Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Children of The Mind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
strix (2007)

Издание:

ЕРА & Co, София, 2002

Светла Иванова, редактор

„Камея“ ООД, дизайн на корицата

История

  1. — Добавяне

СЕДМА ГЛАВА
ПРЕДЛАГАМ ТОЗИ НЕДОСТОЕН СТАР СЪД

Как действа паметта?

Дали мозъкът е гърне, пълно със спомени?

Дали, след като умрем, гърнето се счупва?

Дали спомените ни се разпиляват по земята

и се загубват?

Или мозъкът е карта,

която ни води по криволичещи пътеки

към тайни кътчета?

Значи, когато умра, картата ще се загуби,

но може би някой изследовател

ще успее да мине през тази странна страна

и да намери тайните кътчета

на загубените ни спомени.

 

Из „Божественият шепот на Хан Цинджао“

Кануто се плъзгаше към брега. Отначало изглеждаше, сякаш изобщо не се движи, толкова бавно се приближаваше; всеки път когато гребците се издигнеха на някоя вълна, Сиванму ги виждаше, малко по-големи отпреди. Сетне, минути преди края на пътуването, кануто изведнъж като че порасна, като че внезапно ускори ход, сякаш летеше през морето, скачаше към брега с всяка вълна; и макар да знаеше, че не се движи по-бързо отпреди, на Сиванму й се искаше да им извика да забавят, да внимават, че има опасност да загубят контрол над лодката, че ще се разбият о брега.

Най-накрая кануто се плъзна по последната вълна и носът му се вряза в пясъка; гребците скочиха и го издърпаха като детска играчка зад линията на прилива.

Когато кануто — е озова на сухо, възрастният мъж, седнал по средата, бавно се надигна. Малу, помисли Сиванму. Беше очаквала да е съсухрен и сбръчкан като старците на Път, които, прегърбени от възрастта, се превиваха над бастуните си. Малу обаче стоеше изправен като младите мъже около него и тялото му бе все още масивно, с широки рамене, големи мускули и тлъстини като на другите самоанци. Ако не бяха няколкото допълнителни украшения по дрехите му и бялата му коса, щеше да бъде неразличим от гребците.

Докато наблюдаваше едрите мъже, тя си даде сметка, че те не са като другите дебели хора, които бе виждала. Нито те, нито Грейс Дринкър. В движенията им имаше някаква тържественост, някакво величие като преместването на континенти, като айсберги, носещи се през океана; да, като айсберги, от чиято огромна маса три пети остават скрити под повърхността. Всички гребци се движеха спокойно и грациозно и в същото време изглеждаха като пърхащи колибри, като суетящи се прилепчета в сравнение с достолепието на Малу. Това достолепие не беше престорено, не беше фасада, впечатление, което той нарочно създаваше. То като че му бе вродено и лъхаше от движенията му, в пълна хармония със заобикалящата го среда. Той пристъпяше с най-подходящата скорост, ръцете му се местеха в най-подходящото темпо. Излъчваше пълна хармония с дълбоките, бавни ритми на земята.

„Свидетел съм на идването на един великан — помисли Сиванму. — За пръв път в живота си виждам човек, който излъчва величие със самото си тяло.“

Малу се приближи, не към Питър и Сиванму, а към Грейс Дринкър; те се сляха в титанична прегръдка. Планините сигурно трепереха при срещата им. Сиванму го почувства с тялото си.

„Защо треперя? Не от страх. Аз не се боя от този човек. Той няма да ми стори зло. И въпреки това аз треперя при вида на прегръдката му с Грейс Дринкър. Не искам да се обърне към мен. Не искам да ме погледне.“

Малу се обърна към нея. Вгледа се в очите й. Лицето му оставаше безизразно. Той съвършено владееше очите й. Сиванму не отмести поглед, но това не беше израз на нахалство или сила, тя просто не можеше да погледне на друга страна.

Когато Малу спря очи върху Питър, на Сиванму й се прииска да се обърне и да види как ще реагира спътникът й, дали и той ще почувства силата на този човек. Не можеше обаче да го стори. Все пак след известно време, когато Малу най-после отмести поглед, тя чу Питър да промърморва: „Мамка му“, и разбра, че по този характерен свой начин той също изразява дълбокото си впечатление.

