Хаим Оливер
Хелиополис (38)

2. А1

— Можеш да се върнеш — каза Виктор.

Ван Дам застана пред него и се опита да говори спокойно, загледан с усилие в очите му:

— Слушай, за последен път те предупреждавам: ти правиш стъпка, която ще ти струва скъпо. Докато не е късно, да се върнем. Готов съм да забравя всичко и заедно да обсъдим информациите, които носиш. Само ние двамата. Обещавам! Никакъв Рамирец, никой друг. Само ние двамата. Наравно!

— Густав Ван Дам — изрече Виктор, — нямам нужда от тебе.

Полковникът вдигна рамене и по скованото му лице заедно с нескритата ненавист пробягна насмешка.

— Ес 99–99 — каза той, — ти си глупак и аз мога още тук да те унищожа. Но аз те оставям жив, за да се убедиш сам, че си глупак. След двайсет минути ти отново ще дойдеш при мен, но тогава ще бъде вече друго.

Обърна се и тръгна към коридора. Виктор изчака скърцането на неговите обувки да утихне и едва тогава положи длан върху окуляра на входа.

— Говори Виктор Ес 99–99 — произнесе той отчетливо. — Желая да вляза при Архонта.

Долетя тихо бръмчене, чу се гласът:

— Виктор Ес 99–99, покажи окото си.

Сапият долепи око на окуляра, за да разчетат ириса му. Направи го с досада. Не чувствуваше никакво благоговение, никакъв мистичен страх, само желание по-скоро да свършат тия процедури, които твърде много напомняха посещението при Джими Морели.

Стената се отвори и откри голяма облъчителна камера.

— Съблечи се! — заповяда гласът.

„Скрили се под бетона, страхуват се от епидемии“ — помисли Виктор и за втори път, откакто се върна, се остави под потока лъчи. — „А не виждат, че градът загива“.

Съседното помещение бе изцяло заето от електронен физиотестоскоп, обслужван от мълчалив лекар. На входа стоеше въоръжен гигант в черна униформа. Без подканване Виктор му показа гривната с номера си.

— Легни! — рече лекарят.

„А не виждат какво става навън“ — помисли пак Виктор и се излегна на креслото. Бляскавата кристална сфера се спусна над него, върху екрана се заредиха снимки на организма му: от скелета и мускулите до кръвните клетки. Встрани се плъзгаха графики и биоформули, даващи ясна картина на неговото физическо състояние. Лекарят изключи апарата, приближи се до видеофона:

— Здрав е.

— Да дойде! — обади се металическият глас.

Гигантът в черно му даде други дрехи, изчака да се облече и мълчаливо го съпроводи по-нататък до малък асансьор, който го свали дълбоко под бетона. Тук Виктор трябваше още веднаж да покаже гривната си и едва тогава бе допуснат сам напред. Бе в базиликата, пред слънчевия диск, излъчващ златиста светлина.

Вече уморен от ненужния и смешен ритуал, Виктор застана в средата точно под слънцето, без обаче да даде израз на раздразнението си: знаеше, че е наблюдаван.

Гласът отново закънтя в празната зала, удесеторен от ехото, фалшив и тържествен:

— Виктор Ес 99–99, ти се намираш пред Архонта. Виктор Ес 99–99, Архонтът иска да чуе от тебе Молитвата до Хелиос.

„А през това време градът загива! Чувате ли? Загива!“ — поиска да извика Виктор, но вместо това с дълбоко вкоренен рефлекс, бавно и напевно зашептя ония слова, които говореха за земята, звездите и небето, ония заклинания до съществата от Горния свят, откраднали слънцето, и хвалебствените слова за Архонта, единствено достоен да изведе Хелиополис към светлината. И докато ги произнасяше, пред очите му преминаваха синьото море край бесилките в Санта Сецилия, звездите над развалините на Слънцеград, задименото небе над изпепелената къща край скалите и си мислеше, че тази заучена още в детинство молитва съдържа всъщност цялата безгранична омраза, която сега обладаваше неговото същество.

Виктор свърши и млъкна, очаквайки появяването на А1. В този момент въпреки състоянието на вътрешно вцепенение, в което се намираше, той почувствува безпокойство и то идеше не само от набивания през годините религиозен ужас пред Архонта, не толкова и от любопитството на учения, желаещ най-после да се запознае с необикновения човек, способен да ръководи съдбините на такъв сложен организъм като подземния град, колкото от съзнанието, че тази среща с господаря на Хелиополис ще санкционира или отхвърли неговото решение… Но място за страхове и колебания нямаше. Пътят беше само един и Виктор бе решен да го следва до логичния му край.

— Виктор Ес 99–99 — обади се гласът. — Говори! Архонтът иска информация за твоята среща с нашия съюзник от Горния свят.

