Хаим Оливер
Хелиополис (41)

5. Алек Димов — Виктор Сапий

Не знаех накъде тичам. Движех се в галериите далеч от Сектор Пе, тикан от някакъв мътен инстинкт, който може би ме водеше към онази рекичка, а може би ме хвърляше право в ръцете на преследвачите.

Около мен гърмеше гласът на Виктор и аз разбирах, че невидимите очи и уши на видеофоните следят всяка моя крачка. Тичах към онази гара отпред, решен да продам прескъпо своята кожа. Лазерът ми вдъхваше сили: с това страшно оръжие можех да си пробия път почти навсякъде, стига насреща му да не се изпречеше друго по-мощно от него.

— Алек, спри! Хвърли оръжието! Алек, разбери, безсмислено е! — обгръщаше ме отвсякъде гласът на Виктор.

Този път не стрелях по призрачния глас. Трябваше да щадя батерията на лазера, полуизтощена при схватката с капитан Долански. Трябваше да щадя и нервите си… И тичах край вагонетките, като се стремях да се държа близо до тях за евентуално закритие от насрещна стрелба. Само по-бързо да се добера до гарата! Там, сред многобройните влакове, можех лесно да се скрия, а след това да потърся познато кръстовище и оттам до Сектор Еф, и към реката…

— Алек, хвърли оръжието! Алек, хвърли оръжието! — гърмеше гласът.

До изхода на тунела оставаха стотина метра. Вече съзирах ешелоните, насрещните галерии. Чух шум, обърнах се: далеч отзад крачеха роботи. Хукнах още по-бързо.

— Алек! Говори Виктор. Чуй, Алек: няма логика в твоята постъпка.

— Върви по дяволите с твоята логика! — неистово закрещях аз. — Чуваш ли? Върви по дяволите с всичките си разумни роботи и машини!

Стигнах края на тунела. Спрях се: гарата бе малка, непозната. От нея звездообразно се разклоняваха три галерии, в които в този миг се изтегляха влакове с ембрии. Първата ми мисъл бе да скоча в един от тях и заедно с черните работници да се добера до дормиториумите, където можех поне да изчезна. Но около вагоните сновяха роботи.

Както обикновено, ембриите послушно се групираха в редици, качваха се по шестима във вагонетките и прилежно сядаха на пейките.

В очите ми се наби една особеност: веднага след като изпращаха влаковете, роботите с делова методичност заставаха пред входовете на галериите. Маневрата бе ясна: те пресичаха пътищата ми за бягство. Но как са узнали, че идвам? Кой им бе наредил тия разумни ходове? Та те не можеха да носят в програмата си алгоритми за такива непредвидени, сложни действия.

В същото време пък ембриите се оттегляха бързо, много по-бързо от когато и да било, сякаш бягаха от мен, и това те вършеха с такъв абсолютен синхрон на движенията, сякаш образуваха един-единствен многочленест организъм, по-монолитен и по-послушен от която и да е войскова част. Не чувах никакъв звук. Тях също — кой ги ръководеше? Телекоманди? Нямах време да изграждам хипотези, макар че в съзнанието ми като светкавица премина мисъл, която можеше да обясни всичко: онези сферички в черепите на ембриите! Сферичните! Не са ли те елемент на телеуправляващо устройство? Не са ли те приемници, получаващи заповеди, идващи отнякъде и препредавани от онази антена в Площада на Големите заводи?

Зад мен роботите наближаваха, техните железни фигури вече се открояваха на фона на сивите стени. Само след минута те щяха да бъдат достатъчно близо, за да ме покосят, и не знаех дали този път белият цвят на лицето ще ме спаси… Нямах друг изход, втурнах се напред към лявата галерия, в която се задвижваше влак. Последните вагони все още се виждаха. Оставаха още няколко метра.

— Алек, стой! — прогърмя гласът на Виктор.

Изругах, препънах се на релсите, едва не изтървах лазера. Когато се изправих, влакът беше недосегаем, а пред входа на тунела бяха застанали пет железни автомата. Натиснах лостчето на пистолета, пуснах широк ветрилообразен откос, който мина през гърдите на роботите. Лъчът издълба върху тях нажежена следа и ги спря, но те, макар и мъртви, останаха прави — неподвижни, уродливи, димящи стоманени крепости… Зад тях се появиха още.

Втурнах се към средната галерия, но там вече пазеха други пет робота. Продължих към крайната дясна — тя също беше затворена. Обърнах се назад — преследвачите вече закриваха и последния вход.

Бях сам, съвсем сам в празната гара. Наоколо стояха човекоподобните машини, образували непробиваем обръч, който бавно се свиваше около мен — малко, беззащитно животинче от плът и кръв. След секунда те щяха да ме смачкат под своите железни пети или да ме овъглят със своите тръби — една неумолима примка като онзи съдбоносен клуп около гърлото на съвременния човек, забравящ, че машината е само негово оръдие.

