Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Children of The Mind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
strix (2007)

Издание:

ЕРА & Co, София, 2002

Светла Иванова, редактор

„Камея“ ООД, дизайн на корицата

История

  1. — Добавяне

ШЕСТА ГЛАВА
ЖИВОТЪТ Е САМОУБИЙСТВЕНЛ МИСИЯ

Говорят ли си боговете на различните народи?

Говорят ли боговете на китайските градове

с предците на японците?

С властелините на Ксибалба?

С Аллах? Йехова? Вишну?

Имат ли ежегодно събиране,

на което да сравняват чии поклонници са по-отдадеии?

Моите коленичат на зелшта

и проследяват дървесинни жилки

в израз на почит към мен, ще каже един.

Моите ми принасят в жертва животни, ще рече друг.

Моите убиват всеки, който ме обиди,

ще се похвали трети.

Ето какъв въпрос си задавам най-често:

Има ли такъв, който с основание да каже:

Моите поклонници

изпълняват справедливите ми закони и се отнасят с уважение един към друг и живеят прост и пълноценен живот?

 

Из „Божественият шепот на Хан Цинджао“

Пасифика бе планета с разнообразен климат като всички останали, с умерени зони, ледени полярни шапки, тропически гори, пустини и савани, степи и планини, езера и морета, гори и плажове. Светът не беше от наскоро заселените. Тук вече от две хиляди години живееха хора, всички ниши, където може да се намести човешко същество, бяха заети. Имаше големи градове и обширни пасища, села и ферми и изследователски центрове в най-отдалечени райони, на най-високата и най-ниската точка, на най-северния и най-южния край.

Сърцето на Пасифика обаче винаги щеше да остане сред тропическите острови в океана, наречен Тих, за спомен от най-голямото море на Земята. Жителите на тези острови не се придържаха много строго към старите традиции, но все още ги помнеха и почитаха. Тук при древни церемонии все още пиеха свещената кава. Спомените за древни герои още живееха. Боговете още шепнеха в ушите на свети мъже и жени. И макар да живееха в тръстикови колиби с хладилници и компютри, какво от това? Боговете не дават ненужни дарове. Най-доброто при получаването на нови неща е да ги вместиш в живота си така, че да не го променяш заради тях.

На континентите, в големите градове, фермите и изследователските станции малко хора имаха търпение за безкрайните традиционни драми (или комедии, в зависимост от гледната точка), които се разиграваха на островите. И със сигурност жителите на планетата не бяха само потомци на изселници от Полинезия. Тук съжителстваха всякакви раси, всякакви култури; всеки език се говореше някъде, или поне така изглеждаше. Въпреки това даже циниците гледаха на островите като на сърцето на този свят. Дори любителите на студа и снега предприемаха поклоннически пътувания — по-скоро излети — до тропическите брегове. Беряха екзотични плодове, плъзгаха се по вълните в канута със странични стабилизатори, жените им ходеха с разголени гърди и всички ядяха с пръсти каша от таро и сурова риба. Онези сред тях, имащи най-бяла кожа, по-слабите и елегантни народи на тази планета, се наричаха пасификанци и понякога говореха така, сякаш в ушите им звучи древна музика или стари разкази за миналото им. Истинските самоанци, таитяни, хавайци, тонганци, маори и фиджийци ги приемаха с усмивка и ги оставяха да се чувстват добре дошли, въпреки че тези забързани туристи, носещи часовници и идващи само с предварителна резервация, не разбираха нищо от истинския живот в сенките на вулканите, сред кораловите рифове, под небето, в което пърхаха ята папагали, под музиката на прибоя.

Сиванму и Питър пристигнаха в цивилизована, модерна, устроена в западен стил част на Пасифика и отново завариха новите си самоличности, приготвени от Джейн. Щяха да се представят за държавни служители от планетата Москва, дошли за двуседмична ваканция, преди да започнат работа в някаква служба на Конгреса на Пасифика. Нуждаеха се от малко сведения за мнимата си родна планета. За да вземат самолет от града, стигаше само да покажат документите си. Кацнаха на един от големите острови в Тихия океан и скоро се наложи отново да покажат документите си, за да наемат стаи в един хотел на знойното тропическо крайбрежие.

За наемането на лодка до острова, на който ги изпращаше Джейн, не се налагаше да показват документи. Никой не се интересуваше от самоличността им. Ала и никой не искаше да ги закара.

— Защо искате да ходите там? — попита един огромен самоанец. — Каква работа имате на този остров?

— Искаме да говорим с Малу от Ататуа.

— Не го познавам — отвърна лодкарят. — Не съм чувал за такъв. Обърнете се към някого, който знае на кой остров живее.

— Нали ви казахме острова. Ататуа. Според атласа не би трябвало да е далеч оттук.

— Чувал съм го, но никога не съм ходил там. Отидете при друг.

И това се повтаряше при всеки лодкар.

— Не ти ли се струва, че тук не обичат чужденците? — попита Питър, когато се върнаха в хотела. — Тези хора са толкова примитивни, че се отнасят с неприязън не само към раманите, фрамлингите и утленингите. Готов съм да се обзаложа, че дори тонганец или хаваец не може да се добере до Ататуа.

— Не мисля, че е някакъв вид расизъм. По-скоро е на религиозна основа. Струва ми се, че това място е свещено за тях и те го защитават.

— Какви са ти основанията?

— Защото не показват нито омраза, нито страх от нас, нито прикрит гняв. Просто се правят, че не ни забелязват. Нямат нищо против нас, просто не смятат, че заслужаваме да посетим това свещено място. Биха ни закарали навсякъде другаде.

— Може би, но не е възможно да са чак толкова ксенофобски настроени, иначе Аймана нямаше да стане тъй близък приятел на Малу, че да му пише.

Питър вдигна рязко глава — явно Джейн заговори в ухото му.

— О, Джейн отново е крачка пред нас. Аймана не е изпратил посланието си директно на Малу. Пратил го е на една жена на име Грейс. Тя обаче веднага е отишла при Малу, затова Джейн е решила да черпим от извора. Благодаря, Джейн. Харесва ми как интуицията ти винаги работи.

— Не й се присмивай — каза Сиванму. — Тя няма време. Заповедта за изключване на ансибалите може да бъде издадена всеки момент. Естествено, че ще бърза.

— Мисля, че тя просто трябва да прекъсне изпращането на подобна заповед, преди да бъде получена от когото и да било, и да установи контрол върху всичките проклети компютри във вселената. Да им натрие носовете.

— Това няма да ги спре. Само ще ги уплаши още повече.

— Междувременно, ние не можем да се доберем до Малу с лодка.

— Нека намерим тогава тази Грейс. Щом тя има достъп до Малу, значи, и външен човек може да отиде при него.

— Тя не е външен човек. Самоанка е. Има и самоанско име — Теу Она, — но е работила в света на науката, а там е по-лесно да носиш християнско име, както ги наричат. Западно име. Грейс е името, с което ще очаква да я наричаме. Така казва Джейн.

— Щом е получила писмо от Аймана, веднага ще разбере кои сме.

— Не вярвам. Дори да ни е споменал, как ще допусне, че вчера сме били на една планета, а днес сме тук?

— Питър, ти си непоправим оптимист. Вярата ти в логиката прави изводите ти нелогични. Разбира се, че ще реши, че сме същите хора. Аймана също ще го знае. Фактът, че сме способни да се прехвърляме от планета на планета, само ще затвърди убеждението им — че сме изпратени от боговете.

Питър въздъхна:

— Е, стига да не решат да ни принесат в жертва на някой вулкан, мисля, че няма лошо да сме богове.

— Не се подигравай с това, Питър. Религията е свързана с най-дълбоките чувства на хората. Любовта, която излиза от тенджерата, е най-сладката и най-силната, но омразата е най-гореща, а гневът — най-жесток. Докато пришълците стоят далеч от светите им места, полинезийците са миролюбиви хора. Когато проникнеш в светлината на свещения огън обаче, внимавай, защото ще се превърнат в най-жестокия и неуморим враг.

— Пак ли си гледала холозаписи?

— Чела съм го. Всъщност попаднаха ми и няколко статии от Грейс Дринкър.

— А, вече си знаела за нея?

