Хаим Оливер
Хелиополис (12)

12. Професор Том Саул Бъркли, физик, носител на наградата „Айнщайн“

Закрих, с каквото можах, отвора към трапезарията на детския дом, прескочих купчината лимоненожълта пепел на стъпалата и се упътих назад, под ниския свод на галерията към пещерата с формата на буква Т, към стенанията, които все по-отчетливо достигаха до мен.

Стигнал в пещерата, аз можех да продължа вляво към поточето или направо в неизвестна посока. Поех направо. Стенанията веднага зазвучаха по-силно. Ускорих крачки, очаквайки всяка секунда да срещна чичо Том и чудовището.

Галерията беше светла и просторна. Забелязах по стените странни знаци, сякаш някой ги бе нашарил с въглен или изгорил със силен огън.

— Чичо Том! — подхванах аз. — Пристигам. Дръж се! Чичо Том!

Стенанието ставаше толкова високо, че бях принуден да завъртя потенциометъра. Забавих крачки, запристъпих съвсем предпазливо, с пистолета в ръка. И се спрях.

Насреща ми, точно между релсите на теснолинейката, нещо пълзеше към мен, като оставяше подире си двойната лимоненожълта диря на разпадащия се метал. То се гърчеше болезнено, стенеше, но с всички сили лазеше, лазеше напред… Беше човек в антибер, без шлем, но не бе чичо Том. Чичо Том имаше снежнобяла къдрава коса, този човек нямаше нищо на голия си окървавен череп.

Изтичах, наведох се, обърнах го с лице към мен.

Казвам „лице“, но човекът нямаше лице. Имаше само една изгоряла окървавена маска.

— Чичо Том… — промълвих аз и подпрях главата му на коленете си. — Чичо Том, това съм аз, Алек…

Той потрепера, от гърдите му се изтръгна стенание. Погледнах тялото му: върху скафандъра беше минал някакъв много силен огън, който бе оставил черни следи, подобни на ония, които видях по стените, но без да му навреди.

— Чичо Том, ей сега ще те изведа оттук.

И изведнъж с ужас осъзнах, че това никога няма да стане: неговият шлем лежеше смазан край поточето на голямата пещера. Дори да успеех да го изнеса оттук, горе той щеше да загине от радиациите.

Той запъшка по-силно, по тялото му преминаха спазми. Пъхнах в устата му тръбичката с вода, той жадно пи, въздъхна дълбоко и отново направи опит да отвори невиждащите си очи. После раздвижи изгорелите си устни. Ослушах се в неговия шепот:

— Алек… тук… лъчението… изкуствено… реактори… бягай… Предупреди… реакторите на основа…

Млъкна. Дишането му ставаше все по-болезнено. Нещо захърка в гърдите му. Затърсих в джобовете си витадал, макар да съзнавах, че това едва ли ще му помогне вече. Професорът отново раздвижи устни и отново някакви несвързани звуци излязоха от тях:

— Алек… бягай… бягай!…

С крайно усилие той затършува с десница в патрондаша, извади синьото бележниче:

— … Вземи… тук е… формулата на неу…

Зад мен прокънтяха тежки стъпки. Онези стъпки… Бронираното чудовище беше може би на стотина крачки разстояние. Стиснах зъби, преброих до три, за да задуша паниката, която се надигаше в мен, обърнах се, стрелях. То продължаваше да крачи към мен — великанско, металическо, със сива квадратна глава, плоско лице и едно-единствено огромно око на челото. И с една-единствена дясна ръка, която завършваше с кука.

Стрелях. Стрелях. Като стигна на двайсетина метра от мен, в чудовището нещо щракна. Но преди окото му да блесне със светлина, по-ярка от слънцето, ръката на чичо Том закри процепа пред очите ми. Усетих непоносимо гореща вълна да облива тялото ми. Ръката на професор Том Саул Бъркли, носител на наградата „Айнщайн“, падна безжизнена.

Ослепен, омаломощен, направих опит да стрелям пак, но пръстът ми нямаше сили да натисне спусъка. Задушавах се от жарта в антибера. Несъзнателно освободих скобите около шията, отхвърлих шлема назад. След няколко секунди като в сън усетих нечия могъща желязна ръка да ме повдига и да ме притиска към студен метал.

После тежките стъпки отново заблъскаха по цимента, точно под мен, и те болезнено се вбиваха в наранената ми глава.

Нямах сили да се съпротивявам. Бях без воля, почти без чувства и единственото, което усещах, беше твърдата ръка, която ме притискаше до бронята, и люлеенето в прегръдката на чудовището.

… После се намерих в койката на „Южна звезда“. Шхуната се люлееше от вълните, но аз удобно се бях облегнал на възглавниците и местех фигурите върху дъската, като се опитвах да синхронизирам движението на фигурите с маневрите на кораба. Беше глупаво и противоречеше на всички правила на играта, но ми беше забавно и аз го правех напук на Алехин. При това играех само с дамата…

Ето например сега корабът завива вдясно и аз правя с дамата c2-e4. А сега той се отклонява в остра чупка право вляво и аз местя дамата от e4 на a4. След това той прави едно дълго диагонално движение пак вдясно, което може да се онагледи с a4-c6. И сетне право напред, докрай, което значи c6-c8… Но в този момент корабът сякаш започна да пада, да пада към основата на вълната, все надолу. Как да означа това? Как да означа това?… Вълната блъсва шхуната, лампата на тавана замигва, угасва, аз падам на пода, фигурите се разпиляват. Замирисва на нещо много, много познато, на един химикал, чиято формула не ми идва на ум… Но аз помня, о, добре помня всички ходове: с дамата, все с дамата: c2-e4, e4-a4, a4-c6, c6-c8, и после надолу…

Но защо съм сам? Защо чичо Том не е с мен?