И в този миг Виктор отхвърли от себе си и последните остатъци от ужаса, който самото звукосъчетание Архонт предизвикваше в него. Той събра в юмрук цялата си решителност, направи няколко крачки напред към слънчевата емблема, зад която навярно се криеше микрофонът, и високо изрече:

— Нека Архонтът знае: информациите са толкова тревожни, че аз искам да го видя лично.

Каза АЗ, каза ИСКАМ — два недопустими за сапиите израза в обръщенията им към Архонта.

Настъпи дълго мълчание. Виктор не откъсваше очи от знака на слънцето, очаквайки отговора. Тук, в същия този храм, преди да замине, той бе получил задачата и тогава Архонтът не бе счел за нужно да се появи. Ще отстъпи ли сега А1 или отново ще се задоволи да беседва посредством микрофоните?

„Ще вървя до края на пътя, до неговия логичен край!“ И Виктор се мъчеше да свикне с мисълта, че този, който бе за ембриите Жреца на слънцето и за сапиите — Архонт, този, когото полковниците наричаха А1, а Джими Морели бе назовал „разбойник“, е само човек.

— Виктор Ес 99–99 — прозвуча силно гласът, — Архонтът заповядва незабавно да предадеш информациите от твоята мисия в Горния свят.

— Архонт! — отвърна предизвикателно Виктор. — Ако не ме приемеш лично, аз отказвам да говоря!

Отново мълчание, изпълнено с напрежение. Виктор съзнаваше, че в този миг той нарушава най-свещения закон на Хелиополис; разбираше, че извършва единственото, което в подземния град не се допускаше никога: неподчинението.

От репродуктора под златния диск долетя писък, като че някой нервно бе засилил потенциометъра. С него дойде и гласът:

— Виктор Ес 99–99, говори!

— Отказвам! — отвърна Виктор.

Писъкът във високоговорителя се засили още повече, превърна се в пронизителен вой. Към него се примесиха други шумове, бръмчене, радиосигнали, отгласи от човешки гласове, музикални фрази и скоро всички те се завъртяха в адска сарабанда, която, усилена многократно от ехото на залата, достигаше до пароксизъм.

Внезапно репродукторът млъкна, сякаш оттатък се бе скъсала магнитната лента или пък от пренапрежение бе изгоряла част от апарата. И заедно с това, точно под знака на слънцето, в стената се образува отвор, появиха се двама в черни униформи и с лазерни пистолети в ръце.

— Ела! — казаха те.

Виктор пристъпи напред. Към Енергариума? Не, той имаше твърде високо мнение за умствените способности на Архонта, за да допусне, че ще бъде изпратен на смърт, преди да бъде разпитан. Пък и не се страхуваше от Енергариума.

В дългия коридор той чуваше зад себе си отсечените стъпки на двамата. И в него отново се надигаше страхът, онзи, старият страх от детинство, който му бе набиван с електродите в дълбините на подсъзнанието… След малко той ще застане лице с лице с Архонта, бащата, водача, съдията, учителя, палача, всемогъщия — мистичното същество, от което зависеше всичко… „Но аз ще вървя докрай. Докрай!“

— Влизай!

Той влезе.

 

 

Първото нещо, до което опря погледът му, бе едно лице. То бе толкова старо, че бе невъзможно да се определи възрастта му. Жълтата кожа под деформирания плешив череп бе като смачкана в юмрук хартия, сред която стърчеше клюнест нос. Върху това лице вече лежеше печатът на смъртта. Но очите още живееха и в тях Виктор съзря безумието.

Човекът бе толкова съсухрен и слаб, че приличаше на скелет, покрит с полупрозрачна кожа. Седеше в голямо кресло, късите му крака не докосваха пода и от това той като че се загубваше в него. Облечен бе в черна униформа, но на ръкава вместо емблемата на слънцето имаше емблема на смъртта — малко черепче. Тънките му пръсти конвулсивно драскаха страничните облегала, по пергаментовите бузи преминаваха тръпки.

За първи път през живота си Виктор не знаеше какво да прави, какво да каже. Това мизерно старче, тази човешка отрепка далеч не отговаряше на представата за А1, която живееше в него, откакто се помнеше. Или може би този тук не бе Архонтът?

Ала в мига, в който вдигна поглед от стареца, Виктор разбра, че се намира именно пред господаря на Хелиополис.

Защото видя самия град.

Хелиополис преминаваше отпред, сектор след сектор, блок след блок, тунел след тунел, върху обширния, полукръгъл троен стереоекран, заел цялата половина на залата. Търсени и хванати от безбройните невидими очи и уши на видеокамерите, панорамите на града ритмично се редуваха като пред широки прозорци, и само за няколко секунди Виктор видя Купола, площада на Големите заводи с радиоантените, охранявани от роботи, димящите развалини на Нутрицариума, около които се суетяха ембрии…

Зад стареца се издигаше висок стоманен сейф, а пред него лежеше черен пулт с бели клавиши и нищо друго и Виктор по-скоро отгатна, че тия бели бутони представляват лостовете на абсолютната власт.