Много дълги минути бяха необходими, докато Малу се настани на една рогозка под навеса, издигнат същата сутрин специално за случая. Грейс им беше казала, че ще бъде изгорен веднага щом мъдрецът си тръгне, за да не може никой друг да седи под него. Сетне поднесоха храна на Малу. Грейс ги беше предупредила, че никой не може да яде заедно с мъдреца или да го наблюдава, докато се храни.

Малу обаче не погледна храната. Направо кимна на Питър и Сиванму.

Гребците останаха втрещени. Грейс бе сащисана. Пристъпи към тях.

— Той ви вика — обясни тихо.

— Пали каза, че не можем да ядем с него — отбеляза Питър.

— Освен ако не ви покани. Как така ви кани? Не мога да си обясня.

— Да не ни прави някаква клопка и после да ни убиете за светотатство?

— Не, той не е бог, обикновен човек е. Свят човек, мъдър, велик, но обидата към него не е светотатство, а просто израз на недопустимо лошо възпитание, затова не го обиждайте. Моля, елате.

Те се приближиха до него. Когато застанаха пред купичките и кошниците с храна, той избълва порой от думи на самоански.

А дали беше самоански? Питър погледна смутено Сиванму и прошепна:

— Джейн не разбира какво казва.

Джейн не разбираше, но Грейс Дринкър го разбра:

— Говори ви на древния свят език. Онзи, в който няма английски или други европейски думи. Езикът, на който се говори само с боговете.

— Защо тогава го говори на нас? — поинтересува се Сиванму.

— Не знам. Той не ви приема за богове. Поне не вас двамата, но казва, че му носите някакъв бог. Иска първо да седнете и да опитате храната.

— Може ли? — попита Питър.

— Моля ви да го направите.

— Имам чувството, че тук не се придържате към установен сценарий — отбеляза той.

В гласа му Сиванму усети лека неувереност и си даде сметка, че опитва да се шегува само за да прикрие страха си.

— Има установен сценарий — отговори Грейс, — но не вие го пишете, а и аз не знам какъв е.

Те седнаха. Опитаха от всяка купичка и кошница, които им подаваше Малу. Той пъхаше пръсти в съдовете след тях, опитваше, сдъвкваше и преглъщаше всичко, което вземеха те.

Сиванму нямаше апетит. Надяваше се, че не очакват от нея да яде същите количества, които поглъщаха самоанци-те. Така щеше да повърне, преди да са стигнали до съществената част.

Храната обаче явно не беше толкова гощавка, колкото ритуал. Те опитаха от всичко, но не изядоха нищо. Малу каза нещо на Грейс на свещения език и тя предаде нарежданията му на езика на простолюдието; неколцина мъже се приближиха и отнесоха кошниците.

Сетне напред пристъпи съпругът на Грейс с гърне, пълно с нещо. Някаква течност, защото Малу го вдигна и отпи. Подаде го на тях. Питър го пое и опита.

— Джейн казва, че сигурно е кава. Леко отровно, но тук е свещена напитка.

Сиванму също опита. Течността имаше плодов аромат и накара очите й да се насълзят; в устата й остана едновременно сладникав и нагарчащ привкус.

Малу кимна на Грейс и тя се приближи и коленичи в гъстата трева пред навеса му. Щеше да превежда, не да участва в церемонията.

Малу избълва куп думи на самоански.

— Отново свещеният език — промърмори Питър.

— Не говорете, моля, неща, които не са предназначени за ушите на Малу — предупреди го Грейс. — Трябва да превеждам всичко и той ще се обиди много, ако в думите ви личи неуважение.

Питър кимна.

— Малу казва, че сте дошли с богинята, която танцува сред паяжините. Аз никога не съм чувала за такава, а мислех, че съм запозната с цялата митология на народа си, но Малу знае неща, които не са достъпни за никого другиго. Той казва, че ще говори на тази богиня, защото знае, че наближава смъртния й час, и ще й каже как може да се спаси.

