Орсън Скот Кард
Рожби на съзнанието (13)

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
ДОКАТО СМЪРТТА ПРЕКРАТИ ВСИЧКИ ИЗНЕНАДИ

Не мога да твърдя, че много съм харесвала

работата, възложена ми от боговете.

Единственото ми удоволствие

бяха дните на обучение

в часовете между строгите им заповеди.

Аз винаги им служа с радост,

но, о, как вълнуващо бе

да науча колко е широк светът,

да се съревновавам с учителите си

и понякога да се провалям без тежки последствия.

 

Из „Божественият шепот па Хап Цинджао“

— Искате ли да дойдете в университета и да гледате как включваме новата си, недостъпна за богове мрежа? — попита Грейс.

Питър и Сиванму, разбира се, искаха. За тяхна изненада обаче Малу се изкикоти и също пожела да иде с тях. Богинята бе живяла в компютрите, нали? И ако намери обратно пътя си към тях, не трябваше ли Малу да е там, за да я поздрави?

Това малко усложняваше нещата — защото за посещението на Малу в университета трябваше да се уведоми ректорът, та да може той да организира подходящо посрещане. Това не бе нужно на Малу, който нито страдаше от излишна суета, нито се впечатляваше особено от церемонии, нямащи някаква съществена цел. Целта бе да се покаже на самоанския народ, че университетът все още уважава старите традиции, чийто най-изтъкнат последовател и защитник беше Малу.

От ястия с плодове и риба на плажа, от лагерни огньове, рогозки от палмови листа и сламени колиби към колата, магистралата и ярко боядисаните постройки на университета — на Сиванму й се струваше, че предприема пътуване през историята на човечеството. Тя бе участвала в такова пътуване, от Път; беше станало част от живота й — да преминава от древност към съвременност и пак обратно. Съжаляваше онези, които познаваха само едното, но не и другото. По-добре е, мислеше си, да имаш възможност да избираш от всички човешки постижения, отколкото да си вързан в едно тясно пространство.

Питър и Сиванму слязоха скришом, преди колата да закара Малу на официалната церемония. Синът на Грейс ги разведе из чисто новия компютърен център.

— Всички тези нови компютри са доставени в изпълнение на нареждането на Междузвездния конгрес. Между компютърните мрежи и ансибалите вече няма да има пряка връзка. Ще се наложи всяко съобщение да бъде забавяно, докато специални програми проверяват за незаконни вмешателства.

— С други думи — отбеляза Питър, — Джейн никога вече няма да може да се върне.

— Това е планът. — Момчето (защото въпреки внушителните си размери беше момче) се усмихна широко. — Всичко е съвършено ново, в пълно съгласие със заповедите.

Сиванму почувства странна слабост. Така щеше да бъде във всичките Сто свята — достъпът на Джейн да е блокиран навсякъде. А без огромните възможности на компютърните мрежи на пялото човечество как щеше тя да си възвърне способността да прехвърля космически кораби отвъд и обратно в реалността? Сиванму с радост бе напуснала Път, но в никакъв случай не беше сигурна, че иска да прекара остатъка от живота си на Пасифика. Особено ако заживее с Питър; той нямаше да остане доволен дълго време от по-мудния, по-мързелив живот на островите. В интерес на истината този живот бе твърде бавен и за нея. Тя харесваше компанията на самоанците, но нетърпението за действие вече растеше у нея. Може би израслите в тази среда успяваха някак да превъзмогнат амбициите си или просто наследствеността им го предопределяше, но постоянният стремеж на Сиванму да засилва и разширява ролята си в живота със сигурност нямаше да се загуби в пиршествата по плажовете, колкото и да й харесваха.

Обиколката, разбира се, още не беше свършила и Сиванму послушно следваше сина на Грейс навсякъде. Почти не обръщаше внимание на нещата, които виждаше, освен когато се налагаше да даде някой вежлив отговор. Питър изглеждаше още по-разсеян и тя се досещаше защо. Той сигурно не изпитваше същото като нея, но без съмнение страдаше от загубата на връзката с Джейн чрез кристала в ухото му. Ако тя не възвърне способността си да контролира потоците от данни през спътниците на орбита около човешките светове, той никога нямаше да чуе гласа й отново.

Влязоха в някакъв по-стар район на университета, западнали постройки в утилитарен архитектурен стил.

— Никой не обича да идва чук — обясни екскурзоводът им, — защото им напомня как съвсем доскоро университетът ни не е бил нищо друго освен училище за инженери и учители. Елате.

— Налага ли се? — попита Сиванму. — Искам да кажа, необходимо ли е? Мисля, че и отвън можем да придобием представа.

— О, мисля, че ще искате да видите това място. Много е интересно, защото е съхранило някои от старите традиции.

Сиванму, разбира се, се съгласи, както изискваше вежливостта, и Питър безмълвно я последва. Влязоха и чуха бръмченето на древни климатични инсталации; почувстваха силен хлад.

