от любов, защото най-малко я заслужава — затова моята любов ще му е най-ценна, защото е към Питър. Ако изобщо някой спечели, това ще сме аз и Питър, не заради великата чистота па чувствата ни, а заради отчаяния ни копнеж за любов.

Е, историята на живота ни може да не е благородна или красива, но все пак ние ще живеем, а това е най-важното.“

Тя зарови крака в пясъка, усети леката болка от триенето на миниатюрните силициеви частички в кожата си между пръстите.

„Това е живот. Боли, мръсен е и чувството е много, много хубаво.“

* * *

По ансибала Олядо разказа на брат си и сестрите си за случилото се с Джейн и дърветата-майки.

— Царицата на кошера казва, че не може да продължава много време така — обясни той. — Дърветата-майки не са толкова силни. Ще се изплъзнат, ще загубят контрол и много скоро Джейн ще се превърне в една гора, точка. И не в говореща гора. Просто в група от много красиви, много светли, много плодородни дървета. Прекрасно беше, уверявам ви, но както го представя Царицата на кошера, все още ми звучи като смърт.

— Благодаря, Олядо — отвърна Миро. — И в двата случая за нас няма разлика. Ние сме тук и след като Вал вече не се мята из кораба, трябва да се залавяме за работа. Десколадорите още не са ни открили — този път Джейн ни е пренесла на по-далечна орбита, — но веднага щом сме способни да разбираме езика им, ще им изпратим съобщение и ще се покажем.

— Действайте, но не губете надежда, че ще се върнете у дома.

— Совалката не е много подходяща за двестагодишно пътуване — отбеляза Миро. — На такова разстояние се намираме, а тази таратайка не може да развие скорост дори близка до необходимата за полет по законите на относителността. Ще се наложи да редим пасианси две столетия. Картите ни ще се изпокъсат много преди да стигнем.

Олядо се засмя (твърде високо и звънко, помисли си Миро) и каза:

— Царицата на кошера твърди, че щом Джейн се откачи от дърветата и щом Конгресът пусне в действие новата си система, тя може отново да се върне. Поне в ансибална-та мрежа. И ако го направи, може би отново ще успее да възобнови полетите. Не е невъзможно.

Вал застана нащрек при тези думи:

— Царицата на кошера сигурна ли е в това, или само предполага?

— Така предрича — отвърна Олядо. — Никой не е сигурен за бъдещето. Дори умните царици-майки, които отхапват главите на търтеите, докато се чифтосват.

Нямаше какво да отговорят при тази реплика.

— Е, ако сте готови, обратно на работа — завърши Олядо. — Ще поддържаме връзката и ще записваме всичките ви доклади.

Лицето му изчезна от пространството над компютъра. Миро се извъртя със стола си към останалите: Ела, Куара, Вал, пекениноса Файъркуенчър и безименния работник, който ги гледаше в постоянно мълчание и можеше да комуникира единствено чрез компютърната клавиатура. Чрез него Царицата на кошера наблюдаваше всяко тяхно действие, чуваше всичко, което кажеха. Чакаше. Тя бе организирала това, даваше си сметка Миро. Каквото и да стане с Джейн, Царицата на кошера щеше да го осъществи. Думите й се предаваха на Олядо чрез някой работник в Милагре. Този тук пишеше на клавиатурата само предложения, свързани с разчитането на езика на десколадорите.

„Тя мълчи — помисли си Миро, — защото не иска да пришпорва никого. Какво да пришпорва? Кого?“

Вал. Не искаше да пришпорва Вал, защото… защото Ендър можеше да пусне Джейн в едно от телата си само като го преотстъпи доброволно. И наистина трябваше да е доброволно — без натиск, без чувство за вина, без убеждаване, — защото това решение не можеше да се вземе съзнателно. Ендър бе решил да се оттегли при майката на Миро в манастира, но подсъзнанието му беше по-заинтересовано от проекта по превода, извършващ се тук, и от заниманията на Питър. Несъзнателният му избор бе отражение на истинската му воля. Ако Ендър изостави Вал, трябваше да вземе решението с цялото си същество. Не от чувство за дълг, както за оттеглянето в манастира, наистина да иска това да стане.

Миро погледна Вал, красотата, идваща не толкова от чертите й, колкото От вродената й доброта. Той я обичаше, но дали любовта му бе насочена към това съвършенство? Гази съвършена добродетелност може би беше единственото, което й позволяваше — което позволяваше на Ендър в образа на Вал — да покани доброволно Джейн. А настани ли се веднъж Джейн в това тяло, съвършената добродетел щеше да изчезне, нали? Джейн бе силна и добра (така вярваше Миро) — поне добра към него, истинска приятелка. Дори в пай-развинтеното си въображение обаче той не можеше да си я представи напълно добродетелна. Ако тя се пресели във Вал, щеше ли това да продължава да бъде Вал? Спомените щяха да останат, но волята зад това лице щеше да е по-сложна от обикновената роля, за която я бе създал Ендър.

