Хаим Оливер
Хелиополис (3)

3. Бахоа

Всичко наоколо ме връщаше към нещо, отдавна видяно в архивните филми от последната война: една лодка предпазливо обикаля около някакъв на пръв поглед тих и безлюден остров. В лодката са се свили, командоси в скафандри и дебнат момента да скочат във водата и преплуват до брега. Оттам те ще се промъкнат до бункера и ще го разрушат със своите гранати, после ще хукнат назад. А от острова ще загърмят картечници и оръдия и цялото море ще закипи от експлозиите.

Но нашият остров мълчеше. Нямаше бункери, нямаше храсталаци с дебнещи зад тях очи, нямаше картечници… Имаше почернели скали, облени с блестяща от слънцето, сякаш захарна глазура. Имаше пусти плажове с мръсносив пясък, покрит тук-таме с петна, напомнящи замръзнали зиме кални локви. Имаше дълбоки, врязани в назъбените канари мрачни заливчета, зад които можеха да се отгатнат кухини и пещери. И никаква растителност. Нито едно дръвче, нито един храст, нито една тревица.

По кожата ми полазиха мравки.

Бавно обикаляхме около брега. Тишината се нарушаваше единствено от бумтенето на мотора и лекичкото тракане на брояча. Професорът внимателно шареше с бинокъла по скалите, чувах неговия мърморещ глас в шлема си. Явно, недоволен беше от нещо.

— Димов — каза той.

Наострих уши. Димов беше официалното му обръщение към мен. Така ми викаше винаги, когато имаше да каже нещо „служебно“ важно.

— Димов, колко бомби са хвърлили тук?

— Три. Една от десет, една от двадесет и една от петдесет мегатона.

— Осемдесет мегатона. Не ти ли се струва, че за осемдесет мегатона островът не е пострадал особено много?

Повдигнах рамене. Какво още искаше от това нещастно опустошено парче земя?

— С осемдесет мегатона — каза той — аз мога да изтрия тези скали от повърхността на океана.

— Якички са — възразих аз. — Не са като нашите крехки градове.

Той продължи да изследва брега. И тъкмо когато минавахме пред някакъв дълбок и тесен като фиорд залив, погледът ми попадна на брояча. Едва не подскочих.

— Професоре! — извиках. — Погледнете!

Стрелката, която преди няколко минути бе стигнала крайно положение, сега се бе върнала далеч назад.

Басът на чичо Том отново избоботи нещо неразбрано в ушите ми. Професорът се взря в мрачното дъно на заливчето. Но там нямаше нищо друго, освен настръхнал камънак.

— Не спирай — каза той.

Продължихме обиколката. След малко стрелката отново сочеше буйно лъчение, а след близо триста метра тя пак се върна назад. Това се повтори още няколко пъти.

— Няколко огнища — рекох аз дълбокомислено, колкото да наруша мълчанието. — Интересно.

— Ужасно интересно — изръмжа професорът.

Благоразумно млъкнах. В същия миг отсреща се показа пристанището.

Много пъти го бяхме разглеждали на фотографиите, но сега то беше под носа ни и макар че знаехме точно къде се намира, неговото появяване ни изненада.

Очаквах да видя купища изгорял чакъл, остъклена земя, разтопено желязо, пустиня. Пред нас се издигаше мощен бетонен кей, наистина разбит, изтърбушен, с налягали върху него каменни блокове, отломки от унищожен влак и сгърчени стоманени основи на товарните кранове, но все пак той си беше на място.

Корабите също бяха тук. Поради недостатъчната дълбочина на залива те не са могли да потънат както трябва и сега лежаха с ребрата си навън — огромни металически чудовища, завинаги приковани под тропическото слънце, осъдени да бъдат блъскани от вълните и разяждани от водата и солта.

Единият от тях, някакъв крайцер, бе забил нос на дъното, а кърмата му стърчеше към небето, ръждясала, с разкривен скелет и само дебелата валова ос продължаваше да се държи изправена напук на бомбите и ветровете.

Около него в апокалиптичен безпорядък бяха разхвърляни торпедоносци, катери, подводници, канонерки… Едно призрачно гробище, в което труповете още не бяха съвсем разложени.

— Професоре — рекох, — здраво са строили нашите славни деди, мир на праха им.

— Хм… Хм… — скептично отговори той.

— Или пък са произвеждали некачествени бомби — продължих аз.

— Затова пък ние можем да си направим по-качествени.

— Можем, но не желаем. Поумняхме, професоре.

Отговорът на моите дълбокомислени констатации бе ново изръмжаване.

— Слизаме ли? — попитах.

— Не, ще заобиколим докрай.