— Къде са тези стари традиции? — попита Сиванму. — Не са по-стари от живота на плажа, предполагам.

— Не, наистина не са. Тук обаче не се пазят същите неща.

Влязоха в голяма зала, пълна с компютри. Около машините нямаше място за сядане; техниците, натоварени с поддръжката им, едва се провираха между тях. Всичко компютри работеха.

— Трябваше да направим нещо с всички тези стари компютри, които Междузвездният конгрес ни накара да снемем от употреба. Затова ги докарахме тук. Също и старите компютри от повечето университети и фирми на островите — хавайски, таитянски, маорски и така нататък — всички помагаха. Тук са шест етажа, натъпкани така, и още три сгради, макар че тази е най-голямата.

— Джейн — усмихна се Питър.

— Тук съхранихме всичко, което ни даде тя. Разбира се, официално тези компютри не са включени в никоя мрежа. Използват се за обучение на студенти. Инспекторите на Конгреса обаче никога не идват тук. Видяха всичко, което им трябваше, при посещението на новите компютърни зали. В съгласие със закона, в изпълнение на заповедите — ние сме послушни и лоялни граждани! Тук обаче, боя се, има някои дребни недоглеждания. Например връзката е ансибала на университета, изглежда, не е прекъсната. Когато ансибалът изпраща съобщения извън планетата, те задължително минават през системата за проверка. При връзката с няколко по-особени съоръжения обаче — например самоанския сателит или с някоя далечна колония, за която се смята, че не поддържа никакви комуникации с останалите ансибали на Стоте свята, — тогава старата връзка се възстановява и ансибалът може спокойно да използва всичко това.

Питър се засмя; беше искрено развеселен. Сиванму обожаваше този звук, но почувства и известна ревност, защото Джейн можеше да се върне при него.

— И още едно странно нещо — продължи синът на Грейс.

— Тук сме инсталирали и един от новите компютри, но с малка модификация. Той като че не се подчинява съвсем на главната програма. Като че не й показва, че между него и мрежата съществува хипербърза реалновременна връзка. Жалко, че не дава тази информация, защото така позволява напълно незаконна връзка между тази стара, свързана с ансибалите мрежа и новата, недостъпна за богове система.

И така търсения на информация могат да се извършват и ще изглеждат съвършено законни за контролния софтуер, тъй като идват от този напълно законен, но изненадващо повреден нов компютър.

Питър се ухили широко:

— Е, някой е трябвало да поработи доста бързо, за да постигне всичко това.

— Малу ни каза, че богинята ще умре, но заедно с нея ние успяхме да измислим плана. Сега единственият въпрос е: Ще намери ли тя пътя дотук?

— Мисля, че да — отвърна Питър. — Разбира се, това не е същото, с което разполагаше навремето; само малка частица.

— Научихме, че има още няколко подобни съоръжения. Не много, прав си, и новите времеви бариери ще я затруднят, но ще е в състояние да използва повечето нови мрежи като част от мисловния си процес. Все е нещо. Може да е достатъчно.

— Знаели сте кои сме още преди да се появим — отбеляза Сиванму. — Вече сте участвали в работата на Джейн.

— Мисля, че фактите говорят сами — отвърна синът на Грейс.

— Защо тогава Джейн ни прехвърли тук? — понита Сиванму. — Какви бяха тези глупости за спирането на Лузитанската флотилия?

— Не знам — призна Питър. — И се съмнявам изобщо на някого да му е известно. Може би Джейн просто е искала да ни остави в приятелска обстановка, за да може да ни открие отново. Съмнявам се на Божествен вятър да има нещо подобно.

— И може би — продължи собствените си размишления Сиванму — е искала да сме тук с Малу и Грейс, когато дойде смъртният й час.

— И моят също — добави Питър. — Тоест този на Ендър.

— И може би е искала, когато вече не може да ни защитава, да сме сред приятели.

— Разбира се — потвърди синът на Грейс. — Тя е богиня и се грижи за хората си.

— За поклонниците си ли имаш предвид? Питър изсумтя.

— За приятелите си — настоя момчето. — В Самоа ние се отнасяме към боговете с голямо уважение, но сме и техни приятели и помагаме на добрите, когато можем. От време на време боговете се нуждаят от помощта на хората. Мисля, че се справихме добре, какво ще кажете?

— Да — увери го Питър. — Проявихте се като истински вярващи.

Момчето грейна.

Върнаха се в новото компютърно помещение. Ректорът с голяма тържественост пъхна ключа за активиране на програмата, контролираща университетския ансибал. Веднага се получиха съобщения и програми за проверка от Междузвездния конгрес, за да се уверят, че няма пропуски в защитата и всичко е по правилата. Сиванму чувстваше колко напрегнати са всички — освен Малу, който, изглежда, никога не изпитваше страх, — докато след няколко минути програмите не завършиха проверката и не дадоха заключението си. От Конгреса веднага пристигна съобщение, че тази система е сигурна. Измамата не беше забелязана.

