Хаим Оливер
Хелиополис (24)

12. Полковник Густав Ван Дам №3

Едва по-късно проумях онова сложно стечение на обстоятелствата, което вместо в Енергариума ме доведе в Сектор Пе, наречен още Сектора на полковниците.

Казвам „полковници“, а не „пионери“ или „пришелци“, защото настъпи време да ги наричам с истинските им имена.

… Отначало, когато изплувах от мрака, в който ме бе потопил хлороформът, аз въпреки присъствието на доктор Мартин и капитан Долански не повярвах, че се намирам в Хелиополис, толкова всичко наоколо изглеждаше различно от онова, което бях видял досега.

Седях с бинтовани пръсти и окървавени дрехи в дълбоко, удобно кожено кресло. През широки прозорци нахлуваха слънчеви лъчи. На перваза лежаха саксии с аспарагуси и хортензии. Подът беше постлан с килим. От тавана висеше кристален полилей, а помещението бе голям, старомоден делови кабинет с барче в ъгъла и масивно бюро, върху което лежаха два видеофона: един обикновен и един бял, с внушителни размери.

Точно срещу мен, потънал в друго кресло, ме измерваше от глава до пети с малките си, мътни очи един дебел мъж с тежко чело и квадратна челюст. На пагоните на бежовата му униформа имаше познатите ми вече полковнишки знаци, на ръкава — емблемата на слънцето. С дясната си ръка той бавно разклащаше висока чаша, пълна със светла течност и бучки лед, а с лявата лекичко почукваше по лазерния си пистолет на пояса. Мълчеше и ме гледаше, и поклащаше чашата — демонстрираше превъзходство и сила.

Зад мен изскърцаха обувки, чу се рязък глас:

— Вие излезте!

С войнишка крачка капитан Долански излезе. Но доктор Мартин се обърна към дебелия и предпазливо изрече:

— Господа, той е още твърде слаб. Съветвам ви да отложите.

— Доктор Мартин — каза гласът зад мен, — нямаме повече нужда от вас.

За секунда съзрях в очите на доктора съчувствие, после той също излезе.

Останахме трима. Навън блестяха слънчевите лъчи и у мен се надигна болезнено желание да стана и погледна към светлия прозорец. Но с усилие се овладях: предстоеше ми сложна игра, а може би и разпитът с обработка… Нека противникът направи първия ход.

Той не закъсня. Обувките изскърцаха пак, встрани се появи Ван Дам, скръстил ръце на гърдите и с широко отворено стъклено око. Започна без предисловия:

— Ние ви смятахме за умен, а се оказахте…

— … пълен глупак! — не се сдържах аз. — Прав сте. Щом съм стигнал дотук…

По тлъстото лице на другия пробягна лека усмивка:

— Густав — промърмори той със странен женски тембър, — нашият гост е остроумен.

Ван Дам не му обърна внимание, а отново заговори към мен, като кривеше дясната си страна.

— Исках да ви кажа, че се оказахте недалновиден човек, с тесен кръгозор, неотговарящ на качествата ви на учен.

Открили са, че не съм авторът на онзи бележник! Какво пък, рано или късно…

— Когато попаднахте тук — подхвана той, — ние не ви умъртвихме, макар че бяхте първият човек, проникнал в Хелиополис. Оценявайки вашите способности, ние ви дадохме възможност да живеете и работите с нас. Свързахме ви с един от най-големите учени на Хелиополис, показахме ви някои страни от нашата дейност, за да получите представа за мащабите ни. Накрая ви прие и Архонтът. Пред вас се разкриваха перспективи, каквито малцина смъртни имат шанса да срещнат през живота си. Вие можехте да постигнете…

— Слънцето — прекъснах го аз. — Да, слушал съм тази песен.

Държах се неразумно, предизвикателно, но не можех иначе: пред очите ми още беше Емил с нежната си усмивка и над него — роботът.

Срещу мен дебелият отпи от чашата.

— Густав — каза той почти без ирония, — каква младеж се е навъдила горе, а? Излиза, че сме отвикнали от контакта с истински хора.

Ван Дам го изслуша търпеливо, като не отклоняваше опуленото си око от мен. Той поде:

— Вие можехте да постигнете необикновено могъщество, да осъществите всичките си мечти. Не, не тук. Горе. И то — скоро… Но вие, вместо да ни сътрудничите честно, предпочетохте да дезертирате.

Време беше да реагирам.

— Господа — казах, — радвам се, че най-после имам възможност да разговарям с нормални хора, а не с роботи, получовеци, гении и невидими Архонти. Но приемете, че се намирам в твърде неравноправно положение. Вие отлично знаете кой съм, на вас дори са ви известни всички мои думи и дела, а аз нямам и понятие с кого имам честта да беседвам.

Долната устна на дебелия увисна — признак на весело учудване:

— Добре, момко — каза той, — харесвате ми. Жалко, че ще трябва да умрете.