„Джейн — помисли Сиванму. — Той знае за Джейн. Как е възможно? И как може той, който не разбира нищо от съвременна техника, да каже на едно компютърно същество как да се спаси?“

— Сега той ще ви каже какво трябва да стане и нека ви предупредя, че изказването му ще бъде дълго и вие трябва да седите неподвижно през цялото време и по никакъв начин да не опитвате да ускорите процеса. Той трябва да го изрази в подходящия контекст, затова ще ви разкаже историята на всички живи същества.

Сиванму можеше да остане на рогозката с часове почти без да помръдне, защото го бе правила цял живот. Питър обаче не беше свикнал да седи превит и тази поза му бе изключително неудобна. Сигурно беше вече изтръпнал.

Грейс очевидно го прочете по очите му или просто познаваше добре западняците, защото каза:

— Можете да мърдате от време на време, но съвсем бавно и без да сваляте очи от него.

Сиванму се почуди каква част от тези правила и изисквания са измислени от самата Грейс. Малу изглеждаше по-спокоен. Все пак той ги бе поканил на трапезата си, докато Грейс смяташе, че никой не може да яде с него; тя самата не беше запозната с правилата по-добре от тях.

Сиванму обаче остана неподвижно. И без да сваля поглед от Малу.

Грейс продължи да превежда:

— Днес облаците преминаха пред слънцето, гонени от вятъра, и въпреки това не е валяло. Днес една лодка прекоси морето, водена от слънцето, и въпреки това не достигна огъня, когато докосна брега. Така е било и в първия ден от всички дни, когато Господ докоснал един облак в небето и го завъртял толкова бързо, че той избухнал в пламъци и се превърнал в слънце, и тогава всички други облаци започнали да се въртят и да описват кръгове около слънцето.

Това не можеше да е първоначалната легенда на самоанския народ, помисли Сиванму. Нямаше начин да знаят за модела на Коперник за Слънчевата система, преди да срещнат европейците. Малу можеше да е запознат с древните митове, но със сигурност знаеше и някои нови неща и ги използваше.

— Сетне от външните облаци започнало да вали и дъждът се изливал, докато те се изчерпали; така останали само въртящи се кълбета от вода. Във водата плувала огромна огнена риба, която изяла всичката нечистотия и я изпуснала като големи огнени изпражнения, които изригнали от морето и паднали отново във водата като гореща пепел и реки от разтопена скала. От тези изпражнения на огнената риба се образували островите и в тях се завъдили червеи, които се гърчели и пълзели по скалата, докато боговете ги докоснали и превърнали едни в човеци, а други — в животни. Всяко от тези животни било свързано със земята чрез силни лиани, които растели и ги обвивали. Никой не може да види тези лиани, защото са божествени.

„филотичната теория — помисли Сиванму. — Научил е, че всички живи същества са свързани чрез филотични върви с центъра на планетата. Освен човеците.“

Без съмнение беше така. Грейс преведе следващите изречения на мъдреца:

— Само хората не са били свързани със земята. Не били приковани за нея с лиани; мрежа от светлина, несъздадена от никой бог, ги свързвала нагоре със слънцето. Затова всички други животни се кланяли пред човеците, тъй като лианите ги дърпали надолу, а светлинната паяжина карала очите и сърцата на хората да се извисяват нагоре.

Очите на хората гледали нависоко, но виждали съвсем малко по-надалеч от животните със сведени глави; сърцата на хората се извисявали, но въпреки това сърцето можело само да се надява, защото денем кръгозорът му се ограничавал от небето, а нощем, когато погледът му стигал до звездите, то ослепявало за близките неща дотолкова, че мъжът едва различава силуета на собствената си жена в сенките на дома си, въпреки че може да види звезди, чиято далечна светлина пътува стотици негови животи, преди да целуне очите му.

В продължение на всички тези векове и поколения тези пълни с надежда мъже и жени гледали с полуслепите си очи, взирайки се в слънцето и небето, взирайки се в звездите и сенките, и знаели, че зад тези степи има невидими неща, но не можели да си представят какви.