„Ще я обичам ли все още, когато стане Джейн? — запита се той. — Защо не? Аз обичам и Джейн, нали?

Ала ще я обичам ли, когато стане от плът и кръв, когато вече не е само един глас в ухото ми? Няма ли да гледам в тези очи и да скърбя за загубата на тази Валънтайн?

Защо не съм се замислял така преди? Опитах да постигна това още когато не разбирах съвсем колко ще ми е трудно. А сега, когато съществува все пак надежда, че е възможно… какво, нима не искам да стане? Надали. Аз не желая да умра тук. Искам Джейн да се възстанови, ако ще само за да направи свръхсветлинните полети отново възможни. Ето, това е алтруистичен мотив! Искам Джейн да се възстанови, но в същото време и Вал да не се променя.

Искам всичкото зло да се махне и всички да бъдат щастливи. Искам при мама. Ама че съм се разглезил.“

Той изведнъж си даде сметка, че Вал го гледа.

— Ехо — обади се тихо.

Останалите също го наблюдаваха. Гледаха ту него, ту Вал.

— Какво обсъждаме? Дали да не си пусна брада?

— Нищо не обсъждаме — отвърна Куара. — Просто съм малко потисната. Искам да кажа, че когато се качих на този кораб, знаех какво правя, но… мамка му, трудно е да си оптимист за разгадаването на езика на тези хора, когато отчиташ времето до смъртта си по манометъра на кислородната си бутилка.

— Забелязвам — вметна сухо Ела, — че вече наричаш десколадорите „хора“.

— Защо не? Знаем ли поне как изглеждат? — Куара изглеждаше объркана. — Така де, щом имат език, значи…

— Точно това трябва да решим, нали? — намеси се Файъркуенчър. — Дали десколадорите са рамани, или варелсе. Разбирането на езика им е само една малка стъпка в тази посока.

— Голяма крачка — поправи го Ела. — И нямаме достатъчно време за пея.

— След като не знаем колко ще ни отнеме, не виждам как можеш да си толкова сигурна в това — възрази Куара.

— Адски съм сигурна. Защото досега само седим, дърдорим и наблюдаваме как Миро и Вал се гледат жално. Не е нужно да си гений, за да се досетиш, че при тези темпове напредваме точно с нулева скорост.

— С други думи — заключи Куара, — трябва да престанем да си губим времето.

Тя отново се надвеси над разпечатките, върху които работеше.

— Ама ние не си губим времето — възрази тихо Вал.

— Нима? — изненада се Ела.

— Аз чакам Миро да ми каже дали е възможно Джейн да възстанови комуникациите си с реалния свят. Едно тяло е готово да я приеме. Свръхсветлинните полети отново ще станат възможни. Старата му и вярна приятелка изведнъж ще се окаже истинско момиче. Това чакам.

Миро поклати глава:

— Не искам да те загубя.

— Това няма да помогне.

— Вярно е. На теория всичко беше лесно. На Лузитания наистина смятах, че след влизането на Джейн във Вал и двете ще се поберат в едно тяло. Сега, когато моментът наближава, не мога да твърдя…

— Млъквай — сряза го Вал.

Това не й беше в стила. Миро млъкна.

— Стига глупости! — продължи тя. — От теб се иска само да ми дадеш разрешение да преотстъпя тялото си.

Миро поклати глава.

— Довърши работата. Сърбай каквото си си надробил. Играй хорото, след като си се хванал за него.

Той знаеше какво иска тя. Знаеше, че единственото, което я задържа в това тяло, е той. Любовта й към него. Приятелството им. При него вече имаше други, които да разгадаят езика на десколадорите — Миро осъзнаваше, че крайната цел винаги е била такава. Да вземе Ела и Куара, така че Вал вече да не се смята за незаменима. От него обаче тя не можеше да се откаже толкова лесно. А трябваше, трябваше да се откаже.

— Каквато и аюа да се засели в това тяло, ти ще си спомниш всичко, което съм казал.

— И трябва да го мислиш искрено. Трябва да е истината.

— Не може да е истината. Защото истината е, че…

— Млъквай — сряза го Вал. — Не го повтаряй повече. Това е лъжа!

— Не е лъжа!