Тежко се изправи, отиде към бара и изкара бутилка с две чаши. Напълни ги, едната поднесе на Ван Дам, другата на мен.

— Глътка уиски?

Повдигнах равнодушно рамене.

— Вземете — каза той, — може да е последна. Местно производство, но е поносимо. Пийте и ще се уверите. Наздраве.

Неговата психологическа маневра беше примитивна, но ефикасна. А може би наистина ще се мре? Поех чашата с превързаните си пръсти, пих. Бе отвратителен синтетичен алкохол, вонещ на химикали.

Ван Дам не вкуси от него. Остави чашата на лъскавото бюро, заговори все тъй тихо и равно:

— Вие се интересувате от имената ни? Те няма да ви разкрият нищо особено. Вие сте твърде млад, за да ви напомнят каквото и да било. Но щом като държите… А кой знае, може би пък ще ви помогнат да се вразумите… — Той посочи дебелия: — Полковник Хулио Рамирец. Аз съм Густав Ван Дам.

Действително името Хулио Рамирец не ми казваше нищо, но Густав Ван Дам… Къде, къде, дявол да го вземе, съм слушал това име? И защо е свързано с някаква неприятна картина, видяна някога и някъде от мен преди много години?

Рамирец си наля нова чаша и тежко се отпусна на креслото, отпи и попита:

— Е, харесва ли ви?

— Не е „Белият кон“ — казах.

— Не, не е „Белият кон“, но да се надяваме, че скоро ще имаме случай да опитаме и „Белият кон“.

— Аз едва ли ще имам тази приятна възможност. Доколкото схващам, вие ми готвите тържествено погребение.

— То не е задължително — забеляза Ван Дам. — Всичко зависи от вас.

— Как да разбирам това?

— Съвсем просто. Вие трябва да ни служите. Този път вярно и докрай.

Нима ще ме върнат в Сигма-минус? След всичко, което се случи?

Полковник Ван Дам отгатна мислите ми.

— Не става дума за научно сътрудничество. Вие загубихте привилегията да стъпвате в Сектор Еф и изобщо се лишихте от правото си да излизате, където и да било в Хелиополис. С вашето бягство заслужихте само Енергариума. Но ние ви даваме още една възможност. Последната.

— Какво трябва да извърша, за да я получа?

— Да обучите един човек, комуто предстои да излезе на Горния свят. — Той замълча минутка и продължи замислено, с отсъствуващ вид. — Този човек никога не е бил горе и се нуждае от обстоен и точен инструктаж за конкретната обстановка, с която ще се сблъска там.

Аха, ето каква била работата! Но да чуем по-нататък.

— На ваше разположение ще бъдат — продължи той — най-различни материали. От вас се изисква да бъдете максимално точен и да приключите обучението във възможно най-кратък срок.

Мигновено изградих оптимистична хипотеза: не ме премахват, защото имат неотложна нужда от мен; без мен човекът, който ще замине за Горния свят, може би сапий, няма да се справи; полковниците не отиват — твърде са стари, а и навярно се страхуват. Тъй или иначе, обстановката е благоприятна за мен, трябва да я използувам докрай.

— Господин полковник — попитах, — а каква е гаранцията, че след като изпълня вашето искане, няма да ме пратите на най-горния свят?

Дебелият Рамирец се полуизправи, мътните му очи за миг се проясниха, в гласа му прозвучаха недвусмислени заплашителни нотки:

— Густав, господинът иска гаранции! Достатъчно!

Ван Дам изкриви дясната си буза — усмихваше се! — при което белезите край носа проличаха още по-ясно. Густав Ван Дам, кой си ти? Къде съм виждал твоя удължен профил с тесен череп и стъклено око?

— Вие като че не съзнавате положението, в което се намирате — продума той. — Не разбирате, че само една наша дума може да ви умъртви, нещо повече — да ви превърне в ембрий… Но аз все пак ще ви открия нещо. Казвам ви го единствено, за да се уверите в нашата лоялност. Мисията на този пратеник е свързана с нашето окончателно излизане от Хелиополис. Ако тя сполучи, след месец-два всички ние ще бъдем горе и тогава вашата смърт няма да ни е нужна. Обратно — може да ни потрябва вашият живот. Но пропадне ли тя, ние ще ви унищожим, независимо от това имате ли вина за провала или не. Следователно ние сме еднакво заинтересовани мисията да сполучи. Ясно ли е?

— Да, безкрайно ясно — казах. — Благодаря ви за откровеността.

