Орсън Скот Кард
Рожби на съзнанието (5)

ПЕТА ГЛАВА
НИКОЙ НЕ Е ЗДРАВОМИСЛЕЩ

Баща ми често казваше,

че имаме слуги и машини,

за да може волята ни да бъде изпълнена

там, където ръцете ни не достигат.

Машините са по-силни от слугите

и по-послушни, и по-малко непокорни,

но машините не могат да преценяват

и няма да ни възразят,

когато желанията ни са глупави,

и няма да се опълчат,

когато волята ни ражда зло.

В епохи и светове, където хората презират боговете, онези, които имат Най-голяма нужда от слуги, предпочитат машини

или слуги, които се държат като Машини.

Аз вярвам, че това ще продължи,

докато на боговете престане да им е смешно.

 

Из „Божественият шепот на Хан Цинджао“

Колата се плъзгаше над полетата от шир, обработвани от бъгери под лъчите на утринното лузитанско слънце. В далечината се вдигаха облаци, като кълбести кули, извисени в небето, макар че още нямаше обяд.

— Защо не отиваме па кораба? — попита младата Вал. Миро поклати глава:

— Вече открихме достатъчно обитаеми планети.

— Джейн ли каза така?

— Джейн е малко раздразнителна днес. С което ставаме двама.

Вал го загледа втренчено:

— Можеш да си представиш тогава моята раздразнителност. Дори не си направихте труда Да попитате за моето мнение. Аз май нямам думата, а?

— Ти си тази, която умира. Опитах да говоря с Ендър, но не постигнах нищо.

— Да съм те молила да ми помагаш? И какво точно правиш сега, за да ми помогнеш?

— Отивам при Царицата на кошера.

— Каза го, сякаш отиваш при вълшебната си кръстница.

— Проблемът ти, Вал, е в това, че си напълно зависима от волята на Ендър. Ако той загуби интерес към теб, край. Е, аз опитвам да открия как можеш да се сдобиеш със собствена воля.

Вал се изсмя и отмести поглед от него.

— Такъв си романтик, Миро! Само че изобщо не обмисляш нещата.

— Много добре ги обмислям. Действията са трудната част. В кои мисли да се вслушвам и на кои да не обръщам внимание?

— Вслушвай се в тези, които ти позволяват да шофираш, без да катастрофираш — посъветва го Вал.

Миро зави рязко, за да избегне един космически кораб в строеж.

— Тя прави още, въпреки че има вече достатъчно — отбеляза той.

— Може би знае, че когато Джейн умре, пътуването в космоса ще стане невъзможно за нас. Затова колкото повече кораби, толкова повече работа ще свърши, преди да умре.

— Кой-може да предвиди мислите на Царицата на кошера? Тя обещава, но кой може да каже дали ще изпълни обещанието си?

— Защо тогава отиваш при нея?

— Навремето цариците на кошери създали мост, жив мост, който позволил да свържат съзнанието си с разума на Ендър Уигин, когато той бил още дете и техният най-опасен враг. Извикали една аюа от мрака и тя се установила някъде между звездите. Това същество взело от природата на цариците на кошери, но също и от човешката същност, по-точно от тази на Ендър Уигин. След като той убил всички — с изключение на една, която се свила в пашкул и го чакала, — мостът останал жив сред слабите ансибални връзки на човечеството и запазил паметта си в малките, крехки компютърни мрежи на първия човешки свят и няколкото му външни колонии. С разрастването на компютърните мрежи растял и мостът, това същество, и постепенно се приближавал към Ендър Уигин.

— Джейн — досети се Вал.

— Да, Джейн. Това, което се опитвам да разбера, Вал, е как да вкарам аюата на Джейн в теб.

— Тогава ще бъда Джейн, няма да съм себе си.

Миро стисна ръчката на колата. Машината се разклати, после автоматично изправи курса си.

— Мислиш ли, че не съм размишлявал върху това? — попита. — Ти обаче и сега не си себе си! Ти си Ендър — сънят на Ендър и нуждата му от някого като теб.

— Не се чувствам като Ендър. Чувствам се като себе си.

— Така е. Имаш спомени. Чувствата на тялото ти. Собствен жизнен опит. Но те няма да се загубят. Никой не осъзнава собствената си скрита воля. Ти така и няма да усетиш разликата.

Тя се изсмя:

— О, голям специалист си по неща, които никога досега не са се случвали.

— Да. Крайно време е някой да вземе решение и да действа.

— Ами ако ти кажа, че не искам да го правиш.

— Искаш ли да умреш.

— Струва ми се, че ти си този, който опитва да ме убие. Или, за да сме честни, да извършиш по-леко престъпление, като замениш самосъзнанието ми с нечие друго.

— Ти умираш. Самосъзнанието ти не те иска.

— Миро, ще дойда с теб при Царицата на кошера, защото ми се струва интересно, но няма да ти позволя да заличиш същността ми, за да спасиш живота ми.

— Добре тогава, след като ти си алтруистичната страна на Ендъровата природа, нека ти го кажа по друг начин. Ако аюата на Джейн може да се намести в тялото ти, тя няма да умре. А ако тя не умре, — тогава може би, след като изключат ансибалните връзки и след това ги възстановят, уверени, че са я убили, тя ще успее да се свърже отново с тях и пътуването в пространството с мигновена скорост пак ще стане възможно. Така, ако умреш, ти се жертваш не само заради Джейн, а и за възможността и свободата да се разселваме както никога досега. И не само ние, а и пекениносите и цариците на кошери. Вал запази мълчание.

