Орсън Скот Кард
Рожби на съзнанието (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
АЗ СЪМ ЧОВЕК НА СЪВЪРШЕНАТА ПРОСТОТА!

Когато бях дете, мислех,

че боговете остават разочаровани,

когато се разсея с нещо

и прекъсна проследяването на някоя жилка

в дървесината на дъските.

Сега знам, че боговете очакват такива прекъсвания, защото знаят колко често се проваляме. Успехът ни е това, което ги изненадва.

 

Из „Божественият шепот на Хан Цинджао“

Питър и Сиванму излязоха в света Божествен вятър на втория ден. Нямаха проблеми с езика. Божествен вятър бе Стара колония, населена с първата вълна изселници от Земята. Първоначално била изостанала като Път, придържала се към древни традиции, но традициите на Божествен вятър бяха японски и затова допускаха възможността за радикална промяна. Едва триста години след основаването си тя се превърнала от робуващ на стари ритуали шогунат в космополитен център на търговия, индустрия и философия. Японците на Божествен вятър се гордееха, че приемат гости от целия свят. Все още на много места децата говореха Само японски, преди да тръгнат на училище. Всички възрастни на планетата обаче говореха перфектно Старк, а най-висшето съсловие го владееше с изненадващо съвършенство и финес. Както е казал Мил Фиорели в най-известната си книга, „Наблюдения на далечни светове с невъоръжено око“, Старк не е бил роден език на никого, докато не са го заговорили на Божествен вятър.

И така Питър и Сиванму прекосиха големия природен резерват, в който се беше приземил космическият им кораб, и излязоха в едно селище на дървари; заявиха, че Са се и губили в гората — без да се замислят за очевидния китайски акцент на Сиванму и светлата кожа и европеидните черти на Питър. Твърдяха, че са си загубили документите, но една проверка в компютърната система показа, че имат свидетелства за правоуправление на автомобил, издадени в Нагоя, и макар че Питър, изглежда, бе извършил няколко леки нарушения, иначе досиетата им бяха чисти. Той бе „независим учител по физика“, а Сиванму — „странстващ философ“; много уважавани професии, като се има предвид възрастта им и липсата на семейни връзки. В непринуден разговор („Един братовчед преподава древни езици в университета «Комацу» в Нагоя“) Джейн подсказваше на Питър подходящите реплики.

— Така и не мога да се добера до сградата Ое. Филолозите май съвсем са се отказали да говорят с физици. Смятат, че говорим само на езика на математиката. Сиванму казва, че ние, физиците, сме разбирали само езика на сънищата.

Сиванму нямаше кой да й суфлира, но от един странстващ философ може да се очаква да бъда вещ по всички те-, ми и да разговаря с лекота.

— Казвам, че това е езикът, който говорите. А няма език, който да разбирате.

Питър я погъделичка. Сиванму се разкикоти, стисна ръката му и се опита да я извие, докато той най-накрая спря. Така селяните се увериха, че те наистина са такива, каквито показваха компютърните записи: изключително умни млади хора, опиянени до забрава от любов — или от младост, но това нямаше значение.

Закараха ги с държавен флоутър в населено място, където — благодарение на намесата на Джейн в компютърните системи — намериха апартамент, стоял до предния ден празен и необзаведен, но сега пълен с разнородна колекция от мебели и произведения на изкуството, отразяваща очарователна смесица от бедност, небрежност и изтънчен вкус.

— Много хубаво — отбеляза Питър.

Сиванму, която познаваше стила само на един свят и всъщност само на един човек, надали можеше да оцени избора на Джейн. Имаше къде да се седне — два стола, които изобщо не й се виждаха удобни, и източни рогозки, пазещи хармонията между човека и земята. Спалнята със западни дюшеци, поставени високо над земята, макар че в жилището очевидно нямаше нито плъхове, нито хлебарки, очевидно бе на Питър; Сиванму знаеше, че същата постелка, на която ще седи в хола, ще й служи и за легло.

Тя самоотвержено предложи на Питър пръв да ползва банята, но той очевидно не проявяваше особено нетърпение да се изкъпе, макар че смърдеше на пот от лутането в гората и дългото пътуване във флоутъра. Затова в крайна сметка Сиванму се потопи блажено във ваната, затвори очи и се отдаде на медитация, докато не се почувства отпочина-ла. Когато отвори очи, вече не се усещаше чужда тук. Околните предмети вече не я потискаха. Бе научила да се нагажда така по времето, когато нямаше власт дори над собственото си тяло и се налагаше да се подчинява на всеки и във всичко. Точно благодарение на тази способност се беше съхранила. В живота й имаше много неприятни неща, впити като пиявици, но никое от тях не успяваше да промени онова, което се криеше под кожата й, в блажения мрак на самотата й, когато затвореше очи и освободеше разума си.

Когато излезе от банята, тя завари Питър да си взима разсеяно грозде от една чиния, гледайки холозапис на някакви японски артисти с маски, които си крещяха и пристъпваха непохватно и шумно един към друг, сякаш играеха герои, два пъти по-едри от тях самите.

— Знаеш ли японски? — попита Сиванму.

— Джейн ми превежда. Много странни са тези хора.

— Това някакъв древен театър ли е?

— Много отегчителен. Възможно ли е цялото това викане да разчувства някого?

— Ако се вживееш в пиесата, те крещят думите на собственото ти сърце.

— Нечие сърце да каже: „Аз съм вятърът от студения сняг на планината, а ти си тигърът, чийто рев ще замръзне в собствените ти уши, преди да потрепериш и да умреш от железния кинжал на зимните ми очи“?

— Звучи като твоя реплика. Самохвалство и заплахи.

— Аз съм мъжът с кръглите очи, който постоянно се поти и смърди на пор, а ти си цветето, което ще повехне, освен ако не се изкъпя моментално и не се накисна в амонячна вода.

— Дръж си очите затворени. Ще ти се насълзят от амоняка.

В жилището нямаше компютър. Холовизорът вероятно можеше да се използва и като такъв, но Сиванму нямаше представа как. Системата му за управление й беше непозната, но това не я изненада. Хората на Път не копираха апаратите си от никой друг свят, ако можеха да си проектират собствени. Сиванму дори не знаеше как да изключи звука. Нямаше значение. Тя седна на постелката си и опита да си спомни всичко, което знаеше за японците от уроците по история на Земята при Хан Цинджао и Хан Фейдзъ. Даваше си сметка, че образованието й, в най-добрия случай, е посредствено, защото като момиче от нисшата класа никой не си беше направил труда да я обучава, докато не отиде в дома на Цинджао. Хан Фейдзъ я бе насърчил да не се затормозява с официалните учебници, а да се ограничава с информацията, която й е интересна.

— Твоят ум не е изкривен от традиционното образование. Затова трябва да търсиш собствени начини за изучаване на всеки предмет — й казваше.

Въпреки тази своя привидна либералност Хан Фейдзъ скоро й показа, че с строг учител, дори когато тя сама избираше темите; Каквото и да научеше по история или животознание, Той я подлагаше на изпит, задаваше й въпроси, караше я да прави изводи, след което ги оборваше; и ако тя приемеше мнението му, я караше с не по-малка настойчивост да защити новата си позиция, въпреки че преди секунди е била негова собствена. В резултат на това дори с ограничена информация тя бе готова да анализира, да преосмисля стари изводи и да изказва нови. Затова можеше да затвори очи и да продължи образованието си без никакъв: кристал, който да й шепне в ухото; защото още чуваше язвителните въпроси на Хан Фейдзъ, макар че той се намираше на светлинни години от нея.

Актьорите престанаха да се карат, преди Питър да излезе от банята. Сиванму не беше забелязала кога точно. Вниманието й обаче бе привлечено от един глас от холовизора, който попита:

— Искаш ли друг запис, или предпочиташ да гледаш програмата, която тече в момента?

За миг Сиванму си помисли, че това може да е Джейн; сетне си даде сметка, че просто апаратът е програмиран така.

— Има ли новини? — попита тя.

— Местни, регионални, планетарни или междупланетни? — попита машината.

— Започни с местните — каза Сиванму.

Тя бе чужденец тук. Трябваше да се запознае с тукашните особености.

Когато Питър се появи, облечен в един от стилните местни костюми, осигурени му от Джейн, Сиванму следеше с интерес репортаж за делото срещу няколко души, обвинени в незаконен риболов в един защитен район на стотина километра от града, в който се намираха. Как му беше името? О, да. Нагоя. Тъй като Джейн го бе записала във фалшивите им компютърни документи като техен роден град, флоутърът разбира се, ги бе закарал точно там.

— Всички светове са еднакви — отбеляза Сиванму. — Хората ядат риба от морето, но някои искат да ловят повече, Отколкото океанът е в състояние да им осигури.

— Какво лошо има в това, да ловиш малко по-дълго време или да хванеш един-два топа повече? — попита Питър.

— Ако всеки постъпва така… — Тя замълча. — Разбирам. Ги просто изказваш философията на нарушителите, за да покажеш, че не са прави.

— Сега издигнах ли се малко в очите ти?

