Хаим Оливер
Хелиополис (4)

4. Първи ден, първи находки

Краката ми потъваха в пясъка до глезените и аз не се сещах да мина встрани, но все пак се спрях и с автоматично движение взех проба от почвата. Сетне всмуках с помпата въздух в балона, забих сондата, поставих на триногата анализатора, който бавно започна да върти капсулата си като фар във всички посоки… От какво всъщност се безпокоях? Защо тялото ми бе напрегнато като струна? Та нали още в Хонолулу, когато разработвахме програмата, ние знаехме, че ще се наложи да работим сами, че ако преодолеем единствената опасност, идваща от лъчението, други особени затруднения няма да срещнем и че поне през деня е излишно да се движим заедно и да дублираме опитите?

И все пак… Това зловещо усещане, че около мен бушуват смъртоносни лъчи, от които ме разделят само два милиметра материя, че долу на пристанището лежат ония грамади мъртви параходи, че горе на платото е Градът, а аз вървя съвсем сам, ме държеше в състояние на психически автоматизъм.

Но аз продължавах да работя. Забивах сондата, взимах проби, изпомпвах въздух, записвах данните в тетрадката и крачех, крачех… И пак забивах сондата, и пак взимах проби, записвах, крачех, записвах…

— Как е, Алек?

Трепнах, обърнах се. Но това беше само неговият глас в шлемофона.

Мозъкът ми изведнъж се освободи от клещите, които го стягаха. По дяволите! Не съм сам. Ей го чичо Том, на два-три километра оттук, а докато той е с мен, нищо страшно няма.

— Отлично, професоре. Как е при вас? — отвърнах аз с възможно най-лекомислен тон.

— Всичко е наред. Нещо интересно?

— Преминах над две извънредно интензивни огнища, но никакви бомбени попадения наблизо. Съвсем ненормално явление.

— Същото срещнах и аз.

— И всички близо до морето.

— Да… И още нещо, Алек… — той замълча и после добави с нотки на гордост: — Открих растение.

— Нима?

— Да. Ще го видиш.

Растение! В тази невероятно отровена атмосфера!

Продължих пътя си, вече напълно успокоен, и сега цялото ми внимание беше погълнато от опитите. За съжаление в моите квадрати не можах да открия нито следа от растения, да не говорим пък за животни. Бомбите бяха унищожили докрай всичко, всичко. И затова, когато се срещнахме с чичо Том в квадрат 6, аз с нетърпеливо любопитство разгледах неговата находка.

Това беше един малък неправдоподобен, уродлив кактус, не по-голям от детски юмрук. Беше покрит с твърда като камък броня, която очевидно го защищаваше от гибелните лъчи.

— Виждаш ли, Димов, как животът сам си създава антибери? — каза той с назидателен тон. — А ти гледаше скептично на възможността да срещнем тук живи организми.

И като каза „Димов“, той набързо ми изнесе една от своите любими лекции за всемогъщия живот, който никой, па бил той и най-големият варварин, не може да унищожи докрай и който винаги, рано или късно, намира начин да пробие своя път към слънцето…

И докато говореше, аз си мислех за него, за този негър, който също се бе превърнал в своеобразен кактус на човешката порода, покрит с яка броня, способна да отбива всички удари на съдбата и сетне да си пробие път към слънцето. Мислех си за расовите преследвания, на които е бил подложен в Южната Държава, за робията в диамантените мини, за безсънните му нощи над книгите… Представях си неговото затворничество, бягството, емиграцията в Хонолулу, университета, където е учил вечер, пристанищата, където е работил денем. Сетне — конкурса, битката за влизането в института, първите му открития, професурата… И две десетилетия по-късно, след скромната ми публикация в Софийския бюлетин, поканата му да дойда при него…

— Е, как ще го наречем? — попита той, като подхвърляше в дланта си коравия кактус.

— На името на откривателя, разбира се.

— Не — каза той. — Нека бъде „Алек“. Защото е бодлив като тебе.

Добре че не видя гримасата ми под шлема…

Тъй или иначе този бодлив „Алек“ беше първата ни находка на Прокълнатият остров и професорът грижливо го прибра в контейнера.

Втората открихме при по-други обстоятелства, които и сега, като си ги спомням, ме карат да потъна вдън земя от срам.

Впрочем точно така стана и тогава — потънах вдън земя…

Ободрен от благополучните резултати на първата обиколка, аз почти тичах и забивах сондата в земята, като си подсвирквах марша на шахматистите. Внезапно почвата под краката ми пропадна и докато разбера какво става, аз се намерих в дъното на дълбока яма. Сондата и апаратите се търкулнаха надолу, засипани от пясъка.