Миро погледна пътя пред тях. Пещерата на Царицата на кошера беше отляво, на брега на един поток. Той бе слизал при нея веднъж, в старото си тяло. Знаеше пътя. Разбира се, тогава Ендър беше с тях и благодарение на него бе възможно да общуват с Царицата майка — тя можеше да говори на Ендър и тъй като онези, които го обичаха и го следваха, бяха филотично свързани с него, те чуваха ехото от разговора. Ала не беше ли Вал част от Ендър? И не беше ли Миро сега по-здраво свързан с нея, отколкото преди с Ендър? Той имаше нужда от Вал, за да може да говори с Царицата на кошера; а трябваше да говори с Царицата на кошера, за да попречи на Вал да се разпадне като собственото му старо осакатено тяло.

Тя слязоха и, разбира се, Царицата на кошера ги очакваше; един работник ги посрещна на входа на пещерата. Той хвана Вал за ръката и ги поведе безмълвно в мрака. Миро се страхуваше не по-малко от първия път, Вал изглеждаше ужасена.

Или не н правеше впечатление? Дълбоко в душата си тя бе Ендър, а Ендър не се интересуваше от съдбата й. Това я правеше безстрашна. Тя не се интересуваше дали ще оцелее. Стремеше се само да остане свързана с Ендър — единственото нещо, което щеше да я убие със сигурност. На нея й се струваше, че Миро опитва да я заличи от света; но той всъщност се стараеше да спаси поне някаква част от нея. Тялото й. Спомените и. Навиците й, поведението й, всичко, което познаваше той, щеше да се запази. Всяка част от нея, която й бе позната или която помнеше, щеше да се съхрани. За Миро това означаваше, че животът й ще е спасен. И стане ли веднъж промяната, ако изобщо беше възможно, Вал щеше да му благодари.

Също и Джейн. И всички.

Разликата между теб и Ендър — каза един глас в съзнанието му, тихо, едва чуто мърморене — е в това, че когато Ендър измисля план за спасение на някого, той рискува себе си и само себе си.

— Глупости — отвърна Миро на Царицата на кошера. — Той уби Човек, нали? Човек пое целия риск.

Човек сега бе едно от дърветата-бащи, растящи пред портата на човешкото селище Милагре. Ендър го беше убил бавно, за да може да се вкорени и да премине в третия живот, без да губи спомените си.

— Може да се каже, че Човек всъщност не е умрял, но Плантър умря и Ендър го позволи. И колко царици на кошери са загинали в последната битка на твоя вид с Ендър? Само не ми говори как Ендър плащал сам цената за действията си. Той просто се грижи цената да бъде платена от онзи, който има възможност да го направи.

Отговорът на Царицата на кошера дойде мигновено: Не искам да ме откриете. Стойте в мрака.

— Също така не искаш Джейн да умре — отбеляза Миро.

— Не ми харесва как гласът й звучи в мен — сподели Вал.

— Продължавай напред.

— Не мога. Работникът — пусна ми ръката.

— Искаш да кажеш, че сме загубени тук?

Вал не отговори. Те стискаха здраво ръцете си, не смееха да направят крачка.

Не мога да сторя онова, което искаш от мен.

— Когато бяхме тук предния път — поде Миро, — ти ни разказа как цариците на кошери направили капан за Ендър, само че не успели да го хванат и затова изградили мост, извикали една аюа от Отвъдното и я използвали, за да говорят в съзнанието на Ендър чрез компютърната игра, която играел във Военното училище. Вие сте го сторили веднъж, повикали сте една аюа от Отвъдното. Защо не можете да намерите същата аюа и да я поставите някъде другаде? Да я свържете с нещо друго?

Мостът беше част от нас. Отчасти той беше ние. Ние извикахме тази аюа, както викахме аюите на новите царици на кошери. Това е съвсем различно. Онзи стар мост вече е завършено същество, не някакъв лутащ се, гладен самотник, търсещ отчаяно връзка.

— Искаш да кажеш, че това е нещо ново. Нещо, което не знаеш как да направиш. Не че по принцип е невъзможно.

Тя не иска да го прави. Не можем да го направим, ако тя не желае да стане.

— Не можеш да ме спреш — прошепна Миро на Вал.

— Тя не говори за мен — отвърна Вал. Джейн не иска да отнеме чуждо тяло.

— То е на Ендър. Той има още две. Това е излишно. Той самият дори не го иска.

Не можем. Няма да го направим. Вървете си.

— Не можем да си тръгнем в тази тъмница — възрази Миро.

Той почувства как Вал издърпва ръката си от неговата.

— Не! — изкрещя. — Не ме пускай! Какво правиш?

Миро разбра, че въпросът не е отправен към него. Къде отиваш? В тъмното е опасно. Миро чу гласа на Вал от изненадващо далечно разстояние. Тя явно се движеше бързо в мрака.

— Ако с Джейн сте толкова загрижени за спасяването на живота ми, дай ни някой, който да ни изведе. Иначе кой ще ми попречи да падна в някоя шахта и да си счупя врата? Не Ендър. Не аз. И със сигурност не Миро.

— Спри! — извика Миро. — Стой, Вал!

— Ти стой! — отвърна му тя. — Твоят живот си струва да бъде запазен!

Изведнъж Миро почувства нечия ръка. Не, щипка. Стисна крайника на работника и той го поведе напред в мрака. Не много надалеч. Зад следващата извивка на галерията стана по-светло, след още една вече се виждаше. Още една и още една, и се озоваха в камера, осветена през шахта, водеща към повърхността. Вал вече беше там, седнала на пода пред Царицата на кошера.

При предишното му идване тя бе снасяла яйца — яйца за нови царици на кошери — груб, жесток и в същото време естетичен процес. Сега Царицата на кошера просто лежеше на влажната земя в тунела и ядеше храната, която й носеха непрестанен поток работници. Глинени купички, пълни с щир, размачкан с вода. От време на време по някой плод. От време на време месо. Никакво прекъсване, работник след работник. Миро никога не беше виждал, не си бе представял някой да яде толкова много.

