Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Children of The Mind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
strix (2007)

Издание:

ЕРА & Co, София, 2002

Светла Иванова, редактор

„Камея“ ООД, дизайн на корицата

История

  1. — Добавяне

ВТОРА ГЛАВА
ТИ НЕ ВЯРВАШ В ГОСПОД

Когато проследявам пътя па боговете в дървото,

очите ми следят всяка извивка на дървесинната жилка,

но тялото ми се движи над дъските,

затова, който ме наблюдава,

мисли, че пътят на боговете е прав,

докато аз се движа в свят, в който няма нищо право.

 

Из „Божественият шепот на Хап Цинджао“

Новиня не искаше да дойде.

Добрата стара учителка изглеждаше искрено смутена.

— Не е сърдита. Каза, че…

Ендър кимна, разбираше как учителката се разкъсва между състрадание и честност.

— Можеш да ми предадеш думите й. Тя ми е жена, ще го понеса.

Старата учителка завъртя очи:

— Аз също съм омъжена, както знаеш.

Разбира се, че знаеше. Всички в ордена „Деца на Христовия ум“ бяха женени. Такова беше правилото.

— Омъжена съм, така че много добре ми е известно, че жена ти е единственият човек, който знае кои думи не можеш да понесеш.

— Нека се поправя тогава. Тя ми е жена, така че съм решен да чуя думите й, независимо дали мога да ги понеса, или не.

— Каза, че има да плеви, така че няма време за по-маловажни борби.

Да, напълно в стила на Новиня. Твърдеше, че е влязла в лоното на Христа. Е, все пак точно Христос е прогонил фарисеите, Христос е наговорил всички онези жестоки и саркастични думи както на враговете, така и на приятелите си, не думи на любов и безкрайно търпение.

Ендър обаче нямаше навик да се отказва само защото чувствата му са наранени.

— Какво чакаш тогава? — попита. — Кажи ми къде мога да намеря мотика.

Старата учителка го изгледа продължително, сетне се усмихна и го въведе в градината. Скоро, с работни ръкавици и мотика в ръце, той застана в края на лехата, където работеше Новиня, но тя не вдигаше очи от Земята, подкопаваше бурен след бурен и ги обръщаше с корените нагоре, за да изсъхнат под безжалостните лъчи на палещото слънце. Така се приближаваше към него.

Ендър навлезе между неоплевените редове до този, в който работеше Новиня, и започна да разкопава с мотиката, движейки се към нея. Нямаше да се срещнат, само щяха да минат близо един до друг. Тя можеше да го забележи, а можеше и да не го види. Можеше да го заговори, можеше и да не продума. Тя все още го обичаше и се нуждаеше от него. А може би не. Независимо какво ще се случи обаче, в края на този ден той щеше да е плевил в същата градина, където и жена му, и така работата й щеше да се облекчи, независимо дали й се искаше да го види в тази роля.

Първия път, когато се разминаха, тя едва вдигна очи. Нямаше нужда да го гледа — би трябвало да се досети, че след като е отказала да се срещне със съпруга си, той ще дойде на полето при нея. Ендър бе сигурен, че се е досетила, но също така съзнаваше, че е твърде горда, за да го погледне и да му покаже, че е искала отново да го види. Щеше да продължи да се взира в плевелите, докато очите я заболят, защото Новиня никога не превиваше гръб по чужда воля.

Освен, разбира се, по волята на Христос. Това послание му бе изпратила, посланието, което го накара да дойде с твърдото намерение да говори с нея. Кратка бележка, написана на езика на църквата. Тя се отделяше от него, за да служи на Господ заедно с другите Деца. Чувстваше, че мястото й е там. Освобождаваше го от всякаква отговорност към нея и той не трябваше да очаква от нея нищо, което не би дала на всяко друго Дете на Господ. Съобщението звучеше хладно въпреки красивите фрази.

Ендър също не се огъваше лесно по волята на когото и да било. Вместо да се подчини на желанието й, той дойде, решен да й се противопостави. И защо не? Новиня далеч невинаги вземаше правилните решения. Всеки път щом решеше да направи нещо за доброто на някого, действията й бяха пълен провал. Като в случая с Либо, приятеля й от детинство и таен любовник, баща на всичките й деца по времето на брака й с безплодния и жесток мъж, с когото бе живяла до смъртта му. От страх, че ще загине в ръцете на пекениносите като баща си, Новиня бе скрила от Либо жизненоважните си открития за биологията на планетата Лузитания, опасявайки се, че тези знания ще доведат до гибелта му. Точно незнанието обаче доведе до неговата смърт. Това, което бе направила за негово добро без знанието му, бе причинило края му.

