Хаим Оливер
Хелиополис (5)

5. Първа нощ, първи сигнали

Лежахме до танкетката. Мил ни беше този стар оловен сандък, пък и по-сигурни се чувствувахме край него.

Нощта беше безлунна, над нас мълчаливо примигваха милиарди звезди, които я изпълваха със сребристо сияние. Вляво, високо над хоризонта, блестеше съзвездието на Южния кръст. Същото, което светеше и над Моана…

Моана! Ето за кого не бях помислил през целия ден. В тази потайна звездна нощ, сред Прокълнатият остров, в края на света, нейното съществуване ми се струваше нереално, както впрочем ми се струваше нереално всичко около мен: и Южният кръст на небосвода, и двуглавата костенурка в ямата, и корабните скелети на пристанището… И само танкетката беше истинска, и от време на време я попипвах, за да се уверя в нейното действително съществуване.

До мен лежеше чичо Том и навярно похъркваше в своя антибер, но аз не чувах нищо: той беше изключил шлемофона си. Не спях, мислейки за Моана, за звездите, за професора, когото обичах тъй много, повече от Моана може би. В представите ми за съвършения човек, за истинския Хомо Сапиенс, неизменно се възправяше този черен гигант с мрежа бръчки около очите и щедра, светла усмивка и аз се чувствувах истински щастлив, че той е мой учител, мой другар…

Внезапно до съзнанието ми достигна някакво усещане за празнота. Изправих се, огледах се: нищо обезпокоително нямаше. Само тишината… Тишината… Нещо липсваше в тишината.

И изведнъж разбрах: лъчевият анализатор беше престанал да издава своя монотонен брум, тъй много напомнящ звука на фагот.

Изтичах към него. Той все тъй си стоеше на триногата и капсулата му все тъй се въртеше около оста си като мъничък фар, но мълчеше. Погледнах екрана: разноцветните импулси, които обикновено тъй ярко и точно отбелязваха силата и характера на различните видове лъчи, сега едва-едва пробягваха по матовата му повърхност.

Абсурд някакъв! Пълна безсмислица! Нима лъчението на острова е намаляло? Почуках с пръст по капсулата, но тя невъзмутимо мълчеше. Веднага пуснах брояча: той също сочеше едно невероятно спадане интензитета на радиоактивността… Полазиха ме тръпки. Знаех си, знаех си…

С брояча в ръка тръгнах из околността. Отидох до самия център на едно от радиоактивните огнища близо до пристанището. През деня то излъчваше много хиляди рентгени. Сега апаратът сочеше само няколко стотици единици.

Чувствувах, че губя разсъдък, не вярвах нито на очите си, нито на ушите си, нито на брояча. Веднага се отправих към другото огнище при крайбрежните скали. Тук лъчението беше още по-слабо.

Върнах се, търсейки някакво обяснение на това абсолютно неестествено, недопустимо явление. Да събудя ли професора? Той кротко си спеше до танкетката.

Наблизо нещо зашумя. Замръзнах на мястото си. Огледах се: нищо.

Засилих докрай потенциометъра на шлемофона, ослушах се: стъпки. Някой ходеше…

Извадих револвера, дебнейки стъпките. Усещах как косата ми се изправя.

Стъпките бавно, много бавно се отдалечиха.

После изведнъж над главата ми прелетя пламък. Или по-скоро — някакъв пламтящ, продълговат, парцалив предмет. Той направи невисока парабола, на около петстотин метра от мен се спусна надолу към брега и угасна. След секунда към небето се устреми друг пламък — бледозелен с виолетови оттенъци, после още един и още един, по-малък… И всички се носеха към брега, при скалите, където угасваха — фантастичен фойерверк, роден от фантазията на средновековен магьосник.

Лекичко посбутах професора. Веднага скочи. Дадох му знак да мълчи и да пусне шлемофона си, показах му анализатора, прошепнах:

— Лъчението е намаляло.

— Как тъй — намаляло!