Как мислиш, че снасям всичките тези яйца?

— Никога няма да успеем да спрем флотилията, ако не можем да пътуваме в пространството — каза той. — Те ще убият Джейн, всеки момент. Достатъчно е да изключат ансибалната мрежа и тя ще умре. Какво ще стане тогава? За какво са твоите кораби? Лузитанската флотилия ще дойде и ще унищожи тази планета.

Във вселената има неизброими опасности. Не е тази, от която трябва да се тревожиш.

— Аз се тревожа от всичко. Загрижен съм за всичко. Освен това вече съм си свършил работата. Край. Вече открихме достатъчно обитаеми планети. Повече, отколкото можем да заселим. Сега имаме нужда от повече кораби и време, не от още планети.

Ти малоумен ли си? Наистина ли мислиш, че с Джейн те пращали: да гониш вятъра? Ти вече не търсиш светове, които да населим.

— Нима? И кога е станала тази промяна на задачата? Обитаемите светове са странично занимание.

— Защо тогава с Вал се убиваме от работа през всичките тези седмици? И това е буквално за Вал — защото работата е толкова скучна, че Ендър не се интересува вече от нея и тя загива.

Има по-голяма опасност от флотилията. Нея вече я победихме. Разселихме се. Какво значение има, ако умра? Дъщерите ми ще пазят всичките ми спомени.

— Виждаш ли, Вал, Царицата на кошера знае, че спомените ти, това си ти. Ако спомените ти се запазят, и ти оставаш да живееш.

— Дрън-дрън! — изсумтя Вал. — Каква е тази по-голяма опасност?

— Няма по-голяма опасност — възрази Миро. — Тя просто иска да ме отпрати, но аз няма да си тръгна. Твоят живот си заслужава да бъде спасен, Вал. Както и животът на Джейн. И Царицата на кошера може да намери начин да го направи. Ако Джейн може да служи като мост между Ендър и цариците на кошери, защо да не е възможно Ендър да бъде мост между Джейн и теб?

Ако кажа, че ще опитал, ще се захванеш ли отново с работата си?

Тук имаше уловка: преди време Ендър бе предупредил Миро, че Царицата на кошера гледа на намеренията си като на реални факти, също както на спомените си. Когато те се променят обаче, новите намерения стават нови факти и тя не си спомня вече дали е възнамерявала нещо друго. Така обещанията на Царицата на кошера бяха все едно написани на пясъка. Тя изпълняваше само тези, които й се струваха смислени.

Въпреки всичко нямаше какво друго да направи.

— Ще опиташ — каза той.

Дори в момента опитвам да измисля как може да стане. Съветвал се с Човек и Рутър и с останалите дървета-бащи. Съветвал! се с всичките си дъщери. Съветвал! се с Джейн, която смята, че всичко това е глупаво.

— Някой интересува ли се изобщо от моето мнение? — попита Вал.

Ти вече си съгласна. Вал въздъхна:

— Предполагам, че да. Дълбоко в себе си, където съм един стар човек, който не дава пукната пара дали тази млада марионетка ще оцелее, или ще умре — предполагам, че на това пиво на съзнанието си нямам нищо против.

През цялото време си била съгласна, но се страхуваш. Страхуваш се да не загубиш това, което имаш, и не знаеш какво ще бъдеш.

— Правилно си разбрала. И не ми пробутвай повече тази глупава лъжа, че нямаш нищо против да умреш, защото дъщерите ти пазят спомените ти. Ти изобщо не искаш да умреш и ако запазването на живота на Джейн ще те спаси, ти си готова да направиш всичко, за да стане възможно.

Дръжте се за работника ми и бягайте на светло. Обикаляйте звездите и вършете работата си. А аз ще се помъча да измисля как да спася живота ти. Живота на Джейн. Живота на всички ни.

* * *

Джейн се сърдеше. Миро опитваше да я заговори през целия път към Милагре, към кораба, но тя оставаше безмълвна като Вал, която едва го поглеждаше, камо ли да разговаря.

— Значи аз съм лошият — заключи Миро. — Никоя от двете не си мърда пръста, а когато най-после реша да предприема нещо, се превръщам в злодей, а вие — в жертви.

Вал поклати глава, без да отговори.

— Ти умираш! — изкрещя той, за да надвика свистенето на вятъра и рева на мотора. — Джейн всеки момент ще бъде екзекутирана! Има ли някаква добродетел в това, да гледаш безучастно? Някой няма ли да положи поне малко усилие да го предотврати?

Вал каза нещо, което той не чу.

— Какво?

Тя извърна глава.

— Каза нещо, повтори го по-високо, за да чуя! Отговори му не Вал, а гласът на Джейн:

— Тя каза: „Не може и двете.“

— В какъв смисъл не може и двете? — обърна се Миро към Вал, сякаш тя бе повторила въпроса.

Вал се Извърна към него:

— Ако спасиш Джейн, то ще е, защото тя ще си спомня всичко от своя живот. Няма смисъл да я вкарваш в мен като неосъзнат източник на воля. Тя трябва да си остане тя, за да може да се възстанови, когато ансибалите отново проработят. И това ще ме заличи от света. Ако пък аз оцелея, със спомените и самосъзнанието си, какво значение има дали волята ми е дадена от Ендър, или от Джейн? Не можеш да ни спасиш и двете.

— Откъде си сигурна?

— Откъдето и ти си сигурен за онези неща, които приемаш за факти, при положение че не е възможно никой да ги знае! Измислям си го! Изглежда ми логично. Това е.

— Защо да не е логично да запазиш и своите, и нейните спомени?

