Орсън Скот Кард
Рожби на съзнанието (12)

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
АЗ ПРЕДАВАМ ЕНДЪР

Защо хората се държат така,

сякаш убийството и войната

са нормални неща?

Сякаш необичайно е,

ако изживееш целия си живот,

без да вдигнеш нито веднъж ръка за насилие.

 

Из „Божественият шепот на Хан Цинджао“

— На съвсем грешен път сме — каза Куара.

Миро почувства, че старият познат гняв се събужда у него. Куара умееше да изкарва хората от кожата им и това, че го съзнаваше, изобщо не й помагаше да се държи по-внимателно. Ако някой друг на кораба бе изрекъл същата реплика, Миро щеше да го изслуша. Куара обаче придаваше такова звучене на думите си, сякаш смяташе, че всеки друг на борда освен нея е пълен глупак. Миро я обичаше като сестра, но това не означаваше, че не мрази всеки миг, прекаран в нейна компания.

Все пак, тъй като Куара имаше най-много познания сред тях за езика, открит от нея преди месеци във вируса на Десколадата, Миро не даде израз на вътрешната си неприязън. Обърна се със стола си и насочи вниманието си към нея.

Същото сториха и другите, въпреки че Ела положи по-малко усилия да скрие раздразнението си. Всъщност не положи никакви.

— Е, Куара, като си такава умница, защо не забеляза глупостта ни по-рано?

Куара не обърна внимание на язвителната й забележка-или се направи, че не й обръща внимание:

— Как можем да дешифрираме цял език ей така? Нямаме никакви текстове с известно съдържание. Имаме обаче пълен запис от версиите на вируса Десколада. Знаем как е изглеждал, преди да се адаптира към човешкия метаболизъм. Знаем как се е променял след всеки наш опит да го убием. Някои промени бяха функционални — за адаптиране. Други обаче са информационни — той правеше запис на онова, което вършим.

— В това не можем да сме сигурни — намеси се Ела, вероятно с твърде голямо задоволство, че може да поправи сестра си.

— Аз съм сигурна. Както и да е, това ни дава нещо определено, нали? Знаем какво е записано на този език, макар да не сме в състояние да го дешифрираме.

— Е, сега, след като го каза, на мен все още не ми е ясно с какво ще ни помогне това ново знание. Искам да кажа, не работеше ли ти точно по този въпрос в продължение на месеци?

— О, да. Само че не бях в състояние да изговарям „думите“, за да видя какъв отговор ще ми даде Десколадата.

— Твърде опасно е — намеси се бързо Джейн. — Безсмислен риск. Тези хора са способни да създават вируси, които да унищожат цели биосфери, и нямат никакви скрупули да ги използват. А ти предлагаш да им дадем точно оръжието, с което за малко да унищожат планетата на пекениносите. Защо не си прережем сами гърлата и не им изпратим собствената си кръв?

Миро забеляза, че когато Джейн говори, останалите изглеждат крайно удивени. Реакцията им сигурно се дължеше отчасти на разликата между неувереността на Вал и решителното поведение на Джейн. Може би отчасти и на това, че познатата им Джейн бе повече компютърно същество, не толкова агресивно. Миро обаче познаваше този авторитарен стил от честите им разговори чрез кристала в ухото му. В известен смисъл той се зарадва да я чуе отново; макар да беше смущаващо, че е от устните на друг. Вал я нямаше; Джейн се бе върнала; ужасно; прекрасно.

Тъй като единствен не се впечатли от поведението на Джейн, Миро заговори пръв:

— Куара е права, Джейн. Нямаме години на разположение — може би ни остават само няколко седмици. Или по-малко.

Трябва да предизвикаме отговор. Да го анализираме, да открием разликите между него и първоначалната реплика.

— Рискуваме твърде много.

— Без риск няма успех.

— С прекалено много риск всички сме мъртви — тросна се Джейн.

В гласа й обаче звучеше позната игрива нотка, сякаш казваше: „Само ви дразня.“ И това идваше не от Джейн — тя никога не беше звучала така, — а от Вал. Болеше го да го чуе; прекрасно бе да го чуе. Двойнствените реакции на Миро към всеки отговор на Джейн постоянно го държаха нащрек. „Обичам те, липсваш ми, скърбя за теб, млъквай.“ Тази, към която отправяше тези думи, сякаш се променяше с всяка минута.