— Ей тъй. Навсякъде. Освен това наоколо се разхождат.

— Кой?

— Не знам. Призраци някакви. Всички отиват към квадрат девет, на брега… Вампири също… Горят. И летят.

— Алек — каза професорът, — трябва да поспиш. Уморен си. Хайде, сега ще бодърствувам аз.

Зад нас нещо заскърца. Някой лазеше по пясъка. Професорът напрегнато се ослуша. Скърцането се отдалечи по посока на квадрат 9. В същия миг вдясно прелетя зеленикав пламтящ парцал и след малко се спусна към брега, където изчезна.

Професорът мълча цяла минута, потънал в размишления. После провери данните на анализатора и неочаквано рече:

— Да вървим! И вземи контейнера!

Не намерих никакъв смисъл в неговото искане. Къде ще вървим? И за какво ни е контейнерът?

Чичо Том веднага тръгна с широката си крачка и на фона на звездната нощ, която се сливаше с безкрайната маса на океана, неговата фигура в черния антибер приличаше на привидение, не по-малко зловещо от тия, които летяха над главите ни.

Опитах се да се позанимая с етюда на Алехин, но нищо свястно не ми идваше в главата. За всеки случай извадих пистолета, макар че никак не ми беше ясно как с негова помощ ще се справя със спадането на лъчението.

Квадрат 9 представляваше грамада скали, надвиснала над морето. Като наближихме брега, чичо Том закрачи по-предпазливо, очевидно търсейки нещо определено. Чувствувах се с опустошен мозък и не проумявах какво общо може да има между скалите, спадането на лъчението, горящите предмети и стъпките по пясъка.

Чичо Том се спря. Под нас, на двайсетина метра, припляскваха вълните.

— Алек — каза той, — наблюдавай внимателно къде изчезват летящите светлини.

Той каза „светлини“, а не „пламъци“ и в главата ми започна да просветва.

— Нима…? — възкликнах аз.

Той кимна.

Разбира се, аз съм един безподобен идиот, но какво ще търся летящите светлини тук?

Зачаках, без да отклонявам поглед от скалите, без да мигам дори. Не чаках дълго. Откъм острова с накъсани, болезнени движения долетя една зеленикава светлина, спусна се към един от близките зъбери и изчезна в някакво отверстие. Веднага след това видяхме как едно кръгло зеленикаво-виолетово сияние, бавно лазейки по ръба на канарата, се вмъкна в същата дупка.

— Алек — рече професорът, — много съжалявам, но ще се наложи да влезеш ти. Аз не умея да се катеря.

А аз умеех, да, но преди години, по искърските скали, и през деня, и без антибер, и без тия проклети зеленикави таласъми.

Професорът извади от контейнера тънко карлоново въже, привърза ме здраво около кръста, а другия край закрепи в скалите. После нави въжето около мощната си десница.

— Внимавай! — каза той. — При опасност сигнализирай! И ми подбери хубави екземпляри!

Наклонът не беше страшен, при добра видимост човек можеше да слезе и без въже, но това море долу, потънало в мрака, сковаваше движенията ми. Вместо за минути преминах разстоянието за четвърт час.

Преди да направя последната крачка, спрях се да си поема дъх. Напук на всичко смукнах десет глътки вода — цялата си доза за утрешната закуска. За всеки случай стиснах пистолета в юмрука и пристъпих напред.

Спрях се захласнат.

Как да опиша изумителната картина, която се откри пред мен? Как да предам чувството на тъмен ужас, който обзе цялото ми същество?

… Най-напред видях една огромна кухина, изпълнена с черен мрак, в която бавно се носеха зелени и виолетови сияния. Бих казал — гигантски аквариум, пълен с тъмносив туш, в който плуват светещи медузи с най-причудливи форми. Повечето от тях се бяха струпали край някаква сребриста лента, която трептеше като разтопено подвижно стъкло. Встрани други ту преливаха едно в друго, ту потръпваха и замираха, ту съвсем угасваха като исполински светулки, смазани от невидима пета.

