Хаим Оливер
Хелиополис (22)

10. Шахматна партия и нощен разговор в Селището на пионерите

Няколко минути след като се събудих, по видеофона се обади Виктор Ес.

— Предлагам Алек да дойде в стаята ми. И да донесе шаха.

В гласа му имаше една непозната нотка на весела възбуда, която ме озадачи, а в начина, по който ми подаде десница и ме покани да седна, личеше непривична живост.

— Пришелецът Алек няма добър вид — каза той, като ме изгледа внимателно — Никога не е бил толкова бледен.

— Какво да се прави, не съм свикнал да живея под земята. Липсва ми слънцето.

Можех ли да му кажа, че върху мен тегнат непоносимите впечатления от експлозията, среднощната разходка с ембриите и разговорът с призрачния глас на Архонта?

Виктор въздържано се усмихна:

— Може би не е далеч денят, когато ще излезем.

— Нима мисията на Хелиополис е вече към края си? — не без злорадство попитах аз.

— Срокът на нашата мисия зависи от много фактори — отвърна той уклончиво и разгъна на масата разчертания на квадрати картон. — Ще изиграем ли една партия? Днес имаме време.

Не запитах защо именно днес имаме време. Забелязах, че старите ми вещи, включително антиберът, се намират още в стаята, закътани в ъгъла. Най-отгоре беше снимката на Моана. Тя не ми трябваше, но пистолета…

— Бели, черни? — попита той?

Спомних си черните тела в дормиториумите, черните униформи в коридорите.

— Черни — казах.

Той подреди сапунените фигурки. Очите ми не се откъсваха от платинената гривна на китката му. Другата бе в джоба ми, а малкият й собственик лежеше в бокса… В мен се пробуди свирепо желание да победя.

— Играйте — казах. — Първият ход е ваш.

Той ме погледна усмихнат:

— Винаги ли на второ лице множествено число си говорят близките хора в Горния свят?

— Близките хора, приятелите, си говорят на „ти“.

— Ние не сме ли вече приятели?

Едва не зинах от изненада:

— Приятели сме… — измънках — разбира се…

— Тогава съгласен ли е Алек аз да се обръщам към него на второ лице единствено число, а той също да ми говори на „ти“?

— Моля… защо не… Щом сме приятели…

Той ми протегна десница, стиснах я. Разбрах: той бе в течение на срещата ми с Архонта. Благосклонното отношение на ръководителя на Хелиополис към мен разбиваше всички прегради. Вече бях Пришелец, бях Пе. Само номер нямах още, но и той навярно нямаше да закъснее.

Казах:

— Почни, приятелю? Ти си с белите.

Виктор започна, отговорих със староиндийска защита, той продължи, очаквайки, че ще приема по-нататъшното логическо развитие на дебюта. Обладан обаче от чисто хлапашко желание да противореча на всяка цена, захвърлих всички изпитани теоретически системи и заиграх единствено под диктовката на интуицията си. Това отначало учуди, а сетне и посмути методичния Виктор. Моите налудничави ходове нарушиха нормалния ход на математическата машина в неговия череп.

След десетия ход на таблото се получи едно невероятно и непредвидено в никой наръчник по шахмат усложнение. Виктор се колебаеше как да продължи.

— Днес играеш твърде особено — каза той. — Сякаш без логика.

— Шахматът не е само логика.

— Какво още?

— Изкуство.

— Много ли обичате изкуството в Горния свят? — попита той не без ирония.

— Без изкуство не може да се живее. Изкуството е любов.

Той вдигна офицера и атакува моя кон.

— От любов ли ще започнете да се избивате? — забеляза той.

Не отдръпнах коня, а се втурнах с черната дама в левия фланг на белите.

— Виктор — казах, — за войната ли говориш?

— Тя скоро ще почне, Алек. И никакво изкуство, никаква любов няма да я спре.

— Толкова ли си убеден в това?

— Архонтът е убеден в това.

Той взе коня ми, заплаши тура.

Архонта!… В главата ми внезапно нахлуха безбройните му въпроси, там, в празната базилика — за ядрените бомби, за ракетопланите, за Клавел Мачадо… И заключението му накрая: „Решението утре“. Може би бе взето вече това решение? „Бягай, Алек — викаше чичо Том, преди да умре, — и съобщи на света…!“ Не избягах, но прибавих към своята дама и черния офицер.

— Виктор, имам чувството, че се радваш на изтреблението на Горкия свят.

С пренебрежителен жест той взе моя тур. Не се защитих, продължих да напредвам към левия противников фланг.

— Хората само ще спечелят от това — каза той.

— Кои хора?

— Които останат.

Той взе още една моя пионка. Аз се вклиних с коня си вдясно от насрещния цар.

— В Хелиополис ли? — попитах.

— В Хелиополис и другаде.