— Залогът е бъдещето на три разумни вида — добави Ела. При това всички се обърнаха към Файъркуенчър.

— Не ме гледайте — каза той, — аз съм само турист.

 

— Хайде — подкани го Миро. — Тук си, защото народът ти е в опасност също като нашия. Това е трудно решение и ти също трябва да си кажеш мнението. Вие дори сте поставени на по-голям риск, защото по-ранните версии на вируса могат да разкрият биологичната история на народа ти от първото попадане на Десколадата сред вас.

— Тогава, ако вече знаят как да ни унищожат, няма какво да губим.

— Вижте, нямаме доказателства, че тези хора разполагат с космически кораби, управлявани от екипаж. Досега са изпращали само проби от вируса.

— Доколкото ни е известно — вметна Джейн.

— И нямаме доказателства, че някой е идвал, за да провери доколко ефективна е била трансформацията на Лузитания под влиянието на Десколадата, за да може да приеме колонизатори от тази планета. Затова, ако имат заселнически кораби, те сигурно вече са на път и няма да има значение каква информация им изпращаме; ако нямат, това означава, че и да им дадем сведенията, те не могат да ги използват.

— Миро е прав — заяви надуто Куара.

Миро присви очи. Мразеше да бъде на страната на малката си сестра, защото сега всички щяха да са сърдити на него.

— Кравите или вече са избягали от обора, така че няма смисъл да залостваме вратите, или не могат да си отворят, така че защо да слагаме резето? — добави тя.

— Ти пък какво разбираш от крави? — попита презрително Ела.

— След всички тези години, прекарани около теб, мога да твърдя, че съм специалистка.

— Момичета, момичета, задръжте топката — опита се да ги успокои Джейн.

Отново всички освен Миро се обърнаха с изненада към нея. Вал никога не би си позволила да се намеси в семейно скарване като това; нито познатата им Джейн — докато Миро, разбира се, й бе свикнал.

— Всички разбираме рисковете от предоставянето на информация за нас — каза той. — Знаем също, че не постигаме никакъв напредък и може би ще успеем да научим нещо повече за езика им едва след някаква обмяна.

— Това не е обмяна — възрази Джейн. — Това е само даване. Предоставяме им информация, която надали са в състояние да получат по друг начин, информация, която може да им каже всичко необходимо за създаването па нови вируси, способни да обърнат всичките ни оръжия срещу нас самите. При положение че нямаме представа как е закодирана тази информация или дори какъв е носителят й, как можем да тълкуваме отговора? Освен това какво ще стане, ако отговорът е нов вирус, създаден, за да ни унищожи?

— Те ни изпращат информацията, необходима за създаването на вируса — каза Куара с такова презрение, сякаш смяташе Джейн за най-тъпото същество във вселената. — Ние обаче няма да го конструираме. Докато е просто графично изображение на компютърния екран…

 

— Това е — прекъсна я Ела.

— Кое е това?

Сега беше ред на Куара да се подразни, защото сестра й очевидно бе една стъпка пред нея.

— Те не приемат тези сигнали, за да ги видят на компютърния екран. Правят го, защото нашият език използва символи, които виждаме. Те обаче четат тези съобщения по някакъв по-пряк начин. Приемат шифъра и го разчитат, като следват инструкциите за създаване на вирусната молекула. След това я четат… как, с помирисване ли? С вкусване ли? Въпросът е, че ако езикът им се състои от генетични молекули, те би трябвало по някакъв начин да ги приемат в телата си, както ние приемаме образа на написаното с очите си.

— Разбирам — намеси се Джейн. — Ти предполагаш, че те очакват да изградим молекула по информацията, която ни изпращат, не да я прочетем от екрана и така да опитаме да я разгадаем.

— Може това да е начин да подчиняват хората. Или да ги нападат. Изпращат съобщение. Ако искаш да го прочетеш, трябва да вкараш молекулата в тялото си и да изпиташ ефекта й. Така, ако ефектът е отрова или смъртоносна болест, със самото приемане на съобщението ти им се подчиняваш. Все едно нашият език да трябва да се изпише на врата ти. За да разбереш какво искаш да ти кажат, трябва да легнеш и да се оставиш на действието на инструмента, с който се предава съобщението. Ако е пръст или перо, добре, но ако е нож или боздуган, толкова по-зле за нас.