„Човек би си помислил, че си е взела поука — размишляваше сега Ендър. — Тя обаче продължава все така. Взема решения, които разбиват живота на хората, без да се интересува от мнението им, без дори да се замисля, че те може би не искат да ги спасява от въображаемите опасности, от които си мисли, че ги избавя.“

Ето, ако се беше омъжила за Либо, той вероятно още щеше да е жив и Ендър никога нямаше да се ожени за вдовицата му и да й помогне в отглеждането на по-малките й деца. Това бе единственото семейство, което беше имал и което щеше да има. Колкото и неправилни да бяха решенията на Новиня, най-щастливото събитие в живота му бе станало възможно точно благодарение на една от най-смъртоносните й грешки.

На второто им разминаване тя все още упорито отказваше да го заговори и както всеки път, Ендър се предаде пръв и наруши мълчанието:

— Всички Деца па Христовия ум са женени, както знаеш. Това е орден за семейни двойки. Не можеш да станеш пълноправен член без мен.

Тя спря. О гнусна мотиката върху пръстта, без да изтърва дръжката.

— Мога да насадя цвеклото и без теб — каза накрая. Сърцето му подскочи от радост, че най-сетне я е накарал да заговори.

— Не, не можеш — отвърна той. — Защото аз съм тук.

— Това са картофи. Не мога да те спра да ми помагаш с картофите.

И двамата се засмяха и тя се изправи с пъшкане, изпъна гръб, пусна дръжката на мотиката и хвана Ендър за ръцете, прекрасно докосване въпреки двата слоя дебел плат между дланите и пръстите им.

— Ако с докосването си те осквернявам…

— Не Шекспир. Не „устните, смутени странници, готови са един за друг“!

— Липсваш ми — каза той.

— Свиквай.

— Не се налага. Щом ти си сред Децата, аз също ще се присъединя към тях.

Тя се засмя.

Ендър се направи, че не забелязва насмешката.

— Ако един ксенобиолог е в състояние да се оттегли от света на безсмислено страдание, защо и един стар, пенсиониран Говорител на мъртвите да не може да го направи?

— Андрю, аз не съм тук, защото съм се отказала от живота. Тук съм, защото отворих сърцето си за Спасителя. Ти никога не можеш да го сториш. Твоето място не е тук.

— Мястото ми е там, където си ти. Нали сме дали обет. Свещен обет и Светата църква няма да ни позволи да го нарушим. В случай че си забравила.

Тя въздъхна и погледна небето зад стената на манастира. Отвъд този зид, зад няколко поляни, зад дървената ограда, нагоре към хълмовете, към горите… където голямата любов на живота й, Либо, бе отишъл, за да намери края си. Където Пипо, баща му, който беше и като неин баща, също бе загинал. В една подобна гора беше намерил смъртта си синът й Ещевао. Ендър знаеше, че когато гледа света зад тези стени, тя си спомня за всички преживени нещастия. Два от тях бяха станали преди идването на Ендър на Лузитания. Но смъртта на Ещевао… тя бе молила Ендър да го убеди да не отива на онова опасно място, където пекениносите говореха за война, за убийства на хора. Беше съзнавала, също както и Ендър, че да спре Ещевао, е все едно да го убие, защото той не беше станал свещеник, за да живее в безопасност, а за да разпространява Божието слово сред този дървесен народ. Сигурно, докато е умирал бавно в прегръдката на дървото-убиец, той бе изпитвал същата радост, както първите християнски мъченици. Беше намерил покой на душата си, както те в часовете па великата си саможертва. Тази радост обаче не се споделяше от Новиня. Господ очевидно не даваше същия покой на най-близките му хора. И в скръбта и гнева си тя бе обвинила Ендър. Защо се е омъжила за него, като не може да я спаси от това нещастие?

Той никога не си позволи да каже очевидното — че ако трябва да се обвинява някой, това е самият Господ. Все пак Господ е този, който прави хората светци — е, почти светци, — като родителите й, умрели при откриването на лекарство срещу вируса на Десколадата още в детството й. И със сигурност Господ бе накарал Ещевао да отиде и да проповядва сред най-войнствените от пекениносите. В скръбта си обаче тя се обръщаше към Господ, а загърбваше Ендър, който винаги й бе желал доброто.