— Тогава ще полудея, не мислиш ли? Защото ще си спомням, че съм се появила от нищото на един космически кораб, първият ми спомен ще е смъртта и новото ти раждане. А в същото време ще помня живот в продължение на три хиляди години извън това тяло, как съм витала в пространството — кой може да задържи такива спомени? Как изобщо е възможно човешко същество да побере Джейн и всичко, което тя помни, знае и умее?

— Джейн е много силна. Тя обаче не знае как да използва истинско тяло. Няма инстинкти за това. Никога не е имала тяло. Ще й се наложи да използва твоите спомени. Ще трябва да те остави непокътната.

— Сякаш можеш да си сигурен.

— Сигурен съм. Не знам защо и как, но съм сигурен.

— А пък аз си мислех, че мъжете са по-здравомислещи-те — изсумтя презрително Вал.

— Никой не е здравомислещ. Всички действаме според желанията си и вярваме, че това, което вършим, ще ни осигури онова, което искаме, но никога не сме сигурни за нищо: затова цялата ни логика е измислена, за да оправдае действията ни, преди да сме измислили причината за тях.

— Джейн е здравомислеща. Ето още една причина тялото ми да не й послужи.

— Джейн също не е здравомислеща. Тя е като нас. Като Царицата па кошера. Защото е жива. Компютрите, те са здравомислеща. Подаваш им данни и те стигат само до изводите, които могат да бъдат извлечени от тях — това обаче означава, че те са беззащитни жертви на информацията и програмите, които им вкарваме. Ние, живите разумни същества, не сме роби на данните, които получаваме. Околната среда ни залива с информация, гените ни дават определени импулси, но ние невинаги действаме според тази информация, невинаги се подчиняваме на вродените си нужди. Постигаме голям напредък. Знаем онова, което не може да се знае, и прекарваме целия си живот в търсене на доказателства за това знание. Аз знам, че онова, което опитвам да постигна, е възможно.

— Искаш да кажеш, че ти се ще да е възможно.

— Да, но само защото го искам, не означава, че не може да стане.

— Само че не си сигурен.

— Сигурен съм, доколкото човек може да бъде сигурен в каквото и да било. Знанието е просто мнение, на което се доверяваш достатъчно, за да основаваш на него действията си. Аз не съм сигурен, че слънцето ще изгрее утре. „Докторчето“ може да унищожи тази планета, преди да се събудя. Може да изригне вулкан и да ни изпепели. Аз обаче вярвам, че утре ще дойде друг ден и действам според това свое очакване.

— Е добре, аз пък не вярвам, че като оставим Джейн да замени Ендър като моя най-дълбока същност, това, което ще остане да съществува, ще прилича дори малко на мен.

— Аз обаче съм сигурен — сигурен съм, — че това е единственият ни шанс, защото, ако не ти намерим друга аюа, Ендър ще те накара да изчезнеш и ако не намерим на Джейн друго място за материалната й същност, тя също ще умре. Имаш ли по-добър план?

— Не, нямам. Ако Джейн може но някакъв начин да се засели в тялото ми, това трябва да стане, защото тя е жизненоважна за бъдещето на три вида рамани. Затова няма да ти преча. Не мога да ти попреча. Нито за момент обаче не си и помислям, че аз ще оцелея след това. Ти се самозаблуждаваш, защото не можеш да понесеш факта, че планът ти зависи от едно просто нещо: това, че аз не съм истински човек. Аз не съществувам, нямам право да съществувам и затова тялото ми е на разположение на всеки. Ти си внушаваш, че ме обичаш, и опитваш да ме спасиш, но познаваш Джейн от много повече време, тя е била най-верният ти приятел през месеците ти на самота като инвалид; разбирам, че я обичаш, и бих сторил всичко, за да я спасиш, но аз няма да се преструвам като теб. Твоят план е аз да умра, а Джейн да заеме мястото ми. Наречи го любов, ако искаш, но аз никога няма да го назова така.

— Недей тогава. Ако мислиш, че няма да оцелееш, не го прави.

— О, млъквай. Откъде се извъди такъв патетичен романтик? Ако беше на мое място, нямаше ли да тръбиш как с удоволствие ще отстъпиш тялото си на Джейн и колко е достойно от твоя страна да умреш за човеците, пекениносите и цариците на кошери?

— Това не е вярно.

— Нямаше да се хвалиш ли? О, хайде, добре те познавам.

— Не. Имам предвид, че не бих дал тялото си. Дори за да спася света. Човечеството. Вселената. Веднъж вече губих тялото си. Върнах си го по чудо, което още не мога да разбера. Няма да го отстъпя без борба. Разбираш ли? Не, не разбираш, защото в теб няма никаква борбеност. Ендър не ти е дал борбеност. Създал те е пълна алтруистка, съвършената жена, жертваща всичко заради другите, дължаща самоличността си на нуждите на други хора. Е, аз не съм такъв. Сега не съм готов да умра. Имам намерение да живея. Така се чувстват истинските хора, Вал. Независимо какво казват, всички имат намерение да живеят.

— Освен самоубийците.

— И те възнамеряват да живеят. Самоубийството е отчаян опит да се освободиш от нетърпима болка. То не е благородно решение да се жертваш в името на някого, чийто живот е по-ценен от твоя.

— Хората понякога взимат такива решения. Това, че давам доброволно живота си на някой друг, не означава, че не съм истински човек. Не означава, че нямам борбеност.

Миро спря колата. Остави я да кацне в тревата. Бяха стигнали края на пекениносовата гора край Милагре. Пекениносите наоколо спряха работата си и ги загледаха. Него обаче не го беше грижа какво ще видят или какво ще си помислят. Хвана Вал за раменете и през сълзи изрече:

— Не искам да умреш! Не искам да избереш доброволно смъртта!