 

— Не е нужно дори да е смъртоносно — вметна Куара, забравила съперничеството си с Ела. — Молекулите може просто да променят поведението. Да ги разчетеш, е все едно да се подчиниш.

— Не знам дали сте прави — отбеляза Джейн, — но това дава по-голяма възможност за успех. И можем да допуснем, че те не разполагат със система за пряко нападение. Това променя естеството на вероятния риск.

— А някои казват, че не можеш да мислиш добре без компютъра си — закачи я Миро.

Изведнъж се смути. Започваше да говори с нея непринудено, както когато носеше кристала й в ухото си. Сега обаче му прозвуча странно да й се подиграва за загубата на компютърните й връзки. Можеше да си прави такива шеги с Джейн в кристала. Джейн от плът и кръв обаче бе съвсем различно нещо. Сега тя беше човек. С чувства, които могат да бъдат наранени.

„Джейн е имала чувства през цялото време — помисли си той. — Аз обаче не съм се замислял за тях, защото… защото не се налагаше. Защото не съм я виждал. Защото, в известен смисъл, тя не беше реална за мен.“

— Исках само да кажа… — заекна той. — Просто да те похваля.

— Благодаря.

В гласа й не прозвуча и следа от ирония, но Миро знаеше, че тя присъства, защото щеше да е съвсем оправдано да му се присмее. Миро, този прост човек, да похвали това същество с блестящ ум, че се е справило добре — сякаш можеше да я оценява.

Изведнъж той се ядоса; не на Джейн, а на себе си. Защо трябваше все да внимава какво казва? Само защото не е придобила това тяло по нормалния начин? Можеше да не е била човек преди, но сега със сигурност беше и можеше да й се говори като на човек. И да бе по-различна от останалите човеци, какво? Всички хора са различни и за да се държи прилично и учтиво, не трябваше ли да се отнася с всички еднакво? Не можеше ли да каже на някой слепец: „Виждаш ли какво имам предвид?“, и да очаква думата „виждам“ да бъде приета в преносното й значение без обида? Защо тогава да не похвали Джейн за идеята й? Това, че мисловният й процес бе невъобразимо сложен, не означаваше, че човек не може да изрази нормално съгласие и одобрение.

Както я гледаше сега, Миро забеляза някаква тъга в очите й. Без съмнение тя идваше от смущението му — след като се беше пошегувал с нея както винаги, той внезапно се бе притеснил, беше опитал да вземе думите си назад. Точно затова бе насмешката в нейното „Благодаря“. Защото тя искаше от него да се държи нормално с нея, а той не можеше.

Не, той не се държеше нормално, но със сигурност можеше.

Всъщност какво значение имаше? Те бяха тук, за да разкрият загадката на десколадорите, не да си изясняват отношенията след смяната на телата.

— Да разбирам ли, че стигнахме до съгласие? — попита Ела. — Да изпратим съобщение с информацията, записана в молекулата на Десколадата.

— Само в най-ранния вариант — отвърна Джейн. — Поне за начало.

— А когато отговорят — продължи Ела, — ще опитам да направя симулация на онова, което би се случило, ако конструираме и погълнем молекулата, чиято информация ни изпращат.

— Ако ни изпратят — вметна Миро. — Ако сме на вярна следа.

— Ама че оптимист! — измърмори Куара.

— Аз съм най-големият страхливец тук. Докато ти си злобна стара кавгаджийка.

— Не можем ли да се разбираме нормално? — попита Джейн. — Не можем ли да бъдем приятели?

Куара се извърна рязко към нея:

— Я слушай бе! Не ми пука колко си била съвършена, просто стой настрана от семейните разговори, ясно ли е?

— Огледай се, Куара! — кресна й Миро. — Ако не се намесва в семейните спорове, кога изобщо ще проговори?

Файъркуенчър вдигна ръка:

— Аз стоя настрана от семейните спорове. Печеля ли нещо от това?

Джейн направи знак и на двамата да млъкнат.