Той се завъртя, за да й демонстрира широката, но все и.и; [???] показваща известни форми на тялото дреха.

— Цветовете са безвкусни — отбеляза Сиванму. — Твърде крещящи.

— Не, не. Целта е, който ме види, да закрещи от ужас.

— Аааа! — тихо изпищя Сиванму.

— Джейн казва, че това е един вид показен костюм — за човек на моята възраст и предполагаемата ми професия. Мъжете в Нагоя ходят накипрени като пауни.

— А жените?

— С голи гърди през цялото време. Прекрасна гледка.

— Лъжеш! На идване не видях нито една жена с голи гърди и… — Тя млъкна. — Наистина ли искаш да се усъмня-вам във всяка твоя дума? — изрече намръщено.

— Е, трябваше все пак да опитам.

— Стига глупости. Аз нямам гърди.

— Имаш, но са малки. Сигурен съм, че схващаш разликата.

— Нямам намерение да обсъждам тялото си с мъж, облечен в такава зле подредена, запусната цветна градина.

— Всички жени тук са лишени от вкус. Тъжно, но е вярно. Достолепен вид и други глупости. Също и възрастните мъже. Само момчетата и младежите могат да си позволят такова пищно облекло. Мисля, че ярките цветове са за предупреждение на жените. Нищо сериозно не може да се очаква от този момък! Малко флирт и „чао“. Такива неща. Струва ми се, че Джейн ни е избрала този град само за да ме принуди да нося такива дрехи.

— Гладна съм. Уморена съм.

— Кое е по-спешно?

— Да ям.

— Има грозде.

— Което не си измил. Предполагам, че това е един от опитите да сложиш край на живота си.

— На Божествен вятър насекомите знаят къде им е мястото и не мърдат оттам. Няма пестициди. Джейн гарантира.

— На Път също няма пестициди, но мием плодовете, за да ги почистим от бактерии и едноклетъчни. Ако се разболеем от дизентерия, това ще ни забави.

— О, тоалетната е толкова хубава. Грехота ще е, ако не използваме.

Въпреки привидното безгрижие на Питър забележката за дизентерията явно го разтревожи.

— Да идем на ресторант — предложи Сиванму. — Джейн пи е осигурила пари, нали?

Питър се заслуша в звука от кристала в ухото му.

— Да, трябва само да кажем на собственика на ресторанта, че сме си загубили документите, и той ще ни позволи да използваме банковите си сметки чрез компютъра. Джейн казва, че и двамата сме много богати, но трябва да се държим, сякаш разполагаме с ограничени средства и сега си позволяваме лукса да ядем в ресторант по някакъв тържествен повод. Какво ще празнуваме днес?

— Твоето изкъпване.

— Ти празнувай това, а аз ще отбележа благополучното ни спасяване от гората.

Излязоха на улицата, оживена, с малко коли, стотици велосипеди и хиляди хора, върху и отстрани на плъзгащите Се пътеки. Сиванму се отнасяше с подозрение към тези странни устройства и настоя да търсят ресторанта пеша. Сградите наоколо бяха стари, но не западнали — сравнително нов квартал, но вече с традиции. Стилът бе изключително разчупен, е арки, вътрешни дворове, колони и покриви, по с малко стени и без никакво стъкло.

— Тук времето сигурно винаги е хубаво — отбеляза Сиванму.

— Тропически климат, но по крайбрежието има студени течения. През по-голямата част от годината всеки следобед вали за час-два, но никога не става прекалено горещо или прекалено студено.

— Човек има чувството, че през цялото време е на открито.

— Това е илюзия. Нашият апартамент има стъклени прозорци и климатична инсталация, нали забеляза. Гледа обаче навътре, към двора, освен това прозорците са вградени в ниши, така че отвън стъклото не се вижда. Много сполучливо решение. Изкуствено постигната естественост. Двуличие и измама — това, което човекът умее най-добре.

— Красиво е. Нагоя ми харесва.

— Жалко, че няма да се задържаме.

Преди Сиванму да попита къде отиват и защо, Питър я въведе в двора на един оживен ресторант.

— Тук готвят рибата. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Какво, в другите сурова ли я сервират? — засмя се Сиванму, давайки си сметка, че Питър говори сериозно.

Сурова риба!

— Японците са известни с това, а в Нагоя едва ли не боготворят този обичай. Забележи, в ресторанта няма нито една японска физиономия. Те не биха хапнали риба, похабена от високата температура. Това е една от традициите, които спазват ревностно. Сега в културата им има толкова малко типично японски черти, че привързаността им към; запазените традиции граничи е мания.

Сиванму кимна. Много добре разбираше как един народ е готов да се придържа отчаяно към отдавна мъртви обичай само и само да запази идентичността си. В същото време се радваше, че е попаднала на място, където на традиции ите се гледа по-повърхностно, така че не могат да изкривят или съсипят живота на хората, както беше на Път.

Сервираха им бързо — приготвянето на риба не отнеми много време, и докато се хранеха, Питър на няколко пъти опита да се намести по-удобно на рогозката.

— Жалко, че ресторантът не е достатъчно нетрадиционен, за да използва нормални столове.

— Защо вие, европейците, толкова мразите земята, че винаги се стремите да се издигнете над нея?

— Ти вече отговори на въпроса си. От самото начала предположи, че мразим земята. Така звучиш като неграмотен дивак.

Сиванму се изчерви, но не каза нищо.

— О, не ми се прави на смирена азиатка, която винаги се съгласява със събеседника си! Или по-скоро на покорна слугиня, изправена пред коравосърдечен, жесток господа! Знам, че съм пълен тъпак, но нямам намерение да се променям само защото си играеш на обидена!

— Тогава трябва да се промениш, за да не бъдеш повече пълен тъпак.

— Това ми е в характера. Ендър ме е създал толкова омразен, за да може да ме ненавижда. Направил ме е такъв, за да можеш да ме мразиш и ти.

— О, я мълчи и яж. Не знаеш какво говориш. Работата ти е да разбираш хората, а не можеш да прецениш най-близкия си човек в цялата вселена.

— Аз не искам да те разбирам. Искам да постигна целта си с помощта на блестящия ум, който се предполага, че притежаваш — макар да си мислиш, че хората, които коленичат, са някак си „по-близки до земята“ от онези, които стоят прави.

— Нямах предвид себе си. Говорех за най-близкия ти човек. Ендър.

— Точно в момента той ми е безкрайно далечен.

— Той не те е създал, за да те мрази. Отдавна е престанал да те ненавижда.

— Да, да, той е написал „Хегемона“ и така нататък, и така нататък.

— Точно така. Създал те е, защото се е нуждаел отчаяно от някого, който да мрази него.

Питър завъртя очи и отпи глътка мътен ананасов сок.

— Колко точно са дозирали кокосовото мляко! Мисля, че когато се пенсионирам, ще се оттегля тук. Ако Ендър не ме накара да се разпадна преди това.

— Казах ти истината в очите, а ти бръщолевиш за кокосово мляко!

— Новиня го мрази. Той няма нужда от мен.

— Новиня му е сърдита, но няма причини за това и той ГО знае. Той има нужда от… справедлив гняв. Да мразиш истинското зло у него, което никой освен него не вижда и пори не подозира, че съществува.

— Аз съм просто кошмарът от детството му. Прекалено много се задълбаваш.

— Той не те е създал, защото истинският Питър е бил ГОЛ кова важен в детството му. Създал те е, защото ти си съдията, заклеймителят. Това е бил Питър за него. Ти сам ми го каза, като споделяше спомените си. Питър го е дразнил, повтарял му е колко е безполезен, недостоен, глупав, страхлив. Ти и сега го правиш. Гледаш живота му и казваш, че се е провалил. По някаква причина той има нужда о! това. Има нужда някой да го заклеймява.

— О, колко хубаво, че винаги съм на разположение да го презирам.

— Той обаче се нуждае отчаяно и от някого, който да му прости, да вижда добрия замисъл в действията му. Валънтайн съществува не защото я обича — за това си има истинската Валънтайн. Има жена си. Той се нуждае от сестра ти, за да може тя да му прости.

— Значи, ако престана да мразя Ендър, той няма да има повече нужда от мен и аз ще изчезна, така ли?

— Ако Ендър престане да се мрази, няма да има повече нужда от теб и ще стане по-лесно да те разбира човек.

— Е, не е толкова лесно да се разбираш с жена, която на спира да анализира някого, когото никога не е познавала, и да възхвалява човек, когото дори не е виждала.

— Надявам се така достатъчно да ти вгорчавам живота. Справедливо е, не мислиш ли?

— Мисля, че Джейн ни е докарала тук, защото местните обичаи напълно отразяват същността ни. Аз, макар Щ марионетка, се наслаждавам на живота. А ти, ти можеща да развалиш всичко хубаво, като започнеш да го обсъждаш.

Сиванму сдържа сълзите си и се наведе над чинията.

— Какво ти става? — попита Питър. Тя преглътна и вдигна поглед към него:

— Хан Фейдзъ вече ми липсва, а не съм го виждала едва от два дни. — Тя се усмихна леко. — Той е изключително благороден и мъдър човек. И ме намираше интересна. А сега трябва да търпя компанията на един досадник…

Питър се направи, че пръска с вода лицето си:

— Ох, горя, какъв сарказъм, ох, как ще го понеса! Колко жестоко! Като диханието па дракон! Думите ти поразяват като огън!