— Ти я избра.

— Аз избрах да живея. Избрах да прескоча в тялото, чийто живот бе възможен. Не виждаш ли, че се опитвам да накарам теб и Джейн да последвате примера ми? В един момент на кораба старото ми тяло съществуваше заедно е новото. Двете се гледаха. Вал, ти ги помниш и двете. Разбиращ ли ме? Спомням си как гледах онова тяло и си мислех: „Колко е хубаво, колко младо, това бях аз, кой е сега, кой е този човек, защо не мога да бъда той вместо инвалидът, който съм сега?“ Така мислех, помня, не съм си го въобразил по-късно, не съм го сънувал, спомням си, че го мислех. Помня обаче и че се гледах със съжаление, мислех си: „Горкият, бедният сакат човечец, как може да живее със спомена за това, което е бил?“ И сетне изведнъж той се разпадна на прах, на въздух, на нищо. Спомням си как го гледах да умира. Не помня да съм умирал, защото аюата ми вече беше прескочила в новото тяло. Но имам спомени и от двете страни.

— Или по-скоро си спомняш гледната точка на старото си „аз“ преди промяната и от гледна точка па новото след това.

— Може би, но то не е било за повече от секунда. Как мога да нося толкова спомени от двете си същества за по-малко от миг? Мисля, че пазя спомени от тази частичка от секундата, когато аюата ми е управлявала две тела едновременно. Смятам, че ако Джейн се вмести в теб, ти ще запазиш старите си спомени и ще вземеш нейните. Предполагам.

— О, мислех, че беше сигурен в това.

— Наистина съм сигурен. Защото всичко останало е немислимо и следователно невъзможно. В действителността, в която аз живея, ти можеш да спасиш Джейн и тя може да спаси теб.

— Искаш да кажеш, че ти можеш да ни спасиш.

— Вече направих всичко, на което съм способен. Всичко. Изчерпах се. Помолих Царицата на кошера. Тя мисли.

Тя ще опита. Трябва обаче да има твоето съгласие. И на Джейн. Това вече не е моя работа. Аз съм просто наблюдател. Или ще гледам как умирате, или как живеете. — Той я придърпа по-близо до себе си и я стисна по-силно. — Искам да живееш.

Вал прие прегръдката му безучастно и той скоро я пусна. Отдръпна се от нея.

— Изчакай — каза тя. — Изчакай Джейн да се нанесе в това тяло, сетне прави с него каквото тя ти позволи. Мен обаче не ме докосвай, защото не мога да понеса близостта на човек, който иска да съм мъртва.

Тези думи бяха прекалено жестоки за Миро, за да й отговори. Прекалено жестоки, за да ги осмисли. Той включи двигателя и колата се издигна леко над земята. Подкара я напред, заобиколи гората до мястото, където дърветата Човек и Рутър показваха стария вход на Милагре. Той чувстваше присъствието й до себе си, както човек, ударен от мълния, чувства близкия електропровод; без да го докосва, той усеща болката от електричеството, което носи в себе си. Вредата, която бе нанесъл, не можеше да се поправи. Тя грешеше, Миро я обичаше, не искаше смъртта й, но в нейните очи това бяха намеренията му и нямаше начин да промени мнението й. Можеха да пътуват заедно сега, можеха заедно да отидат на поредната звездна система, по никога повече нямаше да живеят в един свят и това бе твърде мъчително за него; той осъзнаваше болката, но тя бе твърде силна, за да я почувства. Тя беше там и той знаеше, че ще го разкъсва с години, но точно в момента не можеше да й отдели внимание. Нямаше нужда да анализира чувствата си. Беше изпитвал същото и преди, когато загуби Уанда, когато мечтата му за живот с нея бе станала невъзможна. Не можеше да почувства болката, не можеше да се излекува от нея, не можеше дори да скърби за онова, което е искал и сега не можеше да притежава.

— Ох, светият мъченик — прошепна Джейн в ухото му.

— Млъквай и изчезвай — раздвижи безмълвно устни той.

— Не звучиш като човек, който иска да ми стане любовник.

— Не искам да съм ти никакъв. Ти дори не ми се доверяваш, за да ми кажеш какво всъщност целиш с изследването на толкова много планети.

— Ти не ми каза какво целиш с посещението си при Царицата на кошера.

— Ти знаеше какво правя.

— Не, не знаех. Аз съм много умна, много по-умна от теб или Ендър, не го забравяй дори и за миг — но все още не мога да отгатвам мислите на подли създания като вас с прехвалените ви „интуитивни скокове“. Харесва ми как обявявате безнадеждното си невежество за добродетел. Винаги действате неразумно, защото не разполагате с достатъчно информация за смислени действия. Не ми харесва обаче, когато твърдиш, че аз съм неразумна. Никога не постъпвам така. Никога.

— Сигурно, не се и съмнявам. Ти си права за всичко. Винаги си права. Махай се сега.

— Махнала съм се.

— Не си. Преди това трябва да ми кажеш за какво са всички тези пътешествия, които правим с младата Вал. Царицата на кошера каза, че колонизирането на световете е само странична дейност.

— Глупости. За да сме сигурни, че ще спасим двата вида нечовеци, имахме нужда от повече обитаеми светове.

— Да, но ти продължаваш да ни изпращаш.

— Интересно, нали?

— Тя каза, че опитвате да се справите е по-голяма заплаха от Лузитанската флотилия.

— И по-нататък?

— Ти кажи.

— Ако ти кажа, може да не пожелаеш да отидеш.

— За такъв страхливец ли ме мислиш?

— Не, в никакъв случай, смело мое момче, мой храбър и красив герой.