— Време е — прошепна Грейс.

— Как ще разберем, че всичко работи? — попита тихо Сиванму.

— Питър ще ни каже — отговори Грейс, изненадана, че не се е досетила сама. — Кристалът в ухото му; самоанският сателит ще се свърже с него.

* * *

Олядо и Грего гледаха съобщенията от ансибала, който двайсет години бе поддържал връзка само със совалката и кораба на Якт. Получи се още едно послание. Бяха установили контакт с четири ансибала на други планети, където групи приятели на Лузитания — или поне на Джейн — бяха изпълнили инструкциите на Джейн за частично заобикаляне на новите правила. Не бяха разменени никакви истински съобщения, защото нямаше какво да си кажат едни на други. Целта бе само да се поддържа връзката, за да може Джейн да се свърже отново и да възвърне част от предишните си способности.

Нищо не беше извършено с човешко участие от лузитанска страна. Цялото необходимо програмиране бе направено от неуморните работници на Царицата на кошера, от време на време с помощта на пекениносите. Олядо и Грего бяха поканени в последния момент, като наблюдатели. Те обаче разбираха. Джейн говореше с Царицата на кошера, а Царицата на кошера — с дърветата-бащи. Не използваше помощта на човеците, защото единствените човеци на Лузитания, с които бе работила, бяха Миро — вършещ друга работа за нея — и Ендър — прекъснал връзката с нея, преди да умре. Олядо и Грего си бяха дали сметка за това още щом пекениносът Уотърджъм-пър им обясни какво става и ги покани да наблюдават.

— Мисля, че се прави на сърдита — отбеляза Олядо. — След като Ендър я отхвърли, а Миро е зает…

— Или се е чалнала, след като е влязла в младата Валънтайн, не забравяй — добави Грего.

— Е, ще се справи и без човешка помощ.

— Как е възможно? Преди беше свързана с милиарди компютри. Сега да има най-много няколко хиляди, поне тези, които може да ползва пряко. Не е достатъчно. Ела и Куара никога няма да се върнат. Нито Миро.

— Може би — съгласи се Олядо. — Няма да ни е за пръв път да губим членове на рода в името на по-висша кауза.

Той се замисли за знаменитите родители на майка си, Ос Венерадос, на път да бъдат обявени за светци — трябваше само на Лузитания да дойде представител на папата и да се запознае с фактите. И за истинския им баща, Либо, и неговия баща — загубили живота си още преди децата на Новиня да разберат, че са роднини. Всичките бяха мъртви в името на науката: Ос Венерадос в борбата за обуздаване на Десколадата, Пипо и Либо в опит да установят контакт и да разберат пекениносите. Брат им Куим беше загинал като мъченик в опит да възстанови опасно разклатените връзки между хора и пекениноси. А сега Ендър, третият им баща, бе умрял в стремежа да спаси Джейн и да запази полетите със свръхсветлинна скорост. Ако Миро, Ела и Куара загубят живота си, докато опитват да установят контакт с десколадори-те, това щеше да се вписва напълно в семейната традиция.

— Чудя се какво ни има на нас двамата — каза Олядо, — та никой още не е поискал да умрем за някое благородно дело.

 

— Аз не разбирам нищо от благородни дела, но към нас лети военна флотилия. Това, струва ми се, е достатъчно, за да се простим с живота.

Внезапно раздвижване около компютрите им подсказа, че чакането им е свършило.

— Имаме връзка със Самоа — обяви Уотърджъмпър. — А вече и с Мемфис. С Път. Хегира. — Заподскача, както правеха пекениносите, когато се радват. — Всички се свързват. Шпионските програми не са ги открили.

— Дали ще е достатъчно? — попита Грего. — Ще тръгнат ли пак космическите кораби?

Уотърджъмпър вдигна рамене:

— Ще се разбере, когато близките ви се върнат, нали?

— Мама не иска да насрочва погребението на Ендър, докато не си дойдат.

При споменаването на Ендър Уотърджъмпър посърна:

— Той изпрати Човек в третия живот. А сега от него не е останало почти нищо за погребване.

— Просто се чудех колко време ще е нужно на Джейн, за да възвърне мощта си — ако изобщо е възможно.

 

— Не знам.

— Имат въздух само за няколко седмици.

— Той не знае, Грего — намеси се Олядо.

 

— Да, но и Царицата на кошера знае. И ще каже на дърветата-бащи. Помислих… че може да се е разчуло.

— Как може дори Царицата на кошера да знае какво ще стане в бъдеще? Как може на някого да му е известно какво е в състояние да извърши Джейн и какво — не? Ние отново сме свързани с други планети. Някои части от паметта й са възстановени по ансибалната мрежа, макар и непълно. Тя може да ги намери. А може и да не успее. Ако ги открие, може да са й достатъчно, а може и да не са. Уотърджъмпър обаче няма откъде да знае.