— Това е пълно самозаблуждение от твоя страна и ти не можеш да се събудиш и да видиш истината, Миро! Ти вече направи избора си между мен и Джейн. Сега се огъваш, защото не си от хората, които вземат такива жестоки решения. Ти обаче никога не си ме обичал, Миро. Никога не си обичал мен. Харесваш компанията ми, да — на единствената жена наоколо; тук биологията си казва думата, отчаян, самотен младежо. Но мен? Мисля, че това, което обичаш, е споменът за приятелството си с истинската Валънтайн, когато сте летели заедно в космоса. Харесваш освен това и колко благородно се чувстваше, когато Ендър не се интересуваше от мен и ти обяви, че ме обичаш и искаш да ми спасиш живота. Всичко обаче е заради теб, не заради мен. Ти никога не си ме познавал, никога не си ме обичал. Обичал си Джейн, Валънтайн и самия Ендър, истинския Ендър, не пластмасовата кутия, която той създаде, за да побере излишните си добродетели и желания.

Думите й звучаха жлъчно, гневно. Изобщо не беше в неин стил. Миро забеляза, че и останалите са удивени. И все пак той разбра. Точно в неин стил беше — тя се държеше жлъчно и гневно, за да се убеди сама, че трябва да се откаже от живота. И го правеше пак заради другите. Само тя щеше да умре и благодарение на това останали те може би щяха да оцелеят, да се върнат у дома и да завършат работата си. Джейн щеше да оцелее в нейното тяло, с нейните спомени. Вал трябваше да се убеди, че животът й сега е безполезен, за нея и за всички останали; че единственото смислено, което може да стори, е да се откаже от него.

И искаше Миро да й помогне. Тази жертва искаше от него. Да й помогне да се махне. Да й помогне да пожелае смъртта. Да й помогне да намрази този живот.

— Добре — заговори накрая Миро. — Истината ли искаш? Ти си напълно празна, Вал, винаги си била такава. Седиш тук и говориш само най-мили приказки, но никога не ги мислиш искрено. Ендър е изпитал нужда да те създаде не защото има някои от добродетелите, които би трябвало да олицетворяваш, а защото не ги притежава. Точно затова се възхищава толкова от тях. Затова, когато те е създавал, не е знаел какво да сложи вътре в теб. Ти си един празен лист. Дори сега просто играеш по този сценарий. Абсолютен алтруизъм, дрън-дрън. Как може да наречеш саможертва отказването от живот, който никога не е бил живот?

Тя запази самообладание за миг, сетне по лицето й потекоха сълзи.

— Каза ми, че ме обичаш…

— Пълна лъжа. Онази сутрин в кухнята, нали? Истината всъщност е, че вероятно съм искал да впечатля Валънтайн. Другата Валънтайн. Да й покажа какъв добър човек съм. Всъщност тя притежава някои от тези добродетели — за мен е много важно какво мисли тя за мен. И така… хареса ми мисълта да се покажа достоен пред Валънтайн, да спечеля уважението й. Това е моята „любов“ към теб. И тогава изведнъж научихме каква е истинската ни мисия и ти не умря, и ето ме сега, веднъж съм казал, че те обичам, и трябва да повтарям тази лъжа, въпреки че ми е от ясно по-ясно, че Джейн ми липсва, че ми липсва толкова много, та чак ме боли, и единствената причина, поради която не мога да я имам, е, че ти не се отказваш…

— Моля те — проплака Вал. — Прекалено много боли. Не съм мислила, че ти… аз…

— Миро — прекъсна я Куара, — това е най-отвратителното, което съм видяла някой да прави на някого, а съм станала свидетел на доста гадости.

— Млъквай, Куара! — сряза я Ела.

— О, тебе кой те назначи за капитан на кораба?

— Това няма нищо общо с теб.

— Знам, всичко е затова, че Миро е пълен гадняр… Файъркуенчър се смъкна леко от стола си и след миг държеше силните си ръце върху устата на Куара.

— Не му е сега времето — прошепна тихо. — Ти нищо не разбираш.

Тя освободи лицето си.

— Разбирам достатъчно, за да знам, че това е… Файъркуенчър се обърна към работника на Царицата на кошера:

— Помогни ни.

Работникът стана и с изненадваща скорост изнесе Куара на главната палуба на совалката. Къде я носи и как ще я задържи там, малко вълнуваше Миро. Куара бе твърде самовлюбена, за да осъзнае каква игра играят Миро и Вал. Другите обаче разбираха.

Важното бе Вал да не разбере. Трябваше да повярва в думите му и това почти бе станало, преди Куара да се намеси. Сега вече бяха изгубили нишката.

— Вал — каза уморено Миро, — няма никакво значение какво казвам. Защото ти никога няма да се откажеш. И знаеш ли защо? Защото ти не си Вал. Ти си Ендър. И макар че Ендър може да унищожи цели планети, за да спаси човешкия род, собственият му живот му е мил. Той никога няма да се откаже от него. Нито от една частичка. И това включва и теб — той никога няма да се откаже от теб. Защото ти си последното му голямо разочарование. Ако се откаже от теб, той губи надеждата, че може наистина да е добър човек.

