Хаим Оливер
Хелиополис (21)

9. При Архонта

Четиридесет и осем часа по-късно направих втория опит за бягство. Една необмислена авантюра със злополучен край и още по печални последици…

Днес, съдейки отдалеч, струва ми се, че бих могъл да постъпя иначе, по-разумно. Но тогава, след експлозията, след нощта в сектор Ем и последвалия разговор с Архонта аз не можех да мисля хладнокръвно. Нервите ми бяха разбити, психическото равновесие — нарушено. Разбира се, отражение даваха намалените дози соларин, но главното бе заобикалящата ме действителност, която се оказа по-силна от съпротивителните ми възможности.

Започна се със зумера, който ме изтръгна от пипалата на съня. С мъка отворих очи, замаян се добрах до видеофона:

— Тук Димов — промърморих.

От екрана ме гледаше непознато лице. Гледаше ме право в очите и питаше:

— Александър Димов, защо не сте на работа? Часът е дванайсет.

— Успах се — отвърнах. — Снощи не се чувствувах добре. Бях в болницата.

— След трийсет минути ще дойда да ви взема. Пригответе се. Заповед на Архонта.

Екранът угасна.

Една дълга минута останах неподвижен, мъчейки се да проясня главата си и уталожа първия шок от съобщението. Открили са моето бягство — това бе първото заключение — и сега ме прибират. Може би в затвор, а може би в техния прословут Енергариум. И ще има разпити и може би обработка… А аз не издържам на болка, просто се плаша от физическото страдание… Тъй или иначе обаче настъпва краят на неизвестността; след няколко минути ще видя истинските господари на Хелиополис и ще разбера, най-после ще разбера всичко! Ала каквото и да става, скъпо ще продам своята кожа, ще се боря. Ще се боря със зъби и нокти и ако мога, ще отмъстя за чичо Том!

С една дума, бях преизпълнен с най-героични намерения и с оглед на близката схватка реших да мобилизирам всичките си сили. Най-напред напъхах черната дреха зад леглото, сетне раздвижих колкото бе възможно в тясната килия вцепенените си мускули, като вдигнах по петдесет пъти всички тежести, които ми попадаха под ръка, после дълго стоях под ледения душ, а когато дойде Емил с обеда, глътнах целия соларин, като лиших ембрия от полагаемата му се експериментална доза от половин лъжичка.

Зачаках. Мислех си за всички ония романи, в които полицията нахлува сутрин рано в нелегалната квартира, за да арестува героя… Мислех си още, че не съм вече оня лекомислен хлапак от Горния свят, за когото морето беше до колене… Чувствувах се стар, умен, мъдър, чувствувах се силен…

Точно на трийсетата минута човекът дойде. Не беше сапий. Бе едър, широкоплещест мъж в полувоенна бежова униформа. На пагоните си имаше офицерски знаци, но никакъв белег не сочеше неговата национална принадлежност. Бе стар, но изглеждаше много здрав.

— Аз съм капитан Долански Пе №24 и съм изпратен да бъда на вашите услуги — каза той с далечен славянски акцент.

Вгледах се в лицето му: мрачно, сурово. Само сините очи напомняха, че е роден някъде в Източна Европа. Славянин все пак! Може би бъдещ съюзник? Като Емил?… Но Емил, горкият, е същество без воля и съзнание. А този капитан тук?

— Драго ми е — отвърнах, — казвам се Алек Димов — и протегнах ръка.

— Тръгвайте! — каза той кратко.

Тръгнах. Разбира се — пред него, като всеки арестант. Вълнувах се — като всеки арестант, готвех се за предстоящата схватка и си мислех: ето че още една завеса пред тайните на Хелиополис е вдигната — тук има военни! И какво ще отговоря, когато ме запитат за Емил, за моите опити с него и за снощното ми бягство в сектор Ем? Ще мълча! Ще мълча докрай!

В бялата галерия пред входа чакаше двуместно, затворено отвсякъде електромобилче. Седнах до капитана, той подкара. А какво би станало, ако го фрасна по главата и след това побягна? Да, а сетне? Ще изпусна възможността да се запозная с господарите на Хелиополис, а мен, все едно пак ще ме пипнат…

Колата бясно фучеше по невидимите галерии, без да спира никъде, и аз не можах да установя дори най-общата посока. А при един завой, когато неволно се облегнах върху капитана, усетих на хълбока му твърд предмет: оръжие… Да, най-добре е да кротувам.

Спряхме пред най-обикновен, безличен блок, капитан Долански положи длан на стената, влязохме в килия, която по нищо не се отличаваше от моята: стандартната маса, леглото, видеофонът… На стола седеше мъж, без съмнение пришелец.

Първото нещо, което се хвърли в очите ми, бе пистолетът на пояса му: своеобразно оръжие с дълго, дебело дуло — навярно лазер. Човекът беше в бежова униформа, също с офицерски пагони.