— Не знаех, че е самоанка. Тя избягва да говори за себе си. Ако искаш да научиш за Малу и мястото му в самоанската култура на Пасифика (може би трябва да я наричаме Луманаи, както я именуват те), трябва да прочетеш нещо от Грейс Дринкър или от някого, който я цитира или оборва. Тя има една статия за Ататуа, ето как ми попаднаха писанията й. Изследвала е влиянието на Уа Лава върху самоанския народ. Предполагам, че когато Аймана е изучавал Уа Лава, първо е чел трудовете на Грейс Дринкър и й е писал за уточняване на някои въпроси; така е започнало приятелството им. Връзката й с Малу обаче няма нищо общо с Уа Лава. Той е представител на някакво по-старо течение, предшестващо Уа Лава, но Уа Лава все още зависи от него, поне тук, в родината си.

Питър задържа поглед върху нея. Тя чувстваше как я преценява, как решава дали все пак да не признае, че и тя има някаква способност да размишлява и че може, макар и малко, да му е от полза.

„Е, толкова по-добре за теб, Питър — помисли Сиванму. — Колко умно от твоя страна най-после да забележиш, че и аз имам аналитичен ум наравно с интуитивния, гномически, мантически, който бе решил, че е единственото ми достойнство.“

Питър стана от стола:

— Да я видим. Да я цитираме. И да я оборим.

* * *

Царицата на кошера лежеше неподвижно. Беше приключила с отлагането на яйца за този ден. Работниците й спяха в мрака на нощта, макар че не тъмнината ги караше да стоят далеч от пещерата й. По-скоро нуждата й да остане сама в съзнанието си, да не се разсейва с хилядите си очи и уши, ръце и крака. Всеки от тях се нуждаеше от вниманието й, поне от време на време, за да работи; но за проникването на разума й в мрежата, наречена от хората „филотична“, се налагаше да мобилизира цялото си внимание. Дървото-баща, наречено Човек, й бе обяснило, че на един от човешките езици тази дума е свързана някак си с любовта. Връзките на любовта. Царицата на кошера обаче не беше толкова глупава. Любовта бе трескавото съвкупление на търтеите. Любовта беше в нуждата от постоянно презаписване, презаписване, презаписване на гените на всяко живо същество, филотичното сдвояване бе нещо съвсем различно. В него имаше нещо доброволно, когато живите същества са наистина разумни. То можеше да дари с вярност всеки, когото иска. Това бе по-велико от любов, защото създаваше нещо повече от потомство, наследило случайна комбинация на гените. Когато верността свърже две същества, те се превръщаха в нещо по-голямо, нещо ново, завършено и необяснимо.

Аз например съм свързана с теб — каза тя на Човек в началото на днешния им разговор.

Всяка нощ разговаряха така, направо с умовете си, макар че никога не се бяха виждали. Как можеха да се видят — тя винаги се криеше в мрака на подземния си дом, а той стоеше вечно вкоренен пред портата на Милагре. Разговорът на умовете обаче бе по-истински от всеки език и те се познаваха по-добре, отколкото ако използваха само сетивата си.

Винаги започваш по средата на мисълта си — отвърна Човек.

А ти винаги разбираш всичко, свързано с нея, така че какво значение има?

Сетне тя му разказа всичко, случило се между младата Валънтайн и Миро същия ден.

Дочух част от това — призна Човек.

Наложи се да крещя, за да ме чуят. Те не са като Ендър. Дебелоглави са и чуват трудно.

И какво? Можеш ли да го направиш?

Дъщерите ми са слаби и неопитни и са заети със снасяне в новите си домове. Как можем да създадем добра мрежа за хващат на аюа? Особено за такава, която вече има дом? Къде е мостът, създаден от майките ми? Къде е тази Джейн?

Ендър умира — каза Човек.

Царицата на кошера разбра, че това е отговорът на въпроса й.

Коя част от него? — попита — Винаги съм го смятала за най-близък до нас от всички човеци. Затова не се изненадах, когато стана първият сред тях, способен да управлява повече от едно тяло.

Едва-едва — отбеляза Човек — Всъщност изобщо не му се удава. Откакто двете нови тела се появиха, едва владее своето. И за известно време изглеждаше, сякаш ще отхвърли младата Валънтайн. Нещата обаче се промениха.

Успял си да го видиш?

Заварената му дъщеря дойде при мен. Тялото му е изпаднало в странно състояние. Не е някоя позната болест. Просто обмяната му на кислорода не протича нормално. Не може да дойде в съзнание. Сестрата на Ендър, старата Валънтайн, казва, че може би е насочил цялото си внимание към другите си две тела и не може да отдели достатъчно за старото. Затова то започва да се разпада. Първо белите дробове. Може би и на други места, но при белите дробове се забелязва най-ясно.

Трябва да внимава. Иначе ще умре.

Така и казах — напомни търпеливо Човек. — Ендър умира. Царицата на кошера вече бе направила връзката, която искаше да й покаже Човек.

Значи сега повече отвсякога има нужда от тази мрежа, която да хване аюата на Джейн. Трябва да уловим аюата на Ендър и да я прехвърлим в някое от другите две тела.

Иначе и те ще умрат с него, предполагам. Точно както всички работници от кошера умират заедно с царицата си.

Някои от тях всъщност остават живи с дни след това, но да, това наистина е така. Защото работниците не са способни да поберат съзнанието на царицата.

Не се прави, че знаеш всичко. Никоя от вас не е опитала да го направи.

Не. Ние не се боим от смъртта.

Затова ли изпращаш дъщерите си по други планети? Защото смъртта не означава нищо за теб?

Аз спасявам вида си, не себе си, ако забелязваш.

Аз също — каза Човек. — Освен това съм вкоренен прекалено дълбоко, за да ме пресадят.

Ендър обаче няма корени.

Чудя се дали той самият иска да умре. Не мисля. Той не умира, защото е загубил воля за живот. Тялото му умира, защото е загубил интерес към живота, който води то. Той обаче все още иска да живее живота на Питър. И на Валънтайн.

Той ли го казва?

Той не може да говори. А и не умее да използва филотичните връзки. Така и не се научи да се свързва с други същества, както умеем ние, дърветата-бащи. Както ти се свързваш с работниците си, а сега и с мен.

Ние обаче го открихме веднъж. Свързахме се с него чрез моста достатъчно здраво, за да чуем мислите му и да виждаме през очите му. И тогава той ни сънува.

Сънувал ви е, но така и не е научил, че сте миролюбиви. Така и не е научил, че не бива да ви убива.

Не е знаел, че играта е реалност.

Или че сънищата му са истина. Той притежава известна мъдрост, но момчето така и не се е научило да поставя под въпрос възприятията си.

Човек — каза Царицата на кошера, — ами ако ви науча как се създава мрежа?

Искаш да опиташ да хванеш Ендър, когато умре?

Ако успеем да го уловим и да го пренесем в някое от другите му тела, може би ще научим достатъчно, за да уловим и Джейн.

Ами ако не успеем?

Ендър ще умре. Джейн ще умре. Ние ще умрем, когато флотилията пристигне. Къде е разликата от нормалния ход на живота?

Във времето.

Ще опитате ли да сглобите мрежата? Ти, Рутър и останалите дървета-бащи?

Не знам какво имаш предвид под мрежа и дали тя е различна от връзките между дърветата-бащи. Може би си спомняш, че ние сме свързани и с дърветата-майки. Те не могат да говорят, но са пълни с живот и ние се закотвяме за тях толкова здраво, колкото работниците ти са свързани с теб. Намери начин да ги включиш в мрежата си и дърветата-бащи ще се присъединят сами.

Нека опитаме тачи нощ, Човек. Да опитаме да изплетем мрежа заедно. Кажи лш как го разбираш ти и аз ще ти обясня какво правя и накъде води.

Не трябва ли преди това да намерим Ендър? За да не го изгубим.

Когато му дойде времето — отвърна Царицата на кошера. — Освен това не съм сигурни, че мога да го намеря, когато е в безсъзнание.

Защо не? Веднъж сте му дали сънища.

Тогава имахме мост.

Може би Джейн ни слуша в момента.

Не. Щях да я усетя, ако бяхме свързани. Тя се вмества твърде добре в мен, за да мине незабелязана.

* * *

Пликт стоеше до леглото на Ендър, защото не можеше да седне, не можеше да помръдне. Той щеше да умре, без да промълви и една думичка. Тя го бе последвала, беше зарязала дом и семейство, за да бъде до него, а той какво й бе казал? Да, понякога я оставяше да бъде негова сянка; да, тя беше мълчалив свидетел на много от разговорите му през последните няколко седмици и месеци. Ала когато искаше да говори с него за по-лични неща, за по-дълбоки спомени, за смисъла на някои негови действия, той поклащаше глава — не рязко, той бе внимателен човек, но твърдо, защото не искаше тя да го разбере погрешно — и казваше: — Пликт, аз вече не съм учител.

