Хаим Оливер
Хелиополис (11)

11. Деветият кръг на ада

Детски дом.

С ниските масички и столчетата край тях, и на столчетата деца, и пред децата чинии и чаши, и вилички, и лъжички…

Облегнах се на стената. Затворих очи. Тъй ли почва делириумът? В слушалката стенеше чичо Том.

Отворих очи. Вдигнах фенера, насочих го напред. Белите лъчи безпощадно запълзяха по масичките, по столчетата…

Едно момиче, русо, с дебела плитка на гърба… Но дясната половина на главата му липсваше.

Едно къдраво момченце… Усмихнато. Но трупчето му бе разтопено до сърцето.

Едно тъмнооко момиченце… Но ръчичките му ги нямаше до раменете.

Едно момченце. Но нямаше крака.

Едно момиченце. Но без глава.

Момченце… Момиченце… Момченце… Момиченце… Десет, двайсет, трийсет… Седяха пред масичките с чинийките и чашките и закусваха. Но бяха мъртви, бяха сакати, сгърчени, разтопени… Деца, кой ви доведе тук? Кей ви превърна в жалки восъчни подобия на човешки същества? И кой ви уби?

Пристъпвайки на пръсти, заобиколих масичките, заобиколих децата, исках да изляза. На вратата пазеше възпитателката им със строго лице, ала и тя нямаше гръб… Не посмях да я помоля да отстъпи, не исках и да я отстраня. Но неволно я докоснах с лакът и тя безшумно се строполи на пода.

Прекрачих трупа и, излязох.

Озовах се на улицата. Обикновена градска улица от средата на двайсетото столетие. От двете страни — сгради с прозорци и балкони; от двете страни — тротоари и магазини с фирми, а по платното — автомобили и камиони… Горните етажи на къщите бяха разрушени, изгорели, стените им овъглени; колите по платното бяха нагърчени; по тротоарите имаше остъклени петна; асфалтът на улицата се бе превърнал в блестящ черен мрамор.

На кръстопътя в будката седеше регулировчик. Можех да го запитам накъде да вървя, но целият му тил беше разтопен и той опулено гледаше към мен, без да мига.

Завих вдясно. Там имаше една улица и още една, и после голям площад и сред площада беше спрял трамвай, пълен с пътници, но всички пътници бяха без глави, без глава беше и ватманът…

Пред една витрина се бяха спрели майка и дете и гледаха желираната торта. От входа на едно кино ми се усмихваше контрольор. Вестникарче ми предлагаше несъществуващ вестник. Учтив продавач ме канеше в магазин. Приятен господин ме поздравяваше с шапка… Но техните ръце, техните крака, техните трупове се бяха спекли с тротоарите и те завинаги щяха да гледат, да се усмихват, да предлагат несъществуващи вестници, да канят в магазина, да поздравяват с шапки…

Вървях като в кошмар. Главата ми бе пуста. Само краката ми се движеха като навит механизъм… И не знаех дали от този ресторант няма да излезе бронирано двукрако чудовище под ръка с восъчен манекен, не знаех дали в онази болница отсреща няма да заваря чичо Том, заобиколен от неподвижни и полуразтопени пластмасови милосърдни сестри… Струваше ми се, че този замръзнал свят изведнъж ще се раздвижи и под звуците на латерна ще заживее своя уродлив живот — един колосален паноптикум, най-големият от всички на слънчевата система… И най-зловещият от всички.

Знаех къде съм. В Града. Построен като всички останали градове в света, населен с изкуствени подобия на хора и осъден да бъде разрушен от Бомбата…

Над мен беше светлото звездно небе. На изток блещукаше Южният кръст. Долу някъде беше океанът. А чичо Том?

Нямах сили да спра, нямах сили да се върна в подземията, крачех из този призрачен град, сякаш самият аз бях един от неговите постоянни обитатели.

Краката ме понесоха към една аптека. Всичко си беше на мястото: шишетата по рафтовете, витрините с лекарствата, касата и зад нея — касиерката, но с разтопена дясна страна на торса.

В съзнанието ми се пробуди искра на любопитство. Посегнах към едно шише, отворих го: на дъното имаше някаква течност. На етикета пишеше: „Подова тинктура“. Неволно се усмихнах: акуратно са работили нашите деди, мир на праха им! Не са пропуснали нито една подробност. Как точно са изучили всички степени на силата на взрива, всички детайли на възможностите за собственото си изтребление!

Излязох. А може би предавателят, който излъчваше сигналите, да е някъде насам? Нетърпеливо чаках неизвестните техници да оправят електроцентралата зад ъгъла и да пуснат радиостанцията.

Бутнах една врата: беше канцелария. Зад пишещите машини седяха, завинаги замръзнали, машинописки, скалпирани, но с начервени устни.

Отворих друга врата: над станове бяха полегнали работници без ръце.

В един салон заварих танцуващи двойки, но разтопената материя на техните тела завинаги ги беше сляла в едно.

А вече край града, незащитена от нищо, се издигаше църква и върху дебелата й черна каменна стена се бяха запечатили светлите очертания на играещи деца, на децата, които се бяха изпарили от експлозията: една негативна фотоснимка на смъртта.

