Орсън Скот Кард
Сянката на хегемона (1)

Петра

До: [email protected]

От: [email protected]

Тема: Какво правите, за да предпазите децата?

 

Уважаеми адмирал Чамраджнагар,

Получих адреса ви от наш общ приятел, който е работил под ваше командване, но сега е високопоставен чиновник — сигурен съм, че се сещате за кого говоря. Съзнавам, че основната ви задача сега е не толкова военна, колкото стратегическа, и че мислите ви са насочени повече към космоса, отколкото към положението на Земята. Все пак нанесохте решително поражение на войските, водени от предшественика ви във Войната на Лигата, и проблемът изглежда решен. Международният флот запази неутралитета си и за това всички сме ви благодарни.

Никой обаче не разбира, че мирът на Земята е само временна илюзия. Освен водената открай време експанзионистична политика на Русия много други по-малки държави имат агресивно поведение към съседите си. Войските на стратегоса са разпуснати, Хегемонията бързо губи авторитет и Земята е на ръба на нова катастрофа.

Най-важният ресурс на всяка държава във войните ще бъдат децата, обучени във Военно-тактическо-командното училище. Съвсем логично е тези деца да служат на народите си в бъдещите военни конфликти. Някои страни обаче, лишени от такива доказани таланти или опасяващи се, че противниците им разполагат с по-надарени командири, несъмнено биха се опитали да възпрепятстват врага от възможността да използва този ресурс. Накратко, има голяма опасност от отвличания и убийства на деца.

Оценявам, че се стремите да не се бъркате в събитията на Земята, но факт е, че МФ откри тези деца, обучи ги и така ги направи потенциални цели за нападение. Каквото и да се случи с тях, отговорността е на МФ. Голяма стъпка за гарантиране сигурността на децата ще бъде, ако издадете заповед за поставянето им под закрила на флота и предупреждение към всяка страна или група, която би се опитала да им навреди, че такива посегателства ще бъдат наказани с незабавни военни действия. Това по никакъв начин не може да се тълкува като намеса във вътрешните работи на Земята и повечето държави биха подкрепили тези мерки. Гарантирам ви пълната си подкрепа в обществените форуми.

Надявам се, че ще предприемете незабавни действия. Няма време за губене.

С уважение,

Лок

* * *

Когато Петра Арканян се върна у дома, нищо в Армения не изглеждаше наред. Планините бяха величествени, разбира се, но тя пазеше съвсем смътни спомени за тях. Едва когато стигна в Маралик, започна да вижда познати неща. Баща й я взе от Ереван, а майка й бе останала вкъщи с единайсетгодишния й брат и новото бебе — очевидно заченато още преди облекчаването на режима за контрол над раждаемостта след края на войната. Сигурно бяха гледали Петра по телевизията. Докато се кандилкаха с бричката по тесните улички, баща й започна да се извинява:

— Сигурно няма да се впечатлиш много, Петра… след като си видяла света.

— Не съм видяла чак толкова много, татко. Във Военното училище няма прозорци.

— Имам предвид космодрума, столицата, всички важни личности и прекрасни сгради…

— Не съм разочарована, татко.

Трябваше да излъже, за да го успокои. Държеше се, сякаш й е подарил Маралик и не е сигурен дали подаръкът й харесва. Тя също не знаеше. Военното училище не й харесваше, но там беше свикнала. Нямаше как да свикне с Ерос, но го търпеше. Как би могла да не хареса място като това, с открито небе и свободни хора.

При все това се разочарова. Спомените й от Маралик бяха спомени на петгодишно момиченце, на което всички къщи се струваха огромни, улиците — широки, колите — сякаш прелитаха с главоломна скорост. Сега беше доста по-голяма, на ръст почти колкото зряла жена, и колите изглеждаха по-малки, улиците — тесни, а сградите (проектирани да издържат на земетресения, за разлика от старите) бяха ниски. Не грозни — предвид смесицата от всевъзможни стилове: турски, руски, испански, средиземноморски и изненадващо, японски. Цяло чудо бе как съжителстваха в хармония благодарение на избора на цветове, гъстото застрояване и почти еднаквата им височина, ограничена от официалната регулация.

Знаеше всичко това от прочетеното, докато беше на Ерос заедно с другите деца, когато не се сражаваха. Бе виждала снимки по мрежата. Нищо обаче не можеше да я подготви за онова, което беше оставила тук като петгодишна и сега отново намираше на четиринайсет.

— Какво? — сепна се.