— Само дървени марионетки, висящи на конци.

— По-добре да висиш на конци, отколкото да си вързан с въжета.

— О, боговете сигурно ме обичат, щом са ме събрали с толкова остроумен човек.

— Мен пък са ме събрали с жена без гърди. Тя се направи, че не го приема като шега:

— Малки гърди, както, струва ми се, сам каза. Изведнъж обаче усмивката му се стопи.

— Извинявай — каза Питър. — Май те обидих.

— Не мисля. Ще ти кажа по-късно, след като се наспя добре.

— Смятах, че само се заяждаме. Отправяме си мними обиди.

— Така е, но аз ги приемам насериозно. Питър присви очи:

— Значи и аз съм обиден.

— Ти не знаеш какво е истинска обида. Питър избута чинията си встрани и се изправи:

— Ще се видим в апартамента. Можеш ли да се оправиш?

— Мислиш ли, че наистина ме е грижа за теб?

— Добре, че нямам душа. Иначе щеше да я погълнеш.

— Ако някога лапна душата ти, веднага ще я изплюя.

— Почини си — каза Питър. — За работата, която ни предстои, имам нужда от ума ти, не от жлъчните ти забележки.

Той излезе от ресторанта. Дрехите му стояха зле. Хората го заглеждаха. Той бе прекалено горд и силен мъж, за да Се облича-по този начин. Сиванму веднага забеляза, че го е грам. Той бързаше да се скрие, защото знаеше, че дрехите му стоят зле. Сигурно щеше да накара Джейн да му осигури нещо по-старомодно, подходящо за по-зрял мъж, щадящо самоуважението му.

„Докато аз имам нужда от нещо, което да ме направи невидима — помисли си тя. — Или по-добре дрехи, които да ме отнесат оттук в Отвъдното и сетне пак в реалността, но и дома на Хан Фейдзъ, където няма да виждам в очите на Околните нито съжаление, нито презрение.

Нито болка. Защото в очите на Питър има болка и аз нямах право, като казах, че не е способен на такова чувство. Нямах право да отдавам толкова голямо значение Щ собственото си страдание и да увеличавам неговото.

Ако му се извиня обаче, той ще ми се присмее.

Ала по-добре да ми се присмеят, задето съм направи ла нещо добро, вместо да се отнасят с уважение към мен а аз да знам, че съм постъпила лошо. На това ли ме е научил Хан Фейдзъ? Не. Това ми е вродено. Както казваше майка ми, «твърде много гордост, твърде много гордост».“

Когато се върна в апартамента, Питър вече спеше; изтощена, тя отложи извинението си и също си легна. Двамата се будиха през нощта, но не по едно и също време; НЕ сутринта вече бяха забравили спора от предния ден. Имаха работа за вършене и за Сиванму бе по-важно да разбере какво ще правят днес, отколкото да опитва да изглади разногласията помежду им, които сега й се струваха като сдърпване между приятели.

* * *

— Мъжът, с когото Джейн иска да се срещнем, е философ.

— Като мен ли? — попита Сиванму, влизайки веднага в новата си роля.

— Точно това исках да обсъдим. Тук, на Божествен вятър, има два вида философи. Аймана Хикари, човекът, с когото ще се срещнем сега, е аналитик. Ти нямаш достатъчно познания, за да се сравняваш с него. Значи трябва да си от другото течение. Гномици и мантици. Говорят с кратки изречения, изненадващи събеседника с привидната си безсмисленост.

— Необходимо ли е мъдрите ми изказвания само да изглеждат безсмислени?

— Няма от какво да се притесняваш. Гномиците разчитат на другите да свържат безсмислените им изявления с действителността. Точно затова всеки глупак може да се представи за такъв философ.

Сиванму почувства гневът да се надига у нея като живачния стълб на термометър.

— Колко мило от твоя страна да ми избереш точно тази професия!

— Не се обиждай — успокои я той. — С Джейн трябваше да ти измислим такава роля, че да не се издадеш като необразовано момиче от Път. Трябва да разбереш, че на Божествен вятър никое дете не може да бъде отгледано толкова безнадеждно неграмотно като кастата на слугите на Път.

Сиванму се отказа да спори повече. Какъв смисъл имаше? По-мъдрият винаги отстъпва, все едно да каже: „Аз съм умен! Аз разбирам всичко!“ Всъщност това май беше точно от тези гномически изказвания, за които й говореше Питър. Тя го сподели е него.

— Не, не, нямах предвид афоризми — отвърна той. — Те са прекалено аналитични. Имам предвид наистина странни изявления. Например може да кажеш: „Кълвачът дълбае дървото, за да измъкне червея“, а аз трябва да измисля какво общо има това със сегашната ситуация. Аз кълвачът ли съм? Дървото ли? Или червеят? Това е номерът.

— На мен ми се струва, че ти току-що доказа, че си по-добър гномик от двама ни.

Питър завъртя очи и тръгна към вратата.

— Питър. Той се обърна.

— Няма ли да има повече полза от мен, ако знам защо се срещаме е този човек и кой е той?

Той вдигна рамене:

— Предполагам. Въпреки че Аймана Хикари не е човекът, нито един от хората, които търсим.

— Кажи ми кого търсим тогава.

— Търсим центъра на властта на Стоте свята.

— Защо тогава сме тук, а не в Междузвездния конгрес?

— Междузвездният конгрес е един театър. Делегатите са марионетки. Сценариите се пишат на друго място.

— Тук.

— Представителите на Конгреса, които са изпратили Лузитанската флотилия, не са тези, които наистина искат война. Те, разбира се, приемат всичко, защото винаги са вярвали в разрешаването на проблемите с груба сила, но никога нямаше да успеят да спечелят подкрепа за операцията без подкрепата на една група, която се влияе много силно от философите на Божествен вятър.

— И Аймана Хикари е техен водач, така ли?

— Не е толкова просто. Той всъщност е самотен философ и не принадлежи към никое конкретно течение. Представител е обаче на чистата японска мисъл и това го прави своеобразната будна съвест на философите, влияещи върху групата, която контролира Конгреса.

— Колко пулчета за домино можеш да наредиш така, че да се съборят едно друго?

— Не, това не звучи достатъчно гномически. Прекалено аналитично е.

— Аз още не съм влязла в ролята си, Питър. Какви идеи взима тази група в Конгреса от философите?

Питър въздъхна и седна — превит надве върху един стол, разбира се. Сиванму се настани на пода и си помисли: „Какво подходящо положение за един човек от Европа — да седи високо над земята и да поучава една жена от Азия. От моя гледна точка обаче топ прекъсва връзката си със земята. Аз ще чуя думите му, но от мен зависи дали ще ги приема.“

— Конгресът никога не би използвал такава огромна военна сила за разрешаването на толкова дребно разногласие с някаква си колония. Основната причина, както знаеш, е това, че двама ксенолози, Миро Рибейра и Уанда Мукумби, са били заловени да учат пекениносите на Лузитания на земеделие. Това било обявено за неправомерна намеса в чужда култура и нарушителите трябвало да се изпратят на съд на друга планета. Разбира се, изпращането на някого на друга планета със старите светлинноскоростни космически кораби означавало, че ако нарушителите се върнат някога, всичките им познати и роднини ще са остарели или мъртви. Така че това отношение към тях би било прекалено жестоко. Конгресът сигурно е очаквал възражения от страна на колонията, но вместо това тя отговорила с пълна липса на внимание и прекъсване на всички ансибални връзки. По-войнствените представители на Конгреса веднага започнали да настояват за изпращане на военен кораб, който да установи контрол над Лузитания. Предложението им обаче не било прието, докато…

— Докато не използвали аргумента за вируса на болестта Десколада.

— Именно. Групата, която се противопоставяла на изпращането на въоръжени сили, използвала Десколадата като аргумент — защото тогава всеки, заразен с Десколада, трябвало да стои на Лузитания и да взима лекарства, пречещи на вируса да унищожи организма му. Така опасността от Десколадата за пръв път станала общо достояние и се създала група от представители на Конгреса, възмутени, че Лузитания не е била поставена под карантина много по-рано. Кое може да е по-опасно от оставянето на един бързоразпространяващ се, полуинтелигентен вирус в ръцете на бунтовници? Тази група се състояла предимно от делегати, споделящи вижданията на Несесарианската школа на Божествен вятър.

— И какво учат несесарианците? — запита Сиванму.

— Че човек трябва да живее в мир и хармония с околната си среда, да не вреди на нищо и търпеливо да понася леки и дори сериозни злочестини. Когато се появи истинска заплаха за оцеляването му обаче, той трябва да действа максимално агресивно за постигането на най-ефективно решение. Девизът им е: „Действай само при необходимост, по когато действаш, прави го с максимална сила и бързина.“ Така, докато милитаристите пледирали за военна намеса, привържениците на Несесарианската школа настоявали направо за изпращането на флотилия, въоръжена с Деструктуриращото молекулно устройство, което да унищожи опасността от вируса на Десколадата веднъж завинаги. Има нещо иронично във всичко това, не мислиш ли?