Архонтът стъпи на пода и като провлачваше левия си неподвижен крак, започна да се върти около Виктор. Дрехите му бяха толкова широки, панталоните така смешно се развяваха около кокалестите му глезени, че той по-скоро приличаше на захвърлена от употреба марионетка. Стиснал сърдито тънките си устни, над които падаше клюнът на носа, наклонил глава вдясно, той бе отправил полузатворените си, недоверчиви очи към Виктор.

— Кой си ти? — попита той изведнъж с тъничък, писклив глас.

— Аз съм Виктор Ес 99–99.

— Тъй, тъй… Слушал съм за тебе. И какво искаш от мене?

— Ако ти си Архонтът, желая да говоря с тебе.

Старият се затресе с цялото си тяло, явно не толкова от слабост, колкото от внезапно обзелия го гняв:

— Всички само това искат! Да говорят с мене! — завика той кресливо. — Да ми губят времето! Аз съм зает. Имам работа. Нямам време за приказки.

Куцукайки, той изтича към дъното на залата под огромния екран и посочи панорамата на един дормиториум Ем, която в този момент се плъзгаше върху него:

— Виж! Всичко това управлявам аз. И това. — Той посочи Сигма-минус. — И това. — Той показа пристанището. — И това, и това, и това… Всичко! Виждаш ли? А ти идваш да ме безпокоиш!

В гласа му се промъкнаха нотки на обидено момче, готово да заплаче.

Виктор не разбираше или още не искаше да разбере. Струваше му се, че присъствува на лошо режисирана сцена от ония стари филми, които тъй много приличаха на нелепи пародии. С усилие продума:

— Архонт, аз ида от Горния свят. Нося информация. Важна информация.

Очичките на старчето блеснаха от несдържано любопитство, той бързо се върна към Виктор, все тъй влачейки левия крак по пода.

— В Горния свят?

— Да.

— Видя ли Претория?

— Претория? Не.

По лицето на стареца премина отражение на приятен спомен.

— Жалко, жалко… Аз съм говорил в Претория… На стадиона… Имаше триста хиляди бели. Но ти къде ходи?

Виктор все повече осъзнаваше абсурдното положение, в което изпадаше. Спомни си последните думи на Ван Дам, преди да се разделят: „Ес 99–99, ти си глупак!“ Да, глупак е, безподобен глупак! Но все пак отговори:

— Бях в Централната държава.

— За какво?

— Нима не знаеш. Архонт? Нали ти ме изпрати?

Старчето се замисли дълбоко:

— Аз ли? Аз отдавна не съм пращал никого никъде. Сигурно това е направил Мозъкът… Но… — той зашептя — щом те е пратил той, значи тъй е трябвало.

За един кратък миг в очите му проблесна разум и Виктор изтръпна пред бездната, която се откри в тях: този човек не лъжеше. В неговото безумие имаше някаква страшна сила.

— При кого ходи ти там? — попита старчето.

— При Джими Морели — отвърна Виктор, като вече си даваше напълно сметка за абсолютната безсмисленост на разговора.

Старчето отново се замисли. Личеше, че прави необикновено усилие на паметта, за да си припомни нещо.

— Джими Морели… Джими-Адамс Морели… Да, да!… Той жив ли е още?

— Не, той е умрял. Аз бях при сина му. Джими-Фицджералд Морели.

А1 се затресе в беззвучен смях:

— Значи все пак аз го преживях… Тук, под земята, но го преживях!

Той престана да се смее също тъй внезапно, както бе започнал, очите му отново се изпразниха от съдържание и изцъклени, се впиха в екрана, върху който в безстрастна последователност продължаваха да преминават кадри от Хелиополис: разпределителната гара, Големите заводи, болницата, електроцентралата, Нутрицариумът, Сектор Ем, Сектор Бе, сапиите около модификатора, подводниците в басейните, ембриите в тунелите…

А сега накъде? Да стои още при този малоумен, склерозиран старец нямаше никакъв смисъл. Но при кого да отиде? При Ван Дам? При Хулио Рамирец? Или при онзи Мозък, за който спомена Архонтът? Виктор чувствуваше как земята се изплъзва под краката му.

— Архонт — продума той с болка, — Архонт!

— А? — обади се старчето.

— Архонт, ние трябва да излезем оттук.

По лицето на А1 се появи учудване:

— Да излезем? Но къде ще вървим?