Стрелях. От дулото излезе кратък лъч, който проби корема на най-близкия робот. И пистолетът угасна с изтощена батерия. Автоматите напредваха към мен, обръчът се стесняваше. Яростно метнах пистолета върху главата на един от тях, но тя само глухо иззвънтя.

Между мен и желязната стена, която се свиваше, имаше само още няколко крачки. Оставаше ми да умра.

Скръстих ръце. Исках да умра на крака. Това беше поза, знам, но исках да покажа на Виктор, който ме гледаше, как умира един човек от Горния свят. Исках последната дума в спора да бъде моя.

Излишна демонстрация… Защото пак без никакъв звук, без никаква видима команда автоматите се спряха с насочени към мен дула. От една от галериите се появи електромобил. Слязоха двама гиганти в черни униформи.

— Доведете го! — чу се гласът на Виктор. — При Архонта.

Този път не ме упоиха с хлороформ и аз можах да видя онзи недосегаем бастион, в който се бяха заврели пришелците и, още по-дълбоко — Архонтът. Спускайки се с асансьора към основите на Хелиополис, крачейки през облъчителните камери и тунели, аз с гняв си мислех за жалката картина, която представлявах. С горчивина установявах, че и сега, както при първото си злополучно бягство през реката, аз станах лесна жертва на железните машини главно поради собствените си необмислени действия, продиктувани не от разума, а от чувствата… В същото време в главата ми се блъскаха въпрос след въпрос: Защо не ме унищожиха веднага? Още ли им бях необходим? Каква ли задача щяха да ми възложат сега? Щях ли най-после да видя съществата или съществото, криещо се зад стените на базиликата и носещо названието Архонт? И какво трябваше да бъде моето по-нататъшно поведение? Мъчех се да запазя разсъдъка си, защото чувствувах, че съм накрая на душевните си сили.

И отново — коридорите, белите, пустите, преградените с масивни врати коридори, ония коридори с караулещите едри мъже в черни униформи; после — асансьорите, бетонът, стените, надолу, все надолу, и накрая — базиликата с емблемата на слънцето над амвона… Ще продължим ли? Да, ето, стената се отвори и, веднага след това — стереоекрани, заели половината страна на голяма кръгла зала, и пред черен пулт с бели клавиши — Виктор и едно дребно, мигащо, ухилено старче.

— Излезте! — обърна се Виктор повелително към двамата, които ме доведоха.

Бях толкова замаян, че отначало не можах да проумея какви са тия картини, които се движеха по екраните. А що се отнася до старчето, и през ума ми не мина, че това може да е прословутият Архонт — взех го чисто и просто за престарял пришелец. Впрочем последните остатъци от способността ми да се контролирам насочих към Виктор, който стоеше пред черния пулт с една особена, неприсъща нему господарска осанка.

— Алек — проговори той, — вие ме разочаровахте напълно.

Говореше на „вие“. За него това беше върхът на презрението.

— Вие също — мене — отвърнах аз.

Той вдигна озадачено вежди. Триъгълното му лице с ненормално високото чело се деформира още повече и ми напомни традиционните портрети на Мефисто. Той подхвана:

— Предполагах, че сте учен с ясна мисъл и твърда воля, готов на жертви за науката. Оказахте се страхливо мекотело като всички хора от Горния свят.

Реагирах, без да чакам.

— Аз също ви смятах за голям учен, дори за гений, достоен за велика участ, но се оказахте бандит.

Обърсах с длан лицето си от съсирената кръв на капитан Долански. Още чувствувах болка в корема от неговите юмруци, но аз го бях убил… Нямах намерение да отстъпвам и сега. Бях решен да удрям, па било и по Виктор Ес. Той спокойно слушаше, а ухиленото старче ме гледаше с невинните си очи, сякаш не разбираше или не чуваше какво говоря.