Той никога не й го каза, защото знаеше, че тя няма да иска да го чуе. И винаги бе пазил тези думи за себе си, защото знаеше, че тя вижда нещата но друг начин. Щом Господ й е отнел родителите, Пипо, Либо и накрая Ещевао, значи Той я наказваше за греховете й. Когато обаче Ендър не успя да предотврати самоубийствената мисия на Ещевао сред пекениносите, за нея той беше късоглед, своенравен, инатлив и не я зачиташе, защото не я обичаше достатъчно.

Той обаче я обичаше. С цялото си сърце. С цялото си сърце ли?

Поне така си беше мислил. И все пак, когато най-дълбоките му тайни се разкриха при онова първо пътуване в Отвъдното, не образът на Новиня бе създаден от сърцето му. Значи очевидно някой друг имаше по-голямо значение за него.

Е, той не можеше да контролира онова, което ставаше в подсъзнанието му. Имаше власт само над действията си и сега възнамеряваше да й покаже, че независимо колко се старае да го прогони тя, той няма да й се подчини. Без значение беше какво мисли тя за отношенията му с Джейн и за отдадеността му на спасяването на човешката раса. Любовта му към нея бе най-силна, тя беше най-важна за него. Той бе готов да зареже всичко заради Новиня. Беше готов да се затвори в манастир заради нея. Да изкоренява непознати бурени под палещите слънчеви лъчи. Заради нея.

Дори това обаче не беше достатъчно. Тя искаше от него да го прави не заради нея, а заради Христос. Е, толкова по-зле. Той не беше женен за Христос, нито пък тя. Все пак Господ не може да осъди любовта па един мъж и една жена. Бог със сигурност очаква точно това от човеците.

— Знаеш ли, аз не те обвинявам за смъртта на Куим — каза тя, използвайки рожденото име на Ещевао.

— Не знаех, но се радвам да го чуя.

— Отначало те обвинявах, но през пялото време съзнавах, че не е разумно. Той отиде, защото така искаше, и беше твърде голям, за да могат родителите му да му повлияят по някакъв начин. Щом аз не успях да го спра, как можех да очаквам ти да го направиш?

— Аз не исках да го спирам. Исках да отиде. Това беше смисълът на живота му.

— Дори и аз го осъзнавам сега. Така е. Трябваше да отиде, дори да умре, защото смъртта му имаше смисъл. Нали?

— Така спаси Лузитания от ксеноцид.

— И спечели много последователи на Христовата вяра. — Тя се засмя, както едно време, този звънък смях с насмешлива нотка, която той толкова обичаше. — Дървета християни. Кой би помислил?

— Вече го наричат свети Стефан Дървесни.

— Това е доста прибързано. Нужно е време. Първо трябва да го канонизират. На гроба му трябва да започнат да стават чудотворни изцеления. Повярвай ми, знам процедурата.

— Напоследък нямаме много мъченици. Ще го канонизират. Хората ще отправят молитви към него да се застъпи за тях пред Господ, и не без основание, защото, ако някой има право да бъде изслушан от Христос, това е синът ти Ещевао.

По лицето й се застинаха сълзи, макар отново да се усмихваше.

— Родителите ми станаха мъченици и ще бъдат светци; синът ми също. Светостта пропусна едно поколение.

— О, да. Твоето поколение на егоистичните сластолюбци.

Най-сетне Новиня обърна лице към него, прашно, омазано със СЪЛЗИ, усмихнато, с искрящи очи, чийто поглед сякаш проникваше до сърцето му. Жената, която обичаше.

— Аз не се покайвам за прелюбодеянията си. Как ще ми прости Господ, като дори не съжалявам? Ако не бях се любила с Либо, децата ми нямаше да се родят. Господ със сигурност не може да ме съди за това.

— Христос май е казал: „Господ ще прости на всички, па които простя аз, но от вас се иска да простите на всички човеци.“

— Нещо подобно. Не знам точния цитат. — Тя протегна ръка и докосна страната му. — Толкова си силен, Ендър. Но изглеждаш уморен. Как може ти да се умориш? Спасението на човечеството още тежи върху плещите ти. Ако не спасението на всички човеци във вселената, то поне — на жителите на тази планета. Трябва да спасиш тоя свят. Но си уморен.

— Дълбоко в себе си — да. И ти ми отне последната живителна сила.