— Знам — каза Грего.

— Всички ни е страх. Дори Царицата на кошера. Никой не иска да умре.

— Джейн умря, но не остана мъртва. Според Миро аюата на Ендър би трябвало да се е преселила в Питър на някаква друга планета. Цариците на кошери умират, но спомените им остават в съзнанието на дъщерите им. Пекениносите се прераждат като дървета.

— Някои от нас — напомни Уотърджъмпър.

— Ами ние? — попита Грего. — Ще бъдем ли заличени от света? Онези от нас, които имат планове за бъдещето, какво става с постигнатото от нас? С децата ни? — Той погледна настойчиво Олядо. — Какво значение има, че си се сдобил с такова голямо щастливо семейство, ако ще бъде заличено за един миг от тази… бомба?

— Нито един миг със семейството ми не е отишъл напразно — отвърна тихо Олядо.

— Целта обаче е да продължаваме напред, нали? Да градим бъдещето.

— От една страна, да. Ала другата част е сегашният момент, настоящето. И връзките. Връзките между душите. Ако целта на живота бе само да продължаваме в бъдещето, той нямаше да има смисъл, защото всичко щеше да минава в очакване и подготовка. Има и моменти на радост от постигнатото, Грего. На щастие във всеки миг. Дори краят на живота ни, дори без някакво продължение, дори без да сме оставили поколение, краят на живота ни не заличава началото.

— Ползата обаче няма да е никаква. Ако децата ти загинат, всичко ще е загубено.

— Не. Казваш го, защото ти нямаш деца, Грегиньо. Нищо няма да отиде напразно. Детето, което държиш в ръцете си ден преди смъртта му, този миг не е изгубен, защото този ден сам по себе си е достатъчно пълноценен. Хаосът е бил отблъснат за час, за ден, за месец. Това, че всички на тази малка планета може би ще умрем, не заличава живота ни преди това.

Грего поклати глава:

— Напротив, Олядо. Смъртта заличава всичко. Олядо вдигна рамене:

— Защо тогава си даваме труд да вършим каквото и да било, Грего? След като един ден ще умрем. Защо трябва да имаме деца? Някой ден те ще умрат, децата им ще умрат.

Някой ден звездите ще угаснат или ще се взривят. Някой ден смъртта ще ни покрие всички като вода на езеро и може би на повърхността няма да изплува нищо, което да покаже, че сме съществували. Ние обаче сме били тук и по време на живота си сме били живи. Това е истината — това е, било е и ще бъде, — не онова, което може да бъде, което би трябвало да бъде. Когато умрем, смъртта ни има значение за цялата вселена. Дори никой да не си спомня за нас, фактът, че някой е живял тук и е умрял, оказва влияние върху всичко останало.

— Значи това е достатъчен смисъл за теб, така ли? Да умреш, за да послужи смъртта ти за урок. Да умреш, за да се почувстват убийците ти ужасно, че са те убили.

— Има и по-лоши начини да дадеш смисъл на живота си.

Уотърджъмпър ги прекъсна:

— Последният от ансибалите, които очаквахме, се свърза. Вече всички са налице.

Те млъкнаха. Време беше Джейн да намери пътя към предишното си „аз“, ако можеше. Те зачакаха.

* * *

Чрез един от работниците си Царицата на кошера видя и чу новините за възстановяването на ансибалната мрежа.

Време е — каза тя на дърветата-бащи.

Ще се справи ли? Можеш ли да я насочиш?

Не мога да я насоча към място, където аз не съм в състояние да отида. Тя сама трябва да намери пътя. В момента аз мога единствено да й кажа, че е време.

Значи остава ни само да гледаме?

Ач мога само да гледам. Вие сте част от пея. Аюата й е свързана с вашата мрежа чрез дърветата-майки. Гответе се.

За какво?

За нуждите на Джейн.

От какво ще се нуждае тя? Кога ще има нужда от него?

Нямам представа.

* * *

Работникът на Царицата на кошера внезапно вдигна очи от компютъра си, стана и се приближи до Джейн. Тя го погледна.

— Какво има? — попита разсеяно.

Сетне си спомни за очаквания сигнал и се обърна към Миро, който я гледаше, любопитен да разбере какво става.

— Трябва да вървя — обясни.

Сетне се отпусна на стола си, сякаш е припаднала.

Миро скочи; Ела го последва. Работникът вече бе разкопчал колана на Джейн и я вдигаше. Миро помогна да я пренесат през коридорите в безтегловното пространство до спалното помещение в задната част на кораба. Там я сложиха да легне и я привързаха за леглото. Ела провери жизнените й показатели.

— Спи дълбоко — обяви. — Дишането е забавено.

— В кома ли е? — попита Миро.

— Жизнените процеси са максимално забавени. Колкото да остане жива.

— Хайде — извика Куара от вратата, — да се връщаме на работа.

