Хаим Оливер
Хелиополис (9)

9. Подстъпите към ада

Отначало нямаше нищо. Само един тунел, нисък, тесен като минна галерия. Бе изцяло бетониран.

Предпазливо пристъпих напред. Отвътре продължаваше да вее въздушният поток.

— Колко? — чух гласа на чичо Том.

Извадих брояча. Стрелката посочи един невероятен минимум.

— Пет! — извиках аз изненадан.

— Така и предполагах — избоботи в шлема ми професорът. — Алек, закрий прохода! Излишно е да тровим атмосферата тук.

За щастие парчето антибер, което ми бе останало, тъкмо стигна за неголямата дупка в зида. Защитата, разбира се, не бе много надеждна, но аз я подсилих с камъни и буци бетон. Сега вятърът, който нямаше вече достъп навън, се връщаше в галерията и образуваше едно непрекъснато въздушно течение, което почваше и свършваше кой знае къде.

Светлината на мощните електрически лампи проникваше далеч напред. Бавно продължихме. Бях нащрек. Какви ли не диви мисли минаха в главата ми през тия няколко минути! Всичките хиляди страници фантастика, които бях изчел като юноша, изведнъж изплуваха в паметта ми; всички репортажи за подземни разузнавания, всички разкази на спелеолози и вулканолози оживяха в съзнанието ми; всички филми на изследователите на морските дъна затрептяха пред очите ми. Къде ще ни отведе тази галерия? Към центъра на Земята? Към непознати континенти? Към леговището на хиперзверове? Към пещери с потънали в анабиоза пришелци от други светове?

Очаквах всичко, буквално всичко: марсиани, морлоци, двуглави човешки същества, басейни с разумни саламандри, гигантски стоманени сейфове, пълни със съкровищата на Атлантида, мислеща плазма…

Очаквах всичко, но не и тази най-обикновена теснолинейка за вагонетки, каквато понякога все още се среща при по-примитивни строежи. Тя започваше от завоя на галерията и се отправяше навътре.

Очаквах всичко, но не и бледосивата светлина, която струеше от изкусно замаскирани източници по свода.

— Колко? — попита тихо чичо Том.

— Три.

Той се спря, без колебание освободи скобите около врата си и свали шлема. Имах чувството, че не съм виждал лицето му цяла вечност. От умората ли, от нещо друго ли, но за тия два дни той се бе превърнал в същински старец. Кожата му, обикновено тъй здраво лъскавочерна, бе сякаш посивяла, паяжината бръчки около очите се бе разпростряла чак до ъглите на дебелите устни, бузите му бяха вяло отпуснати надолу. Само косата му бе същата: снежнобяла, къдрава, весела. Но тя лъжеше…

Как съм изглеждал и аз, когато свалих шлема, не знам. Спомням си само, че чичо Том се приближи до мен, загледа се в лицето ми с малко тъжна усмивка и лекичко, по бащински, ме шляпна по бузата.

— Е, Алек — каза той, — ще вървим ли по-нататък?

Зад въпроса разбрах недоизреченото: „Дори ако трябва да загинем?“

— Докато не изтръгнем докрай червата от този проклет прокълнат остров, няма да се върнем! — издекламирах аз бодряшки.

— Имаш ли хипотези? — продължи той, но зад шеговития тон усетих тревога.

— Да — казах, — сто и една.

— Почвай! За това въздушно течение например.

— За това въздушно течение например знам само, че го вдишвам с огромна наслада. Щях да се пръсна в този шлем.

— Не се отпускай! Предчувствувам, че тук ще играем на криеница с опитни играчи.

Както винаги неговият нюх не ни излъга…

— А за светлината? — попита той, като посочи луминесцентния свод.

— Там, зад ъгъла на улицата — задърдорих аз дълбокомислено, — има една електрическа централа. Тя се обслужва от високоразумни термити. Защото, професор Бъркли, благодарение на моята висока интелигентност, която може би сте вече забелязали, аз открих тайната на този остров. Островът, професоре, е обитаван от мравки, изгонени под земята от бомбените опити на Хомо Сапиенс. Под влиянието на радиациите те са мутирали, добили са гигантски размери, сдобили са се с мощен мозък и скоро ще запъплят по океаните и континентите, за да изпапкат хората и им вземат хладилниците и видеофоните…

— Не е лошо — усмихна се той. — Става за разказ.

Това беше последната хипотеза, която излагах пред моя учител. В този миг дойде сигналът.