До пристанището имаше малка гара, също разрушена, но далеч не „изтрита от повърхността на морето“. От купищата сбърчен метал на локомотивите и корабите идваше слабо лъчение.

Това мъртво пристанище с гниещите в него съдове напомняше на ония странни уродливи скулптури, които правеха някога от отпадъчно желязо, парчета машини, консервни кутии, парцали и разтопен метал. От него вееше хладен, мистичен ужас. Пуснах мотора по-бързо.

По-нататък вече се проточваха широки, пусти пясъчни плажове, които се сливаха с голите възвишения. Вдясно беше океанът, тих, приветлив, а още по-далеч чакаше милата „Южна звезда“. При това стрелката на брояча падна на сто. След пристанището този пейзаж ми се стори образ на рая.

— Тук! — нареди професорът.

Обърнах кормилото.

Не, никой не стреля, не последва и експлозия. Плажът беше чудесен, човек би могъл дори да се поизкъпе в прозрачните му води, да се поизтегне на финия, макар и сив пясък. Той тъй ми напомняше родината, че гърлото ми пресъхна…

— Разтоварвай!

Първото нещо, което направихме, след като изтеглихте лодката, бе да влезем във връзка с „Южна звезда“. За моя изненада оттам долетя развълнуваният глас на капитана:

— Ало, мастери, вие ли сте? — Той почти ликуваше. — Живи? Аз чака, честна дума, чака! И нека, моля, мастери върнат скоро, защото матроси много страхуват.

Успокоих го, казах му, че „тук няма нищо страшно, честна дума, нали сам чува, че мастери са живи и здрави, и нека, моля, каже на матроси да не страхуват и непременно чакат, защото мастери скоро върнат. О кей?“

След този разговор ние пристъпихме към работа. Програмата ни беше тежка и ако искахме да я изпълним в набелязания срок, не трябваше да губим нито минута. Разтворихме картата, която отдавна знаехме наизуст. Една доста схематична карта, съставена преди много десетилетия от военните, които дойдоха тук, за да превърнат острова в мишена за своите бомби.

Бахоа имаше формата на кокоше яйце, дълго девет и широко четири километра, заобиколено от плажове и скали, които конусовидно се издигаха до едно обширно плато, покрито някога с тропическа растителност. Сега на платото се намираше Градът.

Бяхме разделили целия остров на шестнайсет квадрата. За два дни по 15 часа ние трябваше да пребродим надлъж и нашир тия квадрати и да направим изследвания на почвата, водата, въздуха, на флората и фауната (ако такива имаше), на радиоактивните огнища при предполагаемите бомбени попадения, и най-после — на Града.

Любопитството ме караше да започнем от края, но професорът беше непреклонен: за него по-важно бе да открием причините на ненормалното лъчение, а това налагаше да започнем от крайбрежието и в концентрични кръгове да напредваме към центъра.

Часът беше точно дванайсет. Докато мръкнеше, оставаха девет часа — достатъчно, за да прекосим два пъти територията на крайбрежието. За следващия ден оставаха централната част и Градът. На третия ден сутринта трябваше да отплуваме към „Южна звезда“. Независимо от страховете на матросите ние, все едно, не можехме да останем повече тук: храната и водата в резервните патрони на антиберите бяха в микроскопични количества.

Помогнах на професора да окачи своите апарати на раменете, гърба и пояса, той пък ми помогна да прикрепя моите. Опаковани в херметичните, лъскави, черни антибери, окичени със сонди, контейнери, уреди и балони, ние наистина заприличахме на същества, долетели от друга планета, но изпаднали в такова мизерно материално положение, че не могат дори носач да си наемат.

Погледнахме се. Сърцето ми отново предателски заби. Не, това не беше страх. Но чувството, че след малко ще се разделим…

— Е — каза чичо Том, — да вървим! Ще се срещнем точно след четири часа в квадрат номер 6.

— Довиждане, професоре — казах аз със сухо гърло.

Той приветливо махна с ръка:

— Пази се, Алек!

Зад плътната маска на лицето му аз си представих щедрата усмивка, умните кафяви очи. За първи път от шест години насам ние се разделяхме, за да правим самостоятелни изследвания. За първи път, откакто напуснах София и влязох като специализант в неговата лаборатория в Хонолулу, той нямаше да бъде край мен и неговата бащинска ръка нямаше да ме насочва. Исках да извикам „Пази се и ти, чичо Том!“, но вместо това нехайно подхвърлих:

— След четири часа в квадрат номер 6. Наслука!

Обърнах се, тръгнах на запад. Той тръгна на изток.

Как беше задачата на Алехин?