Хаим Оливер
Хелиополис (23)

11. Реката

На другия ден Виктор не ми се обади. Много сътрудници сапии също бяха изчезнали с него. Подозирах, че са повикани някъде във връзка с предстоящото производство на Сигма-минус. По цели часове чоплех апаратурата в лабораторията, потънал в песимистични размисли около изгледите час по-скоро да се измъкна оттук.

До помощта на доктор Мартин не смеех да прибягна. Може би той наистина не знаеше пътя за горе. Капитан Долански не се обади повече. Оставаше Емил. Първото бягство с него, макар и да не постигна целта си, не бе излишно. Защо да не опитам пак? В най-лошия случай отново ще се върна в сектор Еф. И ако не открия реката, поне ще проникна в нови кътове на Хелиополис. Съдейки по думите на Виктор, под земята се намираха най-малко още секторите на Училищата, на Пришълците, Енергариумът… Какво още не знаех?

При този втори опит за бягство реших да не се осланям единствено на добрата „воля“ на Емил, а да проявя повече настойчивост и инициатива. Започнах с това, че още същата вечер аз му отделих половината от своя соларин. На сутринта и на обед направих същото. Ефектът се прояви веднага: Емил се отпусна съвсем, ходеше като блуждаещ слепец, с мътни очи и треперещи пръсти, пъшкаше болезнено, от време на време притискаше глава с длани. От автоматизма на движенията му не остана и следа.

Вечерта с жесток садизъм напъхах в устата му цялата доза златиста каша. Припадък не последва, но Емил се превърна буквално в безводна отрепка, в стенещо чучело.

Веднага след редовното нощно бучене, което служеше като сигнал за сън на сапиите, аз застанах пред Емил и хванах лицето му в шепите си. Загледах се в неговите очи и заговорих бавно, с цялата вътрешна сила, на която бях способен:

— Емиле! Слушай ме добре! Сега ще те питам нещо и ти ще ми отговориш веднага. Разбра ли?

— Да… да… — захленчи той.

— Емиле! Къде е реката?

Хилавите му гърди се задвижиха трескаво.

— Там — посочи той лявата стена над леглото ми.

— Върви към реката! Веднага! И няма да се отклоняваш никъде! Разбра ли? Към реката! Само към реката!

— Да… Да… — жално стенеше той.

Упъти се към леглото, аз го отклоних към вратата. Пред изхода на белия коридор едва успя да произнесе своето „Ем 28–15 иска да излезе“ и с моя помощ пусна жетона в жлебчето на робота, който и този път не ме погледна.

Подхванах Емил под мишница, като не преставах да повтарям на ухото му:

— Към реката! Към реката!

Няколко пъти той се отклоняваше вляво и се блъскаше в зида, привлечен от незнайната река, която течеше зад бетона. При Зеленото кръстовище, където вече чакаха няколко ембрии, аз едва не смазах с пръсти крехкото му рамо:

— Към реката! Чуваш ли? Към реката! Не се спирай! Към реката!

— Да… да… — проплака той и с голямо усилие кривна към лявото разклонение — нисък тунел, задръстен с товарни вагончета.

Колкото повече навлизахме в тунела, толкова повече Емил ускоряваше крачки и хленченето намаляваше, като че отдалечаването от центъра на Хелиополис възстановяваше неговото равновесие. Следвах го по петите и непрекъснато повтарях: „Към реката! Към реката!“

Ходихме дълго, все наляво, в посоката, която Емил бе посочил още в стаята ми. Тунелът бе еднообразен, с бели стени и двойни лакирани релси, които видимо и все по-косо се изкачваха нагоре.

Спря ни старо срутване. Откъсналите се от свода блокове бетон, скали и пръст задръстваха прохода. Без всякакво колебание Емил се наведе и запълзя между камъните. Последвах го.

Оттатък вече галерията не бе бетонирана, а само подсилена тук-таме с цимент. Релсите добиваха характерния лимоненожълт цвят на корозията.