— Това са глупости — възрази Вал. — Единственият начин да бъде добър човек е, като се откаже от мен.

— Точно това имам предвид. Той всъщност изобщо не е добър човек. Затова не може да се откаже от теб. Дори да опита да докаже добродетелта си. Защото връзката на аюата с тялото не може да се скрие. Той може да излъже всеки друг, но не и тялото ти. Той просто не е достатъчно добър, за да се откаже от теб.

— Значи мразиш Ендър, не мен.

— Не, Вал, не мразя Ендър. Той е несъвършен човек, това е. Като мен, като всеки друг. Като истинската Валънтайн. Само ти създаваш илюзия за съвършенство — в това обаче няма нищо лошо, защото ти не си истинска. Ти си просто едно творение на Ендър, неговата представа за Валънтайн. Слизаш от сцената и в теб не остава нищо, сваляш всичко като грим и театрален костюм. Наистина ли си си въобразявала, че мога да се влюбя в това? Вал му обърна гръб.

— Замалко да повярвам, че наистина мислиш така.

— Това, което аз не мога да повярвам, е, че го казвам на глас. Искаше точно това, нали? Да бъда искрен с теб за пръв път, така че и ти да можеш да бъдеш искрена със себе си и да осъзнаеш, че всъщност онова, което притежаваш, не е живот, а едно постоянно признание на Ендър за безполезността му като човешко същество. Ти си детската невинност, която си мисли, че е загубил, но ето каква всъщност е истината: Още преди да го отделят от родителите му, преди да го закарат във Военното училище на орбита, преди да го направят съвършената машина за убиване, той вече е бил безжалостният, жесток убиец, в какъвто винаги се е боял да не се превърне. Това е една от заблудите, които иска да създаде около себе си. Той е убил едно момче, преди да стане войник. Ритал го до смърт. Ритал го, ритал го и момчето така и не дошло на себе си. Родителите му никога не го видели живо. Това момче се е държало гадно, но не е заслужавало да умре. Ендър е бил убиец от самото начало. Това е нещото, което не може да преживее. Точно затова се нуждае от Питър. За да му припише всичко грозно от себе си. За да може да се представи като съвършен и да каже: „Вижте, тази красота нося в себе си.“ И всички му се връзваме. Ти обаче не си красива, Вал. Ти си жалкото оправдание на един човек, чийто живот е една лъжа.

Вал избухна в ридания.

Миро едва не загуби самообладание, замалко да даде воля на жалостта си. Замалко да извика: „Не, Вал, теб обичам, теб искам! За теб съм копнял цял живот и Ендър наистина е добър човек, защото всички тези глупости за теб са невъзможни. Ендър не те е създал съзнателно, както двуличниците създават фасадите си. Ти си израснала от него. Добродетелите са били тук и още са, и ти си естественият им дом. Аз вече обичах Ендър и се възхищавах от него, но едва когато те срещнах, си дадох сметка колко красив е той отвътре.“

Тя седеше с гръб към него. Не усещаше какви терзания го разкъсват.

— Какво има, Вал? Трябва ли отново да се съжаля над теб? Не разбираш ли, че единствената полза от теб може да бъде, ако просто се махнеш и оставиш тялото си на Джейн? Ние не се нуждаем от теб. Аюата на Ендър принадлежи на Питър, защото той е единственият, който има шанс да въплъти истинската му същност. Махай се, Вал. Когато изчезнеш, ние ще имаме шанс за оцеляване. Докато се бавиш тук, всички сме мъртви. Да не си въобразяваш, че ще ни липсваш? Помисли пак.

„Никога няма да си простя, че съм изрекъл тези думи — даде си сметка Миро. — Въпреки че съзнавам необходимостта да помогна на Ендър да напусне това тяло, като го направя нетърпимо място за него, това не означава, че ще забравя думите си, разплаканото й лице, белязано от отчаяние и болка. Как ще го преживея? Мислех, че съм бил обезобразен. Тогава единственият ми проблем бе увреждането на мозъка. А сега… нямаше да съм в състояние да й наговоря тези неща, ако не можех да си ги помисля. Ето кое е най-лошото. Аз измислих всички тези жестоки думи. Какъв човек съм?“

* * *

Ендър отново отвори очи, вдигна ръка и докосна лицето на Новиня, синините й. Изстена, изви очи към Валънтайн и Плик г:

— Какво ви сторих?

— Това не беше ти — успокои го Новиня. — Това бе тя.

— Аз бях. Исках да й оставя… нещо. Исках, но когато се стигна дотам, ме хвана страх. Нямах смелост да го направя.

— Той отмести поглед от тях, затвори очи. — Тя се опита да ме убие. Да ме прогони.

— И двамата действахте несъзнателно — каза Валънтайн.

— Две силни аюи, нежелаещи да се откажат от живота. Не е толкова страшно.