Миро се извъртя гневно, но Ела го спря:

— Можеш да останеш и да я наблюдаваш колкото искаш. Но Куара е права. Имаме работа. Тя ще свърши своята.

Миро се обърна пак към Джейн и докосна ръката й, взе я в своята. Останалите излязоха от спалното помещение.

„Ти не можеш да ме чуеш, не можеш да усетиш докосването ми, не можеш да ме видиш — заговори й безмълвно Миро. — Затова предполагам, че в момента не съществувам за теб. Въпреки това не мога да те изоставя. От какво се страхувам? Ако не успееш в начинанието си сега, всички ще сме мъртви. Затова явно не се боя за живота ти.

Твоята стара същност. Твоето старо съществуване сред компютри и ансибали. Ти поживя в човешко тяло, но когато възвърнеш предишната си мощ, човешкият ти живот ще е само малка част от теб. Просто едно от милионите регистриращи устройства. Една капка в морето от спомени. Ще можеш да ми отделяш една нищожна част от вниманието си, така че да не разбирам, че съм само една странична мисъл в живота ти.

Това е едно от неудобствата, когато обичаш някого повече от себе си. Няма да успея да видя разликата. Тя ще се върне и аз ще бъда щастлив през всичките ни мигове заедно и така и няма да заподозра колко малко време и усилие всъщност ми отделя тя. Едно странично занимание, това съм аз.“

Той тръсна глава, пусна ръката й и излезе.

„Няма да слушам гласа на отчаянието — каза си. — Ще успея ли да обуздая това огромно същество, да го превърна в моя робиня, така че всеки момент от живота й да ми принадлежи? Ще успея ли да привлека погледа й така, че да не може да вижда нищо друго освен лицето ми? Трябва да се радвам, че съм част от нея, вместо да съжалявам, че не съм нещо по-голямо.“

Той отново зае мястото си и се захвана за работа. След малко обаче стана и се върна при нея. Щеше да е безполезен, докато тя бе далеч. Докато не разбере какво ги чака, нямаше да е в състояние да се занимава с каквото и да било друго.

* * *

Джейн не витаеше свободно в пространството. Още пазеше връзката си с трите ансибала на Лузитания и бързо ги откри. И със същата лекота намери новите връзки с ансибалите на още половин дузина планети. Сетне бързо разбра как да се промъкне през препятствията и шпионските програми, защитаващи системата на Конгреса. Всичко мина, както го беше планирала с приятелите си.

Беше й тясно, претрупано, точно както бе очаквала. Тя обаче почти никога не беше ползвала пълния капацитет на системата — освен при прехвърлянето на космически кораби. Тогава се нуждаеше от всяка частичка памет, за да запомни целия образ на кораба. Очевидно в тези няколко хиляди машини нямаше такъв капацитет. Все пак за нея бе облекчение да се върне в програмите, които беше използвала толкова дълго и които мислеха вместо нея, слуги като работниците на Царицата на кошера. „Още едно нещо, по което си приличаме“ — даде си сметка Джейн. Тя ги пусна да работят, сетне се зарови в спомените от старите дни, които толкова много й липсваха. Отново бе овладяла мисловната система, позволяваща й да поддържа десетки нива на внимание едновременно.

И въпреки това нищо не беше наред. Тя бе живяла в човешкото тяло само един ден, но електронната й същност вече й се струваше твърде малка. Не заради намалелия брой на компютрите. Този начин на съществуване просто й се струваше твърде ограничен. Плътта създаваше широки възможности, които не можеха да съществуват в двоичния свят. Тя беше жива и затова знаеше, че електронното съществование й дава само една частица от истинския живот. Каквото и да бе постигнала за хилядолетия, сега й се струваше незадоволително в сравнение с няколко минути в тяло от плът и кръв.

Дори да беше допускала, че може да изостави тялото на Вал, сега това й се виждаше немислимо. Там бяха корените й, сега и завинаги. При нужда щеше да влиза в тези компютърни системи, но не и ако не се налага.

Сега обаче нямаше причина да споделя пред никого разочарованието си. Все още. Щеше да говори за това с Миро, когато се върне. С никого другиго. Той сигурно щеше да почувства облекчение. Без съмнение сега се тревожеше, че тя ще се изкуши да остане в компютрите и никога да не се върне в тялото; тя още го чувстваше, силно и жадуващо за вниманието й дори в такъв дълбок сън. Той обаче нямаше причина да се страхува. Не беше ли прекарал и той месеци в едно тяло, в което едва издържаше да живее? Тя нямаше начин да се върне към ограниченията на компютрите, както той никога нямаше да се върне в онова осакатено тяло.

