Хаим Оливер
Хелиополис (34)

5. Откриването на света — трети ден

Седеше свит в ъгъла на купето, затворил очи, почти безчувствен. Едва чуваше монотонното тракане на колелетата на моновлака, глъчта по гарите, разговорите на пътниците за натегнатото международно положение, за Клавел Мачадо, за реколтата на какао.

Покрай прозорците прелитаха бетонните стълбове на електропроводите, високите кули на нафтовите полета, гигантските рекламни плакати на „Пасадена Атомик корпорейшън“, но Виктор не забелязваше нищо. Бе обзет от някаква парализа на сетивата и единственото, което като живо въгленче продължаваше да жари съзнанието му, бе мисълта по-скоро да намери Джими Морели. Онова, другото — развалините, гранитният храм, амфитеатърът, потънал в лунните лъчи, и девойката в ръцете му — бе само далечен спомен, отглас на нереален сън.

Някой лекичко го посбута:

— Господине, Харбиг.

Отвори очи. До него стоеше кондукторът. Както обикновено, съзнанието на Виктор мигновено възприе околната действителност и мозъкът му заработи като електронна машина. Знаеше какво му предстои.

Гарата шумеше. По стъпаловидно разположените перони на единичните релси се движеха моновлакове; встрани, на въздушните си възглавници, със свистене се плъзгаха аеровагони. Подвижни ленти отнасяха пътници и куфари към изходите и оттам — към площадките за таксиметри и аеробуси.

Виктор не се изненада нито от всеобемащия грохот, нито от размерите на града. Хелиополис бе достатъчно грандиозен, за да могат тия алуминиеви небостъргачи, които се губеха в облаците, и потоците коли по булевардите, и подвижните тротоари, върху които пешеходци стояха като живи манекени, да направят впечатление на който и да е негов жител. Не го изненадаха и танковете, патрулиращи по улиците, нито ракетопланите, които прелитаха над небостъргачите. Единственото, което го накара да вдигне рамене в недоумение, бяха бесните реклами, които обгръщаха града в трескавите си пипала. Наоколо всичко бушуваше, заклинайки хората да купуват. Мигаха гигантски букви по покривите на стоетажните сгради, гримасничеха фигури по стъклените стени, извиваха се женски тела, гърчеха се бутилки, вихрено летяха разноцветни цигари, избухваха светлинни слънца — отпред, отгоре, отстрани… И навсякъде — едно име се набиваше: „Пасадена! Пасадена!“

Виктор нямаше никакво желание да скита из града и спря едно такси. Слезе на тиха уличка пред масивна тухлена сграда, останала навярно от първата половина на века. До плътната дървена врата висеше скромна табелка: „Пасадена Атомик Корпорейшън — административен съвет“. На отсрещния ъгъл караулеше танк с насочено напред оръдие.

Виктор натисна бутона на звънеца. Чу се глас:

— Кой е и кого търсите?

— Тук е Виктор Дарнел, представител на „Пасадена“ в Хаити. Желая да видя господин Ервин Куперман.

Вратата безшумно се отвори. Посрещна го едър мрачен мъж със сплеснат боксьорски нос и дъвчещи челюсти. Той изгледа с опитно око дрехите на Виктор, малко изненадано се спря на несиметричното му триъгълно лице и огромно чело.

— Моля, насам.

Виктор закрачи, чувствувайки на гърба си погледа на другия.

— Тук.

Влязоха в широк кабинет, който поразително напомняше работната стая на Густав Ван Дам. Зад тежкото бюро седеше слаб мъж с птичи профил. Не подаде ръка, само посочи креслото пред масата.

— Какво обичате? — попита той направо.

— Вие ли сте Ервин Куперман?

— Да.

— Моля да ми покажете документите си.

Едрият мъж със сплескания нос направи заплашително движение, но другият го спря, извади карта и я поднесе на Виктор.

— Желая да говоря с вас насаме — каза Виктор.

Куперман мръдна птичата си глава, едрият излезе.

— Слушам ви.

— Желая да видя Джими Морели.

— Във връзка с какво?

— Във връзка със сделката „Хелий“.

Куперман дълго държа малките си остри очи впити в лицето на посетителя си.

— Господин Морели не е тук — изрече той накрая.

— Нека дойде — каза студено Виктор. — Той ми трябва!

— Хм… — Куперман се изправи, смутен, без да знае защо, от сивите очи. — Ще проверя. Почакайте. Ще пийнете ли нещо? Едно уиски?

Извади от барчето бутилка и наля във висока чаша.

— Със сода, без сода?

— Без сода — каза наслуки Виктор.

Останал сам, той помириса течността. Никога не бе пил уиски, но знаеше за това питие, откакто за първи път бе прочел рекламата в подземната гара на старото Селище. Отпи една глътка и веднага се отвърна от чашата, задъхан от огъня в устата си. Усмихна се на собствената си наивност и на глупостта на хората, които намираха удоволствие в това отвратително нещо.

Куперман се върна, следван от мъжа с боксьорския нос.

— Господин Дарнел — каза той, — Джими Морели не може да дойде и нарежда вие да отидете при него. Ще ви придружи Джек Петерсен.

Едрият се поклони и се усмихна криво, при което показа развалените си зъби.