— А ако това струва стотици милиони жертви?

— Какво значение имат жертвите?

Виктор вдигна бялата дама, поколеба се миг и я постави на хоризонтала на другия ми офицер. Аз пък скочих с пионката до най-предната възможна линия. Той унищожи офицера ми.

— Алек — продума той, — днес Архонтът ми нареди да започна синтезирането на Сигма-минус. Той ми даде и окончателната формула.

Не играх веднага, не играх дълго. Сигма-минус — антиматерия! Знаех, разбира се, че в Модификатора се правят опити в тази област, но аз никога не бивах допускан до тях. Мислех, че още не са готови с извънредно сложната технология и че не достига енергия… Не посмях да си представя дори какъв преврат в науката, техниката и в целия живот на човечеството би предизвикало създаването на антиматерия на промишлено равнище. Не дръзнах и да помисля каква абсолютна мощ би дала тя в ръцете на тия, които биха я притежавали… Архонтът е дал окончателната формула!… А може би и аз съм допринесъл за нейното извеждане?

Решително тикнах към противниковия център още една пионка. Виктор взе втория ми кон.

— Алек — каза той, — ти ме учеше, че при това положение добрите играчи обикновено се отказват. Останал си без фигури.

Прескочих с черния тур шест квадрата напред.

— Виктор, след два хода ти си мат.

Той сви вежди, сивите му очи зашариха около белия цар, обкръжен от черните фигури. Ръката му ядосано го повали.

— Виктор, ще ти задам един въпрос, но много те моля да ми отговориш… Виктор, защо желаеш унищожението на Горния свят?

— Логически извод от уравнението. Горният свят не заслужава да съществува.

— Но какво знаеш ти за него?

— Виждал съм го как живее.

— Не те разбирам. Нали никога не си излизал на повърхността?

— Не, никога не съм излизал на повърхността, но съм слизал към Селището на пионерите.

За първи път чувах за това селище. Виктор направи няколко крачки из тясната килия, спря се до мен:

— Алек, искаш ли да ти покажа Селището на пионерите? Ти вече имаш право на това.

Излязохме. Виктор не произнесе никакво заклинание пред вратата, а я отвори с длан върху фотоклетката; не пусна никакъв жетон в утробата на автомата, а направо го отмина. Бялото бръмбарче полетя по червените релси.

Още след второто разклонение ние се спуснахме по стръмно нанадолнище към самите недра на Хелиополис. По пътя не срещнахме никакви други коли, никакви хора.

 

 

Намирахме се в голяма гара, която по нищо не се отличаваше от станциите на метрополитените в Париж или Берлин. Същият широк перон, същите будки за вестници, същите магазинчета за продажба на сувенири и цветя, същите плакати по стените, рекламиращи най-новите бански костюми и първокласно скоч-уиски. Гарата бе пуста.

Изкачихме се по неподвижния ескалатор. Озовахме се в една много просторна галерия с боядисани в небесносиньо стени, осеяни със златни звездички. Очевидно тя бе отдавна изоставена: на много места пластмасовата мазилка се бе напукала и свлякла, откривайки сивия бетон. Тук-таме лежаха мъртви роботи с разядени от бацила гърди и глави.

Галерията ставаше все по-широка и по-висока, докато най-после се превърна в булевард, подобен на ония, които могат да се срещнат в по-старите квартали на който и да е пристанищен град в Европа. Булевард с триетажни и четириетажни сгради, разположен сред увеселителен квартал, пъстър, разнообразен, с врати, прозорци, витрини, със стъклени рекламни обяви, с крещящи неонови човечета, с изрисувани по фасадите старомодни автомобили, хладилници, телевизори, с разлепени по стените афиши, канещи на най-дръзкия стриптийз, на най-смелия хазарт, най-примамливите наркотици…

Заобленият свод бе изцяло превърнат в небе, с облаците и синевата зад тях, със сребристи звезди и малък лунен сърп, а по-ниско се виждаше развълнувано море и в далечината — платноходка…

Бавно крачехме край магазините, пред стъклените фасади на кината и малките врати на баровете; спирахме се пред локали, вариетета, музикхоли; надничахме в игрални домове, циркове, кръчми; разглеждахме панаирджийски стрелбища, боксови рингове, зали с деформиращи огледала.

Всичко беше мъртво.

Зад потъмнелите витрини още личаха протритите от времето програми на спектакли, снимки на полуголи жени, привлекателни покани за танци, фотопейзажи от Горния свят и изкуствени цветя, много изкуствени цветя…

Зали, стаи, сепарета, салони, сцени, манежи, рингове — всичко бе изоставено и приличаше на захвърлен от употреба декор на стандартен филм, снет преди стотина години.