— Куара — рече тихо, — ще ти кажа разликата между мен и брат ти и сестра ти. Те са ти свикнали, защото се познавате цял живот. Приемат те, защото всички сте преживели някои неприятни моменти в семейството. Търпят детинските ти избухвания и магарешкия ти инат, защото все си повтарят: „Тя не може иначе, това е заради тежкото й детство.“ Аз обаче не съм член на семейството ти, Куара. И като човек, който те е наблюдавал в кризисни моменти, не се боя да ти кажа безпристрастните си изводи. Ти си много умна и способна. Често си наблюдателна и находчива и подхождаш към проблемите с изненадваща прямота и последователност.

— Чакай малко — прекъсна я Куара. — Упрекваш ли ме, или какво?

— Но — продължи Джейн — ти не си достатъчно умна, находчива и последователна, за да търпя повече от петнайсет секунди глупостите, които сипеш по главите на близките си и всички околни всяка минута от съзнателния си живот. Може да си преживяла тежко детство, но това е било преди години. И сега от теб се очаква да го преодолееш и да се отнасяш към хората като нормален възрастен човек.

— С други думи, не ти харесва да признаеш, че на някой друг освен теб може да му хрумне умна идея.

— Ти не ме разбираш. Аз не съм ти сестра. На практика дори не съм човек. Ако този кораб някога се завърне на Лузитания, то ще е, защото моето съзнание го е изпратило там. Това ясно ли е? Разбираш ли разликата между нас? Способна ли си да изпратиш дори една прашинка от твоя скут в моя?

— В момента не те виждам да изпращаш този космически кораб никъде — заяви триумфално Куара.

— Ти продължаваш да вадиш аргументи срещу мен, без да си даваш сметка, че аз изобщо не споря с теб, нито обсъждам нещо. Това, което каза преди малко, е без никакво значение. Единственото важно е онова, което аз казвам. И то е, че ако близките ти са съгласни да те търпят, аз не съм. Продължавай по този път, малка глезано, и когато този кораб се върне на Лузитания, ти може да не си в него.

Изражението на Куара едва не разсмя Миро. Той обаче осъзнаваше, че моментът не е подходящ, за да дава израз на веселието си.

— Тя ме заплашва — обърна се Куара към останалите. — Чухте ли това? Опитва се да ме подчини със заплахи да ме убие.

— Никога няма да те убия — каза Джейн. — Възможно е обаче да не си спомня за присъствието ти на този кораб, когато го прехвърля в Отвъдното и след това пак в реалността. Мисълта за теб може да ми е толкова непоносима, че подсъзнанието ми да я отхвърли. Не разбирам как става това. Нямам представа какво общо има с чувствата ми. Никога досега не съм опитвала да пренеса някого, когото наистина мразя. Аз със сигурност ще опитам да те върна заедно с останалите, ако ще само защото Миро и Ела ще ми се ядосат много, ако постъпя иначе. Опитът обаче не е задължително да е успешен. Затова, Куара, предлагам да положиш малко усилия да не бъдеш толкова отвратителна.

— Значи така използваш властта си. Като потискаш другите, като се правиш на царица!

— Ти не го можеш, нали?

— Какво не мога? Не мога да се кланям и да ти целувам краката ли?

— Не можеш да млъкнеш и да спасиш живота си.

— Опитвам се да разреша проблема с общуването с един чужд вид, а ти се занимаваш с поведението ми.

— Куара, не ти ли е хрумвало, че веднъж установили контакт с теб, дори чуждоземните ще съжалят, че си научила езика им?

— Аз със сигурност съжалявам, че ти си научила моя. Толкова си самодоволна сега, когато имаш това хубаво малко тяло, с което да се забавляваш. Е, ти не си царица на вселената и аз нямам намерение да ти играя по свирката! Идеята за това пътуване не е моя, но съм тук — тук съм, изцяло — и ако нещо в мен не ти харесва, защо просто не си държиш езика зад зъбите? И като сме тръгнали да се заплашваме, ако продължаваш да ми досаждаш, мисля, че ще ти подредя лицето повече по мой вкус. Това ясно ли е?

Джейн стана и се насочи по коридора към склада на совалката. Миро тръгна след нея, без да обръща внимание на думите на Куара към останалите:

— Можете ли да си представите как ми държи такъв език? За коя се мисли тая бе, та съди кой е твърде несимпатичен, за да живее?

Миро последва Джейн в склада. Тя се хвана за дръжката на стената, наведе се така, че Миро се почуди дали не повръща. Ала не. Тя плачеше. Или по-скоро бе толкова бясна, че издаваше хлипове и проливаше сълзи, неспособна да сдържи емоциите. Миро докосна рамото й в опит да я успокои. Тя се отдръпна.