„Напротив, учител си — искаше й се да му каже. — Книгите ти продължават да учат хората дори там, където не си стъпвал. «Царицата на кошера», «Хегемона» — а сега и «Животът на Човек» заема мястото си редом с тях. Как можеш да говориш, че вече не си учител, след като има още книги, които можеш да напишеш, още мъртви, от чието име да говориш? Ти си говорил от името на убийци и светци, на други видове, а веднъж и от името на един цял град, изпепелен от вулкан. Докато разказваш за живота на други, къде е историята на твоя живот, Андрю Уигин? Как мога да говоря от твое име след смъртта ти, щом не си ме научил как става?

Или това е последната ТИ тайна — че не си знаел за хората, от чието име си говорил, нищо повече от това, което сега аз знам за теб. Ти ме принуждаваш да си измислям, да се досещам, да се чудя, да си представям — това ли си правил и преди? Научавал си най-популярната история, след това си измислял алтернативно обяснение, което да се струва логично за другите и да е смислено и способно да влияе върху разума им, и си го разказвал — макар да е била пълна измислица, историята ти се с превръщала в най-широко приетата истина. Това ли трябва да кажа, когато говоря от името на Говорителя на мъртвите? Неговите способности не бяха в намирането на истината, а в измислянето й; той не разкриваше, не разбулваше, не разясняваше живота на мъртвите, той го създаваше. И затова аз създавам неговия. Сестра му казва, че умира, защото опита да последва жена си и да й се отдаде изцяло в живота на покой и уединение, за който винаги е мечтала; но точно покоят го убива, защото аюата му е привлечена от живота на странните деца, излезли като напълно изградени личности от ума му, и старото му тяло въпреки годините, които без съмнение му остават, е отхвърлено, защото той не му обръща достатъчно внимание, за да го запази.

Той не искаше да изостави жена си или тя да го изостави, затова се отегчи до смърт и като остана с нея, я нарани повече, отколкото ако я беше напуснал.

Е, достатъчно жестоко ли е това, Ендър? Той унищожи цариците на кошери на десетки планети и остави само една от този велик и древен народ. И я върна към живота. Оправдава ли спасяването на последната ти жертва клането на всички останали? Той не е искал да го направи, това е извинението му; но убийството си е убийство и когато животът е прекъснат в зародиш, нима аюата казва: «О, детето, което ме уби, си мислеше, че това е само игра, затова престъплението му не е толкова тежко»? Не, самият Ендър би казал: «Не, убийството е еднакво тежко и аз нося товара му върху раменете си. Ничии ръце не са толкова омазани с кръв като моите; затова ще говоря жестоката истина за живота на онези, които са умрели с оцапани ръце, и ще покажа, че дори и те могат да бъдат разбрани.» Той обаче греши, те не могат да бъдат разбрани, никой от тях не може да бъде разбран, говоренето от името на мъртвите постига ефекта си само защото те не са сред нас и не могат да поправят грешките ни. Ендър е мъртъв и не може да оспори грешките ми; затова някои от вас ще си помислят, че не съм допуснала никакви, ще си помислите, че говоря истината за него, но истината е, че никой човек не може да разбере другия, от началото на живота му до края; няма истина, която може да се знае, само измислици, които си въобразяваме, че са истина, измислици, за които пи казват, че са истина, измислици, в които наистина вярват; а всичко това са лъжи,“

Пликт стоеше и отчаяно репетираше речта си до ковчега на Ендър, макар че той още не беше мъртъв — все още лежеше на кревата и получаваше въздух от кислородна бутилка и гликоза от система, свързана с вените му. Не беше мъртъв — само безмълвен.

— Една дума — прошепна тя. — Само една думичка!

Устните на Ендър потрепнаха.

Пликт трябваше веднага да повика другите. Новиня, изтощена от плач — тя стоеше от другата страна на вратата. Валънтайн, сестра му; Ела, Олядо, Грего, Куара, заварените му деца; и много други, които искаха да го погледнат, да го чуят, да го докоснат. Ако можеха да известят за това и други светове, как ли щяха да скърбят за него хората, които помнеха как е говорил през всичките тези три хиляди години, обикаляйки планета след планета? Ако можеха да обявят истинската му самоличност — Говорител на мъртвите, автор на две… не, на три велики книги; и Ендър Уигин, Ксеноцида, две души в едно тяло — о, каква вълна от шок щеше да се надигне в човешката вселена?

Да се надигне, да расте, да намалява, да стихне. Като всички вълни. Като всеки шок. Една бележка в учебниците по история. Няколко биографии. Преработени биографии след едно поколение. Статии в енциклопедиите. Бележки в края на преводите на книгите му. Така завършва животът на всички велики личности.

Устните му помръднаха.

— Питър — прошепна той. И отново замълча.

Какво предвещаваше това? Той още дишаше, показанията на уредите не се бяха променили, сърцето му продължаваше да бие. Ала той викаше Питър. Означаваше ли това, че копнее да живее живота на детето на ума си, на младия Питър? Или в пристъп на бълнуване призоваваше брат си, Хегемона? Или брат си като момче. Питър, чакай ме. Питър, добре ли се справих? Питър, не ми причинявай болка. Питър, мразя те. Питър, за една твоя усмивка съм готов да умра или да убия. Какво искаше да каже? Какво трябваше да каже Пликт за тази дума?

Тя се отдалечи от леглото. Отиде при вратата и я отвори.

— Съжалявам — каза прел пълната с хора стая, които рядко я бяха чували да произнася и дума. — Проговори, преди да успея да извикам когото и да било. Но може да проговори отново.

— Какво каза? — надигна се Новиня.

— Само едно име. Питър.

— Вика това чудовище, което призова от Отвъдното, а не мен! — възкликна Новиня; ала това не беше тя, а жената, в която се бе превърнала под влияние на лекарствата — тя говореше.

— Мисля, че вика мъртвия си брат — каза старата Валънтайн. — Новиня, искаш ли да влезеш?

— Защо? Той не вика мен. Вика него.

— Още е в безсъзнание — каза Пликт.

— Виждаш ли, майко? — намеси се Ела. — Той не вика никого, просто бълнува. Това все пак е нещо, казал е нещо и това е добър знак.

Новиня обаче не пожела да влезе. Затова, когато той отвори очи, до леглото му стояха Валънтайн, Пликт и четирите му заварени деца.

— Новиня — промълви.

— Тя страда отвън — каза Валънтайн. — Упоена до безпаметност, страхувам се.

— Няма проблем. Какво е станало? Явно съм болен.

— В един или друг смисъл — отвърна Ела. — „Липса на внимание“ е по-точно обяснение на състоянието ти, доколкото мога да определя.

— Искаш да кажеш, че съм претърпял някаква катастрофа?

— Искам да кажа, че отделяш твърде много внимание на онова, което се случва на две други планети, и затова тялото ти е на ръба на саморазрушението. Под микроскопа се виждат клетки, които едва-едва опитват да възстановят повредените си обвивки. Цялото ти тяло се разпада.

— Съжалявам, че ви създавам толкова много неприятности.

За момента на всички им се стори, че това е начало на разговор, начало на оздравяването му. Ала след тези думи Ендър отново затвори очи и заспа; показателите на уредите останаха непроменени.

„О, чудесно — помисли си Пликт. — Аз го моля за една думичка, той ми я дава, но аз продължавам да знам толкова малко за него, колкото и преди. Пропиляхме няколко секунди, когато беше в съзнание, за да му обясним какво става, вместо да му зададем въпроси, чийто отговор никога няма да имаме възможност да чуем.“

Тя обаче остана в очакване, докато другите, поединично или по двама, постепенно се отказваха и излязоха от стаята. Валънтайн се приближи последна и докосна рамото й:

— Пликт, не можеш да останеш тук вечно.

— Ще остана, колкото мога.

Валънтайн се вгледа в очите й и сигурно видя нещо, защото се отказа да я убеждава. Излезе и Пликт отново остана сама с неподвижното тяло на човека, чийто живот се беше превърнал в смисъл на нейния.