Беше стар, но не старец, висок, слаб северен тип, с продълговат тесен череп и бяла коса. Лицето му бе сковано като маска и когато говореше, единствено тънките му устни се движеха, лекичко изкривявайки дясната буза. Странни бяха очите му — едното нормално, живо, мигащо почти непрекъснато, другото голямо, сухо, гледащо втренчено напред, без да мига — явно стъклено. Имах чувството обаче, че именно то ме гледа, а не истинското. Този човек ли е Архонтът?

Капитан Долански тракна с токове:

— Полковник, изпълних заповедта: гостът пришелец е тук.

— Свободен сте!

Този остър, безцветен глас! Нали той звучеше от видеофона през ония кошмарни дни в болницата на сапиите и се осведомяваше за моето здраве? Нали това мъртво лице с пронизващ стъклен поглед се скланяше над леглото ми, за да ме изучи по-добре?

Ван Дам! Пе номер 3! Човекът, който упражнява надзора над сектор Еф!

Долански се обърна кръгом и излезе. Зад него стената се затвори.

Стъкленото око дълго не мигна, втренчено в мен. Чаках. Въпреки волята ми устните ми засъхнаха.

— Александър Димов — произнесе той бавно и тихо, — преди време при идването си в Хелиополис вие поискахте среща с Архонта. Архонтът ви обеща, че ще получите тази среща, когато докажете вашата вярност към делото на Хелиополис. Вие работихте добре, Архонтът е доволен от вас. Архонтът е решил да ви приеме.

В първия миг едва задуших нервния, налудничав смях, който заседна в гърлото ми: няма да има разпити, героят няма да има възможност да се прояви! В следващите секунди осъзнах, че не знаят за моето бягство, но едва след това разбрах истинското значение на съобщението: предстоеше ми среща с Архонта, с това чудовище на науката, с което аз толкова седмици и месеци бях в далечен творчески контакт!

И заедно с това дълбоко някъде в мен се пробуди неразумна радост от похвалата: Архонтът беше доволен от моята работа!

— Готов съм — казах, като се помъчих да си придам равнодушен вид.

Човекът отново вдигна стъкленото си, прозрачно око към мен; другото бе скрито зад клепача:

— Александър Димов, честта, която ви се оказва, е извънредно рядка и затова ви предупреждавам: в разговора си с Архонта вие сте длъжен да бъдете напълно откровен, да отговаряте на въпросите му кратко, но без да криете нищо, абсолютно нищо. Имайте предвид, че всяка ваша дума може да бъде проверена и ако се установи и най-малката неточност или лъжа, ще отговаряте. С живота си.

Вгледах се по-внимателно в лицето му: отстрани на носа се очертаваха две тънки симетрични резки, като стар белег от разрез. Те именно придаваха на лицето заедно с немигащото стъклено око този неподвижен, скован израз, който го превръщаше в маска. Пластична операция?… Кой ли е този човек, намерил за нужно да промени лицето си? И това име Ван Дам?… Чуто някъде или прочетено в някакви книги или вестници, отдавна, много отдавна, когато съм бил още обикновен ученик в Горния свят, а не гост пришелец на Хелиополис…

— Господин полковник — казах, — поласкан съм от доверието на Архонта, в чиито способности имах възможност да се уверя толкова пъти. Нямам никакви основания да говоря неистини или да скрия каквото и да било. Моля, водете ме при него.

За миг ми се стори, че в стъкленото око се появи иронично пламъче, но, разбира се, това беше идиотизъм и аз с усилие отклоних поглед от него.

Полковникът се изправи, обувките му скръцнаха по пода, той тръгна напред.

… Коридори, коридори, безкрайни коридори… Бели, пусти, преградени от масивни врати; коридори, в които тук-таме неподвижно караулеха едри, широкоплещести мъже в черни униформи и лазери на поясите; коридори, в които дразнещо скърцаха подметките на Ван Дам… После с асансьори надолу, пак коридори, пак гиганти в черно и още един асансьор дълбоко под бетона… И бяла стена.

Полковникът долепи око върху окуляра на входа — да погледне или да разчетат ириса му? — отчетливо произнесе:

— Говори Ван Дам Пе №3. Пришелецът от Горния свят е готов да влезе.

Долетя тихо бръмчене, чу се металическият, познатият металически глас:

— Да дойде!

Стената се отвори. Влязох. Ван Дам остана навън.

Залата, в която се озовах, бе огромна, с висок свод, подпрян от две успоредни редици мраморни колони, напълно гола и празна и напомняше старинна базилика. В подобни базилики архонтите на древна Атина приемали далечни пратеници… Високо встрани личаха помътнели от времето стъклописи на стилизирани човешки същества, протегнали ръце към слънцето. Отпред, там, където някога се е намирал амвонът, висеше голям слънчев диск, излъчващ златиста светлина.

Признавам — бях развълнуван. Любопитството, това мое трижди проклето любопитство, буквално ме разкъсваше: след малко ще видя Архонта! Въздъхнах дълбоко няколко пъти, поуспокоих бясното биене на сърцето си, направих още няколко крачки напред, застанах в средата на базиликата, точно под слънцето, зачаках.