Продължихме напред. Бях престанал да внушавам на Емил своята воля: той вече вървеше без подканване и без задръжки. Бих казал като камила, която, тласкана от мощния си инстинкт, безпогрешно се отправя сред безводна пустиня към живителния кладенец… Но у Емил нямаше нищо животинско. Обратно — с всеки изминат метър лицето му добиваше нормален човешки израз и най-вече очите, които се изпълваха с меланхолия.

Спря ни ново препятствие, този път добре познато: голяма купчина лимоненожълт прах. Забелязах встрани вклинената в скалите бетонна рамка: тук някога е имало металическа преграда. Кой ли пръв се е докоснал до нея?

Оттук тунелът окончателно се превърна в неосветен подземен проход, чийто свод често се снишаваше почти до земята. Трябваше да лазим. Възбудата у Емил все повече растеше, той се провираше напред, като си помагаше с лакти и колене. Проходът се превърна в тесен процеп, смятах, че няма да мога да мина. Но аз отдавна вече не бях едрият атлет от „Академик“, а мършав жител на Хелиополис, и с малко усилие успях да се промъкна.

Изправих се. Емил вече тичаше напред.

Намирахме се в пещера. Вляво шуртеше поточе.

Моята хипотеза, спасителната хипотеза, която таях дълбоко в себе си, се потвърждаваше. Ще се окажат ли верни и по-нататъшните им предположения?

Широкият сноп лъчи на моя фенер освети пещерата. Тя имаше съвсем естествен произход и не се отличаваше от ония десетки пещери, които бяхме претърсили с чичо Том горе. Никакви следи от корекции. Поточето бликаше от основата на левия зид и изчезваше наблизо под скалите. Водата бе бистра и сладка и издаваше трепетен ромон.

А до нея лежаха, полуразложени, човешки трупове в черни трика.

Представих си как тия ембрии са се довлекли дотук, притеглени от могъщия зов на водата, безсилни да се върнат назад, но неспособни да отидат по-нататък.

Представих си още как преди много, много години една майка със своето дете, стигнала също дотук, най-напред е пила от водата, сетне се е промушила в отверстието на поточето и следвайки неговото подземно течение, е успяла да излезе на повърхността, в онази пещера, където нощем птиците и змиите от радиоактивните пясъци идват да утолят жаждата си.

Представих си пътя на тази майка в земните недра, нейната радост, когато е съзряла дневната светлина, нейните напразни усилия да напусне острова… Представих си и мъките, нейните и на детето й, когато е умирала, притиснала към гърдите си момченцето с пробитата глава…

Емил се бе навел над поточето и пиеше, пиеше, и лижеше дъното с онова настървение, с което гълташе соларина при тайнствените прекъсвания на тока. Опипах фината тиня на дъното — тя навярно съдържаше органични вещества, довлечени тук от утробата на острова.

Съществуваше само един начин да докажа докрай правотата на своята хипотеза: да тръгна по петите на онази незнайна черна майка. Тя бе намерила достатъчно сили в себе си, за да измъкне оттук своето дете. Аз трябваше да намеря сили да спася себе си и, кой знае, може би още нещо далеч по-голямо и по-важно…

Представих си как се довличам до пещерата, в която чичо Том бе смазан от робота, после — още по-нагоре, до брега на океана. А по-нататък? По-нататък: хиляди рентгена през деня — мигновена смърт. Стотина рентгена през нощта — смърт с няколкодневна агония. Но три-четири дни са напълно достатъчни, за да се добера до най-близкия населен пункт и да алармирам света. И като веществено доказателство ще изправя пред човечеството Емил, наречен още Ем 28–15.

Нямах време за губене, пък и не исках много да мисля: инстинктът за самосъхранение, тази подла пружинка в нашите душички, която ни кара да живуркаме на всяка цена, можеше да ме върне обратно.

— Емиле! — извиках повелително. — Ела!

Той се изправи. Устните, бузите, ръцете му бяха мокри от водата. На лицето му имаше, заклевам се в това, нежна усмивка!

— Реката е много добра — продума той като дете, което след като е изяло порция сладолед, не смее да си поиска още една. — Ем 28–15 много обича реката.

— Чудесно, Емиле, но трябва да вървим. Хайде, ела!