Баща й беше казал нещо, но тя не го разбра.

— Предложих да се отбием на сладкарница, преди да отидем вкъщи. Както правехме едно време.

Сладко. Беше забравила тази дума.

Нищо чудно. Единственото друго арменче в училището бе с три години пред нея и се прехвърли в Тактическото училище. Бяха се засекли само за няколко месеца — беше седемгодишна, когато се прехвърли от Началното училище във Военното, а той — на десет. Завърши, без никога да е командвал войска. Нищо чудно, че не искаше да си бъбри на арменски с някакво хлапе. От девет години не беше говорила на арменски. А тогава езикът й бе на петгодишно дете. Сега й беше много трудно да говори, още повече — да разбира.

Как да каже на баща си, че ще й е по-лесно, ако говорят на общофлотски — тоест английски? Той го владееше, разбира се — с майка й я караха да говори на английски вкъщи, за да няма езикови трудности във Военното училище. Всъщност, като се замислеше, точно това беше проблемът. Колко често баща й наричаше сладките с арменската дума? Всеки път, когато отидеха в сладкарницата, той я караше да си поръчва на английски, да нарича всеки сладкиш с английското му име. Абсурд — каква полза имаше във Военното училище да знае английските названия на арменските сладкиши?

— За какво се смееш?

— Струва ми се, че в космоса съм отвикнала да ям сладко. Но заради доброто старо време все пак можем да се поразходим из града. Вече няма да ми се струваш толкова висок.

— И твоята ръка вече не е толкова мъничка. — Той също се засмя. — Отнеха ни години, от които сега можехме да имаме безценни спомени.

— Да. Но трябваше да бъда там, където имаше нужда от мен.

„Дали наистина е така? — запита се мислено. — Аз първа се огънах. Издържах всички изпити, но не и най-важния. Там се провалих. Ендър ме окуражаваше, уверяваше ме, че ми има доверие, подтикваше ме да се старая, но така окуражаваше всички, имаше доверие на всички, а аз първа се огънах.“ Никой не говореше за това; може би на Земята нямаше жив човек, който да знае, но другите, които се бяха сражавали с нея, го знаеха. До момента, когато заспа в разгара на битка, тя бе сред най-добрите. След това, макар че никога не се повтори, Ендър вече й нямаше доверие. Другите постоянно я наблюдаваха, та ако случайно пак престане да командва корабите си, да се намесят. Знаеше, че Ендър е поверил тази задача на един от тях, но на кого? Динк? Бийн? Срамуваше се да попита. Бийн, да — независимо дали Ендър му е наредил да я наблюдава, тя знаеше, че я е следил, готов да поеме командването. Вече не можеха да разчитат на нея. Не й вярваха. Самата тя си нямаше доверие.

Бе решила да запази тайната от семейството си, както не се издаде пред министър-председателя, медиите, арменските военни и учениците, дошли да посрещнат великия арменски герой от Войната с формиките. Тя беше единствената кандидатка за тази роля. Вече й бяха показали, че името й фигурира в компютърните учебници сред имената на десетимата най-велики арменци на всички времена. Със снимки, биографията й, похвални слова от полковник Граф, майор Андерсън, Мейзър Ракъм.

И от Ендър Уигин: „Петра първа рискува живота си, за да ме спаси. Петра ме обучаваше, когато на никого не му се занимаваше с мен. Всичко, което съм постигнал, дължа на нея. И в последната кампания, в битката на битките, тя бе командирът, на когото разчитах.“

Ендър не подозираше как я болеше от тези думи. Несъмнено е искал да я увери, че наистина е разчитал на нея. Но тъй като тя знаеше истината, думите му й звучаха като милостиня. Като лъжа от съжаление.

Най-после у дома. На никое друго място на Земята не се чувстваше толкова чужда както тук — защото би трябвало да се чувства като у дома, но всъщност никой не я познаваше. Познаваха умното момиченце, което бяха изпратили със сълзи и окуражителни думи. Познаваха героиня, в чиито жестове и думи виждаха величие. Но не знаеха нищо за момичето, което се огъна под напрежението и в разгара на битката… просто заспа. Докато корабите й се взривяваха, докато гинеха истински хора, тя спеше, защото тялото й не можеше да се държи повече. Това момиче никой нямаше да види.

Никой нямаше да опознае и момичето, което наблюдаваше всяко движение на момчетата наоколо, оценяваше способностите им, гадаеше за намеренията им, стараеше се да извлече полза от всяка ситуация, само и само да не им отстъпва. Тук отново трябваше да се превърне в дете — по-голямо, но все пак дете. Да се съобразява с възрастните.