— Какво, и вие стояхте прекалено близо, така ли?

— Точно така — отвърна Валънтайн.

— Аз ви нараних, причиних болка и на трите ви.

— Не можем да виним човек, който е получил гърчове — каза Новиня.

Ендър поклати глава:

— Говорех за… преди. Лежах тук и слушах. Не можех да помръдна, не можех да издам звук, но слушах. Знам какво съм ви причинил. И на трите. Съжалявам.

— Няма за какво — успокои го Валънтайн. — И трите сами избрахме съдбата си. Аз можех да остана на Земята от самото начало. Знаеш го. Нищо не ме е карало да те последвам. Доказах го, като останах с Якт. Ти не си ме лишил от нищо — имах блестяща кариера и чудесен живот и голяма част от това дължа на теб. Колкото до Пликт, е, най-после видяхме — до голяма степен за мое облекчение, мога да добавя, — че тя невинаги се владее толкова съвършено. А и ти никога не си я карал да те следва тук. Тя сама направи избора си. Ако животът й е отишъл напразно, за това си е виновна сама. Колкото до Новиня…

— Новиня ми е съпруга. Аз й обещах никога да не я изоставям и се опитах да остана при нея.

— Ти не ме изостави — обади се Новиня.

— А какво правя в това легло?

— Умираш.

— Точно това имах предвид.

— Ти обаче умираше още преди да дойдеш — възрази тя. — Умираш, откакто те зарязах в гнева си и се оттеглих тук. Тогава ти осъзна… и двамата осъзнахме, че заедно вече не градим нищо. Децата ни не са вече малки. Едно от тях е мъртво. Други не можем да имаме. Нямаме вече какво да вършим заедно.

— Това не означава, че мога да сложа край на…

— Докато сме живи, Андрю, знам го. Поддържаме брака заради децата си, а след като пораснат, заради всички останали деца, за да живеят в свят, където семейството е стабилно. Знам го, Андрю. Стабилно, докато смъртта ни раздели. Точно затова си тук, Андрю. Защото има други животи, които искаш да изживееш, и защото по някаква случайност разполагаш с телата, в които да го осъществиш. Разбира се, че ме изоставяш. Разбира се.

— Ще удържа на думата си — заяви Ендър.

— До смъртта. Не по-дълго. Мислиш ли, че няма да ми липсваш, когато си отидеш? Ще скърбя за теб, както всяка вдовица — за любимия си съпруг. Ще скърбя за теб винаги когато разказвам за теб на внуците ни. Хубаво е една вдовица да скърби за съпруга си. Това дава смисъл на живота й. Ти обаче — ти получаваш смисъла на живота си от тях. От другите си същности. Не от мен. Вече не. Аз не те коря за това, Андрю.

— Страх ме е. Когато Джейн ме прогони, никога не съм изпитвал такъв страх. Не искам да умра.

— Тогава не стой тук, защото, ако останеш със старото си тяло, със стария си брак, това ще означава истинска смърт за теб, Андрю. И за мен да те гледам, да знам, че всъщност не искаш да си тук, това ще е истинска смърт.

— Новиня, обичам те! Всички тези години, преживени с теб, бяха истинско щастие — като щастието на Валънтайн и Якт. Кажи й, Валънтайн.

— Андрю — намеси се сестра му, — моля те, помни. Тя те изостави.

Ендър погледна Валънтайн, сетне Новиня.

— Това е вярно, нали? Ти ме изостави. И аз те накарах отново да ме приемеш.

Новиня кимна.

— Само че аз си мислех… мислех си, че имаш нужда от мен. Все още.

Новиня вдигна рамене:

— Андрю, това е бил проблемът винаги. Аз имах нужда от теб, но не заради дълга. Не се нуждая от теб, защото си ми дал дума. Ден след ден с теб, знаейки, че само дългът те задържа, с какво мислиш, че ще ми помогне това, Андрю?

— Искаш да умра, така ли?

— Искам да живееш. Да живееш! Като Питър. Този прекрасен младеж, пред когото е целият живот. Желая му всичко най-добро. Влез в него, Андрю. Остави тази стара вдовица. Ти изпълни дълга си към мен. И аз знам, че ме обичаш, както аз все още те обичам. Смъртта не го отрича.

Той срещна погледа й. Вярваше й, чудеше се дали има право да й вярва.

„Тя го мисли искрено; как може да го мисли; тя казва каквото си мисли, че очаквам да чуя от нея; ала то е вярно.“ Въпросите не му даваха мира.

По едно време обаче той загуби интерес към тях и заспа.