— Колко странно! Мислех си, че те освобождавам от най-тежкото ти бреме.

— Ти не преценяваш особено правилно какво искат хората от теб и от какво се нуждаят, Новиня. Никой не го умее. Ние всички по-скоро причиняваме болка, отколкото помагаме.

— Затова дойдох тук, Ендър. Омръзна ми да взимам решения. Първо се доверявах на собствената си преценка. След това на теб. Доверявала съм се на Пипо и Либо, на родителите си, на Куим и всички ме разочароваха или изоставяха, или… не, знам, че ти не ме изостави, знам, че не ти… чуй ме, Андрю, чуй ме! Проблемът не е бил в хората, на които съм се доверявала, проблемът е в това, че никое човешко същество не беше в състояние да ми осигури онова, от което се нуждаех. Нуждаех се от освобождаване. От изкупление. А това не беше по силите ви… ти ми даде повече от необходимото, Андрю, но въпреки това не можеше да ми осигуриш онова, от което имах нужда. Само Спасителят, само той може да ми го даде. Разбираш ли? Единственият начин да направя живота си смислен е като се отдам на Него. Затова съм чук.

— И плевиш.

— Отделям добрия плод от гнилия. Хората ще имат по-хубави картофи, защото съм отстранила бурените. Сега няма нужда да върша велики дела, за да се чувствам удовлетворена. Ти обаче, ти идваш и ми напомняш, че дори когато съм щастлива, аз наранявам някого.

— Не, не е така. Защото аз идвам с теб. Ще се присъединя към „Децата“. Това е орден на семейни двойки, а ние сме съпруг и съпруга. Без мен ти не можеш да се присъединиш към тях, а имаш нужда от това. С мен обаче можеш. Какво по-просто от това?

— По-просто ли? — Тя поклати глава. — Първо, ти не вярваш в Господ…

— Със сигурност вярвам в Господ — възрази Ендър.

— О, може би допускаш съществуването Му, но не това имах предвид. Имах предвид в онзи смисъл, когато майката казва на сина си: „Аз вярвам в теб.“ Тя не иска да каже, че вярва, че той съществува — какъв смисъл от това?, — иска да каже, че вярва в бъдещето му, че той ще постигне най-доброто в живота си. Ти не вярваш в Христос по този начин, Андрю. Ти вярваш най-вече в себе си. В другите хора. Ти изпрати своите малки заместници, онези свои деца, които извика при краткото си пътуване до ада — може сега да си с мен, между тези зидове, но сърцето ти скита по далечни планети и опитва да спре една флотилия. Ти не оставяш нищо в Божиите ръце. Ти не вярваш в Него.

— Извинявай, но ако Господ искаше сам да свърши всичко, защо ни е създал?

— Е, да, сега си спомням, че един от родителите ти май е бил еретик.

Това бе стара шега между тях, но сега никой от двамата не се засмя.

— Вярвам в теб — каза Ендър.

— Да, но се допитваш до Джейн.

Той бръкна в джоба си, извади нещо и разтвори длан, за да й го покаже. Кристал, оплетен с тънки жички. Като крехко същество, изтръгнато от жизнената му среда на морското дъно. Тя го погледна неразбиращо, след това осъзна какво е и се взря в ухото му, където го бе носил, откак го познаваше. Кристалът го свързваше с Джейн, компютърната програма — живо същество, която бе неговата най-стара, най-скъпа, най-доверена приятелка.

— Андрю… не, не си го направил заради мен, сигурна съм.

— Не бих могъл да кажа честно, че сърцето ми е между тези стени, ако Джейн постоянно ми шепне. Говорих с нея. Обясних й. Тя разбира. Все още сме приятели, но вече не сме неразделни.

— О, Андрю. — Новиня плачеше; притисна се до него. — Да беше го сторил преди няколко години, преди няколко месеца…

— Може да не вярвам в Христос, както вярваш ти, но не е ли достатъчно, че вярвам в теб, за да вярвам и в него?

— Твоето място не е тук, Андрю.

— Мястото ми е тук повече, отколкото където и да било другаде, щом ти си тук. Аз не съм се уморил от света, Новиня, уморен съм от самия себе си. Омръзна ми да взимам решения. Омръзна ми да се занимавам с проблеми.

— Ние тук също опитваме да разрешаваме проблеми — отдръпна се тя.