Мина минута, минаха две минути, три, пет…

И внезапно удари гонг и цялата зала закънтя от някакъв звук и в първия миг не можах да съобразя, че това е само глас, деформиран от резонанса на празната зала. Идваше отвсякъде, студен, механичен и преднамерено тържествен.

— Пришелецо от Горния свят, ти се намираш пред Архонта. Пришелецо от Горния свят, Архонтът иска да чуе от тебе информация за истината. Той може да даде решението, само ако чуе информация за истината.

Огледах се — наоколо нямаше никой. Гласът очевидно идваше от скрит високоговорител.

— Уважаеми Архонте — рекох, — ще ви кажа истината, стига да я знам.

И изведнъж се почувствувах безподобен глупак: явно бе, че разговарям с магнетофон.

В следващата секунда обаче тази мисъл бе опровергана: от високоговорителя отново долетя гласът, но сега в него имаше неподправени човешки интонации и остри, спонтанни нотки на припряна нервност:

— Закълни се! Закълни се, че ще говориш истината и само истината!

— Заклевам се — отвърнах все по-объркан.

— Пришелецо от Горния свят — подхвана с предишното механично равнодушие гласът на Архонта, — задава ти се въпрос, отговори: при каква температура се извършва синтезът на частиците неутрино в камерата на Блин?

— При два милиона и сто хиляди градуса по Целзий.

— Въпрос: какво налягане е необходимо, за да се отдели стриндовата плазма от заобикалящото го магнитно поле.

— Седемстотин хиляди атмосфери.

— Въпрос: каква е формулата на превръщанията на синия лъч при разлагането на стриндовата плазма?

Отговорих. И пак отговорих… И още… И още… На всеки въпрос — точно, ясно, без извъртвания, като добре подготвен студент на изпит пред своя професор. И бях щастлив, че не се запъвам, че в главата ми е бистро, че знам всичко, че го казвам с такава леснина. И в същото време дълбоко в подсъзнанието ме загложди мисълта, че трябва да мълча.

Внезапно, без всякакъв преход, гласът попита:

— Въпрос: колко ядрени бомби притежава Републиката в Горния свят?

Стори ми се, че не съм чул добре, въпросът беше толкова абсурден.

— Моля, повторете!

— Въпрос: колко ядрени бомби притежава Републиката в Горния свят? — повторно избоботи гласът.

— Уважаеми Архонте — отвърнах, — Горният свят отдавна не притежава ядрени бомби. Откакто се гласува Договорът.

— Липсва информация за последните два месеца — каза той.

— Едва ли нещо се е променило през тия два месеца. Договорът е категоричен. Той забранява производството на ядрени оръжия.

— Липсва информация за промените — невъзмутимо каза гласът.

— Съжалявам. Нищо повече не мога да добавя.

— Пришелецо, Архонтът задава нов въпрос: на колко души възлиза сега армията на Републиката?

— Не зная — отвърнах.

Но защо, драги Архонте, защо ми задаваш такива въпроси? Откъде този интерес у тебе към делата на моята страна?

— Въпрос: колко ракетоплана притежава сега Републиката?

— Не зная. — И за всеки случай добавих: — Навярно много.

— Въпрос: колко подводници притежава сега Републиката?

— Много — казах този път направо.

— Колко точно?

— Не зная. Извънредно много.

— Въпрос: на колко души възлизат партизанските отряди на Клавел Мачадо в Централната държава?

— Не зная. Но казват, че са милиони.

— Въпрос: притежават ли лазерни оръжия?

— Да — излъгах аз. (Впрочем за въстаническото движение на Клавел Мачадо знаех само от вестниците в Хонолулу, които лъжеха не по-малко безобразно от мен сега.)

И нови въпроси идваха от високоговорителя — истински разпит, воден от упорит, методичен, много осведомен, но малко тесногръд следовател, — въпроси от всевъзможен характер: за Републиката и Централната държава, за армии и промишлени райони, за банки и политически дейци, за научни институти и известни журналисти, за последните космически летения и за остарелите вече преговори между въстаници и правителство в град Харбиг, и аз вече не знаех как да отговарям, объркан, неспокоен, уплашен, и повтарях само „не зная“, „не зная“, а гласът на Архонта с механично равнодушие от време на време добавяше „за това липсва информация“, „от два месеца няма информация“…

По челото ми изби пот, усещах жажда, умора, все по-голямо раздразнение и нищо не остана от любопитството ми, отлетя и задоволството от първите похвали на Архонта… Два часа вече стоях изправен в празната зала под светещата емблема на слънцето и ми се струваше, че ако остана така само още няколко минути, ще заблъскам с крака по блестящия мраморен под, ще закрещя, ще…

И когато смятах, че повече не мога, гласът също тъй внезапно, както бе започнал, млъкна. Тишината продължи повече от минута, тишина, от която ми запищяха ушите. Архонтът се обади пак, за последен път, сякаш правеше равносметка на разговора:

— Решението утре.

Горе слънцето угасна, чу се леко бръмчене, зад мен стената се отвори: там чакаше Ван Дам.

— Вървете! — каза той.

След половин час бях в стаята си, а след още пет минути вече спях дълбок сън без кошмари, който продължи до средата на другия ден.