Изправих се, ругаейки своята непредпазливост и този капан под краката ми, изкопан сякаш за слонове. Но когато поисках да се измъкна, оказа се, че това не е никак лесно. При всеки опит да се докопам до повърхността ямата се разширяваше и пясъкът ме връщаше назад. Отново се облях в пот.

Разярен, седнах на дъното, решен поне три минути да помисля спокойно върху етюда на Алехин, та дано през това време ми хрумне нещо свръхнаучно, което ще ми помогне да изпълзя догоре. Защото никак, ама никак не ми се искаше да викам за помощ. В този момент аз наистина бях за окайване. И дори не забелязах, че броячът почти не трака…

Тогава именно под мен нещо замърда, нещо, което ме приповдигна и бутна настрана. Скочих на крака, вкопчих се за пясъка, загледан в дъното на ямата, което все повече се издуваше.

Не, нямаше време за шахматни ходове, трябваше да се действува, но как именно не можех да реша, преди да съм видял източника на движението. Извадих пистолета от кобура, освободих предпазителя, зачаках, неподвижен, тих. За няколко секунди прехвърлих в главата си десетина хипотези, отнасящи се до това явление — от диви по-диви: начало на вулканично изригване, оставена тук бомба със закъснител, механизъм, забравен от хората и пуснат в действие от моето падане, радиоактивен гейзер, петролен извор…

Нещото долу бавно, съвсем бавно се завъртя около оста си, най-напред наляво, после надясно, и накрая се показа.

Беше мина… Не! Купол на танк… Не! Дамска фризьорска каска…

После забелязах четирите металически пипала, които стърчаха встрани и които упорито риеха пясъка и движеха предмета към мен.

Нямаше къде да отстъпвам повече. След три секунди нещото щеше да запълзи към мен. Да викам за помощ беше безполезно.

Тогава от предната страна на полусферата надникна една тъмнокафява змийска глава, но без очи и като че металическа. До нея се показа още една. Олюлявайки се плавно, те се повдигнаха към мен… Кръвта ми изстина. Не издържах, стрелях. Веднъж, втори път. Главите клюмнаха, потече тъмна, почти лилава кръв.

В шлема ми забръмча:

— Алек, какво става? Ти ли стреля?

Овлажних с език устните си.

— Да, професоре — едва изрекох аз, гледайки как костенурката прибира простреляните си глави в черупката.

— В опасност ли си?

— Не, професоре. Но имам нужда от помощ. Затънал съм в една проклета яма.

— Къде си?

Обясних.

— Идвам.

Цял час стоях в компанията на убитата костенурка. Разтревожени от изстрелите, други нейни посестрими, които се въртяха под мен, благоразумно бяха изпълзели по незнайни подземни проходи. През този час имах достатъчно време да разгледам това чудовище, създадено по кой знае какъв каприз на природата. Всъщност то представляваше преди всичко кълбо от металоподобна кост, която плътно и отвсякъде закриваше малката мека част на тялото. Крачката също бяха бронирани, а главите, двете страшни глави, които ме накараха да дръпна спусъка на револвера, бяха облицовани с бляскава синкава кост. Един истински кактус в семейството на морските костенурки.

— Морска, а живее в пясъка — каза професорът, когато ме измъкна от нещастната яма. — Зарила се в земята като къртиците, там радиациите са по-слаби. А двете глави това е вече резултат на мутациите, предизвикани от лъчението.

Изведнъж си спомних един много стар документален филм за онази, потънала в историята, бомбардировка над Хирошима: буркани и в тях — бебета, родени от облъчени при взрива майки. Бебета с две глави, с три крака, с едно око, бебета с рибешки муцуни…

— Професоре — продумах унило, — няма ли случайно да срещнем някъде насам и двуглави хора или поне четириръки? Тъкмо липсват партньори за бридж.

— Може и да срещнем, Алек, може — отвърна той замислено. — Приготви се да видиш всевъзможни изроди.

— Професоре — рекох, — след тази двуглава красавица нищо вече не може да ме удиви.

У нас има поговорка: „Голям залък глътни, голяма дума не казвай!“ Но можех ли да допусна, че ще открием подземни птици?

Като се поразровихме със сондите наоколо, скоро попаднахме на няколко дълбоки ями, в които животуваха гущери, змии, амиди. Казвам гущери, змии, защото не мога да намеря други названия. Всъщност това бяха някакви нови видове влечуги, поразително напомнящи по своята външност на праисторическите гигантски земноводни — ихтиозаври, плакодонти, динозаври, но толкова малки, че навярно представляваха последната степен на тяхното израждане… Недалеч срещнахме и птицата.

