Хаим Оливер
Хелиополис (15)

3. Ем №28-15

Когато се върнах в стаята си и стената зад мен се затвори, внезапно бях обзет от угнетяващо чувство за самота. За първи път осъзнавах безнадеждността на своето положение, за първи път реално усетих планините от бетон и скали, които ме бяха вкопчили в своята мъртва хватка.

Килията ми със своите стерилизирани бели стени, пластмасово легло, маса, баня беше по-безлична от хотелските стаи горе. В нея нямаше нищо, което да напомня за човешка топлина и човешко дихание. Спомних си старите разкази за затворите: самотата в килиите, и на вратата надпис „Смъртен“. Аз обаче бях осъден не на смърт, а само на затвор в дълбините на земята, и може би на доживотен.

Видеофонът бръмна, обади се глас:

— Тук доктор Мартин Пе №17.

Сърцето ми се разтуптя, изтичах до екрана, където се усмихваше лицето на доктора.

— Тук Алек — извиках аз, — Алек Димов!

— Здравейте, Димов — отвърна напевният нежен глас на доктора. — Как се чувствувате?

— Отлично, докторе.

— Видяхте ли нашия град?

— Някои сектори само.

— Хареса ли ви?

— Поразителен е.

— Радвам се. Надявам се, че няма да забравите да гълтате праховете.

— Не, докторе — отвърнах аз с детинска радост, сякаш чувах гласа на собствения си баща. — Ще мога ли да ви видя скоро?

— Ще зависи от вашето поведение.

— Докторе, ще се държа много прилежно.

Той се засмя, но в гласа му имаше меланхолия, сякаш съжаляваше, че ще се държа прилежно:

— Чудесно, Димов. Лека нощ!

— Лека нощ, доктор Мартин!

Този кратък разговор ми върна самочувствието. А може би точно затова се бе и обадил докторът. Не, не бях толкова сам. Дори тук, в този каменен затвор под земята, имаше истински хора.

Видеофонът отново бръмна, но екранът не светна.

— Ем номер 28–15 иска да влезе — каза един глух глас.

В първия миг не можах да схвана смисъла на думите, но скоро съобразих, изтичах, положих длан на окуляра. Вратата се отвори. Без да каже дума, влезе един ембрий в черно трико и мрежесто таке. Бе също негроид и носеше двете познати купички и шишето вода. Застана пред мен и разчленено произнесе:

— Тук е Ем номер 28–15. Ем номер 28–15 е на разположение.

— Драго ми е — казах и протегнах ръка. — Казвам се Алек Димов.

Ембрият не отвърна на поздрава, остави подноса на масата, после започна да приготвя леглото ми за спане.

Докато работеше, аз го разглеждах внимателно. С изключение на такето, което бе сякаш изплетено от металически нишки, всичко у него бе напълно нормално. Не, това същество не беше биоробот и още по-малко — електронен кибер. То беше истински човек от плът и кръв и не можеше да бъде конструирано. И въпреки това от него лъхаше на машина, толкова автоматично и безизразно вършеше всичко.

Когато свърши, без дори да кимне, той излезе.

Седнах и изпълнявайки добросъвестно предписанията на доктор Мартин, изядох всичко, включително горчивия златист соларин. След което се почувствувах толкова гладен, колкото и преди вечерята… Готов бях да дам година от живота си за една хубава пържола и чаша червено вино…

Изтегнах се на бялото, кораво легло. Исках да заспя, да не мисля. Само да спя, а утре да взема решението. Но какво решение можех да взема? Други вече бяха решили за мен и сега имах само един-единствен изход: работа с Виктор. Или — Енергариума… Енергариум…! Гилотина? Карцер? Каторга?…

В просъница отново видях Сигма-минус, трансформаторите, екраните, по които примигваха светлини, реакторите… Внезапно наоколо всичко забръмча; стените на килията ми, леглото, масата, столовете затрепераха… „Часът е осем и двайсет“ — помислих аз и заспах.

Събуди ме Ем 28–15, който ми донесе закуската — все същото желе и соларина. Заговорих го, попитах го къде живее и има ли близки. Той не ми обръщаше внимание.

— Не сте много приказлив — забелязах аз.

Мълчание.

— Що за име е това Ем 28–15?

Пак мълчание.

— Вижте какво — казах, — на мен ще ми е трудно да ви викам Ем 28–15. Напомня ми шпионски шифър от криминален роман. Имате ли нещо против да ви наричам Емил? Нещо като продължение на Ем? А?

Очите му се плъзнаха върху вещите и за една секунда, едно кратко мигновение, се спряха върху мен. После отклони поглед и продължи да работи като автомат.

Глухи ли са тия ембрии? Или може би трябва да опитам друг начин за установяване на контакт с тях? Защото как иначе ще мога да давам своите нареждания на този тъй неочакван и нежелан от мен лакей?

Наблюдавайки как Емил разтребва стаята ми, аз си мислех за тия букви или срички, които следваха тукашните имена. Мартин Пе очевидно означаваше Мартин Пионер или Пришелец. Виктор Ес — Виктор Сапий. А Ем явно бе съкращение на Ембрий.

Естествено, аз пак избързвах със своите заключения…

Видеофонът бръмна: Виктор ме канеше в стаята си. Без да се бавя, отидох.

Още като влязох, в очите ми веднага се наби една подробност: снимката на Моана, която предната вечер беше между вещите ми на масата, сега лежеше върху столчето до леглото. Нима моята Моана бе успяла да покори този Хомо Сапиенс само с помощта на своя фотофонен образ?

— Добро утро — казах.

Той насмешливо сви устни и веднага ми подаде ръка. Едва сега забелязах на китката му бяла гривна, очевидно платинена.

— Добро утро. Винаги ли хората от Горния свят казват това след спане?

А аз, глупакът, все още не можех да свикна, че тук няма утро.

Той започна веднага, без предисловия:

— Току-що Архонтът ми съобщи своето решение. Архонтът ще приеме госта пришелец по-късно, когато гостът даде доказателства, че е станал верен гражданин на Хелиополис.

Свирнах от изненада:

— Хубави понятия за демокрация имате тук!

— Демокрацията е заблуда на Горния свят — каза той. — Негова историческа грешка, която му струва твърде скъпо.

Не исках да споря. Реших да опитам друго:

— Колега Виктор — рекох спокойно, — знаете ли, че когато навън узнаят за моето изчезване, хората ще устроят експедиции, за да ме търсят? Ще претършуват всички острови наоколо и ще стигнат дотук?

Той поклати глава, в очите му се появи иронично пламъче:

— Ако дойдат, ние знаем как да ги посрещнем. Но те няма да дойдат. Хората от Горния свят сега са заети с други, по-важни неща. Скоро те ще почнат война, за да се изтребят, така както са правили векове наред.

— Колега Виктор, откъде имате тия сведения?

— Архонтът е в течение на всичко. Гостът пришелец да бъде доволен, че е тук, далеч от ония глупци горе.

Той изчака моята реакция, аз обаче мълчах. Какво повече можех да кажа? Аз бях здраво хванат в капана и поне засега не можех да се отскубна от него. Пък и нетърпението час по-скоро да видя какво се прави в лабораториите и в Сигма-минус ме възпираше от по-нататъшни излишни спорове.

Усетил моето настроение, Виктор взе от масата синьото бележниче с формулите на чичо Том, подаде ми го.

— Предлагам да вървим! — каза той и това предложение беше заповед.