Сетне, във време на война и ужас, когато всички надежди изглеждали загубени, тъкачи от далечни светове — които не били богове, но познавали боговете и всеки от тези тъкачи бил всъщност мрежа от стотици нишки, достигащи ръцете и краката им, очите и устите, и ушите им — изплели мрежа, толкова яка и голяма, и тънка, и всеобхватна, че искали да уловят в нея всички човеци и да ги погълнат. Вместо това обаче в мрежата се хванала далечна богиня, богиня, толкова силна, че никой друг бог не смеел да узнае името й, толкова бърза, че никой друг бог не можел да види лицето й; тази богиня се хванала в мрежата. Само че тя била твърде бърза, за да бъде задържана и погълната. Тя започнала да тича и да танцува по нишките на паяжината, по всички нишки, по нишките, свързващи човек с човека, хората със звездите, тъкачите с други тъкачи, светлината със светлина; тя танцува по нишките. Тя не може да избяга, но не го иска, защото сега всички богове я виждат и знаят името й, и тя знае всичко, което може да се знае, и чува всички думи, които се изричат, и чете всичко, което е написано, и с дъха си издухва мъже и жени там, където не стига светлината на никоя звезда, и после ги всмуква обратно, и когато се върнат, понякога те водят нови мъже и жени, които никога не са живели преди; и тъй като тя никога не стои мирно в мрежата, тя пак ги издухва и всмуква на друго място, тъй че те прекосяват пространството между звездите по-бързо от светлината, и затова посланиците на тази богиня бяха издухани от дома на приятеля на Грейс Дринкър, Ай-мана Хикари, и бяха всмукани обратно на този остров, на Този бряг, под този покрив, където Малу може да види как червеният език на богинята докосва ухото на нейния избраник.

Малу замълча.

— Наричаме я Джейн — поясни Питър.

Грейс преведе и Малу отговори с цял куп думи на свещения език:

— Под този покрив аз чувам едно толкова кратко име, но преди да бъде изказано дори наполовина, богинята изтичва от единия край на вселената до другия хиляда пъти, толкова бързо се движи. Ето как я наричам аз: Богинята-която-се-движи-бързо-и-непрестанно-и-никога-не-спира-на-едно-място-но-въпреки-това-докосва-всички-места-и-е-свързана-с-всички-които-гледат-нагоре-към-слънцето-а-не-надолу-към-земята. Това е дълго име, по дълго от името на всеки бог, което знам, но не обхваща и една десета част от истинското й име и дори да изговоря цялото й име, то ще бъде толкова дълго, колкото нишките на паяжината, по която танцува.

— Те искат да я убият — намеси се Сиванму.

— Богинята ще умре само ако иска да умре. Неин дом са всички домове, нейната мрежа докосва всички умове. Тя ще умре, ако не пожелае да спре на едно място, за да си почине, защото, когато мрежата бъде разкъсана, тя не бива да остане на средата, без опора. Тя може да се побере във всеки съд. Аз й предлагам този недостоен стар съд, който е достатъчно голям, за да задържи оскъдната ми супа, без да се разплиска, но който тя трябва да напълни с течна светлина, която ще излива и излива благословия върху тези острови и никога няма да се изчерпи. Моля я да използва този съд!

— Какво ще стане тогава с вас? — попита Сиванму. Питър, изглежда, се смути от тази реплика, но Грейс преведе и, разбира се, по страните на Малу рукнаха сълзи.

— О, малка моя, която нямаш кристал, ти гледаш със съчувствие на мен и си загрижена какво ще стане, когато светлината напълни съдинката ми и оскъдната ми супа изври и се изпари.

— Ами празен съд? — попита Питър. — Не може ли да се побере в празен съд?

— Няма празни съдове — отвърна Малу, — но твоят е пълен само наполовина и този на сестра ти, с която сте свързани като близнаци, също е пълен наполовина, и този на далечния ви баща, с който също сте свързани като братя, е почти празен, но неговият съд освен това е счупен и всичко, което сложиш в него, ще изтече.

— Значи тя може да се побере в мен или в сестра ми, така ли?

— Да. В някого от двамата, но не в двамата едновременно.

— Тогава аз предлагам себе си. Малу го изгледа гневно:

— Как смееш да лъжеш под този покрив, след като си пил свещената кава с мен! Как смееш да ме обиждаш с лъжа!