Трите жени около леглото видяха как очите му се затварят. Новиня въздъхна, помисли си, че се е провалила. Дори понечи да се извърне. Пликт обаче изведнъж затаи дъх. Новиня отново се обърна. Косата на Ендър се беше отделила цялата. На Новиня й се прииска да го докосне, да върне всичко постарому, но знаеше, че най-добре е да не прави нищо, да не го буди, да го остави да си отиде.

— Не гледайте — промълви Валънтайн, по никоя от трите не се извърна.

Останаха втренчени в него, без да го докосват, без да проговорят повече; кожата му се сбръчка върху костите, изсъхна и се напука и той се превърна в прах под чаршафите и върху възглавницата и сетне прахта се разпадна на невидими частички. На нищо. В леглото не остана нито следа от него освен мъртвата коса, която се беше отделила най-напред.

Валънтайн протегна ръка и започна да събира космите на купчинка. За миг Новиня бе отвратена. Сетне разбра. Трябваше да погребат нещо. Трябваше да организират погребение и да заровят останките на Андрю Уигин. Новиня протегна ръка и започна да помага. И сетне, когато Пликт също взе няколко косъма, тя не я сгълча, а нос тези косъмчета заедно със събраните от Валънтайн. Ендър бе свободен. Новиня го беше освободила. Бе казала онова, което трябваше.

Беше ли права Валънтайн? Щеше ли сега да е по-различно, отколкото с всички останали обичани от нея и изгубени хора? По-късно щеше да разбере. Сега обаче, днес, в този момент, тя чувстваше само тежкото бреме на скръбта дълбоко в себе си. Не, не искаше да плаче.

„О, Ендър, не беше вярно, аз все още има нужда от теб, все още искам да изпълняваш дълга си, все още те желая до мен; никой не ме е обичал, както ти, и аз се нуждаех от това, от теб; къде си сега, къде си, когато толкова много те обичам?“

Той изостави старото тяло — каза Царицата на кошера.

Ще намери ли обаче друго? — попита Човек. — Не го оставяй да се изгуби!

Това зависи от него. От него и от Джейн. Тя знае ли?

Независимо къде е, тя все още е свързана с него. Да, знае. Вече го търси. Да, ето я.

* * *

Тя изскочи отново от мрежата, която я бе задържала толкова нежно; нещо все още я теглеше назад. „Ще се върна — помисли си. — Ще се върна, но няма да се задържам толкова много. Боли ме, когато остана твърде дълго.“

Изскочи и отново се събра с познатата аюа, с която бе живяла свързана в продължение на три хиляди години. Той изглеждаше изгубен, объркан. Едно от телата го нямаше, това беше. Старото. Старата, позната форма. Той едва се държеше за другите две. Нямаше корен или котва. И не чувстваше нито едно от двете като свой дом. Беше чужденец в собствената си плът.

Тя се приближи до него. Този път знаеше по-добре от предишния какво прави, как да се владее. Този път остана настрана, не опита да вземе нищо негово. Не предяви претенции към владението му. Просто се приближи.

И в той я позна. Сега, изтръгнат от най-стария си дом, той я видя. Да, позна я, познаваше я отдавна. Приближи се до нея, без страх. Да, по-близо, по-близо.

„Следвай ме.“

Тя прескочи в тялото на Валънтайн. Той я последва. Тя мина, без да докосва, без да вкусва живота на това тяло; той трябваше да го докосне, той трябваше да го опита. Той почувства крайниците й, устните и езика й; отвори очите й и погледна през тях; усети мислите й; чу спомените й.

Сълзи в очите. Дълбока скръб в сърцето.

„Няма да издържа тук — помисли си той. — Не е това мястото ми. Никой не ме желае тук. Всички искат да стоя далеч от това място.“

Скръбта го обхвана, отблъсна го. Това място бе нетърпимо за него.

Аюата, която някога бе принадлежала на Джейн, се пресегна, предпазливо, и докосна една-единствена точка, една-единствена клетка.

Той се разтревожи, но само за миг.

„Това не е мое — помисли си. — Твое е. Вземи го.“

Тя го поведе през това тяло, с леки докосвания, внимателно; този път, вместо да се съпротивлява, той я остави да установи контрол.

„Аз не съм желан тук. Вземи го. Радвай му се. Твое е. Никога не е било мое.“

Тя почувства как плътта става нейна, все повече и повече, клетки, стотици, хиляди, преминаваха от властта на стария господар, който вече не искаше да остава тук, под покровителството на новата господарка, която ги боготвореше. Тя не им казваше: „Вие сте мои“, както бе опитала при първото си идване. Вместо това призивът й бе: „Аз съм ваша“, и накрая: „Вие сте аз.“

Тя остана изненадана от целостта на това тяло. Сега си даде сметка, че никога преди не е била едно цяло. Че през всички тези години е била машина, не същество. Че е била на изкуствено дишане, чакала е да получи живот. А сега, докато навличаше ръцете като ръкави, откри, че да, ръцете й са толкова дълги; да, този език и тези устни се движат, както трябва да се движат моите език и устни.