„И все пак това съм аз, част от мен.“ Приятелите й й го бяха осигурили и тя нямаше намерение да им разкрие колко болезнено се е наместила в тази тясна черупка. Старото, познато лице се появи над компютрите на всяка приятелска планета, тя им се усмихна и заговори:

— Благодаря, приятели. Никога няма да забравя любовта и верността ви. Ще ми е нужно известно време, за да разбера до какво имам достъп и до какво — не, но бъдете уверени, че независимо дали ще успея да възвърна предишните си способности, това мое възкресяване се дължи само на вас, на всички ви. Бях ваша приятелка завинаги; сега винаги ще съм ви задължена.

Те й отговориха; тя чу всички отговори, отдели на всеки частица от вниманието си.

Останалата част бе заето с проучвания. Тя откри скритите интерфейси в главните компютърни системи на Междузвездния конгрес. Лесно успя да извлече от тях необходимата й информация — всъщност за секунди проникна и в най-секретните файлове на Конгреса и намери всички технически данни за новите мрежи. Цялото това проучване обаче преминаваше сякаш на сляпо, сякаш бъркаше в буркана с бонбоните в тъмнината, неспособна да види какво ще извади. Можеше да използва малки програми за търсене; те си служеха със симулации, извличащи понякога случайно странична информация. Със сигурност имаше възможност за саботаж, ако искаше да ги накаже. Можеше да смачка всичко, да унищожи всички данни. Тя обаче не се нуждаеше от това сега, нито от извличането на тайни, нито от отмъщение. Най-важната за нея информация бе спасена от приятелите й. Сега се нуждаеше от капацитет, а нямаше. Новите мрежи работеха твърде бавно в сравнение с моменталните ансибали, така че не оставаха неизползваеми за мисловните й процеси. Тя потърси начини за извличане на данни с достатъчна бързина, за да може да прехвърли космически кораб отвъд и обратно, но нещо не достигаше. Само парченца от кораба щяха да се прехвърлят в Отвъдното и почти нищо нямаше да се върне в реалността.

„Възстанових всичките си знания, но не разполагам с пространство.“

През целия този процес аюата й обикаляше. По много пъти в секунда минаваше през тялото на Вал, привързано с колани за леглото в космическия кораб. По много пъти в секунда докосваше ансибалите и компютрите от възстановената, макар и не напълно, мрежа. И по много пъти в секунда танцуваше по дантелата между дърветата-майки.

Хиляди, десетки хиляди пъти трябваше да мине през тях, преди да си даде сметка, че дърветата-майки също са способни да съхраняват информация. Те имаха много малко собствени мисли, но можеха да запазват спомени, и то без никакво забавяне. Тя можеше да мисли, да задържа мислите си, да ги извлича мигновено. А паметта на дърветата-майки беше безкрайно дълбока; можеше да съхранява спомените па пластове, мисъл върху мисъл, все по-навътре в структурата на живите клетки, без да пречи на неясните мисли на самите дървета. Тази система бе далеч по-добра от компютърната; беше значително по-обширна от всяко двоично устройство. Макар дърветата-майки да бяха доста по-малко от компютрите, дълбочината и богатството на възможностите за запаметяване означаваше далеч повече пространство за съхранение на данни, които да се извличат много по-бързо. Освен за основните данни, за собствените й спомени за минали полети, Джейн изобщо нямаше да има нужда от компютрите. Алеята към звездите сега минаваше между дървета.

На повърхността на Лузитания в един космически кораб чакаше самотен работник на Царицата на кошера. Джейн го намери лесно, намери го и запомни формата на космическия кораб. Макар за ден-два да бе „забравила“ как се извършват мигновените космически полети, сега споменът се върна и тя го направи лесно — пренесе кораба отвъд, след миг го върна, но на много километри от предишното място, на една полянка пред гнездото на Царицата. Работникът стана от мястото си пред компютъра, отвори вратата и излезе. Разбира се, нямаше тържествено посрещане. Царицата на кошера просто погледна през очите на работника, за да се увери, че полетът е бил успешен, и изследва тялото му и корпуса на кораба, за да е сигурна, че нищо не е повредено или изгубено.

Джейн чу гласа на Царицата на кошера сякаш от далечината, защото тя инстинктивно се държеше настрани от такъв мощен източник на мисъл. Това бе препредадено послание, изказано от Човек в съзнанието й:

Всичко е наред. Можеш да продължаваш. Тя се върна на космическия кораб, в който бе собственото й живо тяло. Когато пренасяше други хора, Джейн оставяше собствените им аюи да се грижат за телата им и д-ги пазят цели. В резултат на това се бяха получили хаотичните творения на Миро и Ендър, копнеещи за тела, различни от обитаваните тогава от тях. Този ефект сега бе невъзможен поради краткото време, частица от секундата, през което корабът оставаше в Отвъдното. Сега обаче й се налагаше да държи в съзнанието си както образа на кораба, така и образа на Вал, а също да пренесе Миро, Ела, Куара, Файъркуенчър и работника на Царицата на кошера. Нямаше място за грешки.

