Хаим Оливер
Хелиополис (37)

1. Трусове

Първите признаци на катастрофата Виктор забеляза още в басейна, веднага след като излезе от подводницата. Бледото осветление под свода болнаво мигаше, товарните кранове по кейовете стърчаха неподвижни, обслужващите пристанището ембрии липсваха, а началникът на базата, който го посрещна, един от най-опитните сапии в Хелиополис, бе явно неспокоен. Без да каже дума, без дори да поздрави, той върна на Виктор белите дрехи и платинената гривна и веднага го придружи до изходния тунел, където чакаше електромобил. Тук ги облъхна острата миризма на газове.

— Какво се е случило? — попита Виктор.

Експлодира цех Д на Нутрицариума.

— Кога?

— Завчера.

Виктор посрещна съобщението равнодушно, сякаш го очакваше. То само добавяше още един елемент към онова уравнение, което водеше до решението, този път — елемент от чисто обективно естество, нямащ нищо общо със сметките на Виктор със света. Разрушена бе част от Нутрицариума: това означаваше по-малко храна, а навярно и глад за всички, и преди всичко за ембриите; това означаваше съкращаване живота на Хелиополис.

Басейните се намираха на противоположната на Сектор Пе страна и Виктор трябваше да пресече диаметрално града. Движеше се по червените релси с голяма скорост, но успя да види някои от последиците на злополуката: по кръстовищата бродеха групи ембрии, охранявани от роботи, които покосяваха изоставащите; галериите бяха осеяни с черни тела; в централната разпределителна гара пристигнаха композиции, пълни с трупове; към разрушения Нутрицариум бързаха възстановителни команди на сапии; и почти непрекъснато осветлението трептеше и заплашваше всеки миг окончателно да угасне.

Виктор отиде право в Сектора на полковниците. Не се отби в стаята си, нито в Сектор Еф, макар че желаеше да узнае докъде са стигнали със Сигма-минус. Впрочем за завръщането му бяха вече уведомени, защото веднага след като мина през дезинфекционно-облъчителната камера, той бе посрещнат от Ван Дам, както винаги флегматичен, стегнат в бежовата си униформи, с лъчения пистолет на пояса.

— Е? — попита той кратко, като изкриви скованата си маска, зад която прозираше нетърпението.

— Трябва да видя Архонта — отвърна Виктор.

— Той е зает — каза Ван Дам. — Говори!

— Трябва да видя Архонта — повтори Виктор, без да повишава глас, но в тона му имаше категоричност.

— Доложи на мен! Аз ще му предам.

— Информациите са от такова естество, че не мога да ги съобщя на тебе.

Реакцията у Ван Дам бе бавна, като че съзнанието му не можеше да възприеме истинското значение на казаните думи. Здравото му око се затвори още повече, стъкленото пък се разшири и в него сякаш се появи учудване и изненада. Той се приближи до Виктор:

— Ес 99–99, ти забравяш пред кого стоиш!

— Отлично знам пред кого стоя — отвърна Виктор и студеното, отмерено изречение прозвуча като плесник.

Едва сега Ван Дам забеляза промяната у сапия: той сякаш не бе същият послушен верноподаник на Хелиополис, заминал преди няколко дни за Горния свят. На лицето му имаше всичко друго, но не и подчинение.

Очите на двамата се срещнаха: едните — разногледи, мъртви и живи, от които вееше надменност и заплаха; другите — стоманеносиви, огромни, неуязвими. Те се бориха дълго, без да трепнат: една безмълвна схватка, от която, и двамата схващаха това, зависеше по-нататъшната съдба на всеки от тях. Ван Дам почувствува как го залива лавина. Не издържа, отклони поглед, глухо каза:

— Ес 99–99, ти ще съжаляваш за това!

— Густав Ван Дам — продума тихо Виктор, — уведоми веднага Архонта, че желая да го видя.

Полковникът се обърна кръгом и, стъпвайки тежко с ботушите си, влезе в кабинета си. Сапият го последва.