— Можете да тръгнете веднага — добави Куперман. — Горе ви чака хеликоптер.

— Къде отиваме? — попита Виктор.

— Не е далече — отвърна уклончиво другият.

— И все пак?

— Не мога да ви кажа.

— Господин Куперман, аз трябва да зная къде ме водите.

— Хайде вървете! — каза кротко Джек Петерсен. — И без приказки, че не обичам бъбривите.

Виктор го изгледа озадачен. Веднага обаче осъзна, че тези двамата нямат и понятие от неговата мисия, че са само незначителна междинна брънка във веригата и че, разбира се, не правят изключение от общата категория хора от Горния свят. Същественото бе по-скоро да стигне до Джими Морели.

— Добре — каза той. — Водете ме!

След няколко минути вече летяха над пламналите в реклами небостъргачи.

Джек Петерсен не преставаше да дъвче, позадрямал на креслото, Виктор пък се опитваше да се ориентира за посоката на летенето, но грамадният град, прорязан от милиони светлини, го объркваше напълно и той се остави в ръцете на своя водач.

Два часа след като напуснаха дванайсетмилионния Харбиг, те кацнаха на бетонна площадка сред голяма гора, до още няколко хеликоптера и ракетоплани. Край пистата между секвоите прозираха бронирани коли, а още по-далеч — бели сгради.

— Насам — каза Петерсен и се упъти към широка постройка с тесни прозорци с решетки.

Пред врата дежуреше войник, на покрива стърчеше тънкото дуло на противовъздушно оръдие. Джек показа пропуск, влязоха. От двете страни на дълъг коридор долитаха приглушени от вратите радиосигнали, тракане на телетайпи, ритмични удари на някакви машини. Спряха пред тесен хол, който приличаше по-скоро на учрежденска чакалня. Сред гъстия тютюнев дим няколко мъже и жени седяха около продълговата маса, осеяна с купчини пари, карти и чаши.

Тази картина, която твърде много напомняше ония игрални домове в Селището, възбуди у него нов въпрос: какво общо има Джими Морели с това нещо тук? Или и то е междинна брънка?

— Виола! — провикна се Джек Петерсен. — За тебе!

Изправи се една жена с цигара в ръка, силно гримирана, платинено руса, красива, с щедро деколте и лениви котешки движения.

— Ало, Виола! — поздрави Джек Петерсен. — Идем за шефа.

— Кой е този? — попита тя, като пусна към тавана кръгче дим.

— Мистер Виктор Дарнел, наш представител в Хаити.

Тя трепна и втренчи поглед в странното лице на Виктор.

— Виктор Дарнел… — изрече тя бавно, после се обърна към Джек безцеремонно: — Ти почакай тук!

Тя въведе Виктор в една от страничните стаи.

— Значи вие сте Виктор Дарнел — повтори тя със своя дълбок гръден глас. — А пък аз не вярвах…

Приближи се, почти опря лице до неговото, загледана в очите му.

— Кажете, мистер Дарнел, вярно ли е, че при вас няма никакви жени?

— Не разбирам за какво говорите — каза студено Виктор. — Аз идвам от Хаити, където жени има предостатъчно.

Тя покровителствено се усмихна:

— Можете да не се безпокоите, аз и Джими сме едно… Но вие сигурно бързате да го видите! Аз ей сега ще проверя. Ще пийнете ли нещо?

И без да дочака отговора, постави на масичката бутилка с чаша и излезе.

Виктор се огледа: стаята бе типичен будоар — като онези долу, в които пионерите си довеждаха жени от Матриорума: с големите огледала, приглушените светлини, копринените възглавници върху кушетките. Жената също не се отличаваше по нищо от познатите самки там… Какво знае тя за него? За Хелиополис? Какво й е разказал Джими Морели? Там, под земята, живеят, заровени като къртици, сто хиляди същества и десетки години мълчат, запушили гърлата си с бетон, а тази жена знае…

Въпросите се трупаха и с тях — мътното безпокойство. Внезапно бе обзет от болезненото, почти осезаемо чувство, че се намира долу, под Купола, сред сапиите, които денонощно работят за делото, и това усещане бе тъй силно, че изпъшка… И заедно с това в главата му прокънтя вик, онзи вик: „Лъжеш! Ти си с тях!“ „Закълни се! Закълни се!“

Жената се върна, носейки със себе си уханието на парфюмираната си платиненоруса коса.

— Джими нареди да тръгнете веднага — каза тя. — Елате!

На бетонната писта сред секвоите, до ракетоплана, вече чакаше Джек Петерсен. Докато Виктор се настаняваше в тясната кабина, жената не откъсваше от него премрежените си очи, в които заедно с любопитството сега имаше и нескрито възхищение.

Ракетопланът излетя вертикално нагоре и като се издигна над облаците, се втурна към веригата планини, чиито тъмни масиви се мерджелееха под луната далеч на изток.

Джек Петерсен не преставаше да дъвче, като уморено се прозяваше. През цялото време не пророни дума и само с досада поглеждаше през прозорчето.

Летяха високо срещу слънцето и скоро го видяха. Огромното кълбо се показваше зад планинските зъбери, пръскайки по небосвода пурпур, злато и сребро.

Виктор почувствува познатия удар между очите. Спусна клепачи и стисна глава с ръце…