Той замалко да се откаже, да я остави — ядосан, че не му позволява да я утеши. Спомни си обаче, че никога досега не е била толкова разгневена. Никога не си беше имала работа с тяло, реагиращо по този начин. Отначало, когато тя започна да укорява Куара, той си бе помислил: „Чудесно, нека някой най-после сложи нещата в ред.“ В хода на спора обаче си даде сметка, че не Куара губи самообладание, а Джейн. Тя не знаеше как да се справи с емоциите си. Не можеше да прецени кога трябва да отстъпи. Нямаше представа какво да прави с чувствата си, освен да им даде израз.

— Това беше тежко решение. Да се откажеш от спора и да се оттеглиш тук — каза той.

— Искаше ми се да я убия. — Думите й едва се разбираха от хлиповете. — Никога не съм чувствала подобно нещо. Искаше ми се да скоча и да я разкъсам с голи ръце.

— Значи ставаме с един повече.

— Ти не разбираш! Аз наистина исках да го извърша. Чувствах как мускулите ми се напрягат, бях готова да го сторя. Щях да го направя.

— Както споменах, Куара кара всички ни да се чувстваме така.

— Не. Не така. Вие всички оставате спокойни. Запазвате самообладание.

— И ти ще го усвоиш, когато натрупаш малко повече опит.

Джейн се изправи, облегна се назад, тръсна глава. Косата й се разпиля по раменете.

— Наистина ли го чувстваш?

— Всички го чувстваме — отвърна Миро. — Точно затова е детството, за да се научим да обуздаваме склонността си към насилие. Тя обаче остава в нас. Маймуните й дават воля. Ние само я показваме. Налага се да изразяваме гнева си е поведението си.

— Но вие оставате толкова спокойни! Позволявате й да говори тези ужасни…

 

— Защото не си струва труда да я спираме. Тя си плаща цената. Затова е ужасно самотна и никой не търси компанията й.

— Това е единствената причина още да е жива.

— Точно така. Това правят цивилизованите хора — избягват всичко, което ги изкарва от кожата. Или ако не могат да го избегнат, опитват да не му обръщат внимание. Така постъпваме най-често с Куара. Просто не й обръщаме внимание. Оставяме думите й да минават покрай ушите ни.

— Аз не мога. Всичко бе толкова просто, преди да започна да чувствам тези неща. Не мога да се държа, все едно я няма.

— Така правим ние. Държим се, все едно я няма.

— По-сложно е, отколкото си мислех. Не знам дали ще се справя.

— Е, точно в момента нямаш голям избор.

— Миро, съжалявам. Винаги съм изпитвала такова съжаление към вас, човеците, защото можете да мислите само за едно нещо и паметта ви е толкова несъвършена, и… сега осъзнавам, че да преживееш един ден, без да убиеш някого, е огромно постижение.

— Става ни навик. Повечето от нас успяват да сведат броя на жертвите си до минимум. Така съжителстваме един с друг.

Тя изхлипа, сетне се засмя. Тих смях, като музика за ушите на Миро. Защото този звук му бе познат и той го харесваше, това бе смехът, който обичаше да чува. Този смях беше на добрата му приятелка. Добрата му приятелка Джейн. С гласа на обичаната му Вал. Сега заедно в едно тяло. Един човек. След толкова много време той можеше да протегне ръка и да докосне Джейн, досега винаги далеч от него!

Той отново я докосна и тя хвана ръката му.

— Съжалявам, че оставих слабостта ми да попречи на общата ни работа.

— Ти си просто едно човешко същество. Тя го погледна, потърси следа от насмешка по лицето му.

— Наистина го мисля — увери я той. — Цената на тези емоции, на тези страсти е в това, че трябва да ги владееш. Да носиш бремето им, когато е твърде тежко, за да го понесеш. Сега ти си едно обикновено човешко същество. Никога не можеш да се освободиш от тези чувства. Просто трябва да се научиш как да реагираш.

— Куара така и не се е научила.

