Орсън Скот Кард
Рожби на съзнанието (17)

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
ПЪТЯТ ПРОДЪЛЖАВА БЕЗ НЕГО

Веднъж чух за един човек, който се разделил надве.

Едната половина не се променяла нито на йота, другата все растяла.

Неизменяемата половина винаги била права, растящата винаги била нова. И се чудех в този час коя част си ти и коя — аз.

 

Из „Божественият шепот на Хан Цинджао“

На сутринта преди погребението на Ендър Валънтайн стана, изпълнена с мрачни мисли. Беше дошла на Лузитания, за да бъде с него и да му помага; съзнаваше колко наранява Якт, като иска отново да бъде част от живота на брат си, но въпреки това той напусна родната си планета, за да дойде с нея. Толкова много саможертви. А сега Ендър беше мъртъв.

Мъртъв и не съвсем. В дома й спеше мъжът, в чието тяло се беше преместила аюата на Ендър. Аюата на Ендър и лицето на брат й Питър. Някъде в него бяха спомените на Ендър. Той обаче още не ги беше открил, докосваше се до тях само несъзнателно от време на време. Той буквално се криеше в къщата й, за да не възбужда тези спомени.

— Ами ако срещна Новиня? Тя го обичаше, нали? — бе попитал Питър почти веднага след пристигането си. — Той изпитваше онова ужасно чувство на отговорност към нея. В известен смисъл аз някак си се тревожа, че съм женен за нея.

— Интересен проблем на самоличността, не мислиш ли? — отбеляза Валънтайн.

За Питър обаче това не беше просто един интересен проблем. Той бе ужасен от възможността да попадне в клопката на живота на Ендър. Страхуваше се да не би и той да трябва да се терзае до края на дните си от чувство за вина като Ендър.

— Като че съм зарязал семейството си — обясни. На това Валънтайн отговори:

— Съпругът на Новиня е мъртъв. Умря пред очите ни. Тя не търси някой млад мъж, който не я желае, Питър, животът й е изпълнен с достатъчно страдание. Ожени се за Сиванму, живей тук, хайде, бъди нов човек. Бъди истинският син на Ендър, живей, както би живял той, ако нуждите на останалите не го бяха провалили от самото начало.

Дали той приемаше напълно съвета й, или не, Валънтайн нямаше представа. Той продължи да се крие в къщата, да отбягва всички посетители, които можеха да събудят спомените му. Олядо, Грего и Ела се изредиха, за да изкажат на Валънтайн съболезнованията си за смъртта на брат й, но Питър така и не се появи пред тях. Сиванму отиде вместо него; милото момиче притежаваше освен това желязна воля, което се харесваше много на Валънтайн. Сиванму играеше ролята на близка приятелка на опечалената, стараеше се да поддържа разговора, докато всяко от децата на Новиня говореше за това, как Ендър спасил семейството им, как осветлил живота им.

Пликт седеше в ъгъла на стаята, слушаше, запомняше, подготвяше речта, на която бе посветила целия си живот.

„О, Ендър, чакалите ръфаха от живота ти през всички тези три хиляди години. Сега идва ред на приятелите ти. Ще бъдат ли в крайна сметка следите от зъбите им по твоите кости различни?“

Днес всичко свършваше. Други може би разделяха времето по други критерии, но за Валънтайн ерата на Ендър Уигин приключваше. Ерата, започнала с един опит за ксеноцид, сега свършваше с предотвратяването (или отлагането) на друг. Сега човеците може би щяха да заживеят в мир с останалите разумни същества, обща съдба в общи колонии на десетина планети. Валънтайн щеше да напише историята на това съвместно съществуване, както бе писала историята на всяка планета, която беше посетила с Ендър. Щеше да създаде не някакво пророческо или свещено писание като „Царицата на кошера“, „Хегемона“ и „Животът на Човек“; тази щеше да е научен труд, с цитирани източници. Тя се стремеше да бъде не Павел, Мойсей или Тукидид. Макар че пишеше под псевдонима Демостен, още от детството си, когато с Питър, първия Питър, мрачния, опасния, блестящия Питър, бяха използвали думите си, за да променят света. „Демостен“ щеше да е книга, отразяваща събитията на Лузитания и голяма част от живота на Ендър — как е пренесъл пашкула на Царицата на кошера, как е станал член на семейството, играещо най-значима роля в отношенията с пекениносите. Това обаче нямаше да е книга за Ендър. Щеше да е за утленингите и фрамлингите, за раманите и варелсе. Ендър, който бе чужденец във всяка страна, който нямаше място никъде, докато не избра една планета за свой дом — не само защото там имаше семейство, нуждаещо се от него, а и защото на това място не се налагаше да бъде изцяло член на човешката раса — тук той можеше да принадлежи и към племето на пекениносите, и към кошера на царицата. Можеше да е част от нещо по-голямо от обикновеното човечество.

