Хаим Оливер
Хелиополис (31)

2. Горният свят — Мануела от Санта Сецилия

Усети ръката и, отвори очи и я видя.

Бе се надвесила над него и прокарваше пръсти по челото му.

Този първи контакт с нея го порази така внезапно и остро, че не се отдръпна, не се изправи, не каза нищо. Само я гледаше. Над нея беше луната, озарена от сребрист ореол, около нея бе небосводът, потънал в милиарди звезди.

— Зле ли ви е? — попита тя и гласът й звънна като струна от ония стари китари долу, в хранилището на Хелиополис.

Той погледна встрани, съзря брега, морето с лунната пътека, фара насреща и разбра къде е. С мъка се изправи. Виеше му се свят, мозъкът му бе още в плен на съня. Той направи отчаяно усилие да стъпи на крака.

— Къде е гарата? — попита той глухо.

— Там — каза тя и показа вляво от фара. — Край езерото.

Тя стоеше до него боса, много тънка, с почти момичешка фигура, с тясно, продълговато лице, леко вирнат нос и присмехулни очи, които й придаваха вид на палавник, готов да прихне от смях. Носеше басмена рокля, пристегната в кръста с евтин колан, късата й коса се чорлеше от вятъра, на ръката й висяха сандалети. Гледаше го с удивление, сякаш пред нея стоеше чучело. А зад нея беше океанът, пълен със звезди…

Той знаеше, че преди да се раздели с нея, се полага да каже нещо, но не се сещаше какво, толкова го объркваха тия весели очи, готови да се разсмеят. С напрежение отклони поглед от тях и закрачи по брега. Но изведнъж се сети, обърна се:

— Благодаря — каза той отчетливо. — Покорно благодаря. Довиждане.

В отговор девойката прихна, като закри уста с ръка.

Виктор направи три крачки, коленете му се подкосиха, олюля се и падна. Девойката изтича към него, той усети зашеметяващия аромат на плътта й, яростно обърна глава, опита се пак да стане.

— Ама накъде сте тръгнали така? — провикна се тя.

— Гарата…

— Закъде пътувате?

— За Харбиг.

— Влак за Харбиг има чак утре заран.

— Тогава — в хотела.

— Хотелът е претъпкан с войници.

Той приседна, мъчейки се да се отскубне от тази тройна магия на морето, звездите и девойката. Искаше да помисли трезво: влакът тръгва утре заран, хотелът е претъпкан с войници, а той е смъртно уморен и трябва да спи… Той се реши:

— Госпожице, къде другаде може да се нощува в Санта Сецилия?

— Всички квартири са заети от войниците — каза тя.

— Защо войници?

— Не знаете ли? Та откъде падате вие? — Тя отвори още повече блестящите си очи, в които се отразяваше лунната пътека, приближи се до него и с детинска загадъчност зашептя: — Клавел Мачадо наближава! — Съучастнически се засмя, трепна с клепачи: — Помита всичко пред себе си, вече завзе Лос Пасос, Ел Рио и Форттаун… Войските бягат, та се късат… — Тя отново се засмя, после изведнъж млъкна: — Ама вие да не би…?

— Не — каза той, — аз съм търговец от Хаити, от няколко…

Не можа да довърши: девойката внезапно го бутна на земята и се простря до него.

— Тихо! — прошепна тя и обърна лице към отсрещната страна на малкия залив.

Замаян от нейния дъх, който го опиваше като наркоза, той също погледна натам: по брега крачеха две фигури в униформи. Над раменете им широките ножове на пушките пробляскваха от лунните лъчи.

— Да се махаме! — каза тя. — Тук е забранено да се излиза нощем. Глобяват сто долара.

Отново се засмя, тъничко, по момичешки, наведе се над камънака и запълзя. Той не се помръдна.

— Хей! — провикна се тя. — Какво чакате? Хайде идвайте! Ще ви измъкна.

Тя се бе свила зад скалата, чорлава, ухилена, с къса рокля — коте, на което ужасно много му се играе на гоненица. Той не устоя и я последва. За миг се погледна отстрани: в син костюм, бяла риза, вратовръзка и черни обувки, лази на ръце и крака подир това девойче! Иначе си представяше той първите си стъпки на Горния свят.

Тя ловко се провираше между камъните, полепнали с миди и водорасли, от време на време се обръщаше към него и поощрително му се усмихваше със светлата си детска усмивка.

Излязоха на тясна пътечка, която се извиваше над скалите. Девойката се изправи:

— Още малко.

Той с мъка се добра до нея, но тя веднага побягна нагоре, боса, лека като козле.

Виктор стигна върха съвсем задъхан. Тя го гледаше със смесен израз на присмех и съжаление.

— Ама вие наистина сте болен! — каза тя.

Той се озърна: вдясно беше морето, вляво, далеч в низината, лежеше градчето, такова каквото го знаеше от фотографиите: индиански къщички отпреди двеста години, с дворчетата пред тях, и лодките, и рибарските мрежи, и надвисналите дървени балкони с грубите резби, и в центъра — църковната камбанария, и край езерото — гарата… За изминалите десетилетия то не се бе променило и единственото, което го отличаваше от снимките, бяха военните коли, задръстили тесните улички. Градчето спеше, тук-таме светеха прозорци, на площада караулеха войници.

Девойката гледаше изпитателно Виктор, като все още се колебаеше какво да прави. Смущаваше я неговата външност. Никога досега тя не бе виждала такова необикновено лице: това високо чело я сковаваше, а когато огромните сиви очи се спираха върху нея, тя буквално прималяваше от необяснима тревога.