После постепенно очите ми свикнаха с тъмнината и аз започнах да различавам нещата… Като че всички същества, които през деня се криеха в пясъка, сега бяха тук, на някаква приказна оргия на живота и смъртта… Светещи, фосфоресциращи, превърнали се сами в източник на призрачно радиоактивно сияние… Бяха тук, за да пият вода, да живеят или да мрат.

Сребристата лента, която проблясваше в дъното, бе поточе. Истинско водно поточе, което шуртеше със смущаващ, носталгичен ромол. Показваше се изпод дясната стена и изчезваше в една пролука вляво. Съществата най-напред пиеха, после отстояваха своето право на живот.

Змии — плътни, зеленикаво-виолетови камшици — се увиваха около сгърчените тела на сияещи птици, пречупваха крехките им кости, забиваха зъби в артериите им… Двуглави, прилични на танкове костенурки бавно пристъпваха напред, сграбчваха в металическите си лапи неповратливи гущери и ги прибираха в своите бункери… Неизвестни на мен животинчета се провираха сред борещите се, търсейки по-слаба плячка; други, сити или може би страхливи, бягаха към изхода и ако пътем не ставаха жертва на по-силни, успяваха да излязат навън… Покрай краката ми лазеха светлини, над главата ми прелитаха сияния.

Изтръпнал, освободих предпазителя на пистолета. Но в съзнанието ми изникна заповедта на професора за хубавите екземпляри и аз за последен път се преклоних пред неговата способност да прониква с леснина в най-заплетени проблеми. Тук наистина се бяха насъбрали само най-хубавите екземпляри, излъчени след десетилетна борба с отровената от човека природа и в непрекъсната битка помежду си. Един уникален подбор в историята на животинския свят.

Излишно беше да паля фенера, пещерата беше достатъчно светла, пък и не исках да плаша животните. Като се пазех да не настъпя някое от тях, влязох в пещерата. Сякаш се движех в неземен свят. Сякаш бях в някакъв неоткрит от Данте кръг на ада. Сякаш се намирах в самия център на валпургиеви празненства на този Прокълнат остров… Бързо напъхах в клетките на контейнера една чайка, малък гущер, някакво змийче…

Наведох се над поточето, за да проверя неговата дълбочина, когато погледът ми попадна на някакъв закръглен тъмен предмет. Прокарах пръсти по него. И изведнъж моето сърце, този мой несигурен мускул, който никак не издържа на прекадено силни усещания, заби като пощуряло.

С трепереща ръка взех предмета, сложих го в контейнера. Не исках, не можех да остана повече тук нито секунда повече. Дадох сигнал, чичо Том започна да ме изтегля…

Седнах пред професора, без да мога да изрека и думица. Наистина ли съм бил долу? Наистина ли съм намерил онова? Наистина ли то е в контейнера? Безумие, безумие по-безумно от всичко, което срещнахме досега в този безумен остров.

Най-после откачих контейнера от раменете си. Опитах се да говоря спокойно, но гласът ми излезе задавен:

— Цялото население на острова е на водопой долу — казах. — Там има една пещера с рекичка.

— Така и предполагах — отвърна професорът. — Затова тази пещера е станала такава притегателна сила. Навярно е единствена. Донесе ли?

— Да.

Отворих контейнера. Най-напред показах животните.

— Хубави са — продума той със задоволството на учен, чиято хипотеза се потвърждава. — Дано не загинат, докато ги пренесем на кораба. Денят ги убива. Очевидно те излизат само нощем, когато лъчението отслабва. Но защо, Алек, защо нощем лъчението отслабва до такава ниска граница?

— Професоре — изрекох със свито гърло, — вижте какво намерих долу.

Извадих предмета, подадох му го. Той го взе, светна срещу него с фенерчето. Не каза нищо, но аз чух дълбокия стон, който се изтръгна от гърдите му.

В ръката си държеше кукла.

Черна.