Той мразеше това покровителствено отношение, дори когато не беше насериозно. Точно сега не му беше до шеги.

— Защо тогава мислиш, че ще откажа да отида?

— Ще решиш, че не си достоен за тази задача.

— Така ли е? — попита Миро.

— Вероятно, но нали все пак аз съм с теб.

— И какво ще стане, ако изведнъж изчезнеш?

— Е, това е необходимият риск, който трябва да поемем.

— Кажи ми какво правим всъщност. Кажи ми каква е истинската ни мисия.

— О, не бъди глупав. Ако помислиш, сам ще се сетиш.

— Не обичам гатанките, Джейн. Кажи ми.

— Питай Вал. Тя знае.

— Какво?

— Тя вече търси точно онези данни, които ни трябват. Тя знае.

— Това означава, че Ендър знае. На определено ниво.

— Подозирам, че си прав, макар че Ендър вече не ми е особено интересен, нито пък онова, което знае.

„Да, толкова здравомислеща си, Джейн.“ Той явно бе раздвижил несъзнателно устни при тази мисъл, защото тя му отговори:

— Иронизираш ме, защото си мислиш, че не се интересувам от Ендър заради наранените ми чувства, защото извади кристала от ухото си. Всъщност обаче той вече не е източник на данни за мен и не взима градивно участие в работата ми. Затова аз просто не изпитвам повече интерес към него, освен любопитството да чувам от време на време какво прави един стар приятел, с когото отдавна сме се разделили.

— Звучи ми като търсене на причина след предприемане на действия.

— Защо да поставяме Ендър в течение? Какво значение има, ако знае истинската ви задача?

— Защото, ако Вал наистина знае с какво се занимаваме всъщност и мисията ни наистина е свързана с по-голяма опасност от Лузитанската флотилия, защо Ендър ще губи интерес към нея?

Джейн запази мълчание за известно време. Наистина ли й бе нужно толкова време, за да измисли отговора, та паузата да бъде забележима за човек?

 

— Предполагам, че Вал не знае — отвърна Джейн. — Да, сигурно е така. Стори ми се, че знае, но сега се замислих, че може да ми е дала данните по причина, нямаща нищо общо с мисията ви. Да, прав си, тя не знае.

— Джейн. Това да не би да е признание, че си сгрешила? Признаваш, че си направила грешен, нелогичен извод?

— Когато получавам данни от хора, понякога логичните ми заключения са неправилни, защото са основани на грешни предположения.

— Джейн — произнесе, безгласно мърдайки устни, Миро. — Аз я загубих, нали? Независимо дали остане жива, или умре, независимо дали влезеш в тялото й, или умреш в космоса, тя никога няма да ме обича.

— Не съм най-подходящият събеседник по тази тема. Аз никога не съм обичала.

— Обичаше Ендър.

— Отделях много внимание на Ендър и когато той прекъсна връзката с мен за пръв път, преди много години, бях малко объркана. Оттогава не допускам тази грешка и не се свързвам толкова здраво с никого.

— Ти си обичала Ендър. И още го обичаш.

— О, голям умник си! Собственият ти емоционален живот представлява поредица от жалки провали, но ти знаеш всичко за моя. Очевидно разбираш емоциите на едно съвършено чуждо електронно същество, отколкото на… как да се изразя… жената до теб.

— Много добре си разбрала. Това е историята на живота ми.

— Ти освен това си въобразяваш, че те обичам.

— Всъщност не — отвърна той, по още щом изказа тези думи, почувства как го залива хлад и потрепери.

— Усещам сеизмичните свидетелства за истинските ти чувства. Мислиш си, че те обичам, но не е така. Аз не обичам никого. Действам винаги според интереса си. В момента не мога да оцелея без връзката с човешката ансибална мрежа. Използвам Питър и Сиванму, за да предотвратя наближаващата ми екзекуция. Използвам романтичните ти стремежи, за да се заселя в едно тяло, от което Ендър явно вече не се интересува особено. Опитвам да спася пекениносите н цариците на кошери по принципа, че е хубаво да защитаваш живота на разумните същества — каквото съм и аз. Във всичко това обаче няма никаква любов.

— Такава лъжкиня си!

— Ас теб изобщо не си струва да се говори. Заблуден. Мегаломан. Ала в същото време си забавен, Миро. Компанията ти ме развеселява. Ако това е любов, значи те обичам. В такъв случай обаче хората обичат домашните си любимци на абсолютно същия принцип, нали? Това не може да се нарече приятелство между равни и никога няма да бъде.

— Защо си толкова решена да ме нараниш повече, отколкото вече съм наранен?

— Защото не искам да се привързваш емоционално към мен. Ти имаш някаква склонност да се насочваш само към обречени на провал връзки. Наистина, Миро. Какво по-безнадеждно от любовта ти към младата Валънтайн? Е, освен любовта към мен, разбира се. Защото естествено това е следващото ти залитане.

— Яж си ушите! — изсъска Миро на португалски.

— Не мога да си ям ушите, нито ушите на когото и да било. Старата беззъба Джейн, това съм аз.

Вал заговори до него:

— Цял ден ли ще седиш тук, или идваш с мен?

Той се огледа. Тя вече не седеше в колата. По време на разговора с Джейн бяха стигнали кораба и без да забележи, той бе спрял и Вал беше слязла.

— Можеш да си говориш с Джейн и в кораба — каза тя. — Имаме работа за вършене, след като се върнахме от малката ти алтруистична експедиция за спасяването на жената, която обичаш.

Миро не си направи труда да отговори на това презрително и гневно изказване. Просто изключи двигателя, слезе и последва Вал в кораба.

— Искам да знам — каза той, след като влязоха. — Искам да знам каква е истинската ни мисия.

