Хаим Оливер
Хелиополис (2)

2. Антиберът „Томи“

„Южна звезда“ не дочака да се отдалечим и на сто метра, когато нейните мотори забумтяха и платната й се издуха от слабия вятър. Като запъшка с целия си разнебитен корпус, тя пое към северозапад. Не мръднах от мястото си, загледан в нея. И дори сърцето ми заби по-бързо: ще спре ли на обещаните три мили или ще продължи по-нататък?

До мен професорът мълчеше, но аз усещах напрежението, с което следеше отдалечаващия се кораб.

Но шхуната спря. И дори вдигна флагче на мачтата. Капитанът ни поздравяваше! Аз също махнах с ръка с особено радостно чувство, което отдавна не бях изпитвал. Неочаквано ми се стори, че всичко е чудесно в този най-хубав от световете, че ние непременно ще стъпим на острова и че дори Моана не е чак толкова проклета…

— Тръгваме ли? — прошепна професорът.

Запалих мотора.

И ние се понесохме напред, по посока на ивицата мъгла, там, където се намираше остров Бахоа, наречен още „Прокълнатият остров“.

Мълчахме. Впрочем между професора и мен многото думи бяха излишни. В продължение на шестте години съвместна работа в неговата лаборатория свикнахме да се разбираме и без приказки. При това ние подробно и грижливо бяхме репетирали всичко — най-напред в учебните камери, сетне — по плажовете на Каула.

Силата на радиацията бавно растеше. Професорът беше изчислил съвсем точно: още пет мили можехме да пътуваме свободно. Това означаваше поне още половин час да се наслаждаваме на морския въздух.

Закрепих кормилото на курса юг-югоизток и се изтегнах върху контейнерите. Времето беше тихо, слънцето меко, небето безоблачно, наоколо цареше рядък за този сезон покой. Пред мен имаше половин час, може би последният нормален половин час в моите двайсет и седем години. След това ме чакаше неизвестността, голямата загадка на Прокълнатият остров и твърде вероятно — смъртта, една бавна, мъчителна смърт, която ще продължи повече от четирийсет и осем часа, и тогава „Южна звезда“ отново ще вдигне платна и ще отплува към Хонолулу, и капитанът, чието име не можах да запомня, ще предаде писмото на Моана и тогава Моана ще разбере и може би ще пролее една сълза, и в списъка на жертвите на Прокълнатият остров ще се прибавят още две имена, едното на световноизвестния учен Том Саул Бъркли, другото на един млад и неизвестен (още) физик, чиято главна черта бе прекомерното любопитство…

До мен чичо Том затананика шеговитата песен за момчето, което се плашело от черните котки… Какво пък, нека! По дяволите песимизмът! По дяволите мрачните мисли! Какво от това, че Моана се цупи? А ако всичко мине добре? Ако успеем да изпълним своята програма и се върнем живи и здрави, с пълни контейнери? Та това ще бъде космическа сензация! Първите хора, стъпили на остров Бахоа след голямата експериментална бомбардировка, която превърна острова в неугасващо радиоактивно огнище!

Впрочем защо го наричат Прокълнатият остров?

— Това е несправедливо — възкликнах аз.

— Какво е несправедливо, Алек? — попита, малко изненадан, професорът.

„Алек“ — тъй ме наричаше винаги, когато биваше добре разположен към мен.

— Че го наричат „прокълнат“.

— Не те разбирам.

— Би следвало да бъде „Благословеният остров“. Без него хората още дълго щяха да фабрикуват атомни пукала. Благословен е за човечеството, защото уплаши хората и сега те кротуват поумнели.

— Алек, момчето ми, не вярвам много в разума на човечеството, но щом като смяташ, че островът е благословен, нека бъде благословен и за нас.

— Амин! — пропях аз.

Той тихичко се засмя със своя покоряващ бас.

Загледан в синьото небе, отново и за кой ли път вече аз прехвърлях в главата си поредицата от нещастни опити да се проникне на острова. Колко експедиции се бяха провалили, колко смели хора бяха загинали! И всички — далеч от бреговете му, спрени, изгорени от мощния радиоактивен поток, който се излъчваше от него и пред който никой и нищо не можеше да устои.

Наистина, имаше нещо парадоксално в тази история. Хората вече се бяха настанили на Луната, първите пионери стъпиха на Марс, автомати кръстосваха слънчевата система и крачеха по планетите, а това малко каменисто островче сред Тихия океан не желаеше за нищо на света да свали маската си.

Впрочем никой вече не се и стремеше към това. Хората отдавна престанаха да се интересуват от острова. На военните не трябваше: след като го използуваха веднъж за опитен полигон, те го забравиха. Учените насочиха вниманието си към по-увлекателни и по-безопасни проблеми. И постепенно Бахоа се бе превърнал в някаква историческа абстракция. Само в някои остарели наръчници по история се споменаваше, че преди много, много години на острова, устроен като модел на обитаван свят, са били правени опитни бомбардировки. Младото поколение изобщо не знаеше за него. А възрастните, тия, които още го помнеха, го смятаха за един грандиозен паметник на човешкото безумие, като постоянно действуващо предупреждение към поколенията, като символ на един хипотетичен бъдещ свят, който неразумният човек би успял да превърне в мъртвешко радиоактивно кълбо… Никой, наистина никой вече не се интересуваше от него.