— Не разбирам.

— О, толкова добре се намества. Ендър Уигин използвал „Докторчето“ за унищожаване на родната планета на бъгерите. Сега устройството ще се използва за втори път — срещу света, на който по стечение на обстоятелствата се е заселил самият той! Иронията е още по-голяма. Главният несесарианец, Оока, използвал Ендър като пример в подкрепа на идеите си. Тъй като бъгерите били фундаментална заплаха за оцеляването на човечеството, единственото подходящо решение било пълното унищожение на врага. Никакви половинчати мерки. Разбира се, в крайна сметка се оказало, че бъгерите не са били никаква заплаха, както Ендър сам пише в книгата си „Царицата на кошера“, но Оока защитава предприетите действия, защото по онова време началниците на Ендър не са знаели, че допускат грешка. Оока казва: „Никога не си разменяй удари е врага.“ Идеята е, че човек никога не трябва да удря никого, но когато се наложи, трябва да нанесе само един удар, достатъчно силен, за да не може врагът да отговори.

— Значи, като използват Ендър за пример…

— Точно така. Собствените действия на Ендър се използват за оправдаване на повторното им предприемане срещу друг безвреден разумен вид.

— Десколадата не е безвредна.

— Не, но Ендър и Ела откриха начин да я неутрализират, нали? Няма обаче начин да убедим Конгреса да спре флотилията. Защото Джейн вече се намеси в ансибалните им комуникации и те си мислят, че са изправени пред опасен, масиран заговор. Всички аргументи, които опитаме да изтъкнем, ще се разглеждат като дезинформация. Освен това кой ще повярва за първото пътуване в Отвъдното, където Ела създаде антиДесколадата, Миро се изцели, а Ендър сътвори скъпата ми сестра и мен?

— Значи несесарианците в Конгреса…

— Те не се наричат така. Влиянието на това философско учение обаче е много силно. С Джейн смятаме, че ако убедим някои от най-изтъкнатите несесарианци да се обявят срещу изпращането на Лузитанската флотилия — с убедителни аргументи, разбира се, — единодушието сред милитаристите в Конгреса ще бъде разбито. Мнозинството им е съвсем малко — има достатъчно хора, които се ужасяват при мисълта за използването на такава разрушителна сила срещу една колониална планета. Други са още по-ужасени от мисълта, че Конгресът ще унищожи пекениносите, първия разумен вид, открит след унищожаването на бъгерите!

Те ще върнат флотилията или, в най-лошия случай, ще я използват само за установяването на карантина.

— Защо не се срещнем с някой несесарианец тогава?

— Защото кой ще поиска да ни изслуша? Ако се представим като поддръжници на лузитанската кауза, ще ни арестуват и подложат на разпит. Ако не, кой ще приеме идеите ни насериозно?

— Ами този Аймана Хикари… Какъв е той?

— Някои го наричат „философа Ямато“. Всички несесарианци на Божествен вятър са, разбира се, японци, а неговото течение се радва на широко влияние сред всички японци във вселената. Затова, макар че не е несесарианец, Хикари се радва на голяма почит като пазител на японската душевност.

— Ако той им каже, че унищожаването на Лузитания не е в съгласие с японската душевност…

— Той обаче не би казал такова нещо. Поне няма да се съгласи лесно, фундаменталният му труд, който му е спечелил репутацията на Ямато философ, включва идеята, че японците са създадени като разбунтували се марионетки. Отначало китайците са им дърпали конците. Хикари обаче казва, че Япония си е извадила важни поуки от опитите на Китай да завладее острова — при което, между другото, нашествениците били победени благодарение па една силна буря, наречена „камикадзе“, което означава Божествен вятър. Така че можем да сме сигурни, че всички на тази планета много добре знаят тази стара легенда. Както и да е, Япония се изолира напълно и отказва да се занимава с европейците при първата им поява. Американската флота обаче насила отваря японските пристанища за търговия и така японците наваксват изгубеното време. Реставрацията Мейджи води до индустриализацията на Япония и приемането на западния начин на живот — и отново, казва Хикари, някой друг дърпа конците. И отново страната си вади поука от чуждите грешки. Докато европейските империалисти делят Африка и Азия, Япония решава, че и тя иска парче от империалистическата торта. И това е Китай, бившият кукловод. Така се стига до японското нахлуване…

— На Път сме учили за това нахлуване — каза Сиванму.

— Изненадвам се, че сте учили за времето след монголското нашествие.

— Японците били спрени, когато американците хвърли ли първите ядрени бомби над два техни града.

— По онова време това е бил еквивалентът на „Докторчето“. Неустоимото, абсолютно оръжие. Японците скоро започнали да гледат на ядреното оръжие като на източник на голяма гордост: Ние сме първият народ, нападнат с атомна бомба. То се превърнало и в източник на постоянна скръб и в основния им стимул да откриват и заселват нови колонии — за да не бъдат отново безпомощна изолирана островна нация. Сетне обаче се появява Аймана Хикари — между другото, това име си го е избрал сам, с него е подписал първата си книга. Означава „Загадъчна светлина“.

— Колко гномично. Питър се усмихна:

— О, само да те чуе, ще бъде изключително горд. Както и да е, в първата си книга той казва: „Японците си извадих; важни поуки. Тези атомни бомби отрязаха всички конци Япония остана съвършено безпомощна. Достойната стара власт бе срината, императорът се превърна във фигурант, в Япония дойде демокрацията, след това богатство и велика власт.“

— Значи бомбите са били благоприятно събитие, така ли? — попита подозрително Сиванму.

— Не, не, в никакъв случай. Той смята, че богатството на Япония е унищожило душевността на народа. Те приели разрушителя като баща. Превърнали се в копелетата на Америка, родени от американските бомби. Отново марионетки.

— Какво тогава е общото между него и несесарианците?

— Той казва, че Япония е бомбардирана точно защото вече е приличала твърде много на Европа. Японците са се отнасяли към Китай, както европейците към Америка — егоистично и жестоко. Предците им обаче не можели да допуснат децата им да се превърнат във врагове. Затова японските богове изпратили американците, за да попречат на Япония да се превърне в империалистическа страна, точно както изпратили божествения вятър, за да спрат китайската флота. Японците трябвало да изтърпят американската окупация и след това да станат отново японци, дисциплинирани и единни. Книгата му е озаглавена „Не твърде късно“.

— Обзалагам се, че несесарианците използват американската бомбардировка над Япония като още един пример за удар, нанесен с максимална бързина и сила.

— Никой японец не би си позволил да възхвалява американската бомбардировка, докато Хикари не я е представил не като агресия срещу Япония, а като опит на боговете да накажат народа.

— Искаш да кажеш, че несесарианците го уважават достатъчно, така че, ако той промени вижданията си, те ще променят своите — само че той няма да промени становището си, защото вижда бомбардировката над Япония като божествен дар, така ли?

— Ние се надяваме, че все пак ще промени мнението си, иначе пътуването ни дотук ще е пълен провал. Проблемът е, че няма начин той да се остави да го убедим пряко, а Джейн не може да определи от трудовете му кой или какво може да му повлияе. Трябва да говорим с него, за да разберем към кого да се обърнем след това — може би ще успеем да променим неговите убеждения.

— Доста сложно, а?

— Затова реших, че си струва труда да ти го обясня. Какво смяташ да предприемеш, след като имаш тази информация? Да влезеш в исторически спор с аналитичен философ от ранга на Хикари?

— Ще слушам — отвърна Сиванму.

— Това смяташе да правиш и преди да ти разкажа всичко.

— Сега обаче знам какъв човек слушам.

— Джейн смята, че допускам грешка, като ти разказвам всичко това, защото така ще тълкуваш всичките му изказвания в светлината на онова, което аз и Джейн вече си мислим, че знаем.

— Кажи на Джейн, че единствените, които възхваляват чистотата на неведението, са онези, които извличат изгода от монопола върху знанието.

Питър се изсмя:

— Пак афоризми. Би трябвало да кажеш…

— Не ме учи как да бъда гномик. — Сиванму стана от пода; сега главата й бе по-високо от тази на Питър. — Ти си гном. А аз съм мантик^[1] — помни, че богомолката изяжда партньора си.

— Аз не съм ти партньор, а „мантик“ означава философия, основана на видения, вдъхновение или интуиция, не от знания или логика.

— Ако не си ми мъж, спри да ме поучаваш, все едно съм твоя съпруга.

Питър се смути и извърна поглед:

— Така ли ти се струва?

— На Път мъжът смята жена си за глупава и постоянно я поучава за неща, които вече са й известни. Когато трябва да научи на нещо съпруга си, жената трябва да се преструва само, че му напомня неща, на които той сам я е научил преди много време.

— Е, значи, аз съм безчувствен пън.

— Моля те, не забравяй, че когато се срещнем с Аймана Хикари, ние с него ще притежаваме извор на знания, до които ти никога не можеш да се докоснеш.

— И какъв е той?