Той се приближи до мен. Насочих фенера насреща му. На устните му все тъй играеше нежната усмивка, а в погледа му имаше, за първи път откакто го познавах, освен израза на меланхолия и една светлина, която ме разтърси.

 

 

Той каза тихо, с напълно човешки глас, с напълно човешка интонация:

— Ем 28–15 много обича тебе.

Гърлото ми се сви, в очите ми нахлуха сълзи.

— Хайде, хайде… — рекох задавено — само това ни остава сега да си правим любовни признания. По-добре да вървим. Сега аз ще вляза в тази дупка, а ти ще вървиш подир мен и няма да изоставаш. Разбра ли?

— Ем 28–15 много обича тебе — каза той.

Нямах сили да издържа повече на неговия поглед, на неговата усмивка, обърнах се, мушнах се в отверстието. Водата блесна под лъчите на фенерчето. Зад себе си чух отривистото дишане на Емил.

Колко пълзяхме тъй в подземната река, не си спомням. Бях напълно загубил усещането за време. В паметта ми останаха само откъслечни впечатления от картини, звуци и болка: отражението на светлината във водата; черното дъно, което превръщаше поточето в подвижно огледало; ръцете ми, които потъваха в тинята; пъшкането на Емил зад мен; болката в коленете; блъскането на главата ми по каменистия свод; чувството, че се задушавам, че на следващата крачка ще падна и няма да се вдигна вече… От време на време се обръщах да погледна Емил, да му подам ръка, но той пълзеше напред, без да изостава.

Няколко пъти се спряхме да си починем. Тогава се облягахме на неравната стена, сгърбени, но въпреки това успявах да видя ласкавата усмивка на Емил. Така и ще го запомня завинаги: приседнал в плиткото корито на поточето, свит под камънака и повдигнал към мен усмихнато слабо, черно лице.

Няколко минути по-късно беше мъртъв.

На един завой аз се спрях без сили и отпуснато се облегнах на стената. В същия миг водопад от лимоненожълт прах се изсипа върху мен и едва не ме затрупа. Заедно с него към нас нахлу светлина и една характерна, позната сладникава миризма. Скочих, готов на всичко.

Вдясно, оттатък разкапалата се половин метрова желязна стена, се открояваше голямо циментово помещение, чийто таван се губеше високо в мрака, а едната страна се сливаше с товарна гара, пълна с цистерни. От четирите ъгъла се издигаха мощни железобетонни колони на асансьорна шахта. След миг видях и самата кабина — в нея можеха да се поберат няколко вагона. Спускаше се с леко шумолене, като раздвижваше въздуха под себе си.

А сладникавата миризма ме връщаше назад и ме свързваше с някакви шахматни ходове и с люта болка в очите…

Оттук нататък събитията се разиграха така неочаквано и бързо, моето участие в тях бе така нелепо, че и до ден-днешен се питам: как и защо съм постъпил тъй нецелесъобразно и противно на всякаква логика?… Впрочем не! Отговор има: през тия трагични минути моето поведение се диктуваше единствено от усмивката на Емил.

Асансьорът леко стъпи на циментовата основа, от него излезе робот. Втория забелязах по-късно. Емил до мене нададе сърцераздирателен писък, който се загуби в безкрайния отвор на шахтата. Роботът закрачи към нас. Побягнах встрани, той не ме последва, а продължи към Емил, който бе застанал пред стената като за разстрел, и ужасен, разтворил широко очи, следеше приближаването на автомата.

Желязното подобие на човек неумолимо крачеше към Емил, скърцайки с металическите си стави, насочил напред късата тръба на челото си.

— Емиле, бягай! — изкрещях аз. — Бягай!

Той ме погледна, разбра и побягна покрай стената. Мълнията удари над него и откърти димящи пръски бетон, гейзер циментов прах пред краката му, третият преряза коленете му. Той се строполи на пода, мъчително стенейки като пребито куче. Роботът бавно закрачи към него.