— Тук обаче можем да бъдем не умът, а децата на ума. Можем да бъдем краката и ръцете, устните и езикът. Можем да изпълняваме, без да взимаме решения.

Ендър коленичи и седна на земята, младите филизи го загъделичкаха. Той вдигна мръсните си ръце и избърса веждите си с тях, като си даваше сметка, че само размазва прахта.

— О, замалко да ти повярвам, Андрю, толкова си убедителен! Какво, нима си решил да престанеш да бъдеш главният герой на собствената си сага? Или зова е поредният ти план? Да служиш на всички, за да бъдеш най-велик сред нас?

— Знаеш, че никога не съм се стремял към величие, нито съм го постигнал.

— О, Андрю, толкова си сладкодумен, че сам вярваш на приказките си…

— Моля те, Новиня, позволи ми да заживея с теб тук. Ти си ми съпруга. Животът ми няма да има смисъл, ако те загубя.

— Можем да живеем като съпруг и съпруга, но няма… знаеш какво няма…

— Знам, че Децата се придържат към пълно полово въздържание. Аз съм твой съпруг. След като не мога да се любя с никоя друга, какъв е проблемът да не се любя и с теб? — изкриви лице Ендър.

По устните на Новиня се плъзна тъжна усмивка.

— Аз вече не се интересувам от собствения си живот. Разбираш ли? Единственият живот, за който ме е грижа, е твоят. Ако те загубя, какво ще ме задържа на този свят?

Не знаеше какво иска да каже с това. Думите сами излязоха от устата му. Съзнаваше, че ги е изрекъл не от самосъжаление, а като честно приемане на истината. Не че мислеше за самоубийство, изгнание или други отчаяни мелодраматични постъпки. Чувстваше по-скоро, че тлее. Че губи опора. Лузитания му се струваше все по-малко реална. Валънтайн, скъпата му сестра и приятелка, още бе тук, но тя сякаш не бе реална, защото не се нуждаеше от него. Пликт, неговата доброволна последователка, тя може би имаше нужда от Ендър, но не от истинското му присъствие, а от представата за него. Кой още? Децата на Новиня и Либо, които бе отгледал и обичал като свои. Продължаваше да ги обича, но те бяха вече възрастни, не се нуждаеха от грижите му. Джейн, която навремето едва не беше унищожил по невнимание, тя също вече нямате нужда от него, защото имаше връзка с Миро чрез един кристал в ухото му, а чрез друг — с Питър…

Питър. Младата Валънтайн. Откъде се бяха появили? Бяха откраднали душата му и я бяха отнесли със себе си. Те вършеха това, което иначе щеше да прави той. Докато той чакаше тук, на Лузитания и… тлееше. Това искаше да каже. Ако изгуби Новиня, кой щеше да поддържа тялото му, което се носеше из вселената от хиляди години?

— Не мога да реша — каза Новиня.

— Можеш. Ти ще решиш дали искаш да остана с теб като едно от Децата на Христовия ум. Ако пожелаеш, ще съм способен да мина през всички препятствия.

Тя се изсмя подигравателно:

— Препятствия ли? Пред хора като теб няма препятствия. Само камъчета.

— Хора като мен ли?

— Да, хора като теб. Само защото не съм срещала други; защото, независимо колко обичах Либо, той никога не е бил толкова жизнен като теб; защото, когато заобичах теб, за пръв път се влюбих в зрял мъж; защото ми липсваш повече от всичките ми деца, повече от родителите ми, повече от всички, които съм обичала някога; защото сънувам само теб; това не означава, че няма други като теб. Вселената е безкрайна. Не може да си толкова единствен. Нали?

Той се пресегна над картофените филизи и нежно докосна крака й.

— Значи още ме обичаш, така ли?

— О, затова ли дойде? За да разбереш дали те обичам? Той кимна:

— Отчасти.

— Обичам те.

— Значи мога да остана, така ли?

Тя избухна в сълзи. Заплака с глас. Отпусна се на земята; той протегна ръце да я прегърне, без да се интересува, че ще смачка младите растения. След като постояха прегърнати известно време, тя спря да плаче, обърна се към него и го притисна до себе си толкова силно, колкото той притискаше нея.

— О, Андрю — прошепна с прегракнал от плач глас. — Обича ли ме достатъчно Господ, за да пи събере отново, когато имам такава огромна нужда от теб?

— Ще съм твой до края на дните си.

— Знам. Но се моля па Господ да ми позволи да умра преди теб.