— Жизнен опит.

Видя болката в очите му и съжали, че му я е причинила. Тази реакция обаче бе по-скоро като рефлекс — като дете я бяха обучавали да изпитва разкаяние, когато обиди някого, независимо колко си го е заслужавал.

— Ох — възкликна Питър, сякаш само се е преструвал на засегнат.

Сиванму не показа никакво съчувствие — тя вече не беше слугиня.

— Толкова си горд, че знаеш повече от мен, но всяко твое знание е или вкарано в главата ти от Ендър, или научено от Джейн. Аз нямам Джейн, нито Ендър. Научила съм всичко, което знам, по по-трудния начин. Изживяла съм го. Затова, моля те, не се отнасяй повече с пренебрежение към мен. Ако имам някакъв принос за тази експедиция, той ще дойде от това, че знам всичко, което и ти — защото мога да усвоя всичките ти знания, но ти никога няма да получиш моите.

Думите й вече не се приемаха на шега. Питър почервеня:

— Как… за коя…

— Как си позволявам ли? — довърши Сиванму. — За коя се мисля ли?

— Не съм казал такова нещо — сведе лице той.

— Аз не си стоя на мястото, нали? Хан Фейдзъ ми е разказвал за Питър Уигин. За оригиналния, не за копието. Как е принудил сестра си Валънтайн да вземе участие в плановете му за установяване на хегемония над цялата Земя. Как я е карал да пише от името на Демостен — евтина демагогия, — докато той е публикувал под псевдонима Лок красиви, възвишени идеи. Надутата демагогия обаче е била измислена от него.

— Значи Той е раждал надутите фрази.

— Именно. Това, което е пишел той, всъщност е идвало от Валънтайн; от източника, който никога не е имал или ценял. От човешката душа.

— Хан Фейдзъ ли ти го е казал? — Да.

— Тогава той е пълен малоумник. Защото Питър е имал толкова душа, колкото и Валънтайн. — Питър се изправи. — Аз съм този, който няма душа, Сиванму.

За миг тя изпита страх. Откъде можеше да знае каква жестокост се таи у този човек? Коя тъмна страна в аюата на Ендър можеше да намери изражение в създадения от него двойник?

Питър обаче не посегна да я удари. Може би нямаше нужда.

* * *

Аймана Хикари излезе да ги посрещне на портата, на градината си. Беше облечен скромно и носеше медальон, характерен за всички почитащи традициите японци на Божествен вятър: миниатюрна кутийка, съдържаща праха на достойните му предци. Питър бе обяснил, че когато човек като Хикари умре, щипка от праха в медальона се добавя към част от собствения му прах и се дава на децата или внуците му. Така на гърдите си той носеше целия си род и това бе най-ценният дар, който можеше да остави на наследниците си. За Сиванму, която нямаше предци, заслужаващи да бъдат запомнени, този обичай беше както възбуждащ, така и смущаващ.

Хикари се поклони на Сиванму, но на Питър подаде ръка. Питър я пое с изненадай вид.

— О, наричат ме пазител на духа Ямато — каза с усмивка Хикари, — но това не означава, че трябва да съм груб и да карам европейците да се държат като японци. Да гледаш как европеец се покланя, е все едно свиня да играе балет.

Когато домакинът ги поведе през градината към традиционната си къща с хартиени стени, Питър и Сиванму се спогледаха с усмивка. Така сключваха мълчаливо примирие, защото знаеха, че Хикари ще е труден противник и трябва да се съюзят, ако искат да научат нещо от него.

— философ и физик — заговори домакинът. — Проучих ви, след като получих бележката ви. И преди са ме посещавали физици и философи, също европейци и китайци, но наистина се учудвам, че идвате заедно.

— Тя ме намира за сексуално неустоим и не ще да ме остави на мира — отвърна Питър.

Ухили се с най-чаровната си усмивка.

За задоволство на Сиванму характерната за европейците ирония на Питър остана незабелязана от Хикари и това накара спътника й да се изчерви.

Сега беше неин ред — да се преструва на гномик, този път наистина.

— Свинята се търкаля в калта, но се топли върху слънчевия камък.

Хикари насочи поглед към нея, като запази безстрастното си изражение.

— Ще запиша тези думи в сърцето си.

Сиванму се почуди дали Питър е разбрал, че Хикари току-що я е иронизирал в характерния за Изтока стил.

— Идваме, за да се учим от вас — каза Питър.

— Тогава ще се наложи да ви нагостя и да ви изпратя разочаровани. Нямам на какво да науча един физик и един философ. Ако нямах деца, нямаше да има кого да науча на каквото и да било, защото само те знаят по-малко от мен.

— Не, не — възрази Питър, — вие сте мъдрец. Пазител на духа Ямато.

— Наистина така ме наричат, но духът Ямато е твърде голям, за да се побере в такава малка кутийка като моята душа. И в същото време той е твърде малък, за да бъде забелязан от великите души на китайците и европейците. Вие сте учителите, защото Китай и Европа винаги са били учители на Япония.

Сиванму не познаваше Питър достатъчно, но сега забеляза объркването му; той не знаеше как да продължи този разговор. По време на митарствата си Ендър бе живял в няколко източни цивилизации и дори, според Хан Фейдзъ, знаеше корейски. Следователно Ендър вероятно можеше да се справи с човек като Хикари, използващ традиционната смиреност, за да им се надсмее. Знанията на Ендър и онова, което бе предал на Питър, очевидно бяха две различни неща. В този разговор главната роля се падаше на нея и тя си даде сметка, че най-добрият начин да вземе нещата в свои ръце, е като не позволи на Хикари да определя правилата на играта.

— Много добре — каза Сиванму. — Ще ви учим. Защото, когато покажем незнанието си, ще видите най-добре в коя област имаме нужда от мъдростта ви.

Хикари погледна Питър. Сетне плесна с ръце. На прага се появи прислужница.

— Чай — нареди Хикари.

Сиванму скочи на крака. Даде си сметка какво прави едва когато застана права. Бе сервирала чай неведнъж в живота си, тази команда й се беше превърнала в рефлекс. Сега обаче по-скоро интуицията я беше накарала да стане и й бе подсказала, че единственият начин да надвие Хикари е, като използва собствените му средства — да се покаже по-смирена от него.

— Цял живот съм слугувала — каза искрено Сиванму, — но винаги съм била лоша слугиня. — Това вече не беше вярно. — Може ли да отида с вашата прислужница, за да науча нещо от нея? Дори да не съм достатъчно умна, за да възприема идеите на един велик философ, може би ще съумея да науча нещо от жената, която е достойна да сервира чай на Аймана Хикари.

От колебанието му тя разбра, че е успяла. Хикари обаче бързо се осъзна. Незабавно се изправи на крака.

— Вие вече ми дадохте един велик урок. Сега и тримата ще идем в кухнята, за да гледаме как Кенджи приготвя чай. Щом тя може да бъде ваша учителка, Сиванму, значи трябва да бъде и моя. Защото как ще понеса мисълта, че някой в дома ми може да знае нещо, което аз не знам?

Сиванму се възхити от досетливостта му. Той отново бе съумял да се унижи повече от нея.

Горката Кенджи! Тя бе умела и добре обучена прислужница, но присъствието на тримата наблюдатели, особено па господари й, докато прави чай, я смущаваше. Затова Сиванму веднага се спусна да „помага“ — като още в самото начало нарочно допусна грешка. Кенджи веднага влезе в стихията си и възвърна увереността си.

— Забравихте — успокои тя гостенката, — защото кухнята ми е толкова разхвърляна…

След това показа на Сиванму как се приготвя чаят.

— Поне в Нагоя — добави скромно. — Поне в този дом.

Сиванму наблюдаваше внимателно, съсредоточена единствено върху Кенджи и действията й, защото веднага забеляза, че японският начин на приготвяне на чай — или начинът, по който се приготвяше на Божествен вятър, или в Нагоя, или в дома на този смирен философ, пазител на духа Ямато — е различен от последователността, която бе спазвала в дома на Хан Фейдзъ. Докато чаят стане готов, Сиванму наистина бе научила нещо ново. Защото, макар в компютърното й досие да пишеше, че е прекарала целия си живот в Китайската колония на Божествен вятър, сега тя можеше да сервира чая по съвършено същия начин.

Върнаха се в главната стая на Хикари, Кенджи и Сиванму — с по една табличка за чай в ръце. Кенджи предложи табличката си на Хикари, но той махна към Питър и му се поклони. Сиванму поднесе чай на домакина. И когато Кенджи се оттегли, придвижвайки се гърбом, тя направи същото.

За пръв път Хикари като че се… ядоса? Поне очите му заблестяха сърдито. Защото, като се постави на абсолютно същото ниво като Кенджи, Сиванму бе поставила него в положение, при което или трябваше да се покаже по-горделив от нея, като освободи прислужницата, или да наруши реда в домакинството, като покани Кенджи да седне с тях като равна.

— Кенджи — каза той. — Нека ти сипя чай.