След девет години на постоянно дебнене, щеше ли да се почувства най-после спокойна, ако остави други да управляват живота й?

— Майка ти искаше да дойде, но се боеше. — Баща й се изкиска, сякаш беше смешно. — Разбираш ли?

— Не.

— Не се бои от теб, разбира се. Как би могла да се страхува от първородната си дъщеря? Но от камерите. От политиците. От тълпата. Тя е домашарка. Не обича да излиза. Разбираш ли?

Разбираше арменски, ако това я питаше, защото той се стараеше да говори простичко и бавно, така че тя да може да чува думите в потока на речта. Благодарна му беше за това, но и се притесняваше, че толкова й личи нуждата от такова отношение.

Онова, което не можеше да разбере, бе страхът от тълпата, който пречеше на майка й да дойде да посрещне дъщеря си след девет години.

Петра знаеше, че майка й не се бои от тълпата и камерите, а от самата нея. Изгубеното петгодишно дете, което никога вече нямаше да е на пет; което бе изкарало първия срок в училище под грижите на детегледачка от флота; чиято майка никога не му беше помогнала дори за едно домашно, не го бе научила да готви. Не, чакай. Беше правила баница с майка си. Беше й помагала да разточва корите. Сега, като се замислеше, мама не й поверяваше нито една важна задача при готвенето, но на Петра й се струваше, че тя е приготвила цялата баница. Че майка й й се е доверила.

Това я накара пак да се замисли за Ендър, как я заблуждаваше, преструваше се, че й има доверие, а всъщност се стремеше да я контролира.

За да пропъди тези мисли, Петра погледна през прозореца на бричката.

— В този квартал ли си играех навремето?

— Не, но сме близо. Маралик не е голям град.

— Всичко ми изглежда непознато.

— Сигурно, но не е. Нищо не се е променило. Само архитектурата. По целия свят има арменци, но само защото са били принудени да избягат от родината си. По природа арменците са домашари. Тези планини са нашата утроба и ние нямаме никакво желание да се раждаме.

Баща й се изкиска на собствената си шега.

Винаги ли се кискаше така? Звучеше нервно. Явно майка й не беше единствената, която се боеше от нея.

Накрая пристигнаха. Най-после нещо познато. Къщата изглеждаше малка и мизерна в сравнение с онова, което си спомняше, но истината бе, че от много години не си беше мислила за дома. От десетгодишна беше престанала да го сънува. Сега обаче спомените се завърнаха, сълзите, които бе проляла през първите седмици и месеци в Основното училище и после, когато напусна Земята и замина за Военното. За това беше копняла и най-сетне се бе върнала, отново го имаше… но съзнаваше, че вече няма нужда от това, не го желае истински. Смутеният мъж до нея не беше онзи висок бог, който гордо я разхождаше по улиците на Маралик. А жената в къщата не беше богинята, която й даваше топла храна и утеха с хладната си длан върху челото, когато беше болна.

Но нямаше къде другаде да иде.

Когато Петра слезе от бричката, майка й стоеше на прозореца. Баща й сложи длан на скенера, за да плати. Петра плахо помаха на майка си, усмихна се. Майка й също се усмихна смутено й помаха. Петра хвана баща си за ръката и влязоха.

Когато се приближиха, вратата се отвори. Беше Стефан, брат й. Тя никога не би го познала, помнеше го като двегодишно хлапе, все още пухкав като бебе. Той, разбира се, изобщо не си я спомняше. Усмихна се възбудено като учениците от групичката по посрещането — вълнуваше се, че ще се запознае с такава знаменитост, но като че ли не я приемаше като реална личност. Все пак той й беше брат и тя го прегърна.

— Ти наистина си Петра!

— Ти наистина си Стефан! — отвърна тя.

Обърна се към майка си, която още гледаше през прозореца.

— Мамо?

Жената се обърна, по страните й се стичаха сълзи.

— Много се радвам да те видя, Петра.

Не понечи да се приближи, дори не протегна ръце към нея.

— Сигурно още чакаш малкото момиченце, което изпрати преди девет години — отбеляза Петра.

Майка й се разплака, протегна ръце, Петра се приближи и се хвърли в прегръдките й.

— Вече си жена — отбеляза майка й. — Не те познавам, но те обичам.

— И аз те обичам, мамо — изрече Петра и осъзна, че е вярно.