* * *

Миро не знаеше дали да се радва, или да се плаши от промяната в младата Валънтайн, след като бяха научили истинската си задача. Докато преди се беше държала смирено, дори неуверено, сега тя едва се сдържаше да не го прекъсва на всяка негова дума. В момента, в който й се стореше, че е разбрала какво иска да каже, започваше да му отговаря — когато той изтъкнеше, че е имал съвсем друго предвид, тя пак се изказваше, преди да се е доизяснил. Миро си даваше сметка, че вероятно е станал твърде чувствителен — доста време речта му бе затруднена, така че почти всички го бяха прекъсвали, затова сега това много го дразнеше. Пък и не можеше да се каже, че в поведението й има някаква зла умисъл. Вал просто беше… жива. Вечно бодра — и почти не спеше, поне Миро почти никога не я виждаше да спи. А и не искаше да се връщат у дома между отделните пътувания.

— Гоним срок — казваше. — Сигналът за прекъсване на ансибалните връзки може да бъде даден всеки момент. Нямаме време за безсмислено размотаване.

На Миро му се искаше да я попита какво има предвид под „безсмислено“. Той със сигурност се нуждаеше от повече сън, но когато й го каза, тя само махна с ръка:

— Спи, ако искаш. Аз ще те заместя.

И така той лягаше и след като се събудеше, установяваше, че Джейн е изключила още три планети от списъка на възможностите — две от които обаче носеха следи от поражения от вирус като този на Десколадата, нанесени в рамките на последните хиляда години.

— Близо сме — казваше Вал и се впускаше в изнасяне на интересни факти от данните, докато не се прекъснеше сама, за да продължи анализа.

В това отношение беше демократична — прекъсваше се със същата лекота, с която прекъсваше него.

Сега, само след ден, Миро се отказа напълно да казва каквото и да било. Вал бе толкова съсредоточена върху работата им, че не говореше за нищо друго; а по тази тема Миро имаше много малко за казване, освен от време на време да й предава някоя информация, съобщена му от Джейн през кристала, вместо по компютрите. Почти пълното му мълчание обаче му даваше време да размишлява. „Точно това исках от Ендър — даде си сметка той. — Само че Ендър не може да го стори съзнателно. Аюата му го прави заради дълбоките му нужди и желания, не по негово желание. Той не можеше да отдели от вниманието си на Вал; работата на Вал обаче стана толкова вълнуваща, че сега Ендър не може да се съсредоточи върху нищо друго.“

Каква част от това Джейн разбираше предварително?, питаше се Миро.

И тъй като не можеше да го обсъди с Вал, той зададе мълчаливо въпроса си на Джейн:

— Защо разкри истинската цел на мисията ни, за да може Ендър да посвети цялото си внимание на Вал? Или нарочно си задържала информацията, за да не го прави?

— Аз не кроя такива планове — отговори тя в ухото му. — Имам други занимания.

— Така обаче извърши нещо полезно, нали? Тялото на Вал вече не е заплашено от разпадане.

— Не се прави на тъпак, Миро. Никой не те харесва такъв.

— И без това никой не ме харесва. Ти няма как да се скриеш в тялото й, ако то се превърне в купчина прах.

— Не мога да се нанеса в него и ако Ендър е вътре, напълно вглъбен в това, което прави, нали?

— Той наистина ли е напълно вглъбен?

— Очевидно. Собственото му тяло се разпада. И то по-бързо от тялото на Вал.

На Миро му беше нужна една секунда, за да го разбере:

— Искаш да кажеш, че той умира?

— Искам да кажа, че Вал е съвсем жизнена.

— Изобщо ли не обичаш вече Ендър? Не те ли е грижа за него?

— Ако Ендър не го е грижа за собствения му живот, защо да се интересувам аз? И двамата правим всичко, което е по силите ни, в тази много объркана ситуация. В резултат на това аз ще умра, той ще умре. Ти едва не загина и ако се провалим, още много други същества ще се простят с живота.

— Колко си студена!

— Няколко присветвания между звездите, това съм аз.

— Глупости. Какво е това настроение?

— Аз нямам чувства. Аз съм една компютърна програма.

— Всички знаем, че имаш собствена аюа. И душа, ако така искаш да я наречем, като всеки друг.

— Хората с души не могат да бъдат унищожени с изключването на няколко машини.

— Те ще изключат милиарди компютри и хиляди ансибали изведнъж, за да го постигнат. Бих казал, че е доста впечатляващо. На мен ми стига и един куршум. Една обикновена електрическа ограда едва не ме изпари.

— Предполагам, че би ми било по-приятно да умра със силен гърмеж или мирис на загоряло. Де да имах сърце! Ти вероятно не знаеш тази песен.

— Израсъл съм с класическите видеофилми. Благодарение на тях преживявахме много от неприятностите у дома. Ти имаш мозък и нерви. Мисля, че имаш и сърце.

— Това, което нямам, са рубинени пантофки. Знам, че няма по-хубаво място от дома, но не мога да се върна там.

— Защото Ендър използва толкова усилено тялото й, така ли? — попита Миро.

— Не желая да използвам тялото на Вал, както се опита да ме принудиш ти. И на Питър ще свърши работа. Дори на Ендър, след като вече сам не го използва. Всъщност аз не съм жена. Просто такава самоличност съм си избрала, за да стана по-близка с Ендър. Той среща затруднения при връзките с мъже. Проблемът е, че дори Ендър да изостави едно от тези тела, за да го използвам, нямам представа къде се намира аюата ми. Ти можеш ли да поставиш аюата си, където поискаш? Къде е тя сега?

— Царицата на кошера опитва да те намери. Тя може да го постигне — нали нейните предци са те създали.

— Да, тя с дъщерите си и дърветата-бащи изграждат някаква мрежа, но това никога не е правено — да уловиш нещо, което вече е живо, и да го вкараш в тяло, управлявано от аюата на някой друг. Няма да успеят и аз ще умра, но проклета да съм, ако оставя онези копелета, които са създали Десколадата, да дойдат след смъртта ми и да унищожат другите разумни видове, които познавам. Човеците ще ме убият, да, като си мислят, че съм само компютърна програма, излязла от контрол, но това не ме кара да желая унищожението на човечеството от някой друг. Нито на цариците на кошери. Нито на пекениносите. Ако искаме да ги спрем, трябва да го направим, преди да умра. Или поне трябва да пренеса теб и Вал там, за да можете да направите нещо след смъртта ми.

— Ако сме там, когато умреш, никога няма да успеем да се върнем.

— Лош късмет, а?

— Значи сме на самоубийствена мисия.

— Животът е самоубийствена мисия, Миро. Елементарна философия. Цял живот горивото ти постепенно свършва и накрая пукваш.

— Сега звучиш като майка ми.

— О, не. Говоря с добро чувство за хумор. Майка ти винаги е смятала, че съдбата й е трагична.

Миро тъкмо мислеше как да й възрази, когато Вал прекъсна разговора им.

— Мразя, когато постъпваш така! — възропта тя.

— Как? — попита Миро, чудейки се какво е казала преди този изблик.

— Когато не ми обръщаш внимание и говориш с нея.

— С Джейн ли? Аз винаги говоря с нея.

— Да, но преди понякога ме слушаше.

— Е, Вал, и ти понякога ме слушаше, но сега всичко е различно.

Вал скочи от стола си и се надвеси над него:

— Така ли било? Жената, която обичаше, беше кротка, срамежлива, винаги ти оставяше водещата роля във всеки разговор. Сега, когато съм възбудена, когато се чувствам наистина като себе си… е, това явно не е жената, която си искал, нали?

— Не че предпочитам мълчаливи жени или…

— Не, не можем да приемем такова обвинение, нали! Не, трябва винаги да се представяме като най-добродетелния…

Миро се изправи — не много лесно, тъй като тя стоеше съвсем близо до стола му — и изкрещя в лицето й:

— Просто искам от време на време да мога да завършвам изреченията си!

— И колко от моите изречения си…

— Добре, обърни нещата…

— Искаше да ме лишиш от собствения ми живот и да наместиш друга…

— О, това ли било? Добре, бъди спокойна, Вал, Джейн казва…

— Джейн казва, Джейн казва! Ти каза, че ме обичаш, но никоя жена не може да се конкурира с тази кучка, която винаги е в ухото ти, чува всяка твоя дума и…

— Сега ти звучиш като майка ми! Боже мили, не мога да си обясня защо я последва Ендър в манастира, тя винаги му е натяквала как обичал Джейн повече…

— Е, той поне опита да обича една жена повече от този самозабравил се калкулатор!