„Шах — помисли Сиванму. — И мат.“

И като прекрасна награда Питър, който най-после бе навлязъл в играта, реши да й сипе чай, при което успя да я полее; това накара и Хикари да пръсне малко чай върху себе си, за да успокои госта. Болката от горещата течност и след това неприятното усещане, докато изстине и изсъхне, бяха оправдана цена за удоволствието да знае, че се е оказала равностоен противник па Хикари в прекалената му любезност, докато Питър просто се е проявил като недодялан дръвник.

Наистина ли обаче бе равностойна на Хикари? Той със сигурност бе забелязал усилието й да се унижи пред него. Възможно беше нарочно да й позволява да се възгордее от това, че е успяла да се прояви като по-смирена от двамата. Още щом се досети, че може да е направил така, тя си даде сметка, че наистина го е сторил и победата е негова.

„Не съм толкова умна, за каквато се мислех.“ Тя погледна Питър с надеждата, че сега той ще подеме инициативата и ще направи изключително умното нещо, което е замислял до този момент. Той обаче изглеждаше съвършено доволен от водещата й роля. Със сигурност не желаеше да се намесва. Дали си даваше сметка, че е била надвита в собствената си игра, защото не е обмислила достатъчно ходовете си? Дали сега я оставяше да се обеси със собственото си въже?

„Е, да затегнем тогава примката.“

— Аймана Хикари, някои ви наричат пазител на духа Ямато. С Питър сме израснали в свят, населен с японци, и въпреки това, тъй като японците смирено позволяват в обществените училища да се преподава Старк, ние не знаем японски. В моя китайски квартал и Питър в американския си град сме прекарали детството си на границата на японската култура, надничайки през ключалката. Затова, ако има част от огромната ни некомпетентност, която да е най-крещяща за вас, това трябва да са знанията ни за самия дух Ямато.

— О, Сиванму, вие правите загадка от най-очевидното. Никой не разбира Ямато по-добре от онези, които го гледат отвън, също както бащата познава детето си по-добре, отколкото то самото.

— Тогава ще се наложи аз да ви ограмотя — заяви Сиванму, отказвайки се от играта на смиреност. — Защото виждам Япония като периферна нация и не разбирам дали вашите идеи ще я направят централна нация, или ще доведат до упадъка на всички периферни традиции.

— Виждам сто възможни значения на термина „периферна нация“, повечето от които са верни за моя народ. Какво обаче е „централна нация“ и как можем ние да станем такава?

— Не съм много добре запозната с историята на Земята, но от малкото, което знам, ми се струва, че там са съществували няколко централни нации с толкова силна цивилизация, че са погълнали дори завоевателите си. Египет е бил такава нация, също Китай. Всяка от тях се е обединила и след това се е разширила в рамките на необходимото, за да защитава границите си и да донесе мир в провинциите си. Всяка е приемала нашествениците и ги е поглъщала, за да просъществува още хиляди години. Египетската и китайската писменост са се запазили със съвсем малко изменения, за да може миналото да остане за онези, които умеят да четат.

По напрегнатото изражение на Питър личеше, че е много разтревожен. Все пак изказването й определено не беше гномическо. Тъй като изобщо не беше запознат с азиатските традиции обаче, той запази мълчание.

— И двете нации са създадени във варварски времена — отбеляза Хикари. — Да не искате да кажете, че в днешно време никоя нация не може да се превърне в централна?

— Не знам. Дори нямам представа дали разделението на нациите на периферни и централни има някакъв смисъл. Знам, че една централна нация може да запази културната си мощ дълго след като е загубила политическата власт. Месопотамия постоянно е била завладявана, но всеки нашественик се е променял повече, отколкото се е изменяла самата Месопотамия. Царете на Асирия, Халдея и Персия са били почти неразличими едни от други, след като веднъж са вкусили от културата на Междуречието. Централните нации обаче също могат да претърпят такъв упадък, че да изчезнат. Египет се е огънал под удара на елинската култура, паднал е на колене пред християнството и накрая е бил изтрит от исляма. Само каменните постройки са напомняли на потомците какви и кои са били древните им предци. Историята не се подчинява на правила и всички закономерности, които наблюдаваме, са полезни илюзии.

— Виждам, че наистина сте философ.

— Колко ласкателно е да наречете детинските ми фантазии с това величествено име. Нека ви разкажа сега какво мисля за периферните нации. Те се раждат в сянката — или може би в отразената светлина — на други цивилизации. Япония дължи културата си на китайското влияние. А Рим е израсъл в сянката на Гърция.

— Първо на етруските — уточни Питър.

Хикари го изгледа незаинтересовано, сетне се обърна към Сиванму, без да коментира. Питър посърна. На Сиванму й стана жал за него. Не много, малко.

— Централните нации са толкова уверени в себе си, че не се нуждаят от завоевателни войни. Те са сигурни, че са по-висша категория хора и че другите народи искат да са като тях и да им се подчиняват. Щом почувстват силата си обаче, периферните нации изпитват нужда да се докажат и го правят почти винаги с меч. Така арабите са прогонили европейците и са завзели Персия. Така македонците, живели в периферията на елинската култура, са завзели Гърция и след това, толкова асимилирани, че вече се определяли като гърци, завладели империята, на чиито граници се е развивала гръцката цивилизация — Персия. Викингите опустошавали цяла Европа, преди да основат свои държави в Неапол, Сицилия, Нормандия, Ирландия и накрая Англия. А Япония…

— Ние сме се стремили винаги да стоим на островите си — напомни тихо Хикари.

— Япония, когато почувствала прилив на сила, се развихрила из Пасифика, опитала да завладее великата централна нация, Китай, и накрая била спряна от новата централна нация, Америка.

— За мен Америка е по-скоро периферна нация.

— Америка е основана от периферни народи, но американската идея я е превърнала в централна нация. Те са били толкова високомерни, че след като са подчинили собствената си провинция, не са имали никакво желание да създават империя. Просто са приемали, че всички народи искат да са като тях. Асимилирали са всички култури. Дори на Божествен вятър, какъв език се изучава в училищата? Старк, общозвездният език, той не ни е наложен от Англия.

— Това, че само Америка е била достатъчно развита технически, когато Царицата на кошера ни е принудила да излезем в космоса, е чиста случайност.

— Аз мисля, че американската идея се е превърнала в централна идея. Оттогава всяка нация има някакъв вид демокрация. Междузвездният конгрес ни управлява дори сега. Всички сме приели американската култура, независимо дали ни харесва, или не. И така, занимава ме един въпрос: Сега, след като Япония контролира тази централна нация, ще бъде ли погълната от нея, както монголците са били асимилирани от Китай? Или японската култура ще запази идентичността си, но в крайна сметка ще западне и ще изгуби властта си, както турците, като периферна нация, са загубили водещата си роля в ислямския свят или манджур-ците са загубили контрол над Китай?

Хикари изглеждаше обезпокоен. Ядосан? Объркан? Сиванму нямаше как да разбере.

— философът Сиванму казва неща, които ми е невъзможно да приема — изрече той. — Как можете да твърдите, че японците контролират Междузвездния конгрес и Стоте свята? Кога е станала тази революция, та никой не е забелязал?

— Мислех, че си давате сметка за онова, което сте постигнали с учението си за Ямато. Съществуването на Лузитанската флотилия е доказателство за властта на японците. Това е голямо откритие, на което ми обърна внимание моят приятел физикът, и точно затова сме тук.

На лицето на Питър се изписа истински ужас. Тя се досещаше какво си мисли. Да не е полудяла, та толкова лесно показва козовете си? Тя обаче го правеше, без да издава истинската причина за посещението им.

Без да издава безпокойството си, Питър взе думата и започна да обяснява откритията на Джейн за Междузвездния конгрес, несесарианците и Лузитанската флотилия, макар че, разбира се, представяше идеите й за свои. Хикари слушаше, кимаше или клатеше отрицателно глава от време на време; вече не се държеше така незаинтересовано, с такова разсеяно изражение на лека насмешка.

— Значи твърдите — започна той, след като Питър млъкна, — че несесарианците са установили контрол над Междузвездния конгрес и са изпратили Лузитанската флотилия само благодарение на моята скромна книжка, така ли? За това ли ме обвинявате?

— Нито ви обвиняваме, нито ви приписваме някаква заслуга — отвърна Питър. — Вие не сте го предвиждали, нито сте го планирали. Доколкото ми е известно, вие не го и одобрявате.

— Аз дори не се интересувам от политиката на Междузвездния конгрес. Аз съм отдаден само на Ямато.

— Точно това сме дошли да научим — намеси се Сиванму. — Виждам, че сте човек от периферията, не от центъра. Следователно вие няма да позволите Ямато да бъде погълнат от централната нация. Вместо това японците няма да приемат собствената си хегемония и в крайна сметка тя ще им се изплъзне и ще попадне в чужди ръце.

Хикари поклати глава:

— Няма да позволя да обвинявате Япония за тази Лузитанска флотилия. Ние сме народът, наказан от боговете, не изпращаме флотилии за разрушаването на други светове.

— Несесарианците го правят — изтъкна Питър.

— Несесарианците само говорят. Никой не ги слуша.

— Вие не ги слушате. Конгресът обаче ги слуша.

