6. Нощно разузнаване
Не бях в състояние да влизам втори път в пещерата. Пък и не смеех. Бях овладян от суеверен ужас, който, чувствувах това, вече се предаваше и на чичо Том. Той не настоя да слизам и ние веднага се втурнахме при нашата танкетка, сякаш при нея можехме да намерим закрила от всички опасности.
Запалихме двата фенера, внимателно разгледахме находката. Беше обикновена, примитивна кукла от пластмаса: голо бебе с голяма глава и подвижни ръце и крака. Като я избърсахме от налепите, лицето и се откри: беше негърче, с дебели бърни, сплеснато носле, къдрава коса и весели, широко отворени кръгли очи.
Професорът дълго я въртя в ръцете си, мълчаливо задавайки й десетките въпроси, които се въртяха и в собствената ми глава.
— Алек, как си обясняваш присъствието на тази кукла в пещерата?
— Донесли са я строителите на съоръженията — казах. — Друго обяснение не виждам.
— През време на опита такива кукли отдавна вече не са се произвеждали. Примитивна пластмаса, бакелит някакъв.
— И все пак — упорствувах аз — може да е останала в семейството на някой работник.
— Сред работниците, които почти всички са били войници и офицери, не е имало никакви жени, нито пък деца.
Млъкнахме. В светлото петно на пясъка куклата кротко си лежеше, като ни гледаше с наивните си очички. Над главите ни отново започнаха да прелитат зеленикавите сияещи птици, свършили своя гибелен пир, животните се връщаха в бърлогите си.
— Професоре — попитах, — преди опита островът обитаем ли е бил?
— Не. Тук никога не са живели хора.
— Да допуснем, че е имало.
— Неоснователна хипотеза.
Хрумна ми една нелепа мисъл:
— Професоре, а може би СЕГА има хора на острова? Може би живеят в пещерите край брега? В ями под пясъка? Като животните?
— Безсмислица!
Аз обаче продължих:
— И може би всяка нощ, когато лъчението спада, те също като животните отиват да пият вода в друга пещера?
— Не — каза той. — Хора не биха издържали на този режим. Пък и да имаше хора, ние щяхме да открием техни следи.
— Куклата!
— Много е стара. Готов съм да приема, че е оставена от строителите. Спомен или нещо подобно…
Тогава аз подхвърлих мисълта, която отдавна таях в себе си:
— Професоре, а може би те са там горе, в Града? Нали е построен като за хора?
Той съчувствено се засмя:
— Алек, виждам, че Градът се е превърнал в твоя идея-фикс. Утре ще отидем и ще се увериш, че въображението ти е прекалено разпалено.
— Да отидем сега!
— Не. Сега ще пообиколим брега и ще се помъчим да разберем причините за необикновеното спадане на лъчението. Това е по-важно от твоите кукли и от Града.
Подчиних се. Внимателно завих куклата в парче антибер, сякаш беше жив човек, прибрах я в контейнера и тръгнахме.
Резултатите от новите измервания напълно потвърдиха моите изчисления. Общо над острова лъчението бе спаднало до един учудващ минимум. Осемте крайбрежни огнища, които бяхме открили през деня, сега бяха сякаш угаснали, макар че заразената над тях почва лъчеше по-силно от околния пясък. В едно от тях спуснахме сонда. Тънкото жило проби земята, но на десетия метър се спря. Засилих двигателя до максимум, чувах как диамантеното острие скрипти и стърже и се мъчи да пробие изпречилото се под него препятствие, но то не мръдна нито сантиметър.
— Долу трябва да има диамантен пласт — казах аз. — Друго обяснение не намирам.
Професорът не каза нищо. Явно обаче, несполуката със сондата го удиви до немай-къде.
Направихме същия опит над съседното огнище. Резултатът не се отличаваше от първия. Сондата, опряла на някаква твърда порода, спря на десетия метър.
Мълчаливо тръгнахме назад. Откъм квадрат 9 се връщаха последните живи обитатели на острова, които бързаха да се заровят под земята: след два часа щеше да изгрее слънцето…
— Професоре — казах, — не считате ли, че слънчевите лъчи предизвикват в почвата някакви неизвестни нам реакции, които угасват при залеза?
— Утре, утре ще видим — изръмжа той. — А сега да поспим!
Не възразих. Чувствувах се изтощен: днешният ден и първите часове на тази тревожна нощ съкрушиха силите ми. Легнах направо на пясъка и дори забравих да изключа радиофона. Чичо Том пък веднага извади синьото си бележниче и бързо започна да изписва някакви цифри. Затворих очи…
И мигновено бях нападнат от кошмарни съновидения… Намирах се в тъмночервена като кръв мъгла. Плувах в нея като в аквариум, около мен се носеха зеленикави сияния и всички те имаха лицето на китайския капитан, и всички ми се хилеха с механична усмивка, после изведнъж пропаднах в дълбока яма с гъмжащи двуглави змии и костенурки, които обръщаха към мен слепите си очи, после разблъсках цялата тази сган, стрелях, стрелях, проврях се навътре и намерих куклата, и тя беше жива, и ме гледаше с кръглите си учудени очи, и аз веднага изтичах към танкетката, отворих люка, вкарах вътре негърчето, за да го спася от лъчите, после пуснах мотора и той забръмча, и танкетката тръгна и се понесе към морето, далеч от този прокълнат остров, и бръмчеше, и бръмчеше така силно, че мозъкът ми се пръскаше от трясъка…
… Мъчех се да се събудя и вече знаех, че не спя, че това ръмжене, което прониква в моя шлем и пронизва главата ми, е действително, че то иде някъде от дъното на земята…
… После пред зениците ми лумна огън и ги заслепи. Отворих очи.
— Алек! Алек! — ласкаво говореше някой до мен. — Какво става с тебе?
Замаяно се огледах. Над мен се беше навел професорът и ме гледаше през тесния процеп на шлема. Насреща, от дъното на океана, се показваше слънцето, огромно и червено.
— Професоре — попитах аз, все още зашеметен, — какво бръмчеше?
— Нищо, Алек. Ти просто си сънувал и навярно нещо неприятно, защото непрекъснато пъшкаше и викаше. Ставай, слънцето изгрява. Трябва да проверим твоята хипотеза.
— Професоре! — казах твърдо. — Мога да се закълна, че в земята нещо бръмчи. Чуйте!
Завъртях копчето на неговия потенциометър докрай. Той, явно за да не ми откаже, наведе глава и долепи своя шлем до пясъка. Ослуша се внимателно, изправи се.
— Няма нищо, Алек — каза той меко, — ти си сънувал. Какво искаш да бръмчи?
И изведнъж, в мига, в който слънцето напълно се показа над хоризонта, анализаторът до нас започна да издава своя брум. Пуснах брояча. Стрелката стремително запълзя нагоре по цифрите и скоро наближи червената линия. Островът отново бе в плен на радиоактивния циклон.
Изтичахме до огнището, което бяхме сондирали през нощта: от почвата изригваше мощен вулкан от лъчи.
— Димов — каза професорът, — въпреки цялата антинаучност на твоята хипотеза, почвам да вярвам, че си прав. Излиза, че слънчевите лъчи наистина пробуждат към живот заспалите през нощта радиоактивни източници.
Не знаех — хвали ли ме или ми се подиграва чичо Том…
— А сега — рече той — закусвай бързо, че ти предстои ново спускане в пещерата. Този път ще сляза и аз.
Глътнах противната паста, поколебах се дали да пия вода (бях изконсумирал своята порция още през нощта), после все пак се реших и скришом от себе си изпих пет глътки.