— Куара се е научила много добре. Това е лично мое мнение, но тя обичаше Марсау, обожаваше го и когато след смъртта му всички ние се почувствахме освободени, тя скърбеше. С поведението си сега, с тези постоянни предизвикателства тя иска някой да й причини болка. Да я удари. Както Марсау биеше майка ни, когато се ядосаше. По някакъв извратен начин тя винаги е ревнувала от майка, когато с татко се усамотяваха, и дори след като накрая разбра, че той я бие, единственият начин да привлече вниманието му бе с такива думи. — Миро се засмя тъжно. — Честно да си кажа, това ми напомня за мама. Ти никога не си я чувала, но едно време, омъжена за Марсау и отглеждаща децата на Либо — о, каква уста имаше само. Слушал съм как го дразнеше, как го предизвикваше, как го нараняваше, докато не я удари — и аз си мислех: „Не докосвай майка ми“, но в същото време разбирах безсилния му гняв, защото той никога, ама никога не можеше да каже нещо, с което да й запуши устата. Постигаше го само с юмруци. Куара е наследила този език и се нуждае от същия гняв.

— Е, колко добре за всички нас, че й дадох каквото иска. Миро се засмя:

— Ама тя не го иска от теб. Тя го иска от Марсау, а той е мъртъв.

Джейн изведнъж избухна в сълзи. Сълзи от мъка; обърна се към Миро и се притисна към него.

— Какво има? — попита той.

— О, Миро! Ендър е мъртъв! Никога повече няма да го видя. Аз най-после имам тяло, имам истински очи, а него го няма!

Миро занемя. Разбира се, че Ендър ще й липсва.

„Тя е прекарала хиляди години с него и само няколко с мен. Как съм могъл да си въобразя, че ще ме обикне? Как мога да се сравнявам с Ендър Уигин? Какво съм аз в сравнение с човека, който е командвал войски, който е променял мисленето на милиарди хора с книгите и речите си, със способността си да вижда в сърцата на другите и да изразява най-съкровените им мисли?“

И макар че мразеше Ендър, макар че му завиждаше, защото Джейн винаги щеше да го обича повече от него, той най-сетне си даде сметка: Да, Ендър бе мъртъв. Ендър, който беше променил семейството му, неговият истински приятел, единственият човек, на когото бе искал да прилича; Ендър го нямаше. По лицето на Миро се търкулнаха две сълзи.

— Съжалявам — проплака тя. — Не мога да овладея нито една от емоциите си.

— Е, май не си единствена.

Тя протегна ръка и докосна страната му. Сетне премести мокрите си пръсти върху своята. Сълзите се смесиха.

— Знаеш ли защо се сетих изведнъж за Ендър? — попита тихо. — Защото ти си досущ като него. Куара те дразни както всички останали, но ти виждаш отвъд това и разбираш нуждите й, причината да казва тези неща. Не, не, успокой се, Миро. Не очаквам от теб да бъдеш като Ендър, искам просто да кажа, че едно от нещата, които най-много съм харесвала у него, присъства и у теб — не е зле, нали? Състраданието — може да съм нова в света на човеците, но разбирам, че това е рядко богатство.

— Не знам — отвърна той. — В момента чувствам състрадание единствено към себе си. Наричат го самосъжаление и не е особено привлекателна черта.

— Защо изпитваш самосъжаление?

— Защото ти ще се нуждаеш от Ендър цял живот, а ще намираш само жалки заместители, като мен.

Тя го притисна по-силно. Сега бе неин ред да утешава.

— О, Миро, може да е вярно, но ако е така, то е същото като нуждата на Куара от вниманието на баща й. Човек никога не престава да се нуждае от майка си или баща си, нали? Дори след смъртта им.

Баща ли? Това никога не му бе хрумвало. Джейн обичаше Ендър, страстно, да, завинаги — но като баща?

— Аз не мога да ти бъде баща — рече Миро. — Не мога да заема мястото му.

Всъщност с тези думи искаше да се увери, че наистина я е разбрал правилно. Ендър — неин баща?

— Не искам да ми бъдеш баща. Аз все още пазя онези чувства от Вал. Искам да кажа, ние с теб бяхме приятели, нали? Това е много важно за мен. Сега обаче имам това тяло от Вал и когато ме докоснеш, аз се чувствам, сякаш молитвите ми са чути. — Тя веднага съжали за думите си. — О, извинявай, Миро. Знам, че ти липсва.