— А несесарианците слушат вас — добави Сиванму.

— Аз съм човек на съвършената простота! — скочи Хикари. — Измъчвате ме с обвинения, в които няма и капка истина!

— Не ви обвиняваме — каза тихо Сиванму, без да става. — Изказваме наблюденията си. Ако се заблуждаваме, молим ви да ни покажете къде грешим.

Хикари трепереше. Лявата му ръка стискаше кутийката с праха на дедите му, висяща на копринена панделка на врата му.

— Не — заяви той, — няма да ви оставя да се преструвате на смирени учени, търсещи истината. Вие сте убийци. Убийци на сърнето, дошли да ме унищожат; дошли да ме убеждават, че търсейки духа Ямато, аз но някакъв начин съм позволил на народа си да управлява други човешки светове и да използва властта си за унищожението на безпомощни разумни видове! Това е жестока лъжа — да ми кажете, че работата на живота ми е била безсмислена. По-скоро бих позволил да сипете отрова в чая ми, Сиванму. По-скоро ще ви оставя да допрете пистолет в челото ми и да ме застреляте, Питър Уигин. Подходящи имена са ви избрали тези ваши родители — високомерни и жестоки имена. Царствена майка от Запада! И Питър Уигин, първият хегемон! Кой дава на децата си такива имена?

Питър също се беше изправил, хвана Сиванму и я вдигна на крака.

— Ние ви обидихме, без да го желаем — каза той. — Срам ме е от себе си. Трябва да вървим.

Сиванму остана изненадана да чуе такива характерни за Изтока думи от Питър. Американците имаха навика да се извиняват, да спорят.

Той я повлече към вратата. Хикари не тръгна след тях, за да ги изпрати; това се падна на бедната Кенджи, ужасена да види господаря си толкова ядосан. Сиванму обаче бе решена да не оставя нещата недовършени. Затова в последния момент изтича в стаята и се просна на пода пред Хикари в онази унизителна поза, която преди броени часове се беше зарекла никога повече да не заема. Знаеше обаче, че докато лежи така, човек като Хикари е длъжен да я изслуша.

— О, Аймана Хикари, вие говорихте за нашите имена, но забравихте ли своето? Как може човек, който се нарича „Загадъчна светлина“, да си въобразява, че учението му може да оказва единствено влиянието, което е възнамерявал да има?

При тези думи Хикари се извъртя и излезе от стаята. Беше ли оправила положението, или напротив? Нямаше начин да разбере. Тя се изправи и излезе омърлушена от стаята. Питър сигурно й беше бесен. С наглото си държание можеше да провали всичко — и не само тях двамата, а и онези, които разчитаха да спрат Лузитанската флотилия.

За нейна изненада, след като излязоха от двора на Хикари, Питър изглеждаше в чудесно настроение.

— Отлично се справи, колкото и странни да бяха методите ти.

— Как така? Беше пълен провал — възрази тя, но все пак с надежда, че може би нещата не са толкова зле и не се е представила чак толкова лошо.

— О, той побесня и никога вече няма да пожелае да ни види, но кого го е грижа? Нямахме за задача да го накараме да промени мисленето си. Трябваше просто да открием кой има влияние върху него. И успяхме.

— Така ли?

— Джейн веднага се досети, когато той заяви, че е „човек на съвършената простота“.

— Нима в това се крие някакъв скрит смисъл?

— Скъпа моя, така господин Хикари разкри, че е последовател на У а Лава.

Сиванму го изгледа смутено.

— Това е религиозно течение. Или шега. Трудно е да се каже кое от двете. Думите са на самоански и означават буквално „сега достатъчно“, но могат да се преведат и като „стига толкова!“.

— Не се съмнявам, че си експерт по самоански — отбеляза Сиванму; дори не беше чувала за такъв език.

— Джейн го разбира — обясни търпеливо Питър. — Нали имам връзка с нея чрез кристала в ухото си. Искаш ли да ти предам какво ми каза, или не?

— Да, ако обичаш.

— Това е един вид философия — може да се нарече безгрижен стоицизъм, защото в добро и в лошо последователите му реагират по един начин. Разпространяван от самоан-ската писателка Лейлоа Лавеа обаче, той се е превърнал в нещо повече от ежедневно поведение. Лавеа учи…

— Искаш да кажеш, че Хикари е ученик на жена?

— Не съм споменал такова пешо. Ако слушаш, ще ти предам какво ми разказва Джейн.

Тя млъкна и го остави да продължи.

— И чака. Лейлоа Лавеа проповядва един вид доброволен комунизъм. Не е достатъчно да си богат и да кажеш: „стига толкова“. Трябва наистина да го мислиш — че имаш вече достатъчно. И тъй като наистина го мислиш, трябва да вземеш излишъка и да го дадеш. Същото е, когато те сполети беда — трябва да я търпиш, докато стане нетърпимо — децата ти са гладни или вече не ти върви в службата. И тогава пак казваш: „стига толкова“, и променяш нещо, Преместваш се; сменяш си професията; оставяш съпругата ти да взема всички решения. Правиш нещо. Не можеш да търпиш нетърпимото.

— Какво общо има това със „съвършената простота“?

— Лейлоа Лавеа учи, че когато постигнеш баланс в живота си — когато се отървеш от целия излишък на блага и се справиш с проблемите, — животът ти се превръща в една съвършена простота. Това искаше да ни каже Ай-мана Хикари. Допреди посещението ни животът му е текъл в съвършена простота. Ние обаче го изкарахме от равновесие. Това е добре, защото означава, че той ще се постарае да възстанови простотата в нейното съвършенство. Ще бъде отворен за въздействие. Не от наша страна, разбира се.

— От Лейлоа Лавеа ли?

— Надали. Тя е умряла преди почти две хиляди години. Ендър я е срещал веднъж между другото. Отишъл е да говори от името на мъртвите на родната й планета — е, Междузвездният конгрес я нарича Пасифика, но самоанската общност там се е наименувала Луманаи. „Бъдещето“.

— Не е говорил от нейно име, предполагам.

— Всъщност от името на един фуджийски убиец. Човек, който убил повече от сто деца, всичките от Тонга. Очевидно тонганците не му харесвали. Държали го непогребан трийсет години, за да може Ендър да отиде и да говори от негово име, надявали се Говорителят на мъртвите да разкрие причините за деянието му.

— И той разкрил ли ги?

Питър се усмихна презрително:

— О, разбира се, представил се блестящо. Ендър не може да не оправдае доверието. Дрън, дрън.

Тя не обърна внимание на враждебното му отношение към Ендър:

— И се е срещнал с Лейлоа Лавеа.

— Името и означава „загубена, наранена“.

— Нека позная. Тя сама си го е избрала.

— Именно. Нали ги знаеш писателите. Като Хикари те измислят собствения си живот, както пишат романите си.

— Колко гномическо!

— О, стига глупости. Наистина ли мислиш всичко, което каза за периферните и централните нации?

— Наистина. Още докато учех история на Земята при Хан Фейдзъ. Той не ми се изсмя.

— О, и аз не се смея. Това са наивни глупости, разбира се, но в никакъв случай не са смешни.

Сиванму не обърна внимание на иронията:

— Ако Лейлоа Лавеа е мъртва, при кого ще отидем?

— В Пасифика. В Луманаи. Хикари е научил за Уа Лава като студент в университета. От една самоанка — внучка на пасификанския посланик. Тя, разбира се, никога не е стъпвала в Луманаи и затова се е придържала още по-стриктно към традициите на народа си; превърнала се е в истински проповедник на учението на Лейлоа Лавеа. Това е било много преди Хикари да напише каквото и да било. Той никога не говори за това, никога не е писал за Уа Лава, но сега, след като ни се издаде, Джейн откри влияние на това религиозно течение в работите му. Освен това той има приятели в Луманаи. Никога не са се срещали лично, но си кореспондират по ансибалната мрежа.

— Ами внучката на посланика?

— В момента се намира на един космически кораб, на път за Луманаи. Тръгнала е преди двайсет години, след смъртта на дядо си. Би трябвало да стигне след… о, десетина години. В зависимост от времето. Без съмнение ще я посрещнат с големи почести и тялото на дядо й ще бъде погребано или изгорено, или както там го правят… изгорено, казва Джейн… е пищна церемония.

— Хикари обаче няма да опита да се свърже с нея.

— При тази скорост на кораба й ще е нужна седмица, докато получи дори най-проста бележка. И дума не може да става за философска дискусия. Тя ще си стигне у дома още преди да е успял да й обясни въпроса си.

Сиванму за пръв път започна да разбира значението на мигновеното пренасяне в пространството, което използваха с Питър. Така дългите, отнемащи цял живот пътувания ставаха излишни.

— Да можехме само — каза тя.

— Знам. Само че не можем. Тя знаеше, че е прав.

— Значи отиваме там — побърза да се върне на темата Сиванму. — И какво след това?

— В момента Джейн опитва да установи с кого си кореспондира Хикари. Това ще е човекът, който оказва най-голямо влияние върху него. И така…

— Ще разговаряме с него.