С изключение на чичо Том и на мен.

Професорът се изправи:

— Ето го — каза той.

Така внезапно скочих, че лодката се разлюля. Погледнах. Отсреща, зад ивицата прозрачна мъгла, се издигаше невисока конусовидна купчина земя. Броячът затрака по-бързо, стрелката скочи на 7 рентгена, сетне на 8, на 9… Бахоа ни изпращаше своя убийствен поздрав.

Почувствувах страх, животински страх. Обзе ме нелогично желание да обърна лодката назад, да избягаме от този вулкан на смъртоносни лъчи. Струваше ми се, че те вече проникват в дълбините на моите клетки, че ги рушат…

— Колко? — попита професорът.

Преди да отговоря, поех дълбоко дъх: в никакъв случай не исках да издам кризата си.

— Дванайсет.

— Интересно — продума той замислено, без да откъсва поглед от далечното петънце земя. — Расте ненормално бързо. Записваш ли?

Трескаво затарашувах в джобовете си за тетрадката.

— Записвай — каза той със своя спокоен бас — времето, скоростта на нашето движение, интензивността на лъчението. Всяка минута.

Знаех, знаех, разбира се, какво трябва да се върши, но той ми го казваше само за да успокои обтегнатите ми нерви. А може би и своите…

Отклоних очи от индикатора, стиснах зъби и започнах да пиша, без да мисля за острова, за лъчите, за шхуната, която чакаше. Която чакаше… Как беше задачата за Алехин?

— Бял цар ге 7, черен цар бе 6, после — цар еф 6, пешка на хаш 4.

— Какво си мърмориш пак? — обърна се към мен професорът.

— Седемнайсет рентгена — жално изпъшках аз.

Тогава професорът се поусмихна, остави бинокъла на скамейката и бавно започна да развързва обувките си.

— Време е.

С два замаха се съблякох и посегнах към антибера.

И в мига, в който ръката ми се докосна до него, всички страхове отлетяха. С десетки пъти упражнено движение аз спокойно се облякох. Гъвкавата материя плътно прилепна към тялото ми, тази удивителна материя, която притежаваше способността да отразява всякакви лъчи, дори най-пагубните. Великото откритие на чичо Том! (В което впрочем и аз имах скромен дял…)

Сложих шлема, дръпнах пред очите си прозрачната лента, сключих скобите около раменете. Настъпил бе моментът на голямото изпитание на антибера Томи^[1]!

Спомних си часа, в който за първи път експериментирах антибера върху себе си. Струваше ми се, че стоя гол и безпомощен пред облъчителя. Встрани, зад различни по дебелина оловни стени, бяха поставени животни и растения, но пред мен нямаше нищо, нищо освен този тънък плат, с който беше покрито цялото ми тяло… Останалите животни и треви зад преградите загинаха, аз останах жив и здрав. На чичо Том антиберът струва цял живот упорит труд и блестящи гениални догадки, на мен — шест години каторжна работа край професора… Сега той ни се отплащаше и за нашата упоритост, и за безсънните нощи, и за лабораторните опити, които възлизаха на цифрата 6768.

Този път залогът на опита №6769 беше нашият собствен живот. Загубим ли, ще се простим с Вита хоминис. Успеем ли, ще предизвикаме преврат в десетки области на науката.

— Чуваш ли ме? — прозвуча гласът на професора в шлемофона.

— Чувам — отвърнах аз и го погледнах. В блестящата черна кожа на антибера, с пристегнатия около кръста пояс с кислородни патрони, с тясната прозрачна ципа пред очите си, той приличаше на рицар от царството на Нептун.

— Колко? — попита той.

Погледнах брояча, сетне дозатора, който беше в шлема пред очите ми, и отговорих невъзмутимо, сякаш се намирах пред апаратите в лабораторията.

— Навън двайсет. Вътре — нула.

В бронята на антибера аз отново се превърнах в спокоен, млад учен, при това, както чичо Том твърдеше — талантлив, а според Моана — развейпрах…

Силата на лъчението растеше със застрашителна бързина. Индикаторът скоро показа 100, после 200, после 300… И колкото повече пред нас малкият конус на хоризонта се превръщаше във видимо парче земя, което взимаше размерите на познатия от фотографиите остров, толкова повече тракането на брояча приличаше на ситен барабанен бой.

Но дозаторът до очите ми неизменно показваше нула. Нежно погалих своя антибер. Без него щяхме да сме трупове.

Половин час по-късно стрелката стигна крайно положение: островът беше на стотина метра пред нас.

И изведнъж скръцнах със зъби от яд. Кутията с шахматните фигури! Тя лежеше на койката в кабината на „Южна звезда“, оставена, забравена от мен! Моана е съвършено права: аз съм развейпрах.