— Не лъжа! — настоя Питър, обръщайки се към Грейс. Тя преведе и Малу се изправи величествено и закрещя към небето. Сиванму забеляза, за свой ужас, че гребците се събират около тях, също с възбудени и гневни лица. С какво ги беше раздразнил Питър?

Грейс започна да превежда с максимална бързина, но предпочете да обобщи думите на Малу, защото не смогваше да предаде буквално всичко:

— Той казва, че макар да твърдиш, че ще отвориш здравия си съд за нея, въпреки че така казваш, дълбоко в себе си ти издигаш стена от светлина като жестока вълна, която да отблъсне богинята, ако опита да влезе. Ти не би могъл да я пропъдиш, ако тя искаше да дойде, но тя те обича и няма да се противопостави на такава вълна. Така ти я убиваш в сърцето си, убиваш богинята, защото казваш, че ще й дадеш дом, за да я спасиш, когато прекъснат нишките на мрежата, но всъщност я пъдиш.

— Не мога иначе! — извика Питър. — Не го искам! Аз не ценя живота си, никога не съм го ценил…

— Ти обичаш живота с цялото си сърце — преведе Грейс. — Ала богинята не те мрази за това, богинята те обича, защото тя също обича светлината и не иска да умре. По-точно обича онова, което блести в теб, защото тя е изградена в хармония с това излъчване; затова тя не иска да те гони, ако това тяло пред мен е съдът, в който най-силното ти същество толкова иска да живее. Не може ли да вземе съда на сестра ти, питам аз… пита Малу. Той казва, че богинята не го иска, защото обича у сестра ти същата светлина, която гори и в теб. Малу обаче казва, че тази част от светлината ти, която гори в теб, е по-жестока, по-силна, по-егоистична, а тази част от светлината ти, която е по-нежна, по-любяща и която се свързва най-силно с други хора, е у сестра ти. Ако твоята част от светлината влезе в съда на сестра ти, тя ще унищожи нейната и ще я убие и така ти ще се превърнеш, в същество, което е убило половината си. Ако обаче нейната част от светлината влезе в твоя съд, тя ще те смекчи и ще те направи по-добър, ще те обуздае и ще те направи цялостна личност. Така ти ще станеш пълноценен човек и ще освободиш другия съд за богинята. Това те моли Малу. Затова е дошъл през морето да те види — за да те помоли да сториш това.

— Откъде знае тези неща? — попита с треперещ от тревога глас Питър.

— Малу знае тези неща, защото е научил да вижда в мрака как нишките се издигат от свързаните със слънцето души и докосват звездите, докосват се една друга, вплитат се в мрежа, много по-яка и голяма от механичната паяжина, върху която танцува тази богиня. Той е наблюдавал богинята през целия си живот, опитвал е да разбере танца й и защо се движи толкова бързо, та докосва всяка нишка от паяжината си, всичките милиарди мили по сто пъти в секунда. Тя бърза толкова, защото е хваната в неподходяща мрежа. Хваната е в изкуствена паяжина и интелектът й е прикован към изкуствените мозъци, които мислят за следствията вместо за причините, мислят за числа вместо за съдби. Тя търси живите връзки, но намира само слабите и крехки нишки на машините, които могат да бъдат прекъснати от безбожниците. Ако влезе в жив съд обаче, тя ще може да се свърже с новата мрежа и тогава да танцува, ако иска, но това няма да й се налага, и ще може вечно да си почива. Ще е способна да сънува и от сънищата й ще извира радост, защото тя не познава радостта освен чрез сънищата, които си спомня от създаването си, сънищата, родени от човешкия ум, от част от който е била сътворена.

— Ендър Уигин — каза Питър.

Малу отговори, преди Грейс да му преведе.

— Ендрю Уигин — произнесе с мъка, защото името съдържаше звукове, отсъстващи от самоанския език.