— Да. Трябва ли да пикаеш, или да правиш нещо друго, преди да се върнем в тясната ни кабинка сред гората?

— Няма да е зле. А ти можеш да се преоблечеш.

— Какво, да не смяташ и този консервативен костюм за твърде крещящ?

— Как се обличат на Луманаи?

— О, повечето просто си ходят голи. В тропиците. Джейн казва, че като имаме предвид масивните тела на повечето полинезийци, гледката може да е впечатляваща.

Сиванму потрепери:

— Няма да се представяме за местни, нали?

— Няма начин. Джейн ще ни представи като пътници, пристигнали вчера с космически кораб от Москва. Вероятно ще играем някакви правителствени функционери.

— Това не е ли незаконно? Питър я изгледа странно:

— Сиванму, ние извършваме измяна срещу Междузвездния конгрес само с това, че сме напуснали Лузитания. Това е криминално деяние. Не мисля, че като се представим за висши държавни служители, ще утежним положението.

— Да, ама аз не съм напуснала Лузитания. Дори не съм я виждала.

— О, не си пропуснала много. Там има главно савани и гори с някоя и друга фабрика на Царицата на кошера, в която се строят космически кораби, и куп прасета, живеещи в дърветата.

— Въпреки това аз съм съучастничка в измяната, нали?

— И извърши тежко престъпление, като развали пелия ден на един японски философ.

— Бесилката ми е в кърпа вързана.

След час вече пътуваха с частен флоутър — толкова частен, че пилотът не задаваше никакви въпроси; и Джейн се беше погрижила всичките им документи да са изрядни. Преди смрачаване вече бяха при малкия космически кораб.

— Трябваше да поспим в апартамента — каза Питър, гледайки със съжаление примитивните постели в кораба.

Сиванму само се изсмя и се сви на пода. На сутринта, отпочинали, установиха, че Джейн вече ги е пренесла на Пасифика.

* * *

Аймана Хикари се събуди от кошмар в сумрачния час преди зазоряване, в стая, която не беше нито топла, нито студена, и стана. Не се чувстваше отпочинал и сънищата му бяха неприятни, трескави, в тях всичко се обръщаше наопаки на онова, което му се искаше. Сънува, че се катери, за да стигне дъното на някакъв каньон. Че говори, но хората не искат да го слушат. Че пише, но листовете се изплъзват под перото му и се разпръсват на пода.

Знаеше, че всичко това е причинено от посещението на онези лъжливи чужденци предния ден. Цял следобед бе опитвал да не мисли за тях, като четеше разкази и есета; цяла вечер се беше старал да ги забрави, докато разговаряше със седмината приятели, които го посетиха. Разказите и есетата обаче му се струваха безсмислени; това бяха думи на неуверени хора от една периферна нация; а седмината му приятели, даде си сметка той, бяха до един несесарианци и когато засегна темата за Лузитанската флотилия, той установи, че всеки от тях размишлява точно както му бяха обяснили двамата чужденци със смешните имена.

И така в сумрака преди зазоряване Аймана се озова седнал па една рогозка в градината си, стиснал кутийката с предните си, замислен: „Дали тези сънища са ми изпратени от дедите ми? Дали и — течи двама посетители са доведени от тях? И ако обвиненията им срещу мен не са лъжи, кос в думите им беше измама?“ Защото от начина, по който се бяха гледали, от колебанието на младата жена, последвано от нагло държане, той бе разбрал, че му играят театър; че макар да не са репетирали, се придържат към някакъв сценарий.

Зората се разля над градината, придавайки на всеки лист на всяко дърво, на всяка тревичка характерния им оттенък и шарка; подухна бриз и светлината започна да се променя. По-късно, в разгара на деня, всички листа щяха да станат еднакви: неподвижни, кротки, окъпани в ярко сияние, като излято от огнен водопад. Сетне, вечерта, в небето щяха да се съберат облаци, да заръми; повяхналите листа щяха да възвърнат силите си, да заблестят мокри, да потъмнеят, да се подготвят за нощта, за нощния живот, за сънищата на растящите през нощта растения, събрали слънчевите лъчи, които са ги заливали през деня, и хладните вътрешни потоци, подхранени от дъждовете.

Аймана Хикари се превърна в лист, прогони от ума си всички мисли, освен тези за светлината, вятъра и дъжда, докато слънцето не се издигна високо над хоризонта. Тогава стана.

Кенджи бе приготвила малка риба за закуска. Той яде бавно, деликатно, така че да не повреди съвършения скелет, придаващ форма на рибата. Мускулите дърпаха на една или друга страна и костите се огъваха, но не се чупеха.

„Аз не ги чупя сега, но вземам силата от мускулите в собственото си тяло — замисли се той. Най-накрая изяде очите. — Силата на животното идва от тези части на тялото, които се движат. — Той отново докосна кутийката с праха на предните си. — Мъдростта ми обаче не идва от това, което ям, а от онова, което получавам всеки час от тези, които шепнат в ушите ми от минали векове. Живите забравят уроците на миналото, но предните — никога.“

Аймана стана и отиде при компютъра си в бараката на двора. Това бе един обикновен инструмент — затова го държеше там, вместо да му изгради олтар в дома си, както правеха мнозина други. Компютърът му беше за него като лопата. Той го използваше, след това го оставяше.

Във въздуха над компютъра се появи някакво лице.

— Търся приятеля си Ясунари — каза Аймана. — Ала не го тревожи. Проблемът ми е толкова незначителен, че би било срамно да му губя времето.

— Нека ти помогна вместо него тогава — каза лицето във въздуха.

— Вчера помолих за информация за Питър Уигин и Сиванму, които имаха среща с мен.

— Спомням си. За мен беше удоволствие да ти осигуря сведенията толкова бързо.

— Посещението им много ме разстрои. Нещо от това, което казваха, не беше истина; трябва ми допълнителна информация, за да разбера какво. Не искам да нарушавам правото им на лична тайна, но ако има сведения, които да са публично достояние — може би училищните им документи, или данни от местоработата им, или някакви роднински връзки…

— Ясунари ни е учил, че всичко, което искаш, е с някаква мъдра цел. Нека потърся.

Лицето изчезна за момент, сетне се появи отново.

— Много странно. Нима съм допуснала грешка? Лицето произнесе внимателно двете имена.

— Точно така — каза Аймана. — Същите като вчера.

— И аз си ги спомням. Живеят в един блок само на няколко преки от дома ти. Днес обаче не мога изобщо да ги открия. Ето, търся в блока им и откривам, че апартаментът, в който живееха, е свободен от година. Аймана, много съм изненадана. Как може двама души да съществуват един ден, а на следващия да ги няма? Нима съм допуснала някаква грешка, вчера или днес?

— Никаква грешка не си допуснала, помощничке на моя приятел. Точно тази информация ми трябваше. Моля те, не мисли повече по този проблем. Това, което на теб ти изглежда мистерия, всъщност е отговорът на моите въпроси.

Двамата учтиво си пожелаха довиждане.

Аймана излезе от работната барака в градината под непокорните листа, приведени под бремето на слънчевата светлина.

„Предните ме заливат с мъдрост, както слънцето — листата на дърветата — помисли си той, — и снощи водата мина през мен и разнесе мъдростта из ума ми като мъзга през стъблото на дърво. Питър Уигин и Сиванму бяха от плът и кръв и пълни с лъжа, но дойдоха и казаха истината, която имах нужда да чуя. Нима предците не изпращат посланията си до живите си деца точно тъй? По някакъв начин аз изпратих кораби, носещи най-страшното оръжие. Сторих го като млад; сега корабите наближават целта си, а аз съм стар и не мога да ги върна. Един свят ще бъде разрушен и Конгресът ще поиска одобрението на несесарианците и те ще го дадат; и след това несесарианците ще потърсят одобрение от мен и аз ще скрия лицето си от срам. Листата ми ще окапят и аз ще се изправя гол пред тях. Точно затова не биваше да живея на това тропическо място. Така забравих зимата. Забравих срама и смъртта.

Съвършена простота — мислех, че съм я постигнал. Ала вместо това донесох нещастие на други.“

Той остана седнал в градината си още час, изписваше по един йероглиф върху чакъла на алеята, след това го изтриваше и изписваше друг. Накрая се върна в бараката и написа на компютъра посланието, което беше съчинил:

Ендър Ксеноцида беше дете и не знаеше, че войната е истинска; въпреки това той избра да унищожи една населена планета в играта си. Аз съм възрастен и през цялото време съм знаел, че играта е реалност; но не подозирах, че съм един от играчите. По-голяма ли ще е вината ми от тази на Ксеноцида, ако бъде разрушен един цял свят и един цял вид рамани бъде унищожен? Къде е сега пътят ми към простотата?

Приятелят му не знаеше причината за този въпрос; но нямаше нужда от повече информация. Щеше да обмисли въпроса. И да намери отговора.

След миг един ансибал на планетата Пасифика получи писмото. По пътя то бе прочетено от съществото, контролиращо всички нишки на ансибалната паяжина. За Джейн обаче не съдържанието на писмото имаше значение, а адресът. Сега Питър и Сиванму щяха да знаят коя е следващата им спирка.