Хаим Оливер
Хелиополис (45)

9. Алек Димов и Мозъкът

Намирах се в сърцето му. Наоколо като клоните на призрачна гора се преплитаха неговите пластмасови артерии и вени, в които пулсираше кръвта — моята и на другите от Енергариума. Отпред бяха стъклените цилиндрични помпи, откъдето тя се изтласкваше нагоре.

Стрелях пак. Мълнията проби трети цилиндър.

И броях. Броях продължителността на всеки изстрел. В батериите имаше енергия само за три минути!

Но вече двайсет секунди изразходвах, за да поваля двата робота пред станцията; 40 секунди, 40 дълги секунди, за да пробия металическата врата, закриваща галерията към помпите; сетне още 20, за да разсека двете пластмасови тръби, които се оказаха по-твърди от най-твърдия метал… И 20 секунди за цилиндрите.

Оставаха 80 секунди. Те ми трябваха, за да се измъкна оттук, да изляза в Хелиополис, да се защитя от роботите, от сапиите, от полковниците, от охраната в черно, да си пробия път до басейните или до реката и оттам — да се кача горе… Само 80 секунди!

Последните три трябваше да запазя за себе си. За да не се върна отново в Енергариума.

Но преди всичко — да унищожа Мозъка! Да изгоря, да разкъсам неговите артерии, да прекъсна достъпа на кръв до неговите милиарди белтъчни клетки, до неговите билиони неврони, да го умъртвя. Завинаги!

И отново стрелях: в цилиндрите, в тръбите, в моторите, а червената течност се изливаше върху лъскавия стъклен под към краката ми…

И броях.

През бетонните стени проникваше воят на сирените, които призоваваха Хелиополис на помощ.

Оставаха ми 40 секунди.

Огледах се наоколо: пречиствателната станция с безбройните си апарати, тръби, цилиндри, мотори беше истински огромен цех на химически завод. Но преработваше друго… Накъде сега? Трябваше час по-скоро да изляза оттук! За да не се удавя в това море от кръв.

Осветлението замига, угасна, пак трепна с несигурно мъждукане и накрая съвсем се загуби. Остана само сивата дежурна лампа. Не знаех колко ще трае това прекъсване, трябваше незабавно да го използувам. Спомних си деня на голямата експлозия, спирането на тока и начина, по който Виктор отваряше вратите при стените. Втурнах се към бетонния зид, търсейки отвора на фотоелемента.

От цилиндрите изтичаше кръвта, аз опипвах стените, сирената пищеше обезумяла. Върнеше ли се светлината, аз оставах тук, осъден да загина заедно с Мозъка, удавен в неговата кръв…

Но, не! Ето! Пръстите ми напипаха гладкото стъкълце на обектива. Изходът трябваше да е точно отпред. Натиснах с рамо, стената се поддаде.

Пред вратата стоеше робот. Изпреварих го: натиснах спусъка. Лъчът проби стоманената му гръд, разтопеният метал потече върху корема му. Бутнах го, той се строполи с трясък на цимента.

Хукнах по тунела. Беше безлюден и тъмен. Тичах в мрака, чувах само собственото си раздиращо гърдите ми дихание, стъпките по цимента и далечния вой на сирената. Тичах дълго, много дълго, докато опрях до стълбата.

Не я виждах, не знаех накъде води, но тя беше единственият път напред. Предпазливо запълзях нагоре, опипвайки всяко стъпало. Бяха сто. Преброих ги: точно сто стъпала. И аз ги изкачих, макар че бях с изсмукана кръв.

Сега знам: тази тясна бетонна стълба бележи връхната точка на моите усилия в Хелиополис и ако в живота ми има нещо, с което да се гордея, то това са минутите, през които аз се катерех по нейните страшни, безкрайни сто стъпала…

А горе, полумъртъв от умора, изразходвах още 10 секунди от батерията, за да премахна желязната преграда пред мен. Когато и тя падна, аз се намерих пред площада на Големите заводи.

Свлякох се върху цимента с помрачен взор, поемайки жадно въздух, държейки в ръка сърцето си да не се пръсне.

Когато отворих очи, видях началото на края на Хелиополис.