Дойде от високоговорителчето зад ухото ми. Беше писък, подобен на тези, които издават приемниците при смущения. Той ту растеше, ту бързо падаше, ту за миг млъкваше, за да прозвучи наново.

— Чувате ли, професоре? — казах шепнешком, макар отлично да разбирах, че писъкът не иде от живо същество, а от предавател.

— Чувам, Алек — отвърна с отсъствуващ вид чичо Том и внезапно попита: — Колко е часът?

Въпросът ме учуди, но отговорих:

— Осем и двайсет.

— В колко залязва слънцето?

— В осем и двайсет — отвърнах без глас.

Сигналът не преставаше да трепти в мембраната. Явно, това не беше обикновено радиосмущение, а насочено и навярно кодирано радиопредаване.

В същия момент земята около нас забуча — онова бучене, което така ме бе уплашило през време на тазсутрешния сън и на което чичо Том не бе обърнал внимание. Тук обаче то бе напълно отчетливо. Идеше отвсякъде — отдолу, отгоре, отстрани, поне така ми се струваше. Трая петдесет секунди и спря също тъй внезапно, както бе започнало. С него замлъкна и писъкът в шлемофона и сега наоколо витаеше плътна тишина, може би по-обезпокоителна от предишните шумове.

— Сега на повърхността радиацията е спаднала — каза професорът, сякаш правеше обикновено научно заключение.

Вярвам! Вярвам! На всичко вярвам, но защо за бога, професоре, не ми кажеш какво мислиш? Защо и ти веднъж не изложиш своята хипотеза? Или тя ти се струва толкова невероятна, че не смееш и да я изразиш гласно?

— Да вървим, Алек — промърмори той. — Може би наистина ще срещнем зад ъгъла електроцентрала. Или най-малко радиостанция. Но дали се обслужва от термити, не знам.

Тръгнахме. Под нас релсите на теснолинейката се проточваха навътре и в бледата светлина, която падаше от свода, те имаха един особен лимоненожълт цвят. Несъзнателно се наведох и допрях ръка до едната. Тя се разпадна на прах до края на звеното.

— Професоре!

Веднага пипнах и съседното звено. То също се разпадна. Обзет от някакво детинско настървение, продължих напред и под малко тъжния и насмешлив поглед на чичо Том аз като магьосник, само с едно докосване, превръщах дебелите петсантиметрови релси в прах и пепел.

— Те са болни, Алек — обади се зад мен професорът.

— Тук всичко е болно! — едва не изкрещях аз истерично. — Нашите деди, мир на праха им, са успели да заразят не само животните на този остров, но и неговите вътрешности.

Зад втория завой пред нас се откри една доста обширна пещера, но с укрепени бетонни зидове. В средата се издигаше приспособление за обръщане на вагонетките. Оттук на равни интервали се разклоняваха три галерии.

Изтръпнах: зад ухото ми отново пропищя сигналът. Ослушах се в модулациите, които рязко се отличаваха от предишните. Сега те бяха по-продължителни, по-остри, по-разнообразни. Какво ли щеше да последва? Каква ли заповед идваше от незнайната радиостанция и кому ли се даваше тя? Ръката ми, която стискаше пистолета, се овлажни.

Професорът прокара поглед по трите галерии насреща в очакване да се появи някой или нещо. Но там нямаше нищо, освен болните релси и мръсната светлина. Сигналът продължаваше да се повтаря, един и същ, един и същ, през три минути.

— Автомат — прошепна чичо Том.

Бях по-склонен да приема, че е живо същество.

— Продължаваме ли? — попитах аз.

— Накъде?

Пред нас бяха трите галерии, всички еднакви, с релсите, с тъмните бетонни зидове, с фосфоресциращите сводове. Те се разклоняваха ветрилообразно и потъваха в дълбините на острова. Наистина, накъде?

— Към радиостанцията зад ъгъла — казах.

— Води, Алек! Към деветия кръг на ада.

Съзнаваше ли чичо Том колко истина имаше в неговата шега?

Верен на шахматния принцип, че трябва винаги да се завладява центърът на таблото, пристъпих към средната галерия. След първите стотина метра се уверих, че сме на прав път: сигналите в шлемофона се засилиха. Ускорихме крачки. До мен чичо Том тежко дишаше.

— Алек — прошепна той уморено, — трябва добре да запомним пътя за връщане.