Виктор тъжно се усмихна:

— На Горния свят, Архонт, да завладеем слънцето — каза той със съзнанието, че говори безсмислици.

Старецът бързо отстъпи към креслото, сгуши се в него:

— Аз никъде не отивам. Никъде! И никого няма да пусна да излезе оттук, докато аз не реша.

Виктор безпомощно се огледа наоколо. Старчето се криеше в креслото, зад него като крепост се издигаше сейфът, отпред лежеше черният пулт с белите клавиши, върху екраните равнодушно трептяха картините на Хелиополис.

— Архонт — провикна се Виктор, — погледни!

Изтича към екраните и показа купищата черни трупове, които роботите прехвърляха в товарните вагони, показа развалините на Нутрицариума, блуждаещите като призраци в полутъмните галерии гладни ембрии.

— Погледни, Архонт! Хелиополис загива. Нутрицариумът е разрушен, няма храна, ембриите мрат, сапиите гладуват и скоро ще започнат да умират и те.

— Нищо! — упорито, като сърдито дете, изрече старият. — А ембриите нека ги пратят в Енергариума, защото Мозъкът има нужда от храна.

— Архонт — продължи вече отчаяно Виктор, — ние трябва да излезем оттук, докато има още сили в нас.

— Докато Мозъкът е жив, ние сме силни.

— Архонт! Аз бях в Горния свят, видях всичко. Сега хората там са много слаби, те воюват помежду си, а скоро ще започнат и голяма война. Ние трябва да използуваме това и ги унищожим. Всички! Сега!

Очите на старчето отново блеснаха, той слезе от креслото и се дотътри с парализирания си крак до Виктор:

— А ако ме заловят? — прошепна той.

— Архонт, ще те заловят, ако останеш тук. Джими Морели е предател.

— Джими Морели предател?

— Да. Той заплаши, че ще прати кораби и самолети, за да разрушат острова. Той каза, че хората от Горния свят ще те хванат и ще те обесят.

Виктор не очакваше реакцията, която последва на неговите доста случайно хвърлени елементарно-наивни думи. Лицето на Архонта се опъна, в очите му отново се откри бездната от разум и гордост. Той се изправи, стана някак си по-висок и въпреки увисналите дрехи доби величествена осанка.

— Да обесят мен? — Презрително се изсмя: — Ела!

Все тъй изправен, той замарширува към ъгъла: куцукането бе сякаш изчезнало. Спря се пред сейфа, опря длан на окуляра. Плътната врата безшумно се отвори. В голямата стоманена каса имаше само две неща: един класьор, натъпкан с фишове, и над него, увиснала на закачалка, черна униформа с генералски пагони и обсипана с ордени.

С внимателно, почти любовно движение А1 откачи дрехата и я завъртя пред себе си. Пръстите му нежно погалиха брилянтения кръст, който висеше под яката. Заговори тихо, замечтано, почти на себе си:

— Ти си сапий, ти не знаеш какво е това. Такава униформа носеше най-силната армия в света. И ние щяхме да покорим планетата, ако не беше предателството… Тази униформа носех аз, когато ръководех Форт Алое. Той също беше под земята, но беше малък, о, много малък, по-малък от Хелиополис. И нямахме ядрени бомби, нито сигма-минус, а само малки реактивни ракети… Но без Форт Алое никога нямаше да има Хелиополис… Форт Алое беше открит чрез предателство… Чрез предателство… Чрез предателство.

Неговият замислен поглед се спря върху пластмасовата кутия на класьора, хилавата му кокалеста ръка с господарски жест опипа фишовете:

— Но този път взех мерки срещу предателите… Този път предатели няма да има… А ако все пак се опитат, ще загинат преди нас… Тук са те сега, всички, които биха посмели да предателствуват… И Джими Морели, и Густав Ван Дам и Хулио Рамирец, и Сандерс Лорио и цялата сган, която джафка около мен и чака да умра, за да ми вземе Мозъка.

Той рязко се обърна към Виктор, прониза го с острите си очи, в които нямаше и следа от безумие:

— Виктор Ес, ти разказа ли на Мозъка за предателството на Джими Морели?

— Не. Аз исках да го разкажа на тебе. Освен това, Архонте, аз не познавам Мозъка.

По сбръчканото лице на А1 премина едва доловима усмивка:

— Ес 99–99 — каза той, — ти трябва да разкажеш всичко на Мозъка. Само той ще реши. И каквото реши — това ще бъде!

Той грижливо върна униформата на място, затвори сейфа, сетне застана пред черния пулт и натисна първия клавиш вляво.

Чу се бучение, после бавно, съвсем бавно цялата дясна страна на залата се разтвори.

— Ела! — каза Архонтът и тръгна напред.

Виктор го последва, но мигновено се спря, вледенен.