Това бе единственият проблем. Веднъж излязла отвъд, тя нямаше начин да определи колко време са се бавили там. Можеше да е час. Година. Милиардна част от секундата. Самата тя никога преди не беше излизала отвъд. Колко объркващо, обезпокоително, страшно бе да нямаш корен или котва. „Как ще се върна? Какво ме държи тук?“

Бързо откри отговора. След като премина през тялото на Вал в Отвъдното, аюата й веднага прескочи към дърветата-майки. В този момент тя извика кораба и всички в него отново в реалността, постави ги там, където искаше — на космодрума на Лузитания.

Прегледа ги бързо. Всички бяха там. Принципът действаше. Нямаше да загинат в космоса. Тя все още бе в състояние да извършва мигновени космически полети, дори с тялото си на борда. И макар че нямаше да участва често в такива пътувания — твърде страшно беше, въпреки връзката й с дърветата-майки, — сега тя знаеше, че отново е способна на това.

* * *

Малу изкрещя и останалите се обърнаха към него. Всички бяха видели лицето на Джейн във въздуха над компютрите, сто лица на Джейн в цялата стая. Всички я бяха приветствали и бяха отбелязали тържествено мига. Затова Сиванму се почуди: „Какво пък има сега?“

— Богинята премести кораба си! — извика Малу. — Богинята възвърна мощта си!

Сиванму се зачуди откъде ли знае. Питър реагира по-бурно. Прегърна я, вдигна я от земята и я завъртя във въздуха.

— Отново сме свободни — изкрещя радостно. — Отново можем да скитаме!

В този момент Сиванму осъзна, че човекът, когото обичаше, всъщност бе същият онзи Андрю Уигин, скитал от планета на планета в продължение на три хиляди години. Откъде идваше това внезапно въодушевление на Питър сега? Защото той нямаше да понесе да живее само на един свят.

„В какво се замесвам? — запита се тя. — Така ли ще протече и моят живот? Една седмица тук, един месец там?“ Сетне си каза:

„И какво от това? Ако през тази седмица съм с Питър, ако през този месец съм до него, това ще ми е достатъчно. А ако не е, ще имаме достатъчно време да постигнем някакво компромисно решение. Дори Ендър най-накрая е останал на едно място, на Лузитания.

Освен това може би и аз съм пътешественик по душа. Още съм млада — откъде мога да знам какъв живот искам да водя? След като Джейн е способна да ни пренесе навсякъде за миг, ще имаме възможност да видим всичките Сто свята, всяка нова колония и всичко, което пожелаем да посетим, преди да помислим за уседнал живот.“

* * *

Някой крещеше от контролната зала. Миро знаеше, че трябва да се отдели от заспалото тяло на Джейн и да провери какво става. Не искаше обаче да пусне ръката й. Не искаше да свали очи от нея.

— Отрязаха ни! — извика Куара. — Тъкмо получавах отговора им и изведнъж — нищо!

Миро едва сдържа смеха си. Как можеше да не е разбрала? Посланията на десколадорите бяха секнали просто защото вече не се намираха на орбита около планетата им.

Не чувстваше ли Куара гравитацията? Джейн бе успяла. Джейн ги беше върнала у дома.

Ала беше ли върнала и себе си? Миро стисна ръката й, наведе се, целуна я по бузата.

— Джейн — прошепна. — Не се загубвай там. Ела тук. Ела при мен.

— Добре.

Той вдигна глава, погледна я в очите:

— Ти успя!

— При това доста лесно. Не мисля обаче, че тялото ми е създадено за такъв дълбок сън. Не мога да помръдна.

Миро освободи коланите.

— О, вързал си ме — отбеляза тя.

Опита се да седне, но отново се отпусна на леглото.

— Отслабнала ли се чувстваш? — попита Миро.

— Сякаш плувам. Може би трябва да провеждам следващите полети без участие на тялото си.

Вратата се отвори рязко. Куара се изправи на прага почервеняла от гняв:

— Как смееш да го правиш без предупреждение! Ела се приближи зад нея, опита да я успокои:

— За Бога, Куара, тя ни върна у дома. Това не ти ли е достатъчно?

— Трябва да имаш поне малко приличие! — продължи да крещи Куара. — Да ни предупредиш, преди да си правиш експерименти!

— Тя все пак прехвърли и теб, нали? — засмя се Миро. Смехът му само разгневи Куара допълнително:

— Тя не е човек! Точно това харесваш в нея, Миро! Ти никога не можеш да се влюбиш в истинска жена. Каква е хрониката на любовта ти? Първо се влюби в жена, която ти се оказа полусестра, след това — в калкулатора на Ендър, а сега в това компютърно същество, което носи човешко тяло като дреха. Как няма да се смееш? Ти нямаш никакви човешки чувства!

Джейн бе станала, едва се държеше на крака. Миро се зарадва от бързото й възстановяване. Почти не обръщаше внимание на беснеенето на Куара.