— Вие, Виктор, се оказахте един жалък, мъничък бандит, каквито има на Горния свят колкото щете. Но всички вие тук, в това бетонно свърталище, сте още по-мизерни от тях, защото те поне не се крият вдън земя. Вие се свряхте в тази дупка и като змия дебнете света, за да забиете отровните си зъби в него. Знаете ли какво е змия? Показах ли ви змия, преди да заминете за Горния свят? Или там сте имали среща с друг вид влечуги? — Поех дъх, продължих със сухо гърло: — Когато се запознах с вас, аз ви взех за наивник, за заблуден идеалист. Говорехте ми очарователни дивотии за слънцето, за съкровищницата на науката, за завоюването на светлината за хората… Играехме шах, слушахме Бах, правехме романтични разходки из старото Селище. Бяхте великолепен… По-късно ви взех само за сляпо оръдие на полковниците, на онзи Ван Дам, който правеше дисекции на живи деца в резерватите… Оказахте се бандит, също такъв бандит, каквито са всички тия „пришелци“ в униформи… — Отново млъкнах. Бях жаден. Облизах устните си от кръвта, продължих: — Не! Вие сте по-голям разбойник от тях. Защото те поне продължават своето старо дело. По-рано те унищожаваха стотици жени и деца в опитните камери на резерватите, сетне натикаха десетки хиляди души под бетона и ги превърнаха в послушни автомати, сега пък искат да тласнат в огъня милиарди хора. И се крият тук, защото ги е страх от възмездието. Но вие, Викторе, вие нямате тяхното минало, нямате сметки с Горния свят. Вие сте роден тук. Впрочем понякога си мисля, че не сте роден от жена, а сте направен в машина, че нямате сърце, способно да обича, а само изчислителен механизъм в черепа си.

Може би не трябваше да изричам последните думи. Виктор трепна като шибнат с камшик, в огромните му сиви очи се появи убийствена ненавист, но аз, понесен от потока слова, от сляпата ярост, от умората, от отчаянието, от всичко онова, което подкопаваше моя разум, продължих:

— Ако бяхте горе, отдавна да ви бяха качили на електрическия стол или да ви бяха нахлузили усмирителна риза. Знаете ли какво е усмирителна риза? Не? Елате в архивите, там може да се намери някоя. Или може би ще пожелаете да погледаме кино? Или да послушаме музика? Или да поиграем шах, а? Преди да вдигнете планетата във въздуха! Една партия шах… Който спечели, получава награда — живота. Който загуби — смърт. Искате ли?…

Какво съм бръщолевил по-нататък, не зная, но след всяка моя дума очите на Виктор все повече потъмняваха, а лицето му ставаше бледо като на смъртник. Не ме прекъсна нито веднъж. Едва накрая, когато уморен, млъкнах, той натисна един бял клавиш и посочи към екраните.

— Вижте!

Погледнах.

И това беше първият и последен път, в който видях Хелиополис целия, отначало докрай. Първият и последен път, в който подземният град се разкри пред мен в цялото си мрачно величие, достойно за такъв човек като Виктор Ес. Всичко, което бях видял досега от него, бе само малка част от титаничното селище, издълбано в недрата на земята, под океана…

Върху тройния екран преминаваха сектор след сектор… Най-напред познатите блокове на физиците със Сигма-минус, на Големите заводи, на дормиториумите и лавариумите с ембриите в тях, на старото Селище, потънало в прах… След това сектори, които виждах за първи път: запустелите, задръстени от разпадащи се вагонетки и черни трупове рудници; огромните учебни зали с изпепелената електронна хипнопедична апаратура; матриорумите, където изтръгваха плода от утробата на майката, за да го превърнат под радиоактивните лъчи било в ембрий, било в сапий; боксовете за доотглеждане на неродените деца; секторът на биофизиолозите, където присаждаха телестимулаторите в черепите на ембриите — тия микроскопични приемници в стъклените сферички; блоковете на металурзите, електронниците, химиците; обширните пристанищни басейни под бетона с лежащите в тях като цигари в кутия подводници и надвисналите отпред стоманени прегради на шлюзовете; Куполът с настръхналите към свода тънки тела на ракетите…

— Ще ви покажа и още нещо — каза Виктор и натисна някакъв бял клавиш.

На екрана се появи Енергариумът.

— Това е Енергариумът — добави той спокойно.

За щастие сетивата ми бяха толкова притъпени, че не възприех целия зловещ ужас на картината. Иначе щях да полудея.

Тогава, смятайки навярно, че съм видял достатъчно, Виктор се приближи до мен, загледа се в очите ми и заговори. Заговори бавно, равно, бездушно като Гласа на Архонта:

— Алек, вие сте прав. Когато се запознахме, аз говорех за слънцето. Това бяха глупости, но аз вярвах в тях. Вярвах също, че на Горния свят живеят различни хора, добри и лоши, макар и неспособни. Сега знам, че Горният свят е населен единствено от същества, които вие справедливо нарекохте бандити. Казахте, че Хелиополис е свърталище на бандити. Така е. Целият свят е едно огромно свърталище на бандити. Ако има някакви изключения, то и те не заслужават да живеят, защото нямат достатъчно сили да се противопоставят на бандитите. Светът е безсмислица. Животът също. В него няма логика. Следователно той трябва да бъде унищожен. Вие видяхте Хелиополис. Видяхте и неговата мощ. В ракетите и подводниците има ядрени бомби, в Сектор Еф има достатъчно количества Сигма-минус за направата на няколко минус-бомби. Утре всичко това ще бъде хвърлено към Горния свят и с цялото бандитско свърталище ще бъде свършено.