Сетне отново избълва поток от думи и Грейс продължи да превежда:

— Говорителят на мъртвите дойде, за да говори от името на един звяр, който отрови и почерни народа на Тонга, а с него и целия народ на света на Мечтите за бъдещето. Той влезе в сенките и от тях направи факла, и я вдигна към небето, и тя се превърна в нова звезда, която освети сенките на смъртта, прогони мрака и очисти сърцата ни от омразата, страха и срама. Това е човекът, от чиито сънища е взела богинята; те са били достатъчно силни, за да й дадат живот в деня, когато се е появила от Отвъдното и е започнала да танцува по мрежата. Той е светлината, която изпълва наполовина теб и наполовина сестра ти и от която в собствения му счупен съд е останала само капка. Той е докоснал сърцето на една богиня и това го е дарило с велика мощ — благодарение на нея ви е създал, когато тя го издуха извън вселената на светлината. Това обаче не го прави бог и в своята самота той не е могъл да се пресегне и да ти даде собствената ти светлина. Бил е способен само да сложи своята в теб и затова си наполовина пълен и копнееш за другата половина от себе си, и двамата със сестра ти сте толкова жадни за светлина, а той е изхабен и счупен, защото няма какво повече да ви даде. Богинята обаче има повече от достатъчно, повече и още отгоре; това дойдох да ти кажа, казах го и свърших.

Преди Грейс да започне да превежда последните му думи, той вече ставаше; тя още се мъчеше с превода, когато той излезе изпод навеса. Гребците незабавно събориха подпорите; Питър и Сиванму едва успяха да се измъкнат изпод навеса, преди той да се срине. Мъжете хвърлиха запалени факли върху купчината от клони и листа и когато последваха Малу към кануто, зад тях вече се издигаха високи пламъци. Грейс приключи с превода точно когато стигаха водата. Малу влезе в кануто и се настани достолепно на мястото си; гребците, също с важно изражение, застанаха отстрани на лодката, вдигнаха я, занесоха я до водата и я оставиха сред вълните; сетне наместиха едрите си тела вътре и започнаха да гребат, сякаш движеха не гребла във водата, а дървесни стволове в твърда скала, понесоха се с мощни тласъци навътре в морето, към острова Ататуа.

— Грейс — заговори Питър, — как може да знае неща, които не се засичат дори от най-мощните и чувствителни уреди?

Грейс обаче не можеше да отговори, защото лежеше по очи в пясъка, обляна в сълзи, протегнала ръце към морето, сякаш най-скъпото й дете току-що е било разкъсано от акула. Всички мъже и жени наоколо лежаха в същата поза; и също плачеха.

Тогава Питър също легна по очи в пясъка, протегна ръце към морето и може би заплака, Сиванму не успя да забележи.

Единствено тя остана права, замисли се: „Защо съм тук, след като не съм част от тези събития; у мене няма нищо от никой бог и нищо от Андрю Уигин. Как мога да се тревожа за собствената си самота в такъв момент, когато съм чула гласа на човек, който вижда в небесата?“ Дълбоко в себе си тя знаеше и нещо друго: „Аз съм тук, защото съм тази, която трябва да обича Питър толкова много, че да се почувства достоен, достоен да побере добротата на младата Валънтайн, за да стане едно цяло, да стане Ендър. Не Ендър Ксеноцида и Андрю — Говорителя на мъртвите, вина и съчувствие, смесени в едно съсипано, разбито, безвъзвратно похабено сърце, а Ендър Уигин, четиригодишното момче, чийто живот е бил изкривен и провален, когато е бил твърде малък, за да се защити.“

Сиванму можеше да помогне на Питър да стане мъжът, в който би се превърнало това дете, ако на света имаше само добро.

„Откъде знам това? — запита се тя. — Как мога да съм сигурна?“

„Защото е очевидно — отговори си сама. — Знам го, защото видях обичаната си господарка Хан Цинджао унищожена от гордостта си и аз ще сторя всичко, за да не позволя на Питър да се унищожи от гордостта на собствената си разрушителна безполезност. Знам, защото и аз като дете бях пречупена и принудена да се превърна в зло, страхливо, егоистично, двулично чудовище, за да защитя крехкото, жадно за любов момиченце от живота, който бях принудена да водя. Знам какво е да си враг на самия себе си и все пак успях да го преодолея, да продължа; мога да хвана Питър за ръка и да му покажа пътя.