А беше тъй смешен! Кой ли пък носи в тази жега такива старомодни, при това смачкани дрехи с черна вратовръзка? Съвсем явно, че и той не е свикнал да ходи с тях, че даже ги облича рядко и че може би не е никакъв търговец от Хаити… И как чудновато говори! И се пази от войниците, и е болен… Не, няма да пита нищо.

— Елате! — каза тя. — Ама бързо, че ще ни видят.

Мушна се в някаква градина, изтича под ниско сведени клони и се спря пред бяла къщичка. Пред очуканата варосана фасада лунните лъчи осветяваха обърната лодка, разхвърляни мрежи, весла, инструменти, въжета.

— Само че тихо — прошепна тя. — Диего спи.

Тя го въведе в малка, бяла стая със старо, дървено легло, с портрети на поколения рибари по стените.

Сега под лампата Виктор можа по-добре да разгледа девойката: мургаво лице с индиански черти, кафяви очи със златист ирис, закръглени бузи, по които заедно със смеха трептяха и трапчинки, равни бели зъби, които непрекъснато проблясваха зад чудесно очертаните устни, и черна, чорлава коса, която я правеше още по-весела… Никога не бе виждал такава жена: нито в старото Селище, нито по снимките, нито във филмите. Спомни си онази детска клетва, която си бе дал след първото посещение в Селището на пионерите: никога, дори като излезе от Хелиополис, да не поглежда жена…

— Вижте какво — заговори тя бързо със звънливото си гласче, което напомняше звук на старинна китара, — вие легнете тук, а аз ще спя при Диего. Татко и без това е в морето.

Тя затършува в шкафа, извади кутия:

— Ето, тука имате милион лекарства. Ако разбирате нещо от медицина, вземете си. Аз нищо не разбирам. — Тя се засмя. — У нас никой не боледува. Само че пижама нямам за вас.

Тя застана до вратата, усмихна се и златото на очите й заискри заедно с трапчинките по бузите.

— Аз се казвам Мануела — рече тя.

— Приятно ми е — отвърна той и подаде ръка: — Виктор Дарнел.

— Ух, забравих! — възкликна тя изведнъж. — Сигурно сте гладен!

Не беше гладен, но чувствуваше нужда да вижда момичето около себе си.

— С удоволствие ще хапна нещо — каза той.

Тя веднага излезе. След малко се върна с кана мляко.

Мляко Виктор пиеше за първи път и то му се стори странно по вкус. Мануела стоеше до вратата, загледана в него с нескритото желание да побъбри, да го поразпита какъв е и откъде иде.

— Харесва ли ви млякото? — попита тя като начало.

— Хубаво е.

— Аз го доя. Имаме си крава. Само че риба няма. Цяла седмица не пускаха корабите да излизат. Едва днес сутринта разрешиха. Пък и ги следят…

— А вие какво правехте на брега? — попита той. — Нали е забранено?

— Обичам да гледам морето при пълнолуние. — Тя сви муцунка: — Откъде сте измъкнали тия смешни дрехи?

— Толкова ли са смешни?

— Ужасно! Такива костюми носят министрите във филмите, само че имат и цилиндри на главите.

— Аз идвам за първи път в този край и не познавам добре вашите обичаи. Готов съм да купя други.

— Утре ще ви дам едни стари дрехи на татко — отсече тя. — Ама така ли се обличат при вас, в… Хаити?

— Н-не съвсем… Впрочем най-различно… В колко казахте, че тръгва влакът за Харбиг?

— В девет. Но ако Клавел Мачадо е прекъснал пак линията, никакъв влак няма да има.

— Този Клавел Мачадо… това е онзи бандит, нали?

Тя недоверчиво присви вежди: шегува ли се този или наистина не знае?

— Клавел Мачадо! — каза тя обидено, сякаш нея наричаха бандит. — Водачът на въстаниците! Половината страна вече държи и скоро ще влезе в столицата, и правителството се готви да офейка в планината. Ама вие не четете ли вестници?

— Да… да… естествено… — измънка той, като отпи от млякото. — Но аз съм твърде зает, с политика не се занимавам… Значи вие смятате, че има опасност влакът за Харбиг да не отпътува?

— Дявол знае! Хората на Мачадо през ден, през два вдигат линията във въздуха.

— С атомни бомби ли? — попита той.

Тя опули очи и в тях заигра смехът: не, наистина този умее да се шегува! Или е някакъв глупак, макар че никак не прилича на глупак.

— Какви ти атомни бомби! — прихна тя. — Да не мислите, че атомните бомби ги продават по будките? Казват, че генералите искат да си направят, ама не смеят, защото Договорът забранява, и ако все пак направят, ще стане съвсем лошо, защото тогава пък и Републиката ще се намеси.

Той не откъсваше очи от нейните по детски пълни устни, които се мъчеха да изговорят всички тия неща много сериозно, но не успяваха, защото веселите трапчинки и златото в очите непрекъснато се смееха.

Мануела прибра съдовете и все не й се отиваше оттук, задържана от този хем смешен, хем страшен, хем приятен човек.

— Е — въздъхна тя, — аз ще ви оставя да спите. Buenas Noches!

— Лека нощ! — каза той, изправи се и отново й подаде ръка.

Тя отвърна малко учудено. Дланта й бе мека и топла.