Той млъкна. На екрана безмълвно преминаваха картините на Хелиополис. Пред пулта стоеше Виктор, изправен, вдигнал глава, с бледо лице и десница върху белите клавиши. Едно натискане на копчето — и подводниците от басейните ще се втурнат към моретата, и ракетите ще литнат към небесата, и върху хората ще се изсипят бомбите, и континентите ще се превърнат в пустини, по-безжизнени от прокълнатия остров Бахоа, и градовете и селата ще заприличат на горния Град, с разтопените до пояса момченца и момиченца, с изгорения в подземията чичо Том…

С усилия отклоних очи от екрана, изгоних от съзнанието си образите на разтопените деца и на смазания чичо Том и заговорих, без да разбирам, че думите, които изричам, не са мои, а на професор Том Саул Бъркли, че те са само откъси от неговата любима лекция за всесилието на живота:

— Виктор Ес — казах, — вие няма да успеете, вие няма да унищожите живота, вие не можете да унищожите живота. Никой не може да унищожи живота, дори и най-големият варварин. Много пъти бандити са се опитвали да сторят това, но винаги, винаги, запомнете добре това, животът се е оказвал по-силен от тях. Защото самата Логика на движението, чистият Разум на живота е против смъртта, следователно — против вас.

Виктор изкриви устни в едва забележима иронична усмивка.

— Не — каза той, — чистият Разум е с нас.

И натисна крайния бял клавиш на черния пулт.

Страничната стена се отвори докрай.

Там беше Мозъкът.

… Не обезумях, но цялото ми тяло се вкочани от нахлулия в него мраз.

Чувах биенето на сърцето си, чувах шумоленето на кръвта в собствените си жили…

… Сега вече знаех всичко. Сега вече знаех кой ръководи гигантския механизъм на Хелиополис. Знаех кой командува роботите, кой изпраща заповедите към телестимулаторите на ембриите, знаех чий е онзи металически безличен глас, на който се подчиняваха роботи, ембрии, сапии, пришелци, всички, знаех най-после и кой е онзи чудовищен научен гений, който с такава пренебрежителна леснина коригираше и отхвърляше моите изчисления…

Стената се затвори.

И пак тишина. Виктор не сваляше безмилостните си очи от мен, старчето седеше на креслото с потъмнял поглед, а сърцето ми не преставаше да бие лудо и аз не знаех какво да говоря, какво да правя, с какво да отвърна на този последен удар, който ме смаза. В главата ми се въртяха безсмислици от рода на „И все пак тя се върти!“ и може би съм ги изрекъл, но наоколо имаше само тишина без въздух и без надежда.

Внезапно прозвуча металическият глас и тишината се пръсна:

— Внимание! Опасност шеста степен. На хоризонта кораби. Засилвам лъчението. Повтарям: опасност шеста степен. На хоризонта кораби. Засилвам лъчението. Започвам: двадесет хиляди…

В залата изведнъж стана синьо от сапфирената светлина, която заструя от екраните. Погледнах: там сияеше океанът.

Виктор натисна клавиш, фокусът на обективите се сви около три точици на хоризонта и ги приближи до такава степен, че можах да видя ясно корабите и да различа дори хората по тях.

Единият беше „Южна звезда“!

— Тридесет хиляди — броеше монотонно металическият глас на Мозъка. — Четиридесет хиляди… Петдесет хиляди…

А на „Южна звезда“ беше Моана.

— Шестдесет хиляди…

А на „Южна звезда“ беше Моана.

— Седемдесет хиляди…

Моана!

— Моана! — изкрещях аз. — Не се приближавай, Моана!

— Осемдесет хиляди…

— Моана! Пази се!

— Деветдесет хиляди…

— Моанаа!

Пред очите ми се спусна пурпурна завеса. Хвърлих се към Виктор, впих пръсти в лицето му, ръмжейки като див звяр.

— Сто хиляди — преброи гласът.

А аз натисках с пръсти и забивах нокти в омразното лице, и все повече натисках и забивах нокти, и още натисках, натисках…

Завесата пред очите ми стана черна…

 

 

Дойдох на себе си в ръцете на двамата гиганти в униформи.

На екрана все още бяха трите кораба и навярно вече изгаряха от лъчите. До пулта седеше дядката и идиотски се хилеше, а Виктор стоеше прав, неподвижен. По триъгълното му непроницаемо лице се стичаха струйки кръв. До него доктор Мартин приготвяше превръзка.

— В Енергариума! — каза Виктор и без повече да се занимава с мен, се наведе над белите клавиши.

Поведоха ме. На излизане съзрях погледа на доктор Мартин, който ми казваше сбогом.