В първия миг Виктор не забеляза Хулио Рамирец, който се бе изтегнал в дълбокото кресло и сякаш дремеше, а съзря само познатата бутилка с чашата върху бюрото. Без да поглежда встрани, Ван Дам включи големия видеофон и заговори с равен глас, под който се чувствуваше клокочещият гняв:

— Тук №3. Съобщавам, че Виктор Ес 99–99 току-що пристигна и желае да се срещне с А1.

— Отговор след малко — отвърна металическият глас.

Зад креслото надникна Рамирец. Мътните му, налети с кръв очи замигаха, учудени и зарадвани:

— Аа! Ето го нашия скъпоценен пратеник!

Изправи се и като се заклатушка на дебелите си къси крака, приближи се до Виктор и го прегърна с пиянска сърдечност. Виктор го отблъсна.

— Я гледай! — злобно изхихика Рамирец. — Станал високомерен! Бил три дни горе и вече не обръща внимание на простосмъртните долу. Я ти, миличък, по-добре разкажи как е горе! Жив ли е онзи гангстер Джими Морели или са го опекли вече на електрическия стол? Разправяй! Кога ще излезем оттук?… Или искаш най-напред да полеем благополучното ти завръщане, а? На!

Пъхна чашата в ръката на Виктор, а сам вдигна бутилката:

— Наздраве! И за скорошното ни излизане!

Пи, замижал, остави бутилката, вече съвсем пиян.

— Хайде разказвай! — рече той и тежко се отпусна на креслото.

Виктор го гледаше така, сякаш отново се намираше над микроскопа, а Рамирец бе нищожеството под лупата. Ван Дам му бе обърнал гръб, но белегът край устните бе станал лилав от напрежение.

— Хайде отваряй уста! — неочаквано извика Рамирец. — Чуваш ли? На тебе приказвам!

Виктор не се помръдна.

— Говори! — изкрещя пак оня. — Заповядвам ти да говориш! И не ме зяпай така! Говори!

Виктор мълчеше и не отклоняваше поглед от него — грозен спирохет върху пластинката.

Тогава стана нещо така изненадващо, че Виктор не успя навреме да реагира. Рамирец се напрегна, изправи своето тежко тяло, хвърли се към сапия и го удари с всички сили по лицето. Виктор политна назад и едва се задържа за бюрото.

— Копеле! — закрещя неистово Рамирец. — Това си ти. Копеле, извадено от мръсната утроба на една уличница и довършено в машина. Копеле! Копеле!

Лицето му посиня, лъскавият череп се покри с капчици пот, гласът се превърна в писклив дискант:

— Копеле! Стой мирно, когато се намираш пред португалски генерал и когато…

Видеофонът звънна, чу се металическият глас:

— Заповед на Архонта: Виктор Ес 99–99 да дойде!

Рамирец уплашено млъкна и се сгърчи като шибнат с камшик, но миг след това се спусна към видеофона, наведе се към екрана и с отчаяна смелост на алкохолика отново закрещя:

— Подлецо, стига си се крил! Излез, да ти видим прогнилата мутра! Чуваш ли? Излез, иначе сам ще дойда и ще те измъкна. Кълна се в Богородицата, ще те измъкна!

Заудря с юмрук по екрана, стъклото се пръсна:

— Манфред, чуваш ли? Ще те измъкна аз тебе, ако ще и в гроба да се скриеш! Ще те измъкна с твоя проклет, вонящ Мозък!

Внезапно Ван Дам се обърна към него, с остро движение го сграбчи за предницата на блузата, прецеди право в лицето му:

— Стига!

Рамирец го блъсна по гърдите, освободи се от ръцете му, посегна към кобура, но другият го изпревари.

— Сядай! — изрече през зъби Ван Дам, като насочи срещу него дулото на лазера. Белегът край устните се опъна до скъсване, стъкленото око блестеше под синкавата светлина.

