Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Хелиополис

 

Фантастичен роман

 

Библиотека „Приключения и научна фантастика“ №105

 

Библиотечно оформление: Борис Ангелушев

Редактор: Надя Чекарлиева

Художник: Васил Иванов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Маргарита Скачкова

 

Дадена за печат на 20.XI.1967 година

Излязла от печат на 20.IV.1968 година

Печатни коли 18. Тираж 16 000

Формат 1/16 59/84. Поръчка №20

Цена 1,52 лева

 

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София, 1968

История

  1. — Добавяне

3. Откриването на света — първи ден

Започна най-баналната от всички истории…

Впрочем трудно може да се нарече любов онова чувство, което обзе Виктор след срещата с Мануела. Отначало то бе по-скоро една смесица от изненада, страх, трепет на плътта, пробуждане на най-дълбоки атавистични пориви и главно — усещането за някакво безкрайно голямо откритие, по-безкрайно от онази синя картина на океана и небето, която се появи пред перископа тогава, равно дори на онази страшна музика.

То трудно може да се нарече любов и защото нямаше време да разцъфти. Виктор остана с Мануела само три дни и те бяха за него дни на забрава, на опиянение, на безпокойство, на раздиращи противоречия, на всичко друго, но не и на онова чудесно обновяващо усещане на щастие, което носи истинската любов.

Онази преграда в мозъка, която Виктор чувствуваше тъй болезнено и която други предвидливо бяха издигнали още докато се намираше в утробата на майка си, не му позволяваше да обхване и възприеме в цялата дълбочина връзката, която се породи между него и Мануела. И само благодарение на това той намери сили да се откъсне от нея, също благодарение на това той откри в сърцето си онова решение, което по-късно го унищожи.

Това чувство не беше любов. Но то бе като че по-силно от любовта, защото успя да вдъхне душа на едно същество, което бяха превърнали в мислеща машина. То бе онова нещо, което оживи статуята на Пигмалион.

… През отворения прозорец нахлуваха лунните лъчи, омайващите аромати на градините и нощта, среброто на звездите, което океанът люлееше във водите си, а оттатък Мануела шеташе и босите й крака шляпаха по дървения под.

Вече не му се спеше. Прясната храна му бе възвърнала силите, а разговорът с девойката бе възбудил мозъка му повече от соларина и в него нахлуваха потоци от безразборни мисли, които се стремеше да овладее и анализира.

Преди всичко друго той се учудваше на своето собствено поведение спрямо мургавата девойка. Отдавна смяташе, че при вида на която и да е жена той ще се затвори като таралежите при опасност. А не се скри зад бодлите и което е още по-чудно, девойката не предизвика никакво отвращение у него. Обратно — тя събуди в дълбините на неговото същество едно неизпитано дотогава усещане, чието далечно подобие беше насладата, която вкусваше при работа със Сигма-минус… Виктор се поусмихна: ето че заприлича на ония смешни герои от филмите, които бе гледал с Алек в Хелиополис… Той бързо отпъди тази мисъл.

Другото, което го удивяваше, бе дълбокото впечатление, което тази тиха нощ наоколо му бе направила. Не допускаше, че, роден и израснал под бетона, той ще бъде тъй чувствителен към тези евтини и примамливи драперии, които природата размахваше пред очите на хората, за да ги превърне в сълзливи роби. С изненада долови в себе си мисълта, че не осъжда вече пионерите, които си бяха нарисували небе на циментовия свод на старото Селище, склонен бе дори да им прости истеричните припадъци и въздишките, както и носталгията, която ги водеше до болницата на доктор Мартин.

И още нещо объркваше Виктор: Клавел Мачадо. Това име бе чул долу малко преди прекъсването на радиовръзката с Джими Морели. В една дълга беседа Хулио Рамирец, както винаги зъл и полупиян, му бе обяснил подробно кой е Клавел Мачадо: водачът на онази паплач, която се стреми да се добере до властта, почти толкова опасен, колкото Републиката, на чиято помощ разчита; ето защо следва да бъде унищожен. Но защо Мануела говори с такава симпатия за него?

По-важно обаче бе другото: този Клавел Мачадо можеше да попречи на мисията. Нелепо би било наистина случаен куршум на някой от тия бандити да сложи край на неговите странствувания в Горния свят. Оставаше само едно: да побърза да се добере до Харбиг, час по-скоро да се срещне с Джими Морели и незабавно да се върне долу.