Лицата им бяха едно срещу друго — Миро бе малко по-висок, но стоеше с леко присвити крака, защото не беше успял да се изправи съвсем поради близостта й; чувстваше дъха й, топлината на тялото й — толкова близо, че си помисли: „Това е моментът, когато…“

И тогава го каза на глас, преди още да е завършил мисълта си:

— Това е моментът, когато във всички филми крещящите си мъж и жена внезапно се поглеждат в очите и се прегръщат, започват да се смеят и се целуват.

— Да, във филмите. Ако ме докоснеш, ще ти вкарам топките толкова дълбоко, че ще се наложи да ти ги вади сърдечен хирург.

Тя се извъртя и се върна на стола си. Миро се отпусна на своето място и каза — на глас, но тихо:

— Е, Джейн, докъде бяхме стигнали, преди да ни връхлети торнадото?

Джейн отговори бавно — по същия начин, по който говореше Ендър, когато иронизираше:

— Сега виждаш защо срещам трудности с използването на коя да е част от тялото й.

— Да, аз имам същите проблеми — каза беззвучно Миро, но се засмя на глас; леко кикотене, което знаеше, че ще изкара Вал от нерви.

И по начина, по който тя настръхна, разбра, че е постигнал желания ефект.

— Не искам да се карате — каза спокойно Джейн. — Искам да работите заедно. Защото може да се наложи да се справяте без мен.

— Доколкото мога да преценя, двете с Вал работите без мен.

— Вал работеше, защото е толкова пълна с… с това, с което е пълна сега.

— Пълна е с Ендър.

Вал се обърна със стола си и го изгледа:

— Не се ли безпокоиш понякога за сексуалната си ориентация, да не говорим за нормалността си, при положение че от двете жени, които обичаш, едната съществува само във връзките между компютрите, а душата на другата всъщност е на съпруга на майка ти?

— Ендър умира — отбеляза Миро. — Или вече знаеш?

— Джейн спомена, че изглеждал незаинтересован.

— Умира.

— Мисля, че това говори красноречиво за природата на мъжете — и двамата с Ендър твърдите, че обичате жени от плът и кръв, но всъщност не можете да им дадете достатъчна част от вниманието си.

— Е, ти имаш цялото ми внимание, Вал. Колкото до Ендър, ако не отделя внимание на майка ми, то е, защото целият му интерес е насочен към теб.

— Към работата ми, искаш да кажеш. Към задачата. Не към мен.

— Добре, ама това е всичко, на което ти обръщаш внимание, когато не ми крещиш, че говоря с Джейн и не те слушам.

— Точно така. Мислиш ли, че не виждам какво става с мен през последния ден? Как изведнъж говоря, без да мога да спра, как съм толкова възбудена, че не мога да заспя, как аз… Ендър, който се предполага, че винаги е бил истинската ми самоличност, досега ме беше оставил на мира и това бе прекрасно, защото онова, което прави сега, е ужасно. Не виждаш ли, че съм уплашена? Това е прекалено. Повече, отколкото мога да понеса. Не мога да задържа толкова много енергия в себе си!

— Ами тогава говори за това, вместо да ми крещиш.

— Ама ти не ме слушаш. Опитах се да те заговоря, но ти се занимаваше е Джейн и не ме забелязваше.

— Защото ми беше писнало да слушам безкрайни върволици от данни и анализи, които със същата лекота мога да проверя на компютъра. Как да разбера кога си решила да прекъснеш монолога си и да кажеш нещо човешко?

— Всичко в момента надхвърля жизнения ми опит, а аз нямам такъв. Ако си забравил, не съм живяла много дълго. Не знам много неща. Нямам представа например защо се интересувам толкова за теб. Ти си този, който иска да ме измести като хазаин на това тяло. Ти си този, който иска да ме изгони или да ме вземе, но аз не го желая, Миро. В момента се нуждая само от приятел.

— Аз също.

— Само че аз не знам как да го намеря.

— Аз, от друга страна, много добре знам. Само че последния път, когато се сприятелих с жена, се влюбих в нея, но тя се оказа моя полусестра, защото баща й беше таен любовник на майка ми, а мъжът, когото мислех за мой баща, бил стерилен заради някаква болест, която разяждала тъканите му. Сега виждаш защо съм толкова колеблив.

— Валънтайн е твоя приятелка.

— Да, бях забравил. Имал съм двама приятели.

— И Ендър.

— Трима. Със сестра ми Ела стават четирима. И Човек ми беше приятел, значи петима.

— Виждаш ли? Имаш достатъчно опит, за да ме научиш как се печелят приятели.

— За да направиш някого свой приятел — повтори Миро думите на майка си, — трябва и ти да си му приятел.

— Миро… Страх ме е.

— От какво?

— От този свят, който търсим, от това, което можем да намерим там. От това, което ще се случи с мен, ако Ендър умре. Или ако Джейн се превърне в… какво, моя вътрешна светлина, мой кукловод? Или от това, което ще чувствам, ако престанеш да ме харесваш.

— Ами ако ти обещая, че ще те обичам независимо какво става?

— Не можеш да обещаеш такова нещо.

— Добре, ако опиташ да ме удушиш или да ме изгориш, тогава ще спра да те харесвам.

— Ами ако опитам да те удавя?

— Не, под водата няма да мога да си отворя очите, така че няма да разбера, че си ти.

Двамата се засмяха.

— Това е моментът във филмите — каза Вал, — когато героят и героинята се усмихват и се прегръщат.

Гласът на Джейн ги прекъсна от двата компютъра едновременно:

— Извинявайте, че прекъсвам този романтичен миг, но вече сме над една нова планета и между повърхността й и някакви изкуствени обекти на орбита около нея се предават някакви електронни съобщения.

Двамата веднага се обърнаха към компютрите си и погледнаха данните, които им изпращаше Джейн.

— Няма нужда от повече анализи — отбеляза Вал. — Тук бъка от високоразвита техника. Ако Десколадата не идва оттук, местните със сигурност ще знаят къде е създадена.

— Проблемът е дали са ни забелязали и какво ще предприемат. Ако имат техника за изпращане на разни неща в космоса, сигурно разполагат и със средства за унищожаване на предмети в космоса.

— Аз следя за приближаващи обекти — успокои го Джейн.

— Я да видим — каза Вал — дали тези електромагнитни вълни носят нещо, наподобяващо език.

— Това са потоци от данни — обясни Джейн. — Анализирам ги за двоични кодове. Сигурно знаете обаче, че дешифрирането на компютърен език изисква три или четири нива на разкодиране вместо обичайните две, така че не е лесно.

— Мислех, че двоичният е по-лесен от обикновените езици — намеси се Миро.

— Така е при програмите и цифровите данни, но как стоят нещата с цифровите изображения? Колко дълга е една линия, ако е растеризирана? Каква част от кода е за заглавната част на съобщението? Каква част са данни за корекция на грешки? Каква част от двоичния код представлява зашифрован говорим език? Какво е закодирано в скрит вид? Нямам представа каква машина излъчва този код и каква го приема. Използването на по-голямата част от капацитета ми винаги е било проблем, а този път…

На дисплея се появи схема.

— …мисля, че това е модел на генетична молекула.

— Генетична молекула ли?

— Подобна на Десколадата. Тоест подобна и същевременно различна от тези на земните и лузитанските организми. Мислите ли, че ще успеем да я разкодираме?

Над компютрите потекоха низове от двоични данни. След миг преминаха в шестнайсетичен вид. Сетне се преобразуваха в картина, приличаща повече на смущения в предаването, отколкото на истински образ.

— Така не се сканира добре, но като набор от векторни инструкции резултатът изглежда по следния начин.

На дисплея започнаха да се появяват една след друга биологични макромолекули.

— Защо ще му е на някого да ни изпраща генетична информация? — попита Вал.

— Може би това е някакъв език — предположи Миро.

— Кой може да разчете такъв език?

— Може би онези, които са създали Десколадата.

— Искаш да кажеш, че разговарят, като изменят гени?

— Може би надушват гените. Само че го правят с огромна точност. Влагат различно значение в тях. След това, като са изпратили свои хора в космоса, е трябвало да разговарят е тях, затова са им пускали схеми и по тях те са възстановявали гените и са ги… хм, подушвали.

— Това е най-тъпоумното обяснение, което съм чувала — отбеляза Вал.

— Е, както сама каза, не си живяла особено дълго. Съществуват доста тъпоумни обяснения и не смятам, че постигам някакъв рекорд с моето.

— Може би просто правят някакъв експеримент, като изпращат тази информация — предположи Вал. — Нали не всички данни се включват в тази схема, Джейн?