Спомних си другия град на повърхността на Прокълнатия остров, направен от восък и пластмаса, построен, за да бъде мишена на бомбите, но превърнат в маскировка на този град тук — едно зловещо плашило за глупците…

Виктор не откъсваше очи от мен и мълчеше. Проговори едва в пустата зала за танци, със старинния музикбокс в ъгъла. Плочите все тъй си стояха в клетките, готови сякаш при натискане на копчето да легнат под иглата и засвирят. Под тавана висяха разноцветни гирлянди, книжни фенери, кукли, издъхнали балончета.

— Ето, така живееха пионерите през първите години — каза той. — Безсмислен, безплоден живот.

— А после?

— После ли? — Той повдигна рамене. — Пионерите, Алек, още с идването си тук донесоха със себе си едно неразрешимо противоречие. От една страна, те бягаха от Горния свят с великата задача да съхранят в Хелиополис ценностите за бъдещето, от друга — не можеха да се освободят от носталгията — така се нарича това чувство, нали? — по стария живот. Както виждаш, възстановиха го и тук… За щастие те не успяха да заразят и нас, сапиите, с този страшен вирус. Иначе и ние щяхме да се разпаднем като желязото на киберите… Знаеш ли, Алек, някои от тях дори полудяха от мъка по Горния свят!

Последните думи той изрече с искрено удивление.

— Разбирам ги, Виктор.

— И ти ли, приятелю Алек? — с леко презрение продума той. — Горният свят не заслужава и косъм от главата ти — този израз съм прочел в една книга.

— Виктор, какво друго знаеш за Горния свят?

— Това не е ли достатъчно? — отвърна той, като посочи с ръка сгърчените балончета, разкъсаните гирлянди, избелелите фенери.

— Слушал ли си, че освен това има и друго?

— Чел съм, да. И съм слушал от пришелците. Глад, мизерия, глупост, завист, злоба, убийства, кражби, болести, войни, затвори, потисничество…

— Знаеш ли, че има хора, които се борят срещу тия злини? Че благодарение на тях в много страни животът се е променил?

— Биологически те по нищо не се отличават от другите — каза той небрежно. — Всички земни хора носят злото в себе си.

— Но, Виктор, ти също си земен човек.

— Не, аз съм роден в Хелиополис.

— Но си роден от майка.

— Не знам… Не познавам майка си. Не познавам никаква майка.

Спомних си обиколката из сектор Ем, облъчителя, детското скелетче пред тръбата… Неродени от майки! Непознаващи майките си! Израснали в боксове! Сапиите! Ето истинските мутанти на Прокълнатия остров. Новият антропологически тип. Като бронираните птици в пясъка горе, далеч от слънцето, но защитени от радиоактивните лъчи, а тия тук — защитени от всичко човешко. А Архонтът тогава, Архонтът какво представлява?

Попитах:

— Кажи, Виктор, чел ли си някога стихове?

— Не.

— А слушал ли си музика?

— Не. Но за музика са ми разказвали. Музика ще слушам едва в Енергариума. Ако, разбира се, не се случи нещо друго преди това… Казват, че музиката била красива като математиката. Вярно ли е това?

— Да… В известен смисъл… Но аз мисля, че тя е по-красива от математиката.

Той ме стрелна с очи, но се умълча замислен.

Аз също се замислих — за този мъртъв свят наоколо, за този странен човек до мен, за онзи Енергариум, който ту бе ад, ту концертна зала.

Влязохме в полукръгъл салон с голяма сцена, по стените на която висяха избелели фотографии на събличащи се жени.

— А жени виждал ли си? — попитах аз, като си припомних думите на доктор Мартин.

— Да. Веднъж. Преди двайсет години. Бях малък, живеех в сектора на Училищата. Нашият монитор, един от най-забележителните сапии, които съм срещал, доведе цялата ни камера тук. За да видим как живеят пришелците, които замениха пионерите и които наричахме наши бащи. Селището още не беше съвсем опустяло. Мъжете си бяха довели от матриорумите най-красивите жени. Мъжете бяха възрастни, жените млади… Вървяхме по същата тази улица, край същите тия прозорци, наблюдавахме как хората от Горния свят се забавляват… Като се върнахме, аз се заклех никога, дори когато излезем от тук, да не поглеждам жена.

Виктор говореше спокойно, с абсолютна увереност в правотата на своите думи. Съзнавах, че е излишно да споря.

— Ето, затова няма да съжалявам, когато твоите братя от Горния свят се самоунищожат — каза той, приключвайки разговора. И добави само: — Дори ще им помогнем.

„Алек! Бягай! — чух гласа на чичо Том. — И съобщи на света…!“

Върнахме се през синята, осеяна със златни звезди и мъртви роботи галерия. В пустата гара на метрото ни чакаше електромобилът. Афишите ни приканваха да обличаме само банските костюми „Венера“ и да пием скоч-уиски „Белия кон“.