Той си легна, но дълго не можа да заспи, в плен на непознати, объркващи понятия, които го отклоняваха от коловоза, издълбан в Хелиополис в продължение на двайсет и пет години.

Събуди го слънцето и нечий поглед върху лицето му. Мигновено осъзна, че тя е тук. Чувствуваше кристална ведрост на мислите и една трепетна радост от нейното присъствие. Дълго още лежа със затворени очи, за да запази за себе си това усещане. После вдигна клепачи и я видя до леглото: свежа, с прилежно сресана мокра коса, със същата тясна рокля, която обгръщаше изваяното й тънко тяло, и с трапчинките по бузите. До нея стоеше един малчуган с луничаво лице и черен перчем над очите и го гледаше зяпнал.

— Buenos dias — каза тя.

— Добро утро — отвърна той и подаде ръка. Тя побърза да я поеме, а момчето дълго бърса длан, преди да се здрависа.

— Успахте се — каза Мануела. — Но нищо. Влакът и без това няма да замине. Диего ходи да провери на гарата.

Виктор приседна на леглото:

— Клавел Мачадо ли? — попита той и не знаеше — да се радва ли или да съжалява.

— Аха! — Тя съучастнически трепна с клепачи. — Негови разузнавачи са се появили край Пазена и сега тука треперят. Ако всичко върви добре и имате късмет, утре-други ден ще ги видите насам… — Тя посочи един светъл памучен костюм, оставен на стола: — Ето ви и дрехи. Облечете се и елате да закусим. Диего, набери праскови! — Тя шляпна момчето по шията и изтича след него.

Дрехите се оказаха широчки, но по-удобни от синия костюм, който го сковаваше. Прехвърли в джобовете всичките си документи и пари, обу се и излезе на двора.

И отново му се стори, че получава удар между очите от ослепителното слънце, което се бе издигнало високо над хоризонта сред сияйното небе. А Мануела шеташе край малка масичка под дърветата и му се усмихваше. Той отиде към оградата, погледна наоколо: през дръвчетата прозираше океанът, който лениво блъскаше вълните си по брега. Вдясно някъде бе заливчето с подводното пристанище, а насреща — градчето с белите си фасади.

Онемял от светлината, от тия непознати форми и странни багри, той стоеше неподвижен, със засъхнало гърло и напрегнати мускули, и не смееше да мръдне от страх всичко това да не изчезне внезапно, така както понякога се стопяваха картините върху киноекрана, когато спираше токът. Стоеше и отново усещаше как слънцето прониква в него, дълбоко в клетките му, пронизвайки ги до болка, до подлудяване… Той скръцна със зъби, но не затвори очи, сякаш с това предизвикваше слънцето да угасне или побегне зад планините…

— Виктор — чу той далечен струнен звън.

Той трепна, затвори очи, пленил слънцето в тях. Усети я до себе си.

— Елате да закусим — каза тя.

— Мануела… — продума той задавено. — Мануела…

— Да?

Вдигна клепачи, погледна я. И почувствува как тя също прониква в него, при слънцето. Попита машинално:

— Трябва да си вървя, няма ли възможност да се наеме кола до Харбиг?

— Не ми се вярва някой да се съгласи да тръгне — каза тя. — Но ще попитаме. Не искате ли да дочакате тук Клавел Мачадо?

Той облекчено въздъхна:

— Не. В Харбиг ме чакат… Търговски сделки.

— Жалко — нацупи се тя. — Но нищо… А сега кажете ми какво искате да ядете: мляко, сирене, плодове?

— Хляб!

И той яде хляб — за първи път през живота си и за първи път през живота си опита портокали, и за първи път вкуси сирене, и започна онова изненадващо откриване на света, което той, без да съзнава, вършеше през погледа на Мануела.

През този първи ден той откри тревата и листата, дъха на морето и миризмата на изгоряло дърво, кучешкия лай и мученето на кравите, багрите на цветята и шумовете на града, детския смях, босите крака, песента на птиците, белите зъби, одраскванията от тръните, тръпчивия вкус на мидите, люлеенето на морските вълни… И този нов свят нямаше нищо общо с онзи, който бе изучил долу с Алек по книгите и филмите. Онзи бе мъртъв, този тук — трептящ от живот като самата Мануела.