— Не се прави, че не ме забелязваш, самодоволно копеле такова! — изкрещя тя в лицето му.

Той продължи да не й обръща внимание и всъщност наистина се чувстваше доста самодоволен. Джейн го хвана за ръката и двамата излязоха от спалното помещение. Докато я подминаваха, Куара изкрещя на Джейн:

— Ти не си богиня и нямаш право да ме мяташ от място на място, без дори да попиташ!

И я блъсна.

Не особено силно, но Джейн се олюля и се подпря на Миро. Той се обърна, уплашен, че може да падне. Видя обаче как тя блъска Куара в гърдите, много по-силно. Куара удари главата си в стената на коридора, загуби равновесие и се свлече в краката на Ела.

— Тя искаше да ме убие! — изкрещя.

— Ако искаше да те убие, сега още щеше да обикаляш в орбита около планетата на десколадорите — отбеляза Ела.

— Всички ме мразите! — избухна в сълзи Куара. Миро отвори вратата на совалката и изведе Джейн на светло. Тя стъпваше за пръв път на повърхността на планета, за пръв път виждаше слънце през тези човешки очи. Джейн спря, като вцепенена, завъртя глава, за да види още, вдигна лице към небето, сетне избухна в сълзи и се притисна до Миро.

— О, Миро! Твърде много е, за да го понеса! Толкова е красиво!

— Да видиш само как е през пролетта…

След малко тя се опомни достатъчно, за да погледне отново света, да направи няколко плахи крачки до него. Към тях вече летеше кола от Милагре — сигурно бяха Олядо и Грего или Валънтайн и Якт. За пръв път щяха да се срещнат с Джейн в тялото на Вал. Валънтайн повече от всеки друг щеше да си спомня Вал и да чувства липсата й, защото, за разлика от Миро, тя не помнеше предишната Джейн. Миро обаче бе сигурен, че ще запази скръбта по Вал за себе си; към Джейн щеше да се покаже добронамерена, може би да изрази любопитство. Такава беше Валънтайн. Жаждата за знания надвиваше скръбта. Тя чувстваше всичко много дълбоко, но не позволяваше скръбта или болката да й попречат да научи нещо ново.

— Не биваше да го правя — каза Джейн.

— Какво не е бивало?

— Да използвам сила срещу Куара. Миро вдигна рамене:

— Тя получи каквото търсеше. Сама чуваш каква наслада изпитва.

— Не, тя не си го е търсила. Не и дълбоко в себе си. Тя търси каквото искат всички — любов, грижа, да бъде част от нещо красиво и съвършено, уважение от онези, от които се възхищава.

— Е, щом казваш.

— Не, Миро, ти също го виждаш.

— Да, виждам го. Само че съм се отказал да опитвам още преди години. Нуждите на Куара са били и са толкова големи, че може да погълне дузина такива като мен. Аз си имам свои проблеми. Не ме съди, че съм я отписал. Делвата с нещастието й е толкова дълбока, че може да побере цял тон радост.

— Не те съдя. Просто… исках да знам дали и ти виждаш колко много те обича и се нуждае от теб. Аз имах нужда да бъдеш…

— Да бъда като Ендър.

— Имах нужда да бъдеш най-добрият.

— Аз също обичах Ендър, знаеш го. Смятам го за най-добрият човек, който може да съществува. И не се сърдя, че искаш да бъда за теб поне малко от онова, което е бил той. Стига да искаш и някои неща, които са лично мои, не част от него.

— Аз не очаквам да бъдеш съвършен. Нито да бъдеш Ендър. И ти по-добре не очаквай съвършенство от мен, защото за колкото и умна да се изкарвам, аз си оставам онази, която блъсна сестра ти.

— Кой знае? Така можеш да станеш най-добрата й приятелка.

— Надявам се, не. Ако се получи така обаче, ще сторя всичко, което мога, за нея. Все пак тя е на път да стане и моя сестра.

Значи, бяхте готови все пак — каза Царицата на кошера. Без да го знаем — отвърна Човек. И сте част от нея, всичките.

Докосването й е нежно и ние лесно издържаме присъствието й. Дърветата-майки нямат нищо против нея. Жизнеността й им дава сили. И макар че им изглеждат доста странни, спомените й вкарват в живота им разнообразие, което не са имали досега.

Значи тя е част от всички нас. Сега е отчасти царица на кошер, отчасти човек, отчасти пекенинос.

Каквото и да прави, никой не може да каже, че не ни разбира. Ако някой трябва да си играе на бог, по-добре да е тя, отколкото някой друг.

Ревнувам я, признавам. Тя е част от вас, каквато аз никога не мога да бъда. След всички наши разговори аз още нямам представа какво е да си един от вас.

А и аз не разбирам дори малко начина ти на мислене — призна Човек. — Ала не е ли това най-хубавото? Безкрайната тайнственост. Ние никога няма да престанем да се изненадваме едни други.

Докато смъртта не прекрати всички изненади.