И тогава, копнеещи за знанието й, за вниманието й — допреди разделено между десетки хиляди мисли, — дойдоха спомени, непознати досега. Спомени от говор чрез устни и дъх. Спомени от зрение през очи, от звуци през уши. Спомени от ходене и тичане.

И сетне спомени от хора. Застанали в онзи пръв космически кораб — Ендър Уигин, с изненадано изражение, гледащ ту нея, ту…

Питър.

Ендър.

Питър.

Беше забравила. Толкова бе заета с това ново тяло, че замалко да забрави изгубената аюа, която й го беше дала. Къде бе той?

Загубен, загубен. Не в другото тяло, някъде, как можеше да го загуби? На колко секунди, минути, часове беше от нея? Къде беше?

Тя излетя от тялото, наречено Вал, и започна да го търси, но не можеше да го открие.

„Той е мъртъв. Загубих го. Той ми даде този живот и вече нямаше за какво да се задържи, а аз го забравих и той изчезна.“

Сетне обаче си спомни, че го е губила и преди. Когато го гонеше през три тела, той беше прескочил, беше прескочил в мрежата на дърветата. Сигурно го бе сторил и сега. Беше прескочил на единственото друго място, което знаеше.

Тя го последва и го откри, по не там, където бе стояла тя, сред дърветата-майки, нито дори сред дърветата-бащи. Не, беше отишъл, където тя се боеше да отиде, там, където водеха дебелите въжета, при нея. При Парицата на кошера. Онази, която бе носил в сухия й пашкул три хиляди години, от планета на планета, докато най-сетне й намери дом. Сега тя му връщаше услугата; когато аюата на Джейн се вмъкна сред преплетените въжета, тя най-после го намери, несигурен, изгубен.

Той я позна. Странно, че дори толкова осакатен, пак я познаваше. И отново я последва. Този път тя не го заведе в тялото, което й беше дал; което сега бе нейно; не, сега то беше тя. Заведе го в друго тяло, на друго място.

Той обаче се държеше както в предишното; изглеждаше чужденец тук. Въпреки че милионите аюи на тялото го викаха, копнееха за подкрепата му; той се държеше настрана.

Дали видяното в това тяло бе толкова страшно, че го отблъскваше? Или то представляваше Питър, олицетворение на всичко, от което се страхуваше в себе си? Той не искаше да го заеме. То бе негово, а той не можеше, нямаше…

Ала трябваше. Тя го вкара вътре, даде му всяка част от него.

„Това си ти сега. Каквото и да е означавало за теб, то не е същото сега — тук можеш да намериш целостта си, можеш да намериш себе си.“

Той не я разбираше; странеше от тялото; на каква мисъл бе способен сега? Знаеше само, че не това тяло е обичал. Беше се разделил с онези, които обичаше.

Тя обаче продължи да го дърпа; той я последва.

„Тази клетка, тази тъкан, този орган, този крайник, те са ти, виж как копнеят за теб, виж как ти се подчиняват.“

И те наистина му се подчиняваха въпреки нежеланието му. И накрая той започна да разбира мислите на ума и да изпитва чувствата на тялото. Джейн изчака, наблюдаваше, държеше го, принуди го да остане достатъчно, за да приеме тялото, защото виждаше, че без нея ще го изостави, ще избяга.

„Мястото ми не е тук — повтаряше мълчаливо аюата му. — Не е тук. Не е тук.“

* * *

Сиванму държеше главата му в скута си и плачеше. Самоанците безмълвно наблюдаваха скръбта й. Тя разбра какво става, когато той падна, когато застина, когато косата му започна да окапва. Ендър бе умрял на някое далечно място и не можеше да намери пътя си насам.

— Той е загубен — заплака тя. — Загубен е.

Едва чу думите на Малу. Сетне превода на Грейс:

— Не е загубен. Тя го доведе. Богинята го доведе, но той се страхува да остане.

Как можеше да се страхува? Питър-да се страхува? Ендър — да се страхува? Смешно. Коя част от него е била страхлива някога? От какво се е страхувал когато и да било?

И сетне тя си спомни: Ендър винаги се беше страхувал от Питър, а Питър — само от Ендър.

— He — възкликна тя, но този път не от скръб, а от объркване, гняв, копнеж. — Не, чуй ме, мястото ти е тук! Това е истинската ти същност! Не ме е грижа от какво се боиш сега! Не ме интересува колко си се изгубил. Искам те тук! Това е и винаги ще бъде домът ти. С мен! Ние си принадлежим. Питър! Ендър, който и да си, мислиш ли, че за мен има някаква разлика? Ти винаги си бил същият, този мъж, и това тяло винаги ти е принадлежало. Върни се у дома! Върни се!