И точно зад ъгъла се намираше радиостанцията. Голяма, масивна сграда с колонади отпред. На ниския фронтон над парадния вход беше издълбано, навярно с гвоздей, с разкривени букви:

РАДИО ХЕЛИОПОЛИС

Кой ли строител си беше направил жестоката шега да нарече този град на небитието Слънцеград? Наистина, преди много години над него бе блеснало едно слънце, слънцето на Бомбата, за една секунда стократно по-ярко от истинското, но то не му бе вдъхнало живот, а го бе унищожило. То бе остъклило улиците му, опожарило бе сградите, смачкало колите, разтопило пластмасовите хора, които работеха, танцуваха, ядяха, любеха… Или може би в гримасата на този надпис се криеше предупреждение към бъдещето?

В тихата звездна нощ този град на миналото изглеждаше изтръгнат от дълбините на бъдните години, един възможен праобраз на нашия утрешен свят.

Влязох в радиостанцията. Разбира се, и тук, както навсякъде в града, всичко бе разрушено. Никакъв предавател не работеше. Наивно бе да търся сред тия развалини каквито и да било следи на живот освен…

Освен, естествено, бронираните обитатели на острова. Но те едва ли излизаха горе. Те навярно живееха своя живот в галериите и пещерите, далеч от отровената атмосфера на повърхността. И там при тях беше професор Том Бъркли.

— Чичо Том — прошепнах в микрофона. — Чичо Том…

Отговор дойде, далечен, едва доловим — едно стенание.

— Чичо Том! — продължих аз трескаво. — Къде си? Чичо Том! Говори!

Стенанието лекичко се засили и нищо повече.

— Чичо Том — подех аз, — потърпи! Аз ей сега ще дойда. Потърпи! И ако можеш, говори! Кажи ми къде си! Аз ей сега…

Исках да кажа: аз ей сега ще извикам на помощ целия свят. И всички ракетоплани, всички атомни кораби по земята ще дойдат тук, и хората ще изтърбушат острова, но ще те намерят и ще те спасят!

Изведнъж с болезнена сила почувствувах нужда от всички хора по земята, от техните усмивки, от техните гласове. Настроих шлемофона на „Южна звезда“, повиках капитана. Никой не отговаряше. На кораба навярно спяха.

Тогава извадих сигналния пистолет и пуснах към небето една ракета. Тя се устреми към звездите и бавно-бавно полетя надолу, обливайки града с мъртвешка светлина.

Шхуната мълчеше. Стрелях пак и пак… Ракетите гаснеха над острова, пръскайки се в безброй звездички. Пробудени от изстрелите, долу над крайбрежния пясък полетяха зеленикаво-виолетовите сияния на подземните птици. Те тревожно биеха с твърдите си криле, шареха под потъмнялото небе, бягайки от тия невиждани и по-силни от тях светлини, които хвърчаха нагоре с гръм, и омаломощени падаха сред искри.

Мембраната зашумя. Обади се уплашен, сънен глас:

— Тук „Южна звезда“. Мастери! Пак ли мастери пукат?

— Капитане! — извиках. — Капитане! Там ли сте?

— Разбира се, мастер Ди-моу. Ние чака до утре десет. Ние честни моряци. Защо пука мастер? Не са ли добре мастери?

— Капитане — започнах аз бързо, но исках в гласа ми да звучи всичката сила на убеждението, на която бях способен, — професор Бъркли е пострадал и може би ще се наложи да позакъснеем. Но ние непременно ще се върнем. Непременно! Само почакайте още няколко часа!

— Но, мастер Ди-моу, нали, моля, има договор.

— Капитане! Само няколко часа. Животът на професора е в опасност.

Той помълча, после продължи с неудоволствие:

— Мастер Ди-моу, ако аз заповяда останем повече тук, мене матроси разкъсат на парчета.

— Капитане, кажете им: за всеки допълнителен час ще им платя по сто долара на човек. А като се върнем в Хонолулу, ще им…

В мембраната се промъкна отглас на познат звук. Мигновено завъртях бутона: беше сигналът на радиостанцията. Беше много далечен, приглушен, но отчетлив.

— Капитане! — хвърлих аз за последен път. — Чакайте ни! Ще дойдем! Край!

И хукнах към детския дом, за да се заровя пак в недрата на този прокълнат остров. Минах покрай черната каменна стена със светлите сенки, пресякох улицата на киното, изтичах пред регулировчика…

Изведнъж се спрях, поразен от една мисъл: как тъй всичко това е оцеляло от бомбардировката? Та над острова са били възпламенени 80 мегатона взрив! Тук се е развила температура от много десетки хиляди градуси, способна да превърне, не, която е трябвало да превърне в пара и газове не само всички тия пластмасови и восъчни манекени и кукли, но и повечето постройки, коли, съоръжения… Спомних си думите на професора: „С осемдесет мегатона аз бих затрил този остров от лицето на океана“.

Но стенанията в слушалката ме зовяха. Затичах към тях.