В пясъка. Зарита дълбоко в пясъка.

Беше чайка. Поне приличаше на чайка. Беше съвсем черна, слаба, с неимоверно изтъняло и удължено тяло, което й позволяваше да се провира и лази под пясъка. Криле почти нямаше, перата й се бяха превърнали в твърда лъскава кора. Беше сляпа… Когато я изкарахме на въздух над земята, умря.

Не знам дали друго явление на острова (а такива, уви, имаше достатъчно и далеч по-ужасяващи) е предизвикало у мен по-голямо потресение от тази птица, избягала от сините простори и сгърчила се в земята като червей, за да продължи да живее…

Мълчаливо закрачихме един до друг. Въпреки радостта от находката бяхме потиснати и не ни се искаше да се разделяме. А в мен този новооткрит подземен животински свят предизвика мътна тревога. Бях обзет от гнусното чувство, че около нас витае неуловима опасност, че някъде нещо ни наблюдава, но снизходително ни оставя да се поналудуваме, преди да ни унищожи.

Тъй, потънали в невесели мисли за прелестите на атомната ера, която човекът все пак бе успял да преодолее, ние забелязахме танкетката чак когато се сблъскахме с нея. Тя също се беше завряла в една пясъчна яма, пропаднала там преди много години, безпомощна въпреки цялата си мощност и технически хитрости.

Ние очаквахме, по-скоро надявахме се, че ще я срещнем. В архивите на старите експедиции се споменаваше за няколко автоматични вездеходи-амфибии, изпратени към острова. Някои просто не могли да стигнат брега, други пък, които доплували, отначало предали няколко оскъдни информации и след това млъкнали. Причината за това мълчание сега беше ясна: автоматите са пропадали в ямите и са се превръщали в купчини старо олово.

Тази среща с другия свят неочаквано ни ободри и ни помогна да се освободим от образа на птицата червей. Танкетката беше истински дар, изпратен от миналото, тя можеше значително да улесни нашата задача. Трескава заработихме с лопатките, за да я освободим от пясъчното й леговище, надявайки се да открием в нея нещо полезно.

Дебелата оловна броня я бе запазила от климатичните промени, веригите й бяха в добро състояние, плавките също, макар и набити с пясък. С мъка отвинтих горния люк, проврях се в кабината. Примитивната електронна апаратура бе, разбира се, отдавна мъртва, радиостанцията — също. Излязох.

— Негодна за работа — казах. — Ще я използуваме за почивна станция.

— А може би ще върви? — забеляза чичо Том.

Отново се вмъкнах в танкетката, чоплих в почти непознатия ми двигател, успях дори да го отворя.

— Моторът изглежда запазен — провикнах се отвътре, — но май че няма гориво.

— Полиплакс имаме в лодката.

Без да чакам подканване, хукнах към заливчето.

Донесох кутия полиплакс и с моите оскъдни познания по старинни автомобилни двигатели с твърдо гориво след половинчасови нечовешки усилия около мотора запалих. Отначало ми се стори, че танкетката ще експлодира, толкова свирепо кашляше, виеше, тресеше се, рипаше като мустанг. В края на краищата обаче тръгна. Като заора настървено с веригите си, тя пое по пясъчната пътечка, изкопана от нас, и се измъкна от ямата.

— Здраво са строили нашите деди, мир на праха им! — извиках аз. — Ще попътуваме с нея.

— Пести горивото! — каза спокойно чичо Том. — Слизай и се приготви да нощуваме. Утре ни чака тежък ден.

Учудено се огледах: нощта бе настъпила внезапно и бързо, без нашия чудесен вечерен преход. Улисан в работа, не бях усетил как отлетяха следобедните часове, не забелязах и залеза на слънцето.

Спрях мотора. И в тишината на нощта отново прозвуча тракането на неуморния брояч.

Седнах до чичо Том. Дръпнах към устата си тръбичката за вода и изпих определената за вечеря порция — точно десет глътки. После изсмуках от тубата отвратителния концентрат, който не можеше да замести и залък хляб, и с мъка го глътнах. С това банкетът свърши.

И тъй първият наш ден на Прокълнатият остров мина. Първата половина на нашия голям експеримент беше изпълнена. Антиберът се оказа непобедим, намерихме удивителни животни, открихме странни радиационни явления, имахме си танкетка. Животът не беше чак толкова лош…

Не лепливото, но гадното усещане за опасност не ме напускаше.