Имаха около час, само четиримата — петима, след като бебето се събуди. Петра отговаряше уклончиво на въпросите им:

— О, всичко за мен вече е известно от медиите. За вас искам да чуя.

Баща й още пишеше учебници и редактираше преводи, майка й още бе пастирката на квартала, грижеше се за всички, носеше храна, ако някой се разболееше, гледаше децата, когато родителите бяха заети, всяко дете можеше да дойде и да се нахрани в дома й.

— Спомням си, че веднъж с мама обядвахме сами — пошегува се Стефан. — Не знаехме какво да си кажем, а и толкова много храна остана.

— Помня — рече Петра. — Много се гордеех, че другите деца обичат мама. И малко ревнувах, че тя толкова ги обича!

— Но не колкото собствените си деца — увери я майка й. — Наистина обичам децата, признавам. Всяко от тях е скъпоценна рожба на Господ, всяко е добре дошло в дома ми.

— О, познавам няколко, които не биха ти харесали — отбеляза Петра.

— Може би — съгласи се майка й, понеже не искаше да спори, но очевидно не вярваше, че има такова дете.

Бебето изгука, майка й повдигна ризата си и го поднесе към гърдата си.

— И аз ли бях толкова гръмогласна? — попита Петра.

— Не чак толкова.

— О, не я заблуждавай — намеси се баща й. — Съседите не можеха да спят от теб.

— Значи съм била лакомница.

— Не, просто варварка. Нямаше маниери на масата.

Петра реши да зададе деликатния въпрос направо и да се свършва:

— Бебето се е родило само месец след отмяната на ограниченията за раждаемостта.

Родителите й се спогледаха, майка й със замечтано изражение, баща й примигна болезнено.

— Да, много ни липсваше. Искахме си момиченцето.

— Щяха да те изгонят от работа.

— Не чак толкова бързо — успокои я баща й.

— Арменските власти никога не са спазвали много стриктно тези закони — обясни майка й.

— Но накрая щяхте да загубите всичко.

— Не, когато ти замина, загубихме половината от всичко. Децата са всичко. Останалото е… нищо.

Стефан се засмя:

— Освен когато съм гладен. Храната е нещо!

— Ти винаги си гладен — смъмри го баща им.

— Храната винаги е нещо.

Засмяха се, но Петра виждаше, че Стефан ясно съзнава какво би могло да им донесе раждането на трето дете.

— Хубаво, че спечелихме войната — отбеляза тя.

— Е, по-добре, отколкото ако я бяхме загубили — съгласи се Стефан.

— Хубаво е да имаш бебе и да не си в нарушение на закона — добави майка им.

— Все пак не успяхте да замените малкото момиченце.

— Не — призна баща й. — Сега си имаме Давид.

— Вече нямаме нужда от друго момиченце — добави майка й. — Ти се върна.

„Не съвсем — помисли си Петра. — И не за дълго. След четири-пет години ще отида в университета. Тогава вече няма да ви липсвам, защото ще знаете, че не съм малкото момиченце, което сте обичали, а ветеран от Военното училище с окървавени ръце, който вече води истински битки.“

След около час започнаха да се отбиват съседи, роднини и приятели на баща й. В полунощ татко й обяви, че утре не е официален празник и че трябва да поспи поне малко, преди да отиде на работа. Нужен бе още около час, за да изгонят всички гости, и Петра вече копнееше само да се свие в леглото и да се скрие от света поне за седмица.

На следващата вечер обаче осъзна, че трябва да излезе. Тя някак си не се вписваше в ежедневието на дома. Да, майка й я обичаше, но беше прекалено заета с бебето и проблемите на квартала. Когато разговаряха, Петра виждаше, че е разсеяна, че ще й бъде по-лесно, ако дъщеря й е на училище, докато Стефан го няма, и се прибира заедно с него. Петра я разбираше, затова вечерта обяви, че иска да се запише на училище и да тръгне на занятия от следващата сутрин.

— Хората от МФ казаха, че можеш да отидеш направо в университета — изтъкна баща й.

— Едва на четиринайсет съм. Имам сериозни пропуски в образованието.

— Сигурно не е чувала за „Куче“ — отбеляза Стефан.

— Какво куче? — не разбра баща им.

— „Куче“. Музикалния състав. Не го ли знаеш?

— Много известна група — вметна майка й. — Чувала съм ги, след песните им трябва да ходиш на ушен лекар.

— А, това „Куче“ ли? Съмнявам се, че Петра има предвид такъв тип образование.

— Всъщност точно това имам предвид.

