Хаим Оливер
Хелиополис (36)

7. Пети ден — краят на Горния свят

Моноекспресът летеше сред прерията с четиристотин километра в час, без да спира на малките гари.

Въпреки безсънната нощ Виктор се чувствуваше бодър — след последния разговор с Джими Морели нервното напрежение го бе напуснало. Сега, когато знаеше какво следва да прави, той бе спокоен, трезв, както през най-добрите си дни в Хелиополис.

За разлика от първото пътуване Виктор с остър интерес се вглеждаше в Горния свят, който се носеше край прозорците, в суровите фасади на силозите, в ниските сгради на хациендите, в небостъргачите по градовете, в безкрайните потоци коли, в рекламите на „Пасадена Атомик Корпорейшън“, които тогава дори и не забелязваше. Вслушваше се във виковете на вестникарите, които съобщаваха за битките с Клавел Мачадо, в оживените коментарии на пътниците за опасността от война с Републиката и като че едва сега откриваше истинската картина на Горния свят — не онзи, който бе изучил от Алек, а един друг — който по грозота далеч надхвърляше образа на старото Селище на пионерите.

Този свят му се струваше като заразена капка вода под микроскоп, в която се развихряше хаотична, абсолютно безсмислена игра. Под лупата хората му изглеждаха като чудовища, по-безобразни от спирохетите. Те идваха, без да знаят откъде, живееха, без да знаят защо, и си отиваха, без да знаят накъде. Върху стъклената пластинка се гърчеха в конвулсии краката на тримата обесени, дъвчещите челюсти на Джек Петерсен, цигарата в твърдите устни на Джими Морели, люлеещата се гръд на Виола, птичето лице на Ервин Куперман и всички тия наоколо, които гримасничеха, издаваха звуци, пъхаха месо в ямата на устата, оригваха се, потяха се, махаха с ръце, допираха лица, лееха течност от очите, влизаха, излизаха, лъхтяха, въздишаха, говореха, говореха… Една капчица киселина — и всички тия кошмарни фантоми ще изчезнат, изтрити от повърхността на пластинката.

Но сред целия този хаос от време на време се появяваше потокът светлини и цветове и в него — сандъкът с лежащата мраморна богиня на любовта, която се сливаше с едно друго тяло, с едно друго човешко лице и само то имаше смисъл, само то имаше право на живот. Едно лице с трапчинки. И един глас: „Закълни се! Закълни се!“

И колкото повече експресът наближаваше Санта Сецилия, толкова повече в съзнанието на Виктор се оформяваха всички подробности на решението. Никога, откакто се помнеше, той не бе взимал самостоятелно решение. Отначало бяха мониторите със суровите лица, после хипнопедите, които закрепваха електродите на челото му, по-късно — старшите сапии, пришелците, Ван Дам, Архонтът… Винаги други мислеха за него, други решаваха за него, и той бе длъжен само да изпълнява, да изпълнява… Единственото, върху което му бе позволено да мисли, бе работата… Но сега той щеше да реши сам, да действува сам!

Затвори очи, видя я такава, каквато изглеждаше през онази нощ в прегръдките му върху каменната скамейка на амфитеатъра: малка, трептяща като птичка богиня на любовта, с разширени зеници, в които потъваше вселената.

А когато отвори очи и погледна, видя дима.

Влакът бавно забавяше ход, пътниците се втурваха към прозорците, разтревожени.

— Санта Сецилия! — изписка една жена и се прекръсти. — Света Богородице!

Не разбирайки още добре какво става, Виктор си проби път до стъклото.

Вляво, между синьото море, огряно от залязващото зад тежките облаци слънце, и високия хълм, над който се извисяваше Пирамидата на храма, там, където трябваше да се намира градчето Санта Сецилия, имаше само мътна пелена дим, легнала над овъглени развалини. По страничния път се връщаха военни коли, танкове, прашни войници.

Влакът спря, хората се втурнаха навън, безмълвни, все още не вярващи. Спряха се пред първите изгорели къщи, от които бяха останали само основите и комините, гледаха, замаяни, със сухи устни и обезумели очи.

— Какво се е случило? — чу Виктор зад себе си.

— Наказателна акция — отвърна друг глас. — Загдето вчера са посрещнали отрядите на Клавел Мачадо и са им дали храна.

Без да слуша повече, Виктор хукна надолу към брега, към ония скали, където се намираше бялата къщичка с лодката отпред и мрежите, и градинката с бадемите. Не виждаше нито димящите сгради наоколо, нито овъглените трупове по улиците, нито разхвърляните сред жарта кухненски съдове, играчки, вази за цветя. Не видя и единственото оцеляло нещо — арката с тримата под нея. Не усещаше миризмата на бензин, на взрив, на изгоряло месо. Само тичаше сред топлата още пепел, нататък, към бялата къща.

Над скалата нямаше нищо. Нито бяла къща, нито лодка, нито дръвчета. Само черни стени и пепел.

Влезе сред стените, опипа ги с пръсти. Тук бе кухнята… Тук бе спал той… Тук бе леглото на Диего… А тук бе нейната стая…

— Мануела! — извика той.

И пак:

— Мануела! Гея!

Викът се понесе над изгорялото градче, но никой не отвърна.

— Гея! Гея!

Димът попиваше вика, тъй както смъртта поглъща живота.

— Гея!…

Никой не отвърна.

Тогава Виктор Ес, носещ номер 99–99, жител на Хелиополис, се спусна към брега, бе светло, можеха да го видят, но той не мислеше за нищо, за нищо не можеше да мисли. Бе мястото, където тя го бе събудила с пръсти по челото, онази, първата нощ. Съблече се, хвърли дрехите на пясъка, заедно с парите, с документите, с оня бял лист, със златото, взе само маската, нахлузи я, хвърли се във водата…

Подводницата бе там, където я бе оставил. Вдигна люка, влезе, седна. Не искаше да мисли. Само по-скоро да се махне оттук! По-далеч от този Горен свят!

Пусна мотора, плъзна се към дъното, даде ход. Лодката се понесе под бетонната козирка, а след няколко минути вече плаваше с пълна сила в посивелия от облаците и дима залив.

Виктор вдигна перископа, търсейки, търсейки… Най-напред съзря развалините на Санта Сецилия, сетне по-високо — развалините на Слънцеград, и още по-високо — огряното от последните кървави лъчи на залеза чело на Пирамидата на храма. Рязко обърна перископа и го насочи напред, търсейки, търсейки…

Откри онова, което търсеше, едва през обедните часове. Бе голям пътнически кораб, който пресичаше пътя на подводницата от север към юг. Без да чака да се приближи повече, Виктор се вдигна на повърхността. Делово, без да бърза, изчисли разстоянието, насочи тръбата, натисна копчето. Лазерът само лекичко забръмча. Ослепителният лъч опря на кораба, бавно полази по високия му борд. Появиха се пламъци, след няколко мига корабът се пречупи на две…

Последното, което Виктор успя да види от него, бяха хората, които като мравчици пъплеха по обърнатия му кил, преди да бъдат погълнати от бездната.

Виктор отвори люка, излезе на въздух. Лодката се олюляваше от вълните. Небето бе оловно. Заваля. Сапият вдигна ръце към облаците. За първи път виждаше дъжд. Едрите капки мокреха челото му, устните, гърдите и те сякаш измиваха от неговото тяло цялата кал, която бе полепнала по него на Горния свят.

Спусна се отново на дъното и даде пълен ход напред.