— О, не, съжалявам, че съм създала такова впечатление. Това беше само малка част от данните, която успях да декодирам смислено. Има и една част, която прилича повече на аналогова, отколкото на цифрова и ако я трансформирам в звук, ще звучи така.

От компютрите се чу серия пронизителни пиукания.

— Или ако го преведа под формата на светлина, ще изглежда така.

Компютрите запримигваха в различни цветове.

— Кой знае как звучи или изглежда езикът на едно непознато същество?

— Виждам, че ще е трудно — отбеляза Миро.

— Математическите им способности са доста развити — добави Джейн. — Засякох някои математически изрази и ми изглеждат на доста високо ниво.

— Един страничен въпрос, Джейн. Ако не беше с нас, колко време щеше да ни е нужно, за да анализираме данните и да получим този резултат? Ако използвахме само компютрите на кораба.

— Ами, ако трябваше да ги програмирате за всеки…

— Не, не, да приемем, че имаме всички програми — прекъсна я Миро.

— Някъде около седем поколения.

— Седем поколения?

— Разбира се, никога нямаше да си помислите да го правите само с двама необучени човека и два компютъра без необходимия софтуер. Щяхте да включите стотици души в проекта и тогава да ви отнеме само няколко години.

— И очакваш да вършим тази работа, когато те изключат?

— Надявам се да приключа с дешифрирането преди големия купон. Затова млъквай и ме остави да се съсредоточа за минутка.

* * *

Грейс Дринкър бе твърде заета, за да забележи Сиванму и Питър. Е, тя всъщност ги видя, докато минаваше от една стая на къщата си от тръстики и рогозки в друга. Дори им помаха. Синът й обаче продължи да обяснява как в момента я нямало и щяла да се върне по-късно, ако искат да я почакат, и докато чакат, защо не седнат на вечеря със семейството? Трудно беше човек да се разсърди, когато тази очевидна лъжа бе комбинирана с такова щедро гостоприемство.

Вечерята даде обяснение на това, защо всички самоанци са толкова едри и дебели. Налагаше се да достигнат тези огромни размери, защото по-дребните сигурно се пръскаха от ядене още на обяд. Плодове, риба, таро, сладки картофи, и пак риба, и пак плодове — Питър и Сиванму си бяха мислили, че се хранят обилно в хотела, но сега виждаха, че ресторантът им е втора класа в сравнение с дома на Грейс Дринкър.

Тя имаше съпруг, мъж с удивителен апетит и настроение, който се смееше постоянно, когато не ядеше и не говореше, а понякога и тогава. Той явно се забавляваше страшно да обяснява на тези чужденци смисъла на различните имена.

— Сега името на жена ми, то всъщност означава „Закрилница на пияниците“.

— Не е вярно — възрази синът му. — Означава „Тази, която поставя нещата в ред“.

— За пиене! — изкикоти се баща му.

— Второто име няма нищо общо е първото. — Синът започваше да се дразни. — Не всичко има някакво значение.

— Децата толкова лесно се притесняват — отбеляза бащата. — Засрамват се. Искат да представят всичко в най-добрата светлина. Името на свещения остров всъщност е Ата Атуа, което значи „Смей се, Боже!“.

— Затова се произнася Ататуа, а не Ата Атуа — поправи го отново синът. — „Божия сянка“, това всъщност означава името му, ако изобщо значи нещо друго освен „свещеният остров“.

— Синът ми е буквалист. Винаги е толкова сериозен! Не може да разбере дори една шега, ако ще Господ да му крещи в ухото.

— Ти си този, който винаги ми крещи шеги в ухото, татко — отвърна синът с усмивка. — Как мога да чуя шегите на Господ при това положение?

За пръв път бащата не се засмя:

— Синът ми няма абсолютно никакво чувство за хумор. Въобразява си, че това беше шега.

Сиванму погледна Питър — той се усмихваше, сякаш през цялото време е разбирал какво им има на тези хора. Тя се почуди дали му е направило впечатление, че никой не им ги е представил; знаеха само роднинските им връзки с Грейс Дринкър. Нямаха ли имена?

Както и да е, храната беше хубава и дори човек да не разбира самоанския хумор, смехът и доброто им настроение бяха толкова заразни, че бе невъзможно да не се чувстваш щастлив и сред свои в тази компания.

— Мислиш ли, че това е достатъчно? — попита бащата, когато дъщеря му донесе последната риба.

Беше голямо розово морско създание, покрито с някаква блестяща заливка — отначало Сиванму си помисли, че е захарен сироп, но кой би сложил такова нещо на риба?

Децата веднага отговориха на въпроса на бащата, сякаш това бе някакъв ритуал в семейството:

— Уа лава.

Името на едно философско течение? Или просто самоанският израз за „стига толкова“? Или и двете едновременно?

Грейс Дринкър се появи едва когато последната риба бе изядена наполовина; не направи никакъв опит да се извини, че не ги е поздравила, когато се размина с тях преди повече от два часа. Морският бриз разхлаждаше отворената стая, навън ръсеше лек дъждец, докато слънцето се мъчеше да се потопи в океана далеч на запад. Грейс седна край ниската масичка, между Питър и Сиванму, които си бяха мислили, че седят твърде близо един до друг и помежду им няма място за друг човек, особено за човек с такива пищни форми като Грейс. Място обаче очевидно имаше, ако не — когато тя започна да сяда, то със сигурност, когато се настани, и след като си размениха учтивости, тя завърши подхванатото от семейството й — оглозга рибата до последната костичка, облизвайки пръсти и с гръмогласен смях при всяка шега, изстреляна от съпруга й.

По едно време Грейс изведнъж се наклони към Сиванму и каза съвсем сериозно:

— Добре, китайче, каква е далаверата?

— Далавера ли?

— Искаш да кажеш, че трябва да изтръгна признание от бялото момче? Тези хлапаци са обучени да лъжат, както знаеш. Ако си бял, не можеш да влезеш в света на възрастните, ако не си усвоил изкуството да говориш едно, докато всъщност имаш намерение да направиш друго.

Питър изглеждаше сащисан.

Изведнъж цялото семейство избухна в смях.

— Лоша шега! — изкрещя съпругът на Грейс. — Видяхте ли само лицата им? Помислиха си, че говори сериозно!

— Ама аз наистина говоря сериозно — възрази Грейс. — И двамата възнамеряват да ме излъжат. Били пристигнали вчера. От Москва?

Изведнъж от устата й се изляха думи, звучащи доста сносно на руски, може би на диалекта, който се говореше на Москва.

Сиванму нямаше представа как да реагира. Но не се и налагаше. Питър бе този, който носеше кристала на Джейн в ухото си, и той веднага отговори:

— Надявам се да науча самоански, докато съм на Пасифика. Няма да имам голям напредък, ако през цялото време плямпам на руски, колкото и да се опитвате да ме предизвикате с намеци за похотливостта и грозотата на сънародниците ми.

Грейс се изсмя:

— Виждаш ли, китайче? Лъжи, лъжи, лъжи. И колко самоуверено само звучи. Разбира се, този кристал в ухото му помага. Да си кажем истината, никой от вас не знае и думичка на руски.

Питър изглеждаше посърнал и леко разтревожен. Сиванму го изкара от затруднението — макар и с риск да го вбеси.

— Разбира се, че е лъжа — каза тя. — Истината просто не е за вярване.

— Да, но истината е единственото, в което си струва да вярваш, нали? — попита синът на Грейс.

— Ако е възможно да я узнаеш — отвърна Сиванму. — Но ако не искаш да повярваш в истината, някой трябва да ти помогне с правдоподобни лъжи, нали?

— Мога да си измисля и сама — каза Грейс. — Оня ден едно бяло момче и едно китайско момиче посетили приятеля ми Аймана Хикари на свят, отдалечен на поне двайсет години път оттук. Наговорили му неща, които така разклатили вътрешното му равновесие, че сега той не е на себе си. Днес едно бяло момче и едно китайско момиче идват при мен с различни лъжи, разбира се, но все пак — лъжи; и искат от мен помощ или разрешение, или съвет, за да видят Малу…

— Малу означава „да бъдеш спокоен“ — вметна весело съпругът на Грейс.

— Ти още ли си буден? — попита тя. — Да не си гладен? Не си ли ял достатъчно?

— Натъпках се до ушите — отвърна той, — но разговорът ми е интересен. Продължавай, направи ги на пух и прах!