— Не е труден — отвърнах.

След около километър обаче влязохме в нова пещера, по-голяма от първата и съвсем кръгла. От нея звездообразно се отклоняваха други пет галерии, които с тунела, от който бяхме дошли, образуваха една идеална шестолъчна фигура. Какъв ли гигантски лабиринт се простираше под земната повърхност? Кой ли бе издълбал тия катакомби и бе дори забравил да загаси осветлението и да спре автоматичния предавател?

В средата на пещерата имаше няколко вагонетки със същия лимоненожълт цвят на релсите.

— Виж, Алек — каза професорът. Той докосна с пръсти една вагонетка, тя се превърна в купчина прах.

Но аз не обърнах внимание на този фокус. Друго привлече вниманието ми, нещо, което събуди у мен до болезненост приятни и неприятни усещания. До слуха ми стигна напевен ромон…

Изтичах към дъното на пещерата. Тук, скрито зад една издатина, течеше бистро поточе. То олизваше стената и се скриваше в ниско отверстие.

Наведох се, потопих ръце в него, наплисках лицето си. Водата беше студена. Усетих безумна жажда. И страх… Край един такъв ручей горе бяхме намерили майката и детето и онова стъклено топче!

— Професоре! Елате!

Той не се изненада. Седна до поточето, овлажни пръсти, прокара ги по сбръчканото си лице.

— Същото е — каза той.

Разбрах. Един ден тия думи щяха да спасят живота ми…

— Алек — продължи той, — както виждаш, твоите мили деди, мир на праха им, въпреки всичките си усилия не са успели да унищожат всичко. Тази рекичка тук тече от хилядолетия и ще тече още много хилядолетия напук на твоя Хомо Сапиенс.

Уви, това предсказание на професор Том Бъркли не се сбъдна…

Сега вече се налагаше да маркираме пътя за връщане. Спомних си детските приказки: белия конец и кълбото в ръката… Нямахме толкова дълга връв, може би трябваше да чегъртаме знаци по стените?

Що се отнася до посоката, ние имахме един верен фар: радиостанцията, която не преставаше да предава своите сигнали. От коя галерия обаче идваха сега те?

— Професоре — казах, — налага се да проверим и петте галерии. Вие почакайте тук. Веднага щом засека посоката на предаването, ще ви извикам.

Той уморено кимна, загледан със замислени очи в бистрата вода на поточето.

Като се върнах от безплодното разузнаване в първата галерия, той все още си седеше и бързо дращеше цифри в бележника си.

Втората галерия също ме отдалечи от предавателя. Третата ме приближи, но все още не знаех дали съм на прав път и затова продължих навътре.

Може да съм бил на петстотин метра от пещерата, когато до мен достигна ехото от стъпките. За да се уверя, че това не е нов сигнал, изключих шлемофона. Ослушах се. Някой крачеше. Недалеч от мен.

Не беше чичо Том — стъпките идваха от вътрешността. Бяха бавни, тежки, равномерни и се придружаваха от глухо, дразнещо скърцане. Изведнъж си представих двуглавото човешко същество, покрито с дебела костена антирадиационна броня, заровило се в тия тунели като онази костенурка в своята яма…

Мъчех се да отгатна по стъпките посоката на движението на съществото, размерите на неговите крака, на неговата фигура. То вървя известно време, после спря, постоя и отново тръгна, бавно, тежко, с математическа равномерност.

Включих предавателя и съвсем тихо, смятайки наивно, че така може би ще скрия нашето присъствие тук, прошепнах:

— Професоре! Някой крачи наблизо.

— Какво, какво? — обади се той. — Кой крачи?

— Същество някакво, двуного.

— Как изглежда?

— Не знам, но скоро ще го видя… Отивам.

— Алек! Почакай! Идвам.

Облегнах се на стената. Сърцето ми глупаво туптеше. След пет минути чичо Том трябваше да бъде тук… Стъпките не утихнаха. Може би най-интересният ход след рокадата на черните е Кон от f3 на e5. Тогава черната пионка няма къде да мърда и дава свободен ход на офицера…

Вик разби тишината:

— Ааа!

В първия миг не можах да схвана чий е този вик, толкова страшен, толкова изпълнен с ужас беше той.

— Ааа!

Викът се блъскаше в пещерите, в галериите, в сводовете и се връщаше удвоен, утроен, удесеторен и сякаш крещеше не един, а десет загиващи хора.

— Ааа!