Тогава именно аз се нахвърлих върху автомата. Ей тъй, просто с голи ръце. Пред очите ми причерня, не мислех за нищо, бях преизпълнен с дива ярост. Скочих над железния му гръб, вкопчих се в раменете му, заблъсках с юмруци, заритах, заревах… Но той, без да чувствува нищо, продължаваше да крачи към Емил. А аз, глупакът, биех желязото, удрях, дращех бездушната машина и от юмруците ми течеше кръв, и от очите — сълзи.

В съзнанието ми проблесна мисълта да потърся друг начин да спра този металически хищник, да напипам пътя към мотора му, към неговия електронен мозък, да сразя сърцето му. С треперещи пръсти зачовърках под шията, търсейки някакъв кабел, някакво реле.

Но бе късно. Той бе стигнал до лежащия Емил и бавно, методично започна да го тъпче с чугунените си пети… В умопомрачението си аз все пак успях да зърна сивата стъклена топчица, която изскочи от смазания череп и се търкулна върху окървавения цимент.

Трескавите ми пръсти напипаха контурите на реле. Дръпнах с всички сили. Роботът мигновено се вкамени, полуприведен над Емил, с протегнати напред куки и насочена надолу лазерна тръба: желязна статуя, символ на един механизиран, жесток, антихуманен свят.

Скочих от гърба му, приклекнах: с Емил беше свършено. С несъзнателно движение прибрах стъкленото топче в джоба си. Цялото ми тяло се тресеше, от юмруците ми течеше кръв, но болка не усещах, само безмерна скръб, такава скръб, сякаш пред очите ми току-що бе загинал най-близкият ми приятел.

Чух скърцане, обърнах се. Към мен вървеше втори робот, също тъй заплашителен и неумолим. Към главата ми бе насочено единственото му око. За мен имаше само един изход: борба. Всяко бягство означаваше мигновена смърт. Успеех ли да се докопам до релето под врата му, бях спасен. Затворих очи, за да не видя лъча, който щеше да ме порази, изтичах към робота. Бях на пет, на три, на един метър… Мълнията не блесна. Втурнах се към гърдите му. От сблъсъка полетях назад. Той се наведе, протегна куки към мен. Заритах, заудрях, но той ме бе вече здраво сграбчил в желязната си прегръдка. Замятах се, напразно се опитвах да достигна тила му, напразно търсех друга пролука към електронния му мозък, той не ме пускаше и бързо крачеше сред цистерните, издаващи тъй характерната сладникава миризма, която ме връщаше назад, назад…

Една формула се заблъска в главата ми, но още не искаше да се подреди както трябва. Сетне изведнъж тя застана пред мен като на черна дъска: амилацетат! Същият онзи химикал, чиято миризма ме облъхна в деня на първото ми пропадане в Хелиополис, тогава, когато друг един робот, а може би да е бил този, по абсолютно същия начин ме носеше из галериите, а в мозъка ми се набиваха ходовете по дъската: с дамата, все с дамата — c2-e4, e4-a4, a4-c6, c6-c8, и после надолу, с асансьора надолу… и после тази миризма на амилацетат… Но защо роботът, след като уби чичо Том и стреля по мен, сега ме пощади? Защо? По какво се отличаваше тогавашният Алек Димов от сегашния?

И както лежах безпомощен в железните лапи на автомата, аз истерично се закисках: разбира се, аз съм един безнадежден глупак! От мен никога няма да излезе истински учен, щом като не мога да установя една толкова елементарна, очебийна разлика. Тогава чичо Том и аз бяхме облечени в черни антибери. Сега аз съм в бялото трико на сапиите. Роботите са програмирани да унищожават всички черни същества, които излизат от строго ограничените норми на поведение, и да пощадяват, не! — да спасяват всички същества в бяло и с бели лица… Тогава роботът най-напред порази чичо Том заради черния му антибер и черно лице, сетне стреля по мен заради черния ми антибер и черен шлем, а когато свалих шлема и видя бялото ми лице, той ме спаси.

… Както сега, когато ме носи нанякъде и ме полага внимателно в едно вагонче, и нечия ръка в бяло поставя на лицето ми маска с хлороформ, и аз потъвам, потъвам в пурпурни бездни…