— Искам да знам кои сте и как се озовахте тук — обърна се Грейс към гостите.

— Това е дълга история — оправда се Питър.

— Имаме достатъчно минути. Милиони, за да бъдем точни. Вие сте тези, на които времето явно не достига. Толкова бързате, че прескачате от звезда на звезда без почивка. Това, разбира се, е трудно за вярване, защото скоростта на светлината се смята за най-високата възможна, но, от друга страна, да си помислиш, че сте различни от онези, които приятелят ми е видял на Божествен вятър, би било наивно. Ако приемем, че наистина можете да се движите по-бързо от светлината, какво говори това за произхода ви? Аймана се кълне, че сте изпратени от боговете, по-точно от предните му, и може би е прав, защото за боговете наистина е характерно да действат непредвидимо и внезапно да правят неща, които никога преди не са правили. Аз лично обаче смятам, че логичните обяснения винаги са по-добри, особено в статиите, които се надявам да публикувам. И така, логичното обяснение е, че идвате от някой истински свят, не от нищото. И тъй като можете да прескачате от свят на свят когато си поискате, може да идвате отвсякъде. Ние със семейството ми обаче мислим, че сте от Лузитания.

— Е, аз не съм — уточни Сиванму.

— Аз пък по принцип съм от Земята — намеси се Питър. — Ако изобщо съм отнякъде.

— Аймана смята, че сте дошли от Отвъдното. Сиванму за момент си помисли, че Грейс може би се е досетила как е създаден Питър, но после си даде сметка, че жената говори в теологичния смисъл, не в буквалния.

— От земята на боговете — продължи Грейс. — Малу обаче казва, че никога не ви е виждал там или ако ви е виждал, не е знаел, че сте вие. Това ме връща там, откъдето започнах. Вие лъжете за всичко, така че какъв смисъл има да ви задаваме каквито и да било въпроси?

— Аз казах истината — възрази Сиванму. — Идвам от Път. А произходът на Питър, доколкото може да бъде проследен, е от Земята. Превозното средство, с което дойдохме обаче — то е от Лузитания.

Питър пребледня. Сигурно си мислеше: „Защо просто не се предадем и не си наденем примката на шията?“ Сиванму обаче се доверяваше на собствената си преценка, а сега смяташе, че Грейс Дринкър и семейството й не представляват никаква заплаха за тях. Всъщност, ако искаха да ги предадат на властите, вече щяха да са го направили.

Грейс погледна Сиванму в очите. Мълча дълго. Сетне каза:

— Хубава риба, пали?

— Чудех се с какво е залята. Има ли захар в соса?

— Мед и малко подправки, и малко свинска мас. Надявам се, че не си някаква рядка комбинация между китайци и евреи или мюсюлмани, защото, ако си, сега си омърсена и би трябвало да се чувстваш наистина отвратително; ще се наложи да си дадеш доста труд, за да се пречистиш отново, или поне така са ме учили; със сигурност при нас е така.

Питър, окуражен от липсата на интерес към чудотворния им кораб, опита да се върне на темата:

— И така, ще ни заведете ли при Малу?

— Малу решава кого да приеме и казва, че вие сте тези, които ще решат, по това просто е неговият енигматичен начин на изразяване.

— Гномически — уточни Сиванму и Питър присви очи.

— Всъщност не, не в смисъл, че иска да звучи неясно. Малу винаги се изразява съвършено ясно и за него духовните неща изобщо не са мистични, те са част от живота. Аз лично никога не съм се разхождала сред мъртвите и не съм чувала героите да пеят собствените си песни, нито съм имала видения от създаването на света, но не се съмнявам, че Малу е преминал през всичко това.

— Мислех, че сте учен — отбеляза Питър.

— Ако искате да говорите с учения Грейс Дринкър, прочетете статиите ми или елате на лекции. Мислех, че искате да говорите с мен.

— Така е — съгласи се Сиванму. — Питър бърза. Имаме спешни проблеми.

— Лузитанската флотилия, предполагам, че това е един от тях. Но не толкова спешен като другия. Заповедта за изключването на всички компютри.

Питър настръхна:

— Заповедта вече е издадена?

— Още преди седмица — отвърна изненадано Грейс. — О, мили мой, нямам предвид сигнала за изключването. Исках да кажа заповедта за това, как да се подготвим. За нея със сигурност трябва да знаеш.

Питър кимна.

— Струва ми се, че искате да говорите с Малу, преди ансибалните връзки да бъдат прекъснати. Въпреки че какво значение има? — заразмишлява на глас тя. — Все пак, щом пътувате по-бързо от светлината, можете да отидете и да предадете посланието си сами. Освен ако…

— Освен ако не трябва да го предадат на твърде много светове — предположи синът й.

— Или на много различни богове! — провикна се бащата и се разкикоти гръмогласно; явно бе направил опит да се пошегува.

 

— Или — намеси се дъщерята, която сега лежеше край масата и от време на време се оригваше, докато храносмилаше обилната си вечеря — се нуждаят от ансибалните връзки, за да могат да се придвижват толкова бързо.

— Или — каза Грейс, втренчена в Питър, който инстинктивно докосна кристала в ухото си — сте свързани със самия вирус, заради който изключваме всички компютри, и това има нещо общо с пътуването със свръхсветлинна скорост.

— Не е вирус — възрази Сиванму. — Това е живо същество. И вие ще помогнете на Конгреса да я убие, въпреки че е единствена по рода си и никога не е причинила зло на никого.

— Те просто стават раздразнителни, когато нещо — или по-скоро някой — причини изчезването на флотилията им.

— Тя все още е там.

— Да не спорим — предложи Грейс. — Да кажем просто, че сега, след като се уверих, че сте готови да кажете истината, може би си струва Малу да ви отдели от времето си, за да я чуете.

— Той знае истината? — попита Питър.

— Не, но знае къде се пази и от време на време може да й хвърли по някой поглед и да ни каже какво е видял. Мисля, че това е доста добре.

— И можем да го видим?

— Ще се наложи да се пречиствате цяла седмица, преди да ви разрешим да стъпите на Ататуа…

— Нечистите крака гъделичкат боговете! — провикна се съпругът й и избухна в гръмък кикот. — Затова го наричат Остров на смеещите се богове!

Нитър се размърда неловко.

— Не харесваш ли шегите на съпруга ми? — попита Грейс.

— Не, просто мисля… искам да кажа, те просто не са… всъщност изобщо не мога да ги разбера.

— Е, това е, защото не са много смешни, но съпругът ми е решен да продължава да се смее през цялото време, за да не ви се разсърди и да не ви убие с голите си ръце.

Сиванму затаи дъх, защото веднага разбра, че това е истина; без да го осъзнава, тя през цялото време чувстваше гнева, напиращ зад смеха на едрия мъжага, и когато погледна тези големи, покрити е мазоли ръце, си даде сметка, че със сигурност може да ги разкъса с тях, без дори да се изпоти.

— Защо ни заплашвате така? — попита Питър малко по-нахално, отколкото би искала Сиванму.

— Напротив! — отвърна Грейс. — Аз ви казвам, че съпругът ми е решил да не позволява на гнева от наглостта и безочието ви да определя поведението му. Да искаш да посетиш Ататуа, без дори да си си дал труда да научиш, че като стъпиш на земята му непречистен и неканен, ще посрамиш и омърсиш народа ни за сто поколения напред… мисля, че е цяло чудо, че още сте живи.

— Не знаехме — оправда се Сиванму.

— Той знае — възрази Грейс, — защото ухото му чува всичко.

Питър се изчерви:

— Чувам само каквото ми каже тя, не и онова, което не иска да сподели.

— Така… вас наистина ви ръководят. И Аймана е прав, вие наистина служите на по-висше същество. Доброволно? Или по принуда?

— Това е глупав въпрос, мамо — намеси се дъщеря й след поредното оригване. — Ако са принудени, как ще ти кажат?

— Хората могат да говорят и чрез това, което не казват, и ти щеше да го разбереш, ако беше седнала и наблюдаваше красноречивите им изражения на тези лъжливи пришълци от друга планета.

— Тя не е по-висше същество — възрази Сиванму. — Не в смисъла, който имахте предвид. Не е бог. Макар че има много власт и знае много неща. Не е всемогъща или нещо подобно и не знае всичко; понякога дори греши и даже не съм сигурна, че винаги върши добро. Затова не можем да я наречем бог, защото не е съвършена.