И макар че нямаше дете, носещо името му на рожденото си свидетелство, тук той бе станал баща. На децата на Новиня. На самата Новиня, в известен смисъл. На младото копие на Валънтайн. На Джейн, първото дете от съвкупяването между расите, която сега бе умно и красиво същество, живеещо в дърветата-майки, в цифровите мрежи, във филотичните връзки на ансибалите и в тялото, което някога бе принадлежало на Ендър, а още по-отдавна — на Валънтайн, защото тя си спомняше как го е гледала в огледалата и как е наричала това лице свое.

Той беше баща и на един нов мъж, Питър, на този силен и завършен човек. Защото това вече не бе онзи Питър, излязъл за пръв път от космическия кораб. Не циничният, гаден, непокорен хлапак, изпълнен с наглост и кипящ от гняв. Той бе станал завършена личност. Носеше спокойна, стара мъдрост в себе си, макар че гореше с пламъка на младостта. Беше се събрал с жена, която не му отстъпваше по ум, добродетел и енергия. Водеше нормален живот. Най-истинският син на Ендър щеше да живее ако не толкова важен за бъдещето като този на баща си, то поне по-щастлив живот. Ендър не беше очаквал ни повече, ни по-малко от него. Промените на бъдещето на света са цел за онези, които искат имената им да останат в историята. Щастието обаче е за тези, чиито имена се запечатват в живота на близките им, остават в сърцата им като най-скъпи съкровища.

Валънтайн, Якт и децата им се събраха на верандата на дома си. Сиванму ги чакаше сама.

— Ще ме вземете ли с вас? — попита ги. Валънтайн й подаде ръка.

„Каква ми е тя? — запита се. — Бъдеща племенничка? Приятелка е по-добро определение.“

* * *

Речта на Пликт от името на Ендър бе образна и трогателна. Тя се оказа добра ученичка. Не губеше време за несъществени неща. Веднага заговори за голямото престъпление, като обясни какво си е мислил Ендър по онова време и какво, след като истината му се е откривала малко по-малко, на отделни слоеве.

— Това беше животът на Ендър — каза тя, — като обелването на една огромна лучена глава от истина. За разлика от повечето от нас обаче той не си мислеше, че по средата се крие златно зърно. Има само люспи от илюзии и неразбиране. За него беше важно да разгадае всички грешки, всички предубедени изводи, всички изкривени наблюдения и сетне не да намери, а да създаде зърното на истината. Да запали свещ на истината там, където такава не съществуваше. Това бе подаръкът на Ендър за нас, да ни освободи от илюзията, че за всичко и за всички съществува само едно обяснение. Винаги, винаги има много повече за научаване.

Пликт продължи да разказва различни случки и спомени, весели и тъжни; събраните хора се смееха и плачеха, и пак се смееха, и замлъкваха много пъти, за да свържат тези разкази със собствения си живот. „Колко приличам на Ендър! — мислеха си понякога, а друг път: — Господи, моят живот изобщо не е такъв!“

Валънтайн знаеше и други случки, които нямаше да бъдат разказани тук, защото не бяха известни на Пликт или бяха убягнали от вниманието й. Това не бяха важни спомени. Не разкриваха никаква дълбока истина. Бяха спомени от годините съвместен живот. Разговори, спорове, смешни и нежни мигове на десетки светове и космическите кораби между тях. И в основата им стояха спомените от детството. Бебето в ръцете на майка й. Веселите възгласи на баща й. Първите му думи, бърборенето му. Не се задоволяваше с толкова прости неща като „гу-гу“ това бебе Ендър! Нуждаеше се от повече срички, за да проговори: „дидъл-дидъл“, „вагада-вагада“.

„Защо си спомням тези бебешки работи?“

Сладкото бебенце, жадно за живот. Бебешки сълзи от болка, когато падне. Смях на най-дребни неща — песен, при вида на любимо лице, заради сладостта на живота му тогава и защото нищо не му причиняваше болка. Беше заобиколен от обич и надежда. Ръцете, които го докосваха тогава, бяха силни и нежни; той можеше да им се довери.

„О, Ендър — мислеше Валънтайн, — как ми се иска да беше продължил да живееш в такава радост! Никой обаче не може. Ние проговаряме и така при нас идват лъжи и заплахи, жестокост и разочарование. Прохождаш и стъпките ти те извеждат извън закрилата на родния дом. За да запазиш радостта на детството, трябваше да умреш като дете или да живееш като такова, не да станеш мъж, не да пораснеш. Затова сега не скърбя за изгубеното дете и не съжалявам за добрия човек, измъчван от болка и чувство за вина, който бе мил с мен и с много други, когото обичах и когото почти бях опознала. Почти, почти.“