— Така е. Трудно е обаче да ми липсва толкова непоносимо, защото ти приличаш много на нея. И звучиш като нея. И те прегръщам, както ми се е искало да прегръщам нея. И дори това да звучи ужасно, защото би трябвало да те утешавам, а изпитвам само първични чувства — е, нека да бъда ужасен.

— Ужасен. Срам ме е, че те познавам. И тя го целуна. Нежно, плахо.

Той си спомни първата си целувка с Уанда преди години, когато беше млад и нямаше представа колко зле могат да тръгнат нещата. Тогава и двамата бяха плахи и несръчни. Млади. Сега целуваше Джейн, едно от най-старите същества във вселената. Но също и едно от най-младите. И Вал — би трябвало да са останали някакви нейни рефлекси в това тяло, макар че в краткия си живот каква възможност бе имала тя да се влюби?

— Прилича ли поне малко на начина, по който го правят човеците? — попита Джейн.

— Точно така го правят понякога човеците. И това не е никак изненадващо, защото и двамата сме такива.

— Не предавам ли Ендър — в един момент скърбя за него, а в следващия се отдавам на блаженство в прегръдките ти?

— Не го ли предавам аз — да се чувствам толкова щастлив само часове след смъртта му?

— Ама той не е мъртъв. Аз знам къде е; прогоних го там.

 

— Ако е останал същият, колко жалко! Защото, макар и добър, той не беше щастлив. Имал е радостни мигове, но никога… никога не намери покой. Няма ли да е прекрасно, ако Питър е способен да живее без бремето на ксеноцида? Без да чувства тежестта на цялото човечество върху плещите си?

— Като заговорихме за човечеството, имаме работа за вършене.

— Имаме също така живот за живеене. Никога няма да съжалявам за този разговор, дори да стана възможен единствено благодарение на гадното държание на Куара.

— Да постъпим като цивилизовани хора. Да се оженим. Да си народим деца. Аз искам да съм човек, Миро, искам да опитам от всичко. Искам да изживея човешкия си живот пълноценно. И искам да го направя с теб.

— Това предложение ли е?

— Умрях и се възродих преди броени часове. Моят… по дяволите, мога да го наричам баща, нали? Моят баща също умря. Животът е кратък, чувствам го: дори след три хиляди усилени години пак ми се вижда кратък. Трябва да бързам. А ти, не си ли загубил и ти достатъчно време? Не си ли готов?

— Да, но нямам пръстен.

— Имаме нещо много по-добро.

Тя отново докосна страната си. Беше още мокра. Сетне докосна неговата.

— Сълзите ни се сляха. Мисля, че това е по-голяма близост дори от целувка.

— Може би, но не е толкова приятно.

— Това, което чувствам сега, е любов, нали?

— Не знам. Не е ли копнеж? Или просто едно глупаво щастие, защото сме заедно?

— Да.

— Това е заразно. Внимавай, ако ти прилошее или получиш разстройство след някой и друг час.

Тя го изблъска и в безтегловността на космическия кораб той полетя безпомощно в пространството, докато не се блъсна в стената.

— Какво? — направи се на невинен той. — Какво съм казал?

Тя се отблъсна към вратата.

— Хайде — подкани го. — На работа.

— Да не обявяваме годежа си — каза тихо той.

— Защо? Срам ли те е вече?

— Не, но не искам Куара да е тук, когато го оповестим.

— Това е много подло от твоя страна. Бъди по-великодушен и търпелив, като мен.

— Знам. Опитвам да се уча.

Те се върнаха в главното помещение. Другите подготвяха посланието си за изпращане на честотата, използвана от десколадорите. Всички вдигнаха очи. Ела се усмихна многозначително, Файъркуенчър им махна весело.

Куара тръсна глава:

— Надявам се да сме преодолели онова малко емоционално избухване.

Миро почувства как Джейн настръхва. Тя обаче замълча. И когато седнаха отново по местата си и закопчаха коланите, Джейн му намигна.

— Видях това — каза Куара.

— Не сме се крили — отвърна Миро.

— Кога ще пораснете? — измърмори с презрение тя. След час съобщението бе изпратено. И те моментално бяха залети с отговори, които не разбираха.

Нямаше време за кавги, нито за любов, нито за скръб. Само за посланията, непрекъснати върволици от непознати знаци, които трябваше да бъдат разгадани, и то веднага.