— Тя е като паднала от друга планета — обясни Стефан. — Снощи осъзнах, че не знае за никого.

— Аз съм от друга планета. Или по-точно астероид.

— Разбира се — съгласи се майка й, — трябва да влезеш в крак с връстниците си.

Петра се усмихна, но сърцето й се сви. Връстниците й. Тя нямаше връстници освен няколкото хиляди хлапета във Военното училище, които сега се бяха разпръснали по цялата Земя и търсеха мястото си в мирния свят.

На училище нямаше да й е лесно, даваше си сметка Петра. Тук нямаше курсове по военна история и стратегия. Математиката беше смешна в сравнение с онова, което изучаваше във Военното училище, но по литература и граматика бе пълна скръб. Познанията й по арменски бяха съвсем зачатъчни и макар че владееше перфектно английския, който се говореше във Военното училище — включително жаргона, използван от децата там — почти не разбираше смесения арменско-английски говор на тукашните хлапета.

Всички бяха много любезни с нея — най-отворените момичета веднага я взеха под крилото си, учителите се отнасяха към нея като към знаменитост. Петра се остави да я развеждат и да й показват всичко, внимателно следеше бърборенето на новите си приятелки, за да научи жаргона и да усвои тукашния арменски и английски акцент. Знаеше, че скоро на тези кокони ще им омръзне да се занимават с нея, особено когато установят колко е пряма, нещо което не смяташе да променя. Петра бе свикнала, че хората, обръщащи някакво внимание на социалната йерархия, в крайна сметка я намразват. Ако пък бяха достатъчно умни, се бояха от нея, защото в присъствието й никакви преструвки не вървяха. Щеше да открие истинските си приятелки в хода на следващите няколко седмици — ако изобщо тук имаше някой, който да я оцени такава, каквото беше. Всъщност нямаше значение. Всички приятелства сега, всички условности й изглеждаха толкова смешни. Тук се интересуваха само от социалните си проблеми и плановете за бъдещето си обучение, но какво значение имаше това? Досегашното обучение на Петра се провеждаше изцяло в сянката на войната; от наученото и уменията й зависеше съдбата на човечеството. Какво значение имаше сега? Щеше да чете арменска литература, защото искаше да научи майчиния си език, не защото се интересуваше какво е мислил някой изгнаник като Сароян за живота на децата в отдавна изгубеното време на една далечна страна.

Единственият й любим предмет беше физическото обучение. Небето над главата й, докато тичаше, игрището пред нея, да може да тича само за удоволствие, да прави гимнастика, без някой да й отчита времето — това беше истински лукс. Физически не би могла да се мери с повечето момичета. На тялото й щеше да му е нужно време, за да се нагоди към по-силното земно привличане, защото въпреки големите усилия, които МФ полагаше, за да поддържа физическата форма на войниците при продължителното пребиваване в космоса, нищо не можеше да те подготви за живот на една планета както самия живот на нея. Петра обаче не се тревожеше, че почти винаги завършва последна в бягането, че не може да прескочи и най-ниското препятствие. Самото физическо натоварване й доставяше удоволствие, а слабостта й даваше цели, към които да се стреми. Скоро щеше да настигне другите. Това бе една от чертите на характера й, заради които попадна във Военното училище — никога не чувстваше нужда да се състезава, защото беше убедена, че когато й се наложи, все ще намери начин да победи.

Така Петра започна новия си живот. За броени седмици усвои перфектно арменски и местния жаргон. Както очакваше, отворените момичета я изоставиха, а след няколко седмици и зубрачките охладняха към нея. Намери приятели сред бунтарките и аутсайдерките и скоро се заобиколи с кръг от доверенички и съконспираторки, които се наричаха „джийш“, на жаргона от Военното училище — близки приятели, тайфа. Не че ги командваше, просто бяха добри другарки, които се подиграваха на гафовете на учителите и другите ученици. Когато от дирекцията я предупредиха, че все повече се безпокоят от близостта й с антисоциалните елементи в училището, тя разбра, че вече е намерила мястото си в Маралик.

Един ден, когато се върна от училище, завари входната врата заключена. Нямаше ключ, защото никой в квартала им не заключваше вратата си. Вътре бебето плачеше. Петра заобиколи отзад и влезе в кухнята. Майка й бе завързана на един стол, със запушена уста и очи, изпълнени с ужас.

Преди Петра да реагира, някой заби спринцовка в ръката й. Тя дори не видя нападателя си. Причерня й и припадна.