Валънтайн остави сълзите и спомените да текат с реката от думи на Пликт. Тези думи я трогваха и в същото време не я впечатляваха, защото си даваше сметка, че от всички присъстващи тя го е познавала най-добре и загубата й е най-голяма. Дори по-голяма от тази на Новиня, седнала отпред, заобиколена от децата си. Миро бе прегърнал майка си с една ръка, с другата държеше Джейн. Ела стискаше ръката на Олядо и дори веднъж я целуна; по едно време разплаканият Грего опря глава на рамото на сериозната Куара и Куара вдигна ръка, за да го притисне по-силно към себе си и да го утеши. Те също обичаха и познаваха Ендър, но в скръбта си се опираха един на друг; семейството щеше да се излекува от мъката, защото той ги бе сплотил или поне беше направил първата стъпка към сплотяването. Новиня щеше да преодолее скръбта, а може би и гнева си заради жестоките шеги на живота. Загубата на Ендър не беше най-лошото, което й се случваше; в известен смисъл това бе най-доброто, защото сама го бе пуснала.

Валънтайн огледа пекениносите, седнали наоколо, някои — сред хората, някои — по-встрани. За тях това място беше два пъти по-свещено. Останките на Ендър щяха да почиват между дънерите на Човек и Рутър, чиято кръв той бе пролял, за да затвърди връзките между видовете. Сега много пекениноси и човеци бяха приятели, макар че все още имаше страхове и вражди. Мостовете, изградени до голяма степен от Ендъровата книга обаче, им даваха надежда, че някой ден някой човек ще ги разбере.

Отстрани, далеч от хора и пекениноси, седеше един безименен работник. Той бе само един чифт очи тук. Ако Царицата на кошера скърбеше за Ендър, тя го пазеше за себе си. Тя винаги щеше да си остане една мистерия, но Ендър обичаше и нея; защото в продължение на три хиляди години бе останал неин единствен приятел и защитник. В известен смисъл Ендър можеше да я причисли към децата си, към осиновените си деца, израснали под неговата закрила.

Пликт говори четирийсет и пет минути. Заключи просто:

— Въпреки че аюата на Ендър продължава да живее, защото всички аюи са безсмъртни, човека, когото познавахме, вече го няма. Тялото го няма и каквато и част от живота или делата му да носим в себе си, те вече не принадлежат на него, а на нас. Ендър живее в нас, както всички други приятели и учители, родители и любими, деца и братя, и дори чужди хора; той гледа през нашите очи и ни помага да изградим мирогледа си. Аз виждам как Ендър във вас ме гледа. Вие виждате как Ендър в мен гледа вас. И въпреки това никой от нас не е той; ние имаме собствена самоличност, собствен път. Изминали сме част от този път заедно с Ендър Уигин. Той ни показа неща, които иначе не бихме видели. Пътят обаче продължава без него. В крайна сметка той не е нищо повече от един обикновен човек. Но не и по-малко.

И така свърши. Без проповеди — те бяха произнесени преди речта й, защото епископът не искаше този нерелигиозен ритуал на говорене от името на мъртвия да се смесва със службата на Светата църква. Сълзите бяха пролети, скръбта бе отмита. Всички се надигнаха от местата си, старите — вдървено, децата — радостно, тичайки и крещейки, сякаш са били задържани насила. Приятно бе да чуеш смях и викове. Добър начин за сбогуване с Ендър Уигин.

Валънтайн целуна Якт и децата си, прегърна Сиванму и тръгна сред тълпата. Повечето жители на Милагре бяха избягали на други колонии; сега обаче, след спасяването на родната им планета, много от тях предпочитаха да се върнат. Лузитания бе техен дом. Те не бяха пионери по душа. Много други обаче бяха дошли само за церемонията. Джейн щеше да ги върне по домовете и стопанствата им на девствените още светове. За запълването на празните домове в Милагре щяха да са нужни едно-две поколения.

Питър я чакаше на верандата. Валънтайн се усмихна:

— Мисля, че имаш среща.

Излязоха заедно от Милагре и отидоха в младата гора, все още носеща следи от неотдавнашния пожар. Спряха до едно дърво. Пристигнаха почти по едно и също време с останалите, идващи от погребението. Джейн се приближи до дървото-майка и го докосна — докосна част от себе си, или поне една скъпа своя сестра. Сетне Питър зае мястото си до Сиванму, а Миро — до Джейн, и свещеникът бракосъчета двете двойки под дървото-майка, пред погледите на пекениносите и Валънтайн, като единствен представител на човеците на церемонията. Никой друг не знаеше за това; бяха решили да не отвличат вниманието от погребението на Ендър и речта на Пликт. По-късно щеше да има достатъчно време, за да обявят сватбата.

След края на церемонията свещеникът си тръгна, воден от пекениносите, за да не се изгуби в гората. Валънтайн прегърна младите двойки, Джейн и Миро, Питър и Сиванму, поговори на всеки по малко, думи на поздравления и благопожелания, сетне се отдръпна.

Джейн затвори очи, усмихна се и четиримата изчезнаха. Само дървото-майка остана насред поляната, окъпано в светлина, отрупано с плод, окичено с цвят, вечен паметник на древната загадка, наречена живот.