Но внезапно настъпваше миг, когато повече не можеше, когато бремето на новите впечатления ставаше прекалено тежко. Тогава бягаше някъде под дърветата, сам, лягаше на тревата, затваряше очи, като човек, поел голяма доза наркоза, но решен да разбере кое е плод на опиянението и кое действителност. И усещаше, почти осезаемо усещаше как в него нещо се руши, разпада, както в ония същества от метал долу, нападнати от лимоненожълтия бацил. И съзнаваше, че колкото повече остане тук до тази девойка, под слънцето и сред цветята, толкова повече вирусът ще го разяжда, докато рухне и се превърне на пепел.

Ала тя пак го викаше и той нямаше сили да устои на нейния зов. Отпъждаше мислите от главата си, изтичваше с нея към скалите, плуваше в морето, търсеше стриди под камъните, печеше царевица на жар, пържеше яйца и пиеше вино — за първи път, все за първи път, Диего се катереше по бадемите и тръскаше клоните, Мануела стреляше с лък и пищеше, когато улучваше, а той вършеше всичко това с чувството, че се е раздвоил, че не е вече само Виктор Ес, а още един, че първият Виктор Ес стои настрана и насмешливо и дори осъдително наблюдава лудориите на другия момък — Виктор Дарнел, който не може да намери сили да спре, увлечен от тази девойка с трапчинки по бузите… И заедно с мътното безпокойство на единия другият усещаше злорадство от това, че няма влак, че няма кола за Харбиг, и бе дори готов да благодари на Клавел Мачадо за неговите набези към Пазена.

— Мануела, на колко сте години? — викаше той.

— На деветнайсет — отвръщаше тя и се хвърляше от скалата в морето.

— Аз — на девет! — викаше Диего, като се гмуркаше под водата и се появяваше зад гърба му ухилен, с водорасли по ушите.

— А на колко си ти, мучачо? — пищеше Мануела, джапайки с крака пред лицето му.

— На сто — казваше той.

Тогава тя преставаше да се смее, спираше играта и го поглеждаше със стеснителна уплаха. После бързо побягваше от него, защото не издържаше на тези сиви очи, които я привличаха и плашеха.

В отношението на Мануела към него непрекъснато се прокрадваше едно напрежение, което тя се опитваше да прикрие зад шума и смеха. Не задаваше въпроси, убедена, че той е свързан с хората на Клавел Мачадо.

Дълго време тя живя с това убеждение — до онзи час, в който го видя на екрана на видеофона…

 

 

Вечерта, след като сложиха Диего да спи, Мануела и Виктор останаха около масичката в градината, мълчаливи, уморени, тревожни, без да знаят защо. Над тях бяха бадемите и ухаещите праскови, още по-нагоре — звездите и луната, отдолу идваше диханието на океана, а наоколо пееха щурците… Единият Виктор, този от Хелиополис, си помисли за десетките подобни сцени, които бе виждал във филмите, но усещаше, че тази тук няма нищо общо с онези, че тя е истинска като истинския живот. В сребристия полумрак той виждаше само блестящите очи на Мануела, плахо насочени към него, и в тях той съзря нещо толкова необозримо голямо, че се задъха. Под напора на хилядолетията той протегна десница, взе ръката й. Тя не я отдръпна, само мълчеше. Той също не знаеше какво да каже, учуден от дързостта на другия момък, и само държеше топлото юмруче в дланта си, а пулсирането на нейната кръв достигаше до сърцето му.

И внезапно в мозъка му се втурнаха Звуците и той едва не изпъшка от болката, която му причиниха. Те се заблъскаха в черепа му, разкъсваха нервите, повличаха го надолу, надолу, сред бляскави слънчеви лъчи, златни звезди, лунни пътеки, черен безкрай… Той потрепера, но не пусна ръката й, сякаш тя можеше да го задържи на повърхността.

— Какво ви стана? — прошепна тя.

Звуците не го напущаха, караха го да закрещи, да заблъска глава по камъните. Но вместо това той вдигна нейното юмруче, разтвори го, целуна дланта. Звукът премина в писък, пред очите му притъмня, едва не падна…

Прокънтя изстрел.

Ехото му се завъртя между къщите и се разпиля над морето. Той изведнъж прогони Звуците, разруши магията. Виктор пусна ръката й.

Последваха още два гърмежа, долетя болезнен вик — и тишина.

— Откъм гарата — промълви Мануела.

Виктор се изправи:

— Трябва да замина — каза той сподавено.

— Утре — отвърна тя тихо, — утре…

— Да, утре — каза той шепнешком. — Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна тя и в кадифените й златисти очи нямаше и помен от насмешка.

Внезапно в него се надигна желание да завие. Или да грабне тази девойка в прегръдките си… С усилие се обърна и влезе в стаята си.