Рамирец се огледа като хванат в капан звяр. Очите му се плъзнаха от дулото към суровото лице на Ван Дам и от него — към Виктор, чийто сив поглед го смазваше. И внезапно рухна. Сви се като кукла, чиято пружина се е скъсала, едва се дотътри до креслото, седна на крайчеца му, глухо зашептя:

— Но аз искам да изляза оттук… Искам да изляза… Не мога повече… Искам да изляза…

Ван Дам натисна бутона на вътрешния видеофон:

— Мартин 17? Говори Ван Дам. Елате веднага, на Рамирец отново му прилоша.

Само след минута доктор Мартин влезе с неизменната си чанта в ръка. Като видя Виктор, лицето му светна, но не каза нищо и веднага се зае да бие успокоителна инжекция на Рамирец.

— Ела! — обърна се Ван Дам към сапия.

Излязоха. Зад тях продължаваше да хленчи Рамирец.

Оставиха блока на оранжериите, минаха покрай книгохранилището, навлязоха в тесен коридор с малки странични врати. Пред една от тях стоеше капитан Долански. Виктор се спря:

— Тук ли е?

Шокиран от безапелационния тон, Долански се обърна въпросително към Ван Дам, но полковникът мълчеше.

— Отвори! — каза Виктор.

Долански смръщи вежди: никога сапий не бе му говорил тъй безочливо, па бил той и Виктор Ес.

— Слушай, ес… — започна той заплашително — кой ти позволява?…

— Отвори! — повтори тихо Виктор.

Капитанът не устоя на натиска на сивите очи и като видя, че дори Ван Дам стои безучастен, отстъпи. Виктор влезе и затвори вратата зад себе си.

Насреща му се втурна Алек, разтворил ръце:

— Виктор, приятелю, здравей!

Сапият не отвърна, загледан в него. Алек бе посърнал и отслабнал, но черните му очи бяха все тъй весели, усмивката му — все тъй по детски приветлива, а от цялото му същество лъхаше непоправим оптимизъм. Виктор почувствува леко свиване на сърцето: тези очи и тази усмивка пробудиха у него един далечен спомен, невероятно далечен като звездите над Санта Сецилия…

— Радвам се, че те виждам — рече Алек. — Кога се върна?

Виктор пак не отговори, търсейки точните думи на онова, което възнамеряваше да каже.

— Виктор — подхвана Алек, посмутен от мълчанието и вида на сапия, — надявам се, че не ми се сърдиш за тогава. Вярвай, аз не бях на себе си. Гледката на онзи резерват и на ония деца, които водеха към подземията, ме изкара от релсите… Наистина нямах намерение да ти навредя.

— Алек — каза Виктор, — аз бях горе, видях твоя свят.

— Чудесно! — отвърна Алек, все повече смутен от мъртвия израз по лицето на сапия. Не, това не беше онзи странен момък, с когото играеше шах; не бе човекът машина, с когото правеше изследвания в лабораториите; не бе и онзи прилежен ученик, който поглъщаше лекциите за Горния свят, нито онзи объркан идеен противник, който проповядваше наивни възгледи за свръхрасата. В този тук имаше нещо, което никога по-рано не бе съществувало и което рязко го отделяше от всички останали сапии — имаше скръб! Човешка скръб!

— Чудесно — повтори Алек. — И хареса ли ти?

— Алек, твоят свят не заслужава да живее нито час повече.

— Тоест, как тъй не заслужава?… — все по-объркан започна Алек, но Виктор вече си тръгваше. — Постой! Моля те, постой и разкажи! Как е горе? Виктор…

Пред вратата сапият се обърна и, без точно да знае защо прави това, извади от джоба си снимката на Моана сред моряците на борда на „Южна звезда“ и му я подаде.

— Доколкото знам и ти, както всички същества от Горния свят, си сантиментален и обичаш спомените. Ето ти един спомен. Надявам се, че ще облекчи последните ти минути.

И излезе. Зад себе си чу юмручните удари по вратата и виковете на Алек:

— Виктор, хей, Виктор! Чуй! Виктор, моля те постой! Къде я видя? Виктор, моля те! Виктор, Виктор…

Но сапият не отвърна.

След няколко минути той и Ван Дам бяха пред блока на Архонта.