Не устоях повече на изкушението да видя какво има зад слънчевите прозорци, станах. Не ме спряха. Отидох до стъклото, погледнах. Не можах да възпра възклицанието си: пред мен се простираше огромна оранжерия, покрита със стъкла и потънала в ослепителна топла светлина. В тесните лехи растяха зеленчуци, встрани, сред трева и цветя, на ниски храстовидни дръвчета, висяха плодове. Струваше ми се, че това не е действителност, а само великолепна бутафория, че е невъзможно тази пищна частица от Горния свят да живее тук под бетона. Но хората, които се разхождаха сред цветята и седяха на скамейките под дръвчетата, всички възрастни мъже в бежови униформи, бяха истински, истински беше и този подземен рай.

— Харесва ли ви? — попита Ван Дам. — Ако сте усърден в работата си, ще получите прясна храна, ще имате дори достъп и тук.

Спомних си трапезарията в Сектор Ем, конвейерната лента, лочещите ембрии и сред тях — аз… Спомних си и суровото лице на Виктор с неговото огромно чело, думите му там, в танцувалния салон на Селището: „Пионерите и пришелците дойдоха тук с великата задача да съхранят ценностите на бъдещето…“ И още: „Някои от тях дори полудяха от мъка по Горния свят…“ И още: „Заклех се никога да не поглеждам жена…“ Домъчня ми за Виктор, за обърканата, му мизантропична философия, за неговите неясни, романтични копнежи и честни сиви очи… Срещал ли е той някога този дебел алкохолик, виждал ли е тия полковници в градината под изкуственото слънце?

— Господин полковник, преди да ви отговоря, желая да ви задам един въпрос. Надявам се, ще бъдете все тъй откровен с мен.

— Говорете!

Дълго мълчах. Отсреща златистите ябълки смущаваха хода на мислите ми. Най-после казах:

— Какви са целите на Хелиополис? И по-точно: какво възнамерявате да правите, когато излезете на Горния свят?

Той отвърна веднага:

— Да сложим ред на Земята.

— Тоест?

— Тоест — всеки да заеме мястото, което му се полага.

— Може би този ред ще прилича на порядъка, установен в Хелиополис?

— Не съвсем. Тук ние сме принудени да прибягваме до ненормални мерки.

— Смятате ли, че този ред ще донесе щастие на човечеството?

Рамирец, вече полупиян, се изправи:

— Густав — рече той, — прати го в Енергариума!

Ван Дам изкриви дясната си буза — пак се смееше — и каза със снизхождение:

— Не обичам да споря, но въпреки това ще ви отговоря: понятието щастие е твърде относително нещо. Когато нахраните гладно куче, вие го правите щастливо. Когато погалите котката си, тя щастливо мърка. Вие имахте възможност да наблюдавате ембриите и сапиите в Хелиополис. Не ви ли направи впечатление, че те са щастливи, наистина по своему, но във всеки случай по-щастливи от нас, които се считаме за пълноценни хора?

Пред очите ми се появи Емил с неговата добра, човешка усмивка, с неговото признание за обич там, край поточето, с ужаса по лицето му, преди роботът да го смаже… Ван Дам, можем да поспорим върху твоето понятие за щастие и за пълноценност на хората.

— Да, забелязах — отвърнах аз. — Ембриите и сапиите са наистина щастливи. По своему, както твърдите. Дори и когато умират…

— Точно тъй. Сам видяхте как отиваха на смърт през време на аварията в Големите заводи. Те умираха с усмивка. Какво повече може да иска едно същество на тази грешна земя?

— Наистина… Но ако хората от Горния свят не желаят такова щастие?

— Има начини да им го наложим.

Тази брутална откровеност ме уплаши. Съзирах в нея не толкова признака на лоялността, предназначена да ме успокои и поощри, колкото израза на абсолютната увереност у тия хора, че могат да ме накарат да млъкна завинаги, когато си поискат.

Смятах, че съм прозрял най-после основните цели на Хелиополис и че съм видял неговите истински господари с изключение на Архонта… Както обикновено, избързах.

— Полковник Ван Дам — казах, — сега всичко ми е ясно. Кога ще пристъпя към изпълнението на новата си задача?

— Утре — отвърна той. — Лекарят препоръча да си починете ден-два, но нямаме време. И още нещо: не хитрувайте! Вие не сте глупак и знаете какво ви очаква, ако се опитате да ни мамите. И не бягайте вече. Днешната ви авантюра, надявам се, ви е убедила, че изход оттук няма.

— Уви… — въздъхнах аз и си спомних рекичката под скалите и пещерата със сияещите кости.

— Да смятаме тогава, че повече различия между нас няма — каза той с вледеняваща ирония.

— Няма — отвърнах аз с ясно изразено примирение.

— Не му вярвай, Густав! — промърмори Рамирец, като присви мътните си очички. — Прати го в Енергариума… Той лъже.

Ван Дам гневно стисна тънките си устни:

— Полковник Рамирец, забравяш заповедта на А1. — Обърна се към мен. — Елате!

В кабинета остана Рамирец, потънал в креслото, пред празната бутилка, дебел, мрачен, пиян.

Внезапно осветлението угасна. Ван Дам тихо изруга и извади фенерчето…