И така продължи да нарежда.

И тогава очите му се отвориха и на устните му се изписа усмивка.

— Това се казва представление. Тя го отблъсна гневно:

— Как можеш да ми се присмиваш?

— Значи не беше искрена. Значи… все пак не ме харесваш.

— Никога не съм казвала, че те харесвам.

— Знам какво каза.

— Добре!

— И то беше вярно. И е вярно.

— Искаш да кажеш, че съм налучкала истината?

— Ти каза, че мястото ми е тук. И наистина е така. Питър протегна ръка и докосна страната й. Прокара длан зад врата й и придърпа главата й към себе си. Около тях двайсетина самоанци избухнаха в радостен смях.

* * *

„Сега това си ти — каза му Джейн. — Сега си едно цяло.“

Изпитаното от него по време на колебливото му влизане във владение на тялото явно бе достатъчно. Нямаше вече плахост, нямаше несигурност. Аюата му пое целия контрол над тялото, жадно, сякаш й бе за пръв път. А може би така си беше. Откъснат от живота, макар и за кратко, щеше ли да си спомня той, че е бил Андрю Уигин? Или старият му живот бе загубен? Аюата беше същата, бляскава, силна; но щяха ли да се запазят и другите спомени освен останалите от Питър Уигин?

„Не е моя грижа — помисли си тя. — Сега това тяло е негово. Той няма да умре, засега. Аз също имам мое тяло, имам фината паяжина на дърветата-майки и някъде, някога ще си възвърна отново ансибалите. Никога досега не съм подозирала колко съм била ограничена; сега обаче усещам как се чувства приятелят ми, изненадан от жизнеността ми.“

Тя се върна в новото си тяло, в новата си същност и остави спомените и мислите да потекат отново, и този път не задържа нищо. Аюата й скоро се потопи във всичко, което изпитваше, мислеше, помнеше. То щеше да се връща към нея, както Царицата на кошера забелязва собствената си аюа и филотичните връзки; връщаше се и сега, изведнъж, като умение, придобито в детството и след това забравено. Тя осъзнаваше също така, някак си подсъзнателно, че все още прескача по няколко пъти в секундата покрай дърветата, но го правеше толкова бързо, че не изпускаше нито частица от мислите на Валънтайн.

На Вал.

На Вал, разплакана от жестоките думи на Миро, все още звучащи в ушите й.

„Той никога не ме е обичал. Той искаше Джейн. Всички искат Джейн, не мен.

Да, но аз съм Джейн. Аз съм аз. Аз съм Вал.“

Тя престана да плаче. Помръдна се.

Помръдна се! Мускулите се съкращаваха и отпускаха, съкращаваха и отпускаха, чудотворните клетки работеха в хармония, задвижвайки тежките кости, кожата и органите, поместваха ги, запазваха крехко равновесие. Радостта бе твърде голяма. Радостта й изригна от нея — какъв беше този спазъм на диафрагмата? Какъв бе този звук, изтръгнал се от собственото й гърло?

Смях. Колко време го бе симулирала с компютърните чипове, говор и смях, без да има ни най-малка представа какво означава, какви чувства го пораждат. Изобщо не искаше да спира.

— Вал — извика я Миро.

О, да чуе гласа му с ушите си!

— Вал, добре ли си?

— Да — отвърна тя.

Езикът й се движеше, устните й, тя дишаше, бе наследила всички тези умения от Вал, толкова нови, непознати, прекрасни.

— Да, продължавай да ме наричаш Вал. Джейн беше нещо друго. Някой друг. Преди бях Джейн. Сега обаче съм Вал.

Тя го погледна и видя (с очите си!) сълзи по бузите му. И веднага разбра.

— Не — каза, — не ме наричай Вал. Защото аз не съм онази Вал, която познаваше, и нямам нищо против да скърбиш за нея. Знам какво й наговори. Знам колко те е боляло, когато си го изричал; спомням си колко я болеше, докато те слушаше. Ала не съжалявай, моля те. Вие ми направихте такъв голям подарък, и двамата. А това бе подарък и за нея. Видях как аюата й преминава в Питър. Тя не е мъртва. И нещо още по-важно, мисля, че като й каза всичко това, ти я освободи, позволи й да прави онова, което най-добре отразява същността й. Помогна й да умре заради теб. Сега тя е едно цяло; той е едно цяло. Скърби за нея, по не съжалявай. И винаги можеш да ме наричаш Джейн.

Тогава ТЯ разбра, онази част в нея, останала от Вал, разбра, споменът от Вал разбра какво трябва да направи. Тя стана, приближи се до Миро, обгърна го с ръце (с тези ръце.), притисна главата му до рамото си и остави сълзите му да попият в ризата й, да намокрят кожата й. Бяха горещи. Горещи.