Грейс поклати глава:

— Нямах предвид някакъв възвишен бог, някакво безплътно съвършенство, което никога не може да бъде разбрано, а само слушано. Не някакво никенско парадоксално същество, чието битие постоянно се отхвърля от небитието му. Вашето по-висше същество, този кристал, който приятелят ти носи като паразит в ухото си — въпреки че не се знае кой от чий живот смуче, — то може да бъде бог в смисъла, който ние, самоанците, влагаме в тази дума. Вие можете да сте неговите героични слуги. Негови въплъщения дори.

— Вие обаче сте учен — отбеляза Сиванму. — Като моя учител Хан Фейдзъ, който откри, че това, което наричахме богове, всъщност е наследствена мания, която тълкувахме така, за да продължаваме да се подчиняваме…

— Това, че вашите богове не съществуват, не означава, че и моите не са истински.

— Тя сигурно е тъпкала телата на хиляди мъртви богове, докато дойде дотук! — изкикоти се съпругът на Грейс, само че сега Сиванму знаеше какво се крие зад този смях и потрепери.

Грейс се пресегна и постави огромната си, тежка ръка върху слабото й рамо.

— Не се тревожи — успокои я тя. — Съпругът ми е цивилизован човек и досега не е убил никого.

— Не че не съм опитвал! — провикна се той. — Не, това беше шега! — И едва не се просълзи от смях.

— Не можете отидете при Малу — каза Грейс, — защото трябва да се пречистите, а не съм сигурна, че сте готови да дадете обещанията, които трябва да дадете — камо ли да ги изпълните. Л тези обещания трябва да се спазват. Затова Малу ще дойде тук. В момента го карат с кану към този остров — не използва моторни лодки, затова искам да знаете колко хора се потят в продължение на часове само за да можете да си побъбрите е него. Ще ми се да ви изясня нещо: оказваме ви невероятна чест, затова ви съветвам да не го гледате отвисоко с някакъв научен скептицизъм. Познавам много знаменити личности, някои от които дори са доста умни, но това е най-мъдрият човек, който можете да срещнете. И ако започнете да се отегчавате, помнете: Малу не е толкова глупав, за да си помисли, че може да вземе фактите извън контекста им и те пак да останат верни. Затова той поставя нещата, които казва, в цялостния им контекст и ако това означава, че трябва да изслушате цялата история на човечеството от самото й начало досега, преди да чуете онова, което смятате за съществено — е, съветвам ви да мълчите и да слушате внимателно. Защото през повечето време той казва най-важните неща между другото, като незначителни подробности, и ще сте големи късметлии, ако имате достатъчно акъл, за да го забележите. Ясно ли е?

Сиванму искрено съжаляваше, че не е яла по-малко. Повдигаше й се от страх и беше сигурна, че ако повърне сега, ще са нужни два часа, за да я изчистят.

Питър обаче просто кимна спокойно:

— Не е ясно, Грейс, макар че спътницата ми прочете някои от статиите ви. Мислехме, че идваме да говорим с философ като Аймана или с учен като вас. Сега обаче виждам, че сме дошли при мъдрец, чийто опит се простира извън границите, които сме виждали или дори сънували. Ще слушаме внимателно, докато той не ни подкани да му зададем въпросите си, и ще му се доверим, че знае най-добре какво трябва да чуем.

Така Питър обявяваше пълна капитулация и Сиванму с радост забеляза, че всички около масата кимат доволно и че никой не почувства нужда да каже някаква шега.

— Благодарни сме — добави тя, — че достойният мъж жертва толкова много, както и толкова други, за да дойде лично и да ни благослови с мъдростта си, която не заслужаваме да получим.

За ужас на Сиванму Грейс се изсмя гръмко в лицето й, вместо да кимне почтително.

— Май се престара — промърмори Питър.

— О, не я критикувай — каза Грейс. — Тя е китайка. От Път, нали? И мога да се обзаложа, че са те обучавали като слугиня. Как можеш да научиш разликата между уважението и самоунижението? Господарите никога не се задоволяват само с уважение от страна на слугите си.

— Моят господар беше различен — възрази Сиванму в опит да защити Хан Фейдзъ.

— Също, и моят — отвърна Грейс. — Ще видиш, когато се срещнете.

* * *

— Времето изтече — съобщи Джейн.

Миро и Вал вдигнаха премрежени погледи от документите, сменящи се един след друг над компютъра му. Виртуалното лице на Джейн ги гледаше от дисплея на Вал.

— Останахме пасивни наблюдатели, колкото можехме — продължи Джейн, — но сега в горните слоеве на атмосферата към нас се движат три космически кораба. Не мисля, че някой от тях може да е оръжие с дистанционно насочване, но не мога да съм сигурна. И, изглежда, че предават нещо, предназначено специално за нас, едно и също послание.

— Какво послание?

— Пак информация за някаква молекула. Мога да ви кажа състава й, но нямам представа какво означава.

— Кога ще ни достигнат?

— След около три минути. Вече излязоха от гравитационното поле на планетата и ни заобикалят.

Миро кимна:

— Сестра ми Куара беше убедена, че Десколадата съдържа някакъв език. Сега мога да кажа със сигурност, че е права. Вирусът наистина носи някакво значение. Мисля обаче, че тя грешеше, като смяташе, че самият той е разумно същество. Сега предполагам, че Десколадата просто е пренареждала онези участъци от молекулата си, които носят някакво съобщение.

— Съобщение — повтори Вал. — В това има логика. За да предаде на създателите си какво е направил със света, който… изучава.

— И така въпросът е: дали просто ще изчезнем и ще ги оставим да си блъскат главите над тази тайнствена поява и отпътуване, или ще изчакаме първо Джейн да им предаде целия… хм, текст на вируса?

— Опасно е — отбеляза Вал. — Посланието може да им даде цялата необходима информация за човешките гени. Все пак ние сме от съществата, върху които е работила Десколадата, и в молекулата й сигурно се съдържат данни за всички начини, използвани от нас, за да я спрем.

— С изключение на последния. Защото Джейн няма да им изпрати Десколадата такава, каквато е сега, напълно обуздана и под пълен контрол — това би било покана да я преработят и да неутрализират промените.

— Нито ще им изпращаме послание, нито ще се връщаме на Лузитания — каза Джейн. — Нямаме време.

— Нямаме време да стоим безучастни — възрази Миро. — Колкото и спешно да ти се струва, Джейн, ние с Вал нямаме какво да правим тук без чужда помощ. Сестра ми Ела например разбира отлично тези вирусни истории. Също и Куара, макар че е второто най-твърдоглаво същество в цялата позната вселена — не си проси комплимент, като попиташ кое е първото, Вал, — тя също може да ни е от полза.

— Нека бъдем справедливи — намеси се Вал. — На път сме да се срещнем с непознат разумен вид. Защо трябва само човеците да имат представители? Защо да не вземем и един пекенинос? Защо не някоя царица на кошер — или поне работник?

— Най-вече работник — съгласи се Миро. — Ако бъдем блокирани тук, с работника ще стане възможно да контактуваме с Лузитания — с ансибали или не, с Джейн или без нея, посланията ни могат…

— Добре — склони Джейн. — Убедихте ме. Макар че последната ми намеса в системите на Междузвездния конгрес ме кара да мисля, че могат да прекъснат ансибалните връзки всеки момент.

— Ще побързаме — обеща Миро. — Ще ги накараме да се раздвижат, за да осигурят подходящите представители на борда.

— И подходящи провизии — добави Вал. — И…

— На работа тогава — прекъсна я Джейн. — Току-що изчезнахте от околоорбитното пространство на планетата на Десколадата. И им изпратих информация за малък участък от молекулата на вируса. От тези части, които Куара смяташе за носители на език, но една от претърпелите най-малко мутации, когато Десколадата опитваше да се бори с човеците. Това би трябвало да им е достатъчно, за да разберат коя от пробите им е стигнала до нас.

— О, добре, сега и те могат да изпратят флотилия.

— Както вървят нещата — отбеляза сухо Джейн, — докато флотилията им стигне докъдето и да било, Лузитания ще бъде на по-безопасно място. Защото изобщо няма да съществува.

— Голяма си оптимистка — забеляза Миро. — След час ще съм тук с онези, които успея да събера. Вал, ти се погрижи за провизиите.

— За колко време?

— Вземи колкото се поберат в кораба. Както някой вече каза, животът е самоубийствена мисия. Нямаме представа колко време ще останем там, затова откъде да знам колко провизии ще са ни необходими?

Миро отвори люка и слезе на космодрума в Милагре.