Само дето не знам накъде и още съм прекършена, и жадуващото за любов момиченце още е уплашено и крехко, а силното и зло чудовище още управлява живота ми, и Джейн ще умре, защото нямам какво да дам на Питър. Той има нужда да пие кава, а аз съм обикновена вода. Не. Аз съм морска вода, вдигаща пясък от дъното край брега, солена; той ще пие от мен и ще умре от жажда.“

И така тя се озова разплакана, просната в пясъка, протегнала ръце към морето, към мястото, където лодката на Малу летеше по вълните като космически кораб, носещ се из вселената.

* * *

Старата Валънтайн се взираше в холографския дисплей на компютъра си, където самоанците, в намален вид, плачеха на плажа. Взира се, докато очите я заболяха, накрая проговори:

— Изключи го, Джейн. Дисплеят се изчисти.

— Какво трябва да направя аз? — попита Валънтайн. — Трябваше да покажеш това на двойницата ми, моята млада близначка. Трябваше да събудиш Андрю и да го покажеш на него. Какво общо има това с мен? Знам, че искаш да живееш. И аз искам да останеш жива. Но какво мога да направя?

Човешкото лице на Джейн се появи с разсеяно изражение над компютъра.

— Не знам — отвърна тя. — Заповедта обаче току-що беше издадена. Вече ме изключват. Започвам да губя части от паметта си. Вече не мога да мисля за толкова много неща наведнъж. Трябва да намеря къде да се оттегля, но такова място няма, а дори да имаше, не знам как да стигна дотам.

— Страх ли те е?

— Не знам. Предполагам, че ще са им нужни часове, за да ме убият напълно. Ако разбера как се чувства човек преди края, ще ти кажа.

Валънтайн закри лицето си с ръце. Дълго стоя неподвижна. Сетне стана и излезе.

Якт я видя и поклати глава. Преди десетилетия, когато Ендър тръгваше от Трондхайм, а Валънтайн остана, за да се омъжи за него, за да стане майка на децата му, той се беше зарадвал на щастието и жизнеността й без бремето, което брат й винаги бе поставял на плещите й. А сетне тя го попита дали иска да отиде с нея до Лузитания и той се съгласи; сега нещата бяха пак постарому, тя отново се превиваше под бремето на Ендъровия живот, па нуждата на Ендър от нея. Якт не можеше да я обвини — никой от двамата не го беше искал или предвиждал; никой от двамата не искаше да открадне част от живота на Якт. Въпреки това него го болеше да я гледа превита под бремето си и да знае, че въпреки цялата си любов към нея няма какво да направи, за да облекчи страданието й.

* * *

Миро посрещна Ела и Куара пред космическия кораб. Вътре младата Валънтайн вече чакаше, заедно с един пекенинос на име Файъркуенчър (Огнегасящ) и един безименен работник на Царицата на кошера.

— Джейн умира — каза Миро. — Трябва да тръгваме веднага. Ако се бавим още, няма да успее да ни пренесе.

— Как можеш да искаш от нас да дойдем с теб, като вече знаем, че ако Джейн умре, никога няма да можем да се върнем? — попита Куара. — Ще оцелеем само докато ни стигне кислородът на кораба. Най-много няколко месеца, след това ще умрем.

— Да, но ще успеем ли да свършим нещо през това време? Ще успеем ли да установим контакт с тези десколадори, с тези чужди същества, изпращащи проби, които унищожават цели планети? Ще успеем ли да ги убедим да спрат? Ще успеем ли да спасим всички видове, които знаем, и хиляди, милиони, които не познаваме, от някоя ужасна, нелечима болест? Джейн ни снабди с най-добрите програми, които е в състояние да създаде, за да ни помогне да разговаряме с тях. Това достатъчно ли е за вас? За делото на Живота ви?

По-голямата му сестра, Ела, го изгледа тъжно:

— Мислех, че вече съм извършила делото на живота си, когато създадох вируса срещу Десколадата.

— Така е. Ти направи достатъчно, но има още неща, които са само по твоите възможности. Моля те да дойдеш и да умреш с мен, Ела, защото без теб моята смърт ще е безсмислена, защото без теб аз и Вал няма да можем да изпълним задачата си.

Нито Куара, нито Ела помръднаха или заговориха.

Миро кимна, сетне се обърна и влезе в кораба. Ала преди да затвори люка, двете сестри, прегърнати през кръста, безмълвно го последваха вътре.