— Мислих за това — призна Вал. — Мислих за местата, които вече сме посетили. Прескачаме все напосоки. Отначало до най-близки и най-далечни звездни системи, по съвсем случаен принцип. Напоследък обаче ходим до звезди в точно определена област на вселената. Своеобразен конус в пространството. И ми се струва, че се стеснява. Джейн си е набелязала определена цел и нещо в данните, които събираме на всяка планета, й показва, че се приближаваме, че се движим в правилната посока. Тя търси нещо.

— Значи, ако прегледаме данните, които вече сме събрали, ще открием зависимостта?

— По-точно данните от световете, очертаващи конуса в пространството, в чиито граници се движим. Нещо в тези планети й подсказва, че трябва да продължаваме все в тази посока.

Във въздуха над компютъра на Миро се появи едно от лицата на Джейн:

— Не си губете времето да търсите това, което вече знам. Имате планети за изследване. Хайде, на работа.

— Просто млъкни! — сряза я Миро. — Ако не ни кажеш къде отиваме, ще отделим толкова време, колкото е необходимо, за да се досетим сами.

— Това се казва позиция, храбри ми младежо!

— Той има право — подкрепи го Вал. — Просто ни кажи и няма да губим време да се досещаме сами.

— О, мислех, че една от характеристиките на живите същества е да правят интуитивни скокове и да предвиждат неща, за които нямат достатъчно информация. Разочарована съм, че още не сте се досетили.

— Търсим родната планета на вируса на Десколадата! — възкликна Миро.

Вал го изгледа изненадано:

— Какво?

— Вирусът на Десколадата е създаден изкуствено. Някой го е направил и изпратил в космоса, може би за да трансформира нови планети и да ги подготвя за колонизация. Който и да го е създал, може още да съществува, да приготвя и изпраща още проби, може би на вируси, които няма да сме способни да ограничим и надвием. Джейн търси родната им планета. Или по-скоро кара нас да я търсим.

— Близко е до ума — вметна Джейн. — Ти наистина разполагаше с повече от необходимите данни, за да се досетиш.

Вал кимна:

— Сега ми се струва очевидно. Част от световете, които изследвахме, имат много ограничена флора и фауна. Аз дори записах някои наблюдения за два от тях. Трябва да е имало масово измиране на видове. Не като на Лузитания, разбира се. И няма никаква Десколада.

— Има обаче някои други вируси, по-неустойчиви и по-неефективни от Десколадата — каза Миро. — Това са ранните им експерименти може би. Те са причинили масовото измиране на видове на другите планети. Експерименталният вирус в крайна сметка е измрял, но екосистемите все още не са се възстановили от пораженията му.

— Тези светове с ограничен видов състав ми направиха впечатление — сподели Вал. — Изследвах екосистемите в по-големи подробности, търсих Десколада или нещо подобно, защото знаех, че такова скорошно масово измиране е признак за опасност. Не мога да повярвам, че не съм направила връзката и не съм се досетила какво търси Джейн.

— Добре, какво ще стане, като намерим родната им планета? — попита Миро.

 

— Предполагам, че ще ги изследваме от безопасно разстояние — каза Вал, — ще се уверим, че не грешим, и ще сигнализираме на Междузвездния конгрес, за да направят планетата на пух и прах.

— Друг разумен вид? — възмути се Миро. — Мислиш, че ще поканим Конгреса да ги унищожи?

— Забравяш, че Конгресът не чака покана. Нито разрешение. И щом като смятат, че Лузитания е опасна и трябва да се унищожи, как мислиш, че ще реагират към вид, който създава и разпространява изключително унищожителни изкуствени вируси? Дори не съм сигурна, че това ще е грешка. Възможността Десколадата да е помогнала на предните на пекениносите да станат разумни същества е нищожна. Доказателствата сочат, че пекениносите са били разумни и вирусът едва не ги е унищожил. Който е изпратил вируса, няма съвест. Не признава правото на живот на другите видове.

— Може сега да не го признават — възрази Миро. — Но когато срещнат нас…

— Ако не пипнем някоя ужасна болест и не умрем трийсет минути след кацането. Не се тревожи, Миро, аз не замислям да унищожа всичко и всеки, когото срещнем. Аз самата съм достатъчно странно създание, за да искам смъртта на други.

— Не мога да повярвам, че едва сме разбрали, че търсим тези същества, а ти вече планираш унищожението им!

— Винаги когато човеците срещнат чужди същества, слаби или силни, войнствени или миролюбиви, те започват да обмислят унищожението им. Това ни е вродено.

— Също и любовта. И нуждата от общество. И любопитството, което надделява над ксенофобията. И приличието.

— Пропусна страха от Господ. Спомни си, че аз всъщност съм Ендър. Има причина да го наричат Ксеноцида, не забравяй.

— Да, но ти си по-добрата му половина, нали?

— Дори добрите хора понякога осъзнават, че решението да не убиеш е равносилно на самоубийство.

— Не мога да повярвам, че чувам това от теб!

— Значи не ме познаваш — усмихна се тъжно Вал.

— Не ми харесва това самодоволство!

— Добре, значи няма да скърбиш много, като умра.

И му обърна гръб. Миро се взря в нея потресен. Тя се облегна на стола си, съсредоточи се върху потока данни от пробите, взети от кораба им. Във въздуха над компютъра й се точеха дълги файлове информация; тя натисна един клавиш и предният лист изчезна, следващият се премести напред. Тя бе съсредоточена, разбира се, но имаше и нещо друго. Някаква възбуда. Напрежение. Това го караше да се страхува.

Да се страхува? От какво? Точно на това се беше надявал. За няколко минути младата Валънтайн бе постигнала онова, което Миро не беше сторил в разговора си с Ендър.

Бе привлякла вниманието на Ендър. Сега, след като знаеше, че търси родната планета на Десколадата, когато задачата й имаше голяма морална стойност, когато бъдещето на три вида рамани зависеше от действията й, Ендър щеше да се заинтересува от нея, щеше да й обърне поне толкова внимание, колкото на Питър. Тя нямаше да изчезне. Щеше да оцелее.

— Ти го постигна — прошепна Джейн в ухото му. — Сега тя няма да поиска да ми даде тялото си.

От това ли се страхуваше Миро? Не, не мислеше така. Той не искаше Вал да умре, въпреки обвиненията й. Радваше се от тази внезапна нейна жизненост, от този плам, от това съсредоточаване — въпреки дразнещото й самодоволство. Не, имаше нещо друго.

Може би беше нещо съвсем просто, като страх за собствения си живот. Родната планета на Десколадата сигурно имаше невъобразимо напреднала техника, която да направи възможно създаването на нещо толкова сложно и разпространението му из космоса. За да създаде антивирус, сестрата на Миро, Ела, трябваше да излезе в Отвъдното, защото направата му не беше по възможностите на човешката технология. Миро трябваше да се срещне със създателите на Десколадата и да ги убеди да спрат с разпространението на унищожителните си проби. Това бе над възможностите му. Той не беше в състояние да изпълни тази мисия. Щеше да се провали и така да постави в опасност всички видове рамани. Нищо чудно, че се страхуваше.

— Какво съдиш по тези данни? — попита той. — Тази ли планета търсим?

— Вероятно не — отвърна Вал. — Това е сравнително новоизградена биосфера. Най-едрите животински видове са не по-големи от червеи. Няма нищо друго освен мухи. Нисшите организми обаче са представени от предостатъчно видове. Разнообразието е голямо. Не изглежда вирусът да е попадал тук.

— Е, като знаем вече истинската си задача, няма да губим време в подготвяне на пълни доклади за обитаемостта на планетата. Дали да не се прехвърлим към следващата?

Лицето на Джейн отново се появи на компютъра му: — Нека се уверим, че Валънтайн е права. После ще преминем към следващата. Вече има достатъчно колонизирани светове, а времето изтича.

* * *

Новиня докосна рамото на Ендър. Той дишаше тежко, шумно, но това не беше познатото й хъркане. Този звук идваше от дробовете, не от гърлото му; звучеше, сякаш е задържал дъх дълго време и сега диша дълбоко, за да компенсира липсата на кислород, само че не можеше да поеме достатъчно и се задъхваше. Задушаваше се.

— Андрю. Събуди се!

Почти извика, защото преди докосването й бе достатъчно, за да го събуди, но не и този път. Той продължаваше да се задъхва, без да отвори очи.

Самият факт, че спи, я изненадваше. Той още не беше стар. Нямаше навик да дреме преди обед. И въпреки това сега лежеше на сянка на ливадата в манастирския двор, а беше тръгнал просто за вода. Сега за пръв път й хрумна, че може изобщо да не е задрямал, че сигурно е припаднал, свлякъл се е тук и само фактът, че лежи по гръб под сянката със скръстени на гърдите ръце, я е заблудил. Нещо не беше наред. Той не беше стар. Не би трябвало да лежи така, да диша тъй ускорено…

— Помощ! — закрещя тя на родния си португалски. — Някой да помогне, бързо!

Извиси глас, докато накрая, противно на характера й, запищя отчаяно, уплашено. Собствените й крясъци я ужасяваха:

— Той умира! Помощ!

И в съзнанието й се роди друга мисъл: „Аз го доведох тук, накарах го да работи с мен. Той е раним като всеки друг човек, а аз го накарах да дойде от егоистичното желание да получа прошка, но вместо да се спася от вината за смъртта на мъжете, които обичах, добавих още един в списъка. Убих Андрю, както причиних смъртта на Пипо и Либо, както не направих нищо, за да спася Ещевао и Миро.

Той умира и вината пак е моя, винаги е моя, хората, които обичам, трябва да умрат, за да се отърват от мен. Мамо, татко, защо ме изоставихте? Защо направихте смъртта част от живота ми още в детството ми? Никой, когото обичам, не може да остане при мен!

Не, така няма да помогна на Андрю…“

Няколко мъже и жени, чули виковете й, притичаха от сградата на манастира, някои дойдоха от градината. След броени минути вече носеха Ендър към постройката, някой изтича за лекар. Неколцина останаха с Новиня, защото добре познаваха историята на живота й и подозираха, че смъртта на още един любим мъж ще й дойде твърде много.

— Не исках да идва тук — мълвеше тя. — Не трябваше да идва.

— Той не се е разболял, защото е тук — каза една жена. — Хората заболяват и без някой да е виновен за това. Ще се оправи. Ще видиш.

Новиня чу думите й, но някъде дълбоко в себе си не им вярваше. Дълбоко в себе си знаеше, че вината е нейна, че злото се е измъкнало от тъмните сенки на сърцето й и облива целия свят, отравяйки всички. Тя носеше звяр в сърцето си, унищожител на щастието. Дори Господ искаше смъртта й.

„Не, не, не е вярно — убеждаваше се мълчаливо. — Това би било ужасен грях. Господ не иска смъртта ми, не и причинена от собствената ми ръка, не от собствената ми ръка. Така няма да помогна на Андрю, няма да помогна на никого. Няма да помогна, само ще навредя. Няма да помогна, само ще…“

Повтаряйки мълчаливо мантрата на оцеляването си, Новиня последва мъжете, носещи тежко дишащия й съпруг, в манастира, където светостта на мястото може би щеше да прогони всички мисли за самоунищожение от сърцето й.

„Сега трябва да